Полет

 T+T 005

От най-ранно детство съм див екстремист. Още от пеленаче се чудя, как да се пречукам по-успешно. Едва проходил, на година и половина съм се разходил по керемидите на покрива, на три съм се возил външно, отзад на трамвая… и още няколко подобни подвига, отвъд моите спомени.

На четири-пет бягах през оградата и подлудявах квартала, скрит цял следобед в нечие мазе. Беше много забавно, да чувам името си от всички посоки.

На седем – осем измислях страхотни игри и организирах състезания, кой ще стъпи на по-тънко клонче, кой ще се качи по-високо на високото напрежение, кой ще притича по-близо пред трамвая…. или надбягване с „факли“ над главите.

Консервена кутия, закована на дълга летва, пълна с горяща газ….. голям купон, когато се разлее става огнена лавина и остава горящ тротоар…

Определено съм бил еталон – ужасно палаво дете, проклятие за всяка майка…

Около десет се светнах да вдигам кутии с карабит, но дяволчето в мен ме подкокороса да пробвам с кофи и варели.

Извадих късмет и останах цял в модата със самоделни бомбички.

……………

Спортът

На всичко това, спортът сложи край. Той погълна всички мои мисли и пренасочи енергията ми.

Започнах късно, едва на петнайсет. Слава богу, че успях да убедя родителите си, които години се противопоставяха. Притесняваха се, да не си разваля „добрия“ успех в основното училище.

Определено не бях послушен, спретнат зубър.  Много отдавна се бях запознал с цигарите и алкохола, а родителите ми естествено нищо не подозираха.

Кой знае какъв щях да съм днес, ако не беше тази колосална спортна промяна.

Ски спортът ме преобрази и ме спаси, от мен самия. Продължи да ме среща с риска, но вече осъзнато се готвех за тези срещи.

Професионалният спорт, това е невероятна школа, която дисциплинира, калява и изгражда правилна самооценка.

На тридесет приключих с активния спорт. След години, на срещи със съотборници, всички бяха единодушни и коментираха, че е било лудост.   Чудеха се, с кой акъл сме рискували живота и здравето си. Много от тях влючително и Сашо Диков дори не са стъпвали на ски, от онези далечни времена.

 

Начало

Аз не бях съгласен, на тридесет тепърва започнах с „лудостите“, екстремните спортове.

Професионалният спорт беше една отлична подготовката за последващите ми занимания.

Да практикуваш екстремни спортове не е хоби, това е начин на живот. Ако искаш да си безопасен и да им се радваш без да се нараниш или осакатиш, трябва да им се посветиш.

Жизнено важно е да си в кондиция и да поддържаш добра спортна форма.

Екстремни декади

През всяко десетилетие от моя живот, съм имал любим доминиращ спорт, на който съм се отдавал напълно. Включвал съм го в колекцията си от спортни занимания, без да изключвам предходните.

Всяко ново хоби е разширявало кръгозора ми и ме е обогатявало.

До тридесет – се състезавах в алпийските ски дисциплини.

Десетилетие отдаден на сърфа, бе до четиридесетата ми годишнина.

От четиридесет до петдесет се посветих изцяло на двуколесните – спускане с колело и мото-крос….

На петдесет, точно преди десет години се захванах с летене.

На 27.11.20о4г. бе първият ми полет с малък самолет и това предопредели съдбата на следващата ми декада.

Малките самолети – определено са десертът на кариерата ми в екстремните спортове.

Имам чувството, че целият ми съзнателен живот, спорта, образованието са били подготовка за това начинание.

И както винаги до сега, се отдадох напълно на новото си хоби.

Дори завърших с отличие следдипломна квалификация „Авиационно оборудване“ в Техническия университет.

Хей така. Не, за да го работя, а за себе си, от интерес.

……….

Ще допълня само, че мощният шосеен мотор е непреходна моя страст през всичките тези години.

Съвършена комбинация

Съвършена комбинация

Не само, че не пречи на отдадеността ми към доминиращия спорт, а дори е задължителна подправка, която концентрира и обостря сетивността.

Мотоциклетът е номер едно в класацията ми, като най-опасно занимание.

Полет

Летенето с малък спортен самолет е несравнимо изживяване. Да се рееш като птица в трите измерения, това усещане не може да се разкаже, трябва да се изпита.

Не е същото ако те возят, контролът на процеса е това, което дава усещането за свобода.

Кагато си пасажер се любуваш на гледки под непознат ъгъл и  се забавляваш, като в лунапарк, но няма да се усетиш “летящ”, като човек с крила, а това е чувството, към което се стремиш при летенето.

Колкото е по-макък и по-лек самолета, колкото е по-близък до твоите размери, толкова усещането е по-близо до полета на птиците..

Не, много по-хубаво е…. горките пилета нямат перка и не могат да ходят нагоре-надолу с такава лекота, нито да развиват такива скорости.

Самолетите за удоволствие и развлечение тежат колкото мотора ми и имат разпереност – четири пъти ръцете ми.

Не са кой знае колко оборудвани, на борда имат само най-необходимите основни уреди, за да не тежат излишно.

Да практикуваш летене с толкова малък самолет е напълно достъпно удоволствие от финансова гледна точка.

Разходите са колкото при карането на мотор или джет….., НО – обучението е скъпо и… трябват да имаш много здрави гащи.

Докато се научиш и натрупаш достатъчно опит, спокойно можеш да се утрепеш.

Началото

Каква ти Птица:)

Докато се учиш изобщо нямаш усещането, че имаш крила, напротив под голям стрес и напрежение си.

Определено ти е любопитно, странно е в тази необичайна позиция – отгоре. Под теб са интересни, красиви гледки, но те са премесени със страх и притеснения.

Въпреки житейската ми школа и многобройни спортове, обучението ми се видя доста трудно.

Времето изобщо не ми стигаше по време на полет. Трябваше да гледам толкова много уреди, да контролирам толкова много параметри, а основно гледах навън, за да не катурна самолета. Едва намирах време да хвърлям по един поглед към таблото.

Това продължи дълго…. накрая разбрах, че аероплана сам си лети, просто не трябва да му преча.

Няма спирачки

Когато тръгвах по нанадолнището за кацане и започвах да проверявам, обороти, височина…. и олеле, скоростта нарастнала…. Случвало се е инстинктивно да търся педала на спирачката, но там няма такъв:)

Самолетът е инерционна система и трябва да се действа отдалече, превантивно, както с тягата, така и с командите.

Едва я целех тази „малка“ писта в началото, само десет пъти по-голяма от тази на самолетоносач.

Страх от високо

Имах своите страхове и това бе допълнителнo препядствие при обучението ми.

Доста време, може би първите стотина часа хич не ми беше комфортно, там горе.

Трябваше да се преборя със страха си от височини. Придобих го при едно „закъсване“ на Бъндеришките скали. Тинейджърски глупости, бране на еделвайси, естествено без осигуровка.

Тренировки

За да се придобие увереност и спокойствие, трябва да се положат доста усилия. Необходими са много занимания при различни метеорологични условия, за да се отърве човек от страховете си.

Едва след това започва истинската наслада от летенето, която нараства с нарастването на уменията.

Опит 

Наистина можеш да се почувстваш като птица с тези малки самолети, когато ги усетиш.

Освен, че аероплана е инерционна система в управлението му има и много други специфики. Например при едномоторните, витлови самолети има голяма зависимост между промените в тягата и направлението.

С времето започваш да правиш всички корекции не като следствие, а превантивно. Рязко подаваш или отнемаш газта, като не позволяваш на самолета да мръдне от посоката, корегираш очакваното отклонение с педалите, като двете действия вървят успоредно.

С натрупването на летателни часове ръцете и краката започват да работят в пълен синхрон без да го мислиш.

Идва и момент, в който уреди вече не ти трябват. Хвърляш им по едно око само за контрол, а не за да си помагаш при летенето.

Разбрах, че съм достигнал това ниво, благодарение на една случка. Преди това не бях се замислял, че съм вече толкова напреднал.

Един ден отивам на летището, но условията не бяха подходящи. Така и не летях, но огледах самолета и установих, че тапата на питото не е на мястото си. Сложих я.

След двадесетина дена планувах нов полет. Направих обичайния предполетен преглед – всичко беше ОК.

Излизам на пистата и се засилвам за излитране. Наблюдавам скоростомера и чакам да се събера необходимата скорост, но тя нещо се забави.

Уредът достигна 20-30 км/ч и стрелката остана там.

Навън скоростта ми изглеждаше достатъчно висока и дръпнах лоста. Самолетът се вдигна като ракета. Разбрах, че нещата изобщо не са наред и си забраних да гледам уредите.

Дори не ми трепна сърцето. Направих един скъсен заход с по-плосък профил и по-голям запас по скорост от обичайното и си кацнах, като пич. Погледнах скоростта в последния момент, на прага на полосата, когато бях на една педя от асфалта.

Показанието беше 30 км/ч, което бе абсурд, с тази скорост не може да се лети. Според усещането ми бях със сто +, определено се бях презастраховал при този заход.

Оказа се, че конската муха, която едва прогоних от тапата на питото е снесла яйцата си вътре в тръбичката.

Липсата на динамично налягане бе причината за отказа на уреда, а той генерира най-важния параметър при полет – въздушната скорост.

Извадих голям късмет, че това ми се случи, когато вече имах над 200 часа.

Бях понатрупал достатъчно опит, за подобна ситуация.

Този случай ме накара да се замислия и установих, че вече се усещам доста уверен във въздуха.

Плъзганията ги хващах с поглед и по специфичните шумове и вибрации, а промените във вертикалата по контакта със седалката.

Най-важния показател – скоростта – за него нямах никакъв проблем.

Дадох си сметка, че поглеждам скоростомера само при съмнения за прекалено високи скорости. По отношение на минималните и опастност от срив, нямам притеснения.

Летя с голям запас винаги, особено, когато съм близо до терена и го правя чисто интуитивно.

Ориентирам се за скоростта по ъгъла на атака и по реакцията на кормилата.

Всeки знае, че като си извадиш ръката в движение през прозореца, усещаш скоростта. Натискът върху дланта при 50 км/ч е един, при 100 е друг, а при 150 км/ч е съвсем различен.

Това важи и за повърхностите, които управляват самолета – елероните, вертикалното и хоризонталното кормило.

На висока скорост щурвалът става много чувствителен, не дава да го пипнеш. Играеш си с половин тон – излетно тегло все едно е прушинка.

При ниските скорости нещата се променят, самолетът става тромав.

Лети с вирнат нос и с корема напред. Подчинява се мудно на командите. Трябва да се прилагат по-големи отклонения на лоста, за да реагира.

Наистина късмет, ако ми се бе случило да остана без показание за скорост, когато още нямах достатъчно опит, със сигурност щях да се пребия.

Като си спомня, как не ми стигаше времето, как си помагах свързвайки наземни маркери с показанията на уредите. На дългия храст – 200 фита, на вадата – 100 фита, скоростта – точно 80 км/ч, вертикалната скорост 5м/с… в началото кацане без уреди  бе немислимо.

В авиациата има много вярна приказка.

„Рискът е много голям докато пресипеш кошницата на късмета в кошницата на опита“.

Удоволствие от летенето

Повечето хора, като чуят самолет и веднага задават въпроса – за колко време отиваш до морето? – За колкото и с мотора.

Явно приемат летенето, като някакво наказание, което трябва да изтърпят, заради по-бързото пътуване, без да си късат нервите по пътищата.

Когато отивам на море с мотора… го правя заради отиването, а не заради морето.

Същото е и със самолета, не е нужно да ходя някъде, за да летя, правя го заради самото летене.

Обичам да летя в зона, според мен това е предназначението на малките самолети.

Като орлите

Също като птиците, които си имат местообитание така и ние, пилотите за кеф си имаме зони.

Рила е любимото ми местообитание, а гнездото е летище Долна Баня.

Южното черноморие – също толкова любимо, от летище Приморско.

Харесва ми да облитам един и същи район. Питали са ме, дали не ми омръзва….. ако се возиш – със сигурност ще ти омръзне, но когато пилотираш – определено – Не.

Все едно да питаш скиорите, защо се пускат много пъти по една и съща писта?

Защото всеки път е различно, няма два еднакви полета, както и две еднакви спускания…

Различен е вятърът, теченията, температурата, плътността на атмосферата.

Пейзажът се променя непрестанно, от метеорологичните условия, от слънцегреенето. Да не говорим за промените от смяната на сезоните…. Планината е зелена, шарена, заскрежена или затрупана със сняг.

Морето е прозрачно и дъното се вижда на 100 метра, друг път е синьо или побеляло от силния вятър.

Любимо занимание ми е да генерирам гледки.

Успешно комбинирам, долини, върхове, заливи, след това акцентирам на детайл, като сменям ъгъла и накрая гарнирам пейзажа с облачета.

Невероятно е.

Не харесвам маршрутите. Предпочитам облитане на даден район, да се рея като птица, да разглеждам красотите от високо, да се радвам  на природата и въздушните течения или да се забавлявам, като си подреждам мащабни натюрморти.

При такъв полет, непрекъснато „ръчкаш“ самолета, сменяш режимите, изпълняваш различни маневри…

това е, като танц в небето….

Това е, което ме привлича в леката авиация – пилотажа. Имам чувството, че никога няма  да ми омръзне.

Въпрос на предпочитания

Някои предпочитат пътуванията, да прелитат от точка А до точка Б. Мен лично не ме влече. Вижда ми се скучно. Различно е от полет в зона, лети се по права и на по-високо. Там скоростта не се усеща, всичко спира, нищо съществено не се случва, освен че от време на време си говориш с някой….

Пилотът се грижи за навигацията и следи параметрите на полета да не се променят, което е обратното на “ръчкането”. Интересно е, но не чак толкова, аз предпочитам да пътувам с мотор, далеч по-емоционално е.

Може би съм още твърде млад…. или не съм достатъчно богат:)

Самото пътуване не е толкова емоционално, но ефектът от преместването е много приятен.

Прелитане

За подобни начинания, трябва самолетът да е по-мощен, по-бърз и да е подходящо оборудван, а това драматично преобръща финансовия израз на „хобито“ авиация.

Много е готино, много екзотично да посещаваш трудно достъпни по земята дестинации, например гръцките острови. Хората пътуват с дни, чакат на опашки за фериботи, а ти за час си там.

Мой приятел ми е доставял това удоволствие няколко пъти.

До шест часа е на работа в офиса, в София, а в осем вече сме в хотела на о-в Лимнос. На другия ден караме сърф. Страхото.

За да осъществяваш подобни пътувания, трябва да си подходящо оборудван.

Освен задължителния GPS, хубаво е да имаш достъп и до наземната навигационна система.

Ако си високо и е влажно, може да замръзнеш и през август, затова е препоръчително да имаш противообледенителна система. Автопилот,  Стормскоп, Тикаса…..  редицата от полезни уреди е дълга, а тя дава спокойствие и сигурност.

За такива къси дестинации, като гръцките острови, където метеорологията трудно може да те изненада, леката авиация е супер решение, но ако се целиш по-далече и ще прескачаш по-високи планини от Родопите, например пътуване до западна Европа, нещата стават много дебели.

За подобни цели е необходим, поне турбо витлов самолет, оборудван за инструментални полети.Според мен, всичко друго е компромис.

Трябва да имаш много основателна причина да избереш пътуване, за което да платиш десет хиляди евро и да пилотираш цял ден, вместо билет от 200 евро и да пристигнеш след два часа.

По света има много богати, знаменити личности, както и много заети бизнесмени, които наистина живеят по собствено авио-разписание.

Определено има и немалко хора с гузна съвест или проблемно его, които се възбуждат от големи яхти и големи самолети.

По-големите самолети возят по-комфортно, това е факт, но усещането за сигурност е илюзорно. Това е физика, не можем да излъжем гравитацията.

По-голямото тегло изисква по-висока скорост на планиране, за да остане аероплана във въздуха.

Също така по-голямата маса изисква по-твърда  повърхност за преземяване.

Самолетите не са като колите, те са направени да летят, трябва да са леки, нямат здрава конструкция, която да пази пасажерите. Като направени от вестник са, не са разчетени за удар.

Тези прости заключения предрешават изхода от едно евентуално аварийно кацане на тежък самолет.

 

Малките самолети

Моето предпочитание към най-леките самолети, е заради усещането при полет с тях.

Харесвам малките неща, тези които дават големи емоции. Не бих се поколебал и за миг при избор между мотор 200 коня и лимузина, ако ще и да е 600.

Мечти

Ако спечеля американския джакпот, бих си купил скъп самолет, но пак ще е двуместен.

Ех, какви играчки има, изглеждат досущ като изтребител, качват се на 15 хиляди метра и летят с над хиляда км/ч.

Това би бил моя избор. Няма защо да возя публика на моите занимания, това си е моето хоби и е твърде лично.

Две места ни стигат, с баба Ели да обикаляме внуците:)

Броят на пасажерите е за сметка на характеристиките,  динамиката намалява, а  разхода на гориво нараства с всяко място в повече.

Винаги бих предпочел едно Ферари за половин милион, пред луксозен рейс за същата сума.

Стига алчни мечти.

Напълно достатъчно ми е и се забавлявам успешно със самолет, който тежи 200 – 300 кг., въоръжен с двигател 80 – 100 к.с., който харчи 10-17 л/ч – бензин 95 октана.

Това е върхът.

Малката и голямата емоция при големите и малки самолети

Седиш в една кабина, там горе, някъде на високо, гониш един курсур по една чертичка, следиш разни параметри и понеже работата е много скучна и досадна я даваш на автопилота и той определено се справя много по-добре от теб.

Според мен, един машинист на мотриса, без да е учил толкова, без да има тези отговорности и без да поема такива рискове, има по-интересено ежедневие. Той също не може да се отклони от маршрута, за да види езетото в съседната долина, но поне е близо до природата и динамиката в картината му е по-голяма.

Ако това е бизнес или работа – Да, бих го разбрал, но що за хоби може да бъде, да практикуваш тежка и отговорна професия за кеф?

Хоби е – да овладееш част от тази сложна професия, не за да я практикуваш, а да си летиш на воля.

Това не е само мое мнение. Всички пилоти на пътнически самолети, които познавам полудяват от кеф, като се качат на малките играчки и проклинат часовете скука, докато са на работа.

Съвсем друго си е, полет по-близо до терена, да следваш релефа и непрекъснато, реално да пилотираш, непрекъснато да реагираш и да променяш нещо.

Това са маневри в четири измерения – три пространствени и едно емоционално.

На това му казвам хоби, а не да гледаш отстрани какво прави автопилота.

 Вятъра

Хората явно се притесняват и все ме питат за вятъра, какво става с тези малки самолети като духне.

Става още по-готино и по-интересно.

Какво правят птиците в буря… кефят се естествено, използват теченията.

Самолетът, също като тях лети във въздушната среда. Лети спрямо въздуха, а не спрямо земята. Проблемът идва когато кацаш и излиташ, но ако имаш опит, няма нищо страшно, вятърът даже помага.

Е, когато вече много друса и те мята насам – натам и не ти е приятно, защо трябва да летиш.

Ние летим за кеф, нито сме на работа, нито сме на учение.

Зависимост

За мен всеки полет е едно прераждане и е зареждане… до следващото извисяване.

Това е страст, която води до зависимост. Аз вече съм вътре, изпитвам остра нужда периодично да се качвам… на седмото небе.

Не мога да си представя, как живеят хората без това??

Освен, че имам нужда и ми липсва, летенето е задължително за поддържане на форма.

Летателна форма

Придобитата техника на пилотиране трябва да се поддържа, защото лесно и бързо се губи, самолетът не е колело.

Когато имам дълъг период без полети, специално отивам на летището. И това правя задължително, поне веднъж в месеца.

Половин час е напълно достатъчен, да се вдигнеш на високо, да направиш няколко завоя, някоя и друга спирала, да полетиш на минимални скорости, един-два срива, с и без клапи, след това снижение, няколко захода с различен профил, целно кацане и готово.

Колко му трябва на човек, само половин час и е като нов.

Хем пилот възстановен, хем е прероден.

Биохимия

Освен усещането за полет, явно започва да ми липсва и отговорността, която витае горе из небесата.

Във въздуха не е като на земята, решенията и действията са въпрос на живот и смърт.

Отговорността е толкова голяма, че нямаш избор и се концентрираш без дори да мислиш. Именно тази подсъзнателна мобилизация възпроизвежда експлозия от адреналин.

Затова, след кацането не мога да се приземя. Продължавам да летя и ходя на една педя от земята.

Седма декада

Много съм щастлив с това мое последно екстремно завоевание – летенето. Казвам последно, защото вече не е ново.

След няколко дни се навършват точно десет години от първия ми полет с малък самолет на летище Лесново и десетилетието приключва.

Кога минаха десет години?

Аз не ги усетих, но нещата явно се променят. Открийте разликите:)

На хоризонта не виждам достойно ново екстремно предизвикателство, което да смени летенето. Май наистина ще е последно.

Няма да мога да спазя традицията и през седмото десетилетие ще си карам със старите играчки, самолети, мотори, сърфове, колела ……

Ще чакам осмото, може да се яви нещо съвсем ново… космическо 🙂

Пътят е ясен, ще си губя хобитата едно по едно и накрая ще ми остане само едно – писането:) и когато ми остане само то ще му се отдам напълно, поне ще имам какво да разказвам:)

 

С благодарност към инструкторите ми. Хората, които ми дадоха крила – Васил, Сашо, Иван, Ватко и Наско

 

 

ПП

Нали съм си с развинтена фантазия, не мога да не си споделя моя прогноза за близкото бъдеще на гражданската авиация.

Не се правя на медиум, само се опитвам да анализирам.

Пътническите самолети

Появата на нискотарифните компании изостри конкуренцията на авио-пазара. Предлагането на по-ниски цени доведе до размествания и профсъюзни войни. Дори гиганти, като Луфтханза са заплашени от фалит.
До къде ще доведе тази надпревара? Дали механичното съкращаване на разходи ще е за сметка само на комфорта? Дали няма да се засегне и сигурността на полетите?

Конкуренцията е велика сила. Компании ще си отиват и други ще се появяват но пътят е един. Налагат се тотални промени в авиацията. Технологията и кадровата политика трябва изцяло да се променят.

За да имаме драстично поевтиняване на полетите, е необходимо намаляване теглото на самолетите и свалянето на екипажите от борда:)
Само така, намаляването на цените ще е реално, а не механично съкращаване на разходите, което е компромис със сигурността.

Тези промени вече съществуват и се практикуват при военните, просто трябва да се приложат и в гражданската авиация.
А защо се бавят…, защото негово величество пасажерът трябва да ги приеме.
Вече сто години човечеството лети напред-назад, крайно време е да свикне с мисълта, че и небето е негов дом.

 Тегло

Премахването на прозорците значително ще олекоти конструкцията и ще доведе до преоразмеряване на двигателите. Оттам рязко ще падне разходът на гориво. До сега това не се случваше заради комфорта на пътниците, но сега всеки пасажер има монитор пред себе си. Защо да няма и един на стената с камера в реално време? Ето ти същия комфорт, вече технологиите позволяват, защо не става, не знам.

Пилоти

Безпилотни самолети? Защо не? В момента военни пилоти, скрити в бункер, извършват полети над други континенти и така ще бъде за напред. Това е бъдещето на войната. Наличието на жив човек на борда ограничава маневреността на боен самолет. Той не би издържал големи претоварвания.

Но да ги оставиме военните, защо и гражданската авиация да не лети без пилоти на борда? Защо трябва пилотите да се возят на борда за спокойствие на пасажерите? Няма ли най-после хората да разберат, че другият начин е по-сигурен.

Бъдеще

Според мен в близко бъдеще няма да има пилот в самолета и това е неизбежно, защото е по-безопасно и много по-евтино.

За разлика от воените, които се крият някъде си, гражданските пилоти ще са на летището, където са най-критичните елементи от полета, излитане и кацане.

Както има ръководител полети в различните фази от полета, така ще има и съответните наземни екипажи от пилоти. Както и до сега самолетите ще си летят на автопилот и само отвреме, навреме екипажът ще се включва за някои промени или в критични ситуации. По този начин един пилот ще обслужва десетки самолети, при нужда ще си ги прехвърлят и винаги ще има свободни, дежурни пилоти.

Дали пък няма да е по-безопасно, екипажите на Боинг и Еърбус да са базирани в зали, разположени на етаж от кулата и освен бордовите системи пред себе си да имат и пряка видимост към излитащия/кацащ трафик…..
При влошена видимост да разполагат с образ от камери на прага на полосата?

Наземните „пилоти“ ще бъдат тесни специалисти и ще познават отлично условията и схемите на конкретното летище.

Бордови системи

При малките самолети, между лоста и кормилата има само едно стоманено въже. При големите самолети не е така. Има безброй посредници. Джойстикът подава електрически сигнал на компютър, той го обработва и прави безброй корекции.
От компютъра, тези сигнали минават по километри жици и управляват помпи и изпълнителни механизми.

Да се вкара още едно звено (дистанционно управление) в тази дълга поредица от посредници между ръката на пилота и кормилата на самолета няма да е голяма промяна.

Надеждността на тази връзка, на това дистанционно управление би могла да бъде безкрайно голяма. Със сигурност трябва да бъде кодирана и дублирана от наземна мрежа с пряка видимост, за да не зависи единствено от спътниците.

А при излитане и кацане, около летищата, със сигурност ще е най-надеждна, поради къса дистанция и пряката видимост.

Ако това стане, ако екипажите слезат на земята броят им колосално ще намалее.
Освен, че драстично ще паднат разходите критериите ще се завишат. Условията за работа ще се подобрят. Почивките ще са по-балансирани.
Няма да има компромисни назначения и по-лесно ще се контролира работата на пилотите.
Животът на пасажерите ще е в компетентни ръце и няма да зависи от моментното настроение и психическо състояние на пилот, който от часове е във въздуха.

Аз лично бих бил по-спокоен ако моят пилот е на земята. Проверките, които се правят за техника на пилотиране с тренажор и психо тестовете, които се провеждат на компютър не могат да установят, колко хладнокръвно би постъпил пилотът в истинска, критична ситуация. Доколко правилни решения ще взима, когато живота му наистина е застрашен.
Това не е реално проверено и затова по-добре да си седи на земята:)

Във въздуха трябва да останем само пилотите, които си летим за кеф:), защото рискуваме само собствения си живот и защото с тези леки и нежни самолети дори не можем да одраскаме асфалта:)

Пилотите на лайнери да си ходят на работа в приятна спокойна обстановка на летището, да си почиват през два часа, а ние да отскачаме до Лондон за 50 Е и да прелитаме океана за 100-200 🙂

Хе-хе в минала публикация уволних всички политици, като излишни посредници в управлението на обществото….
Днес уволних 90% от пилотите:)

Еми да, човечеството се развива и на хората трябва да се плаща (достатъчно), за да си седят в къщи:), а пък който се реализира и взима тежки решения да получава много повече.

Малко се отплеснах:)

 

This entry was posted in *.*, Xtreme Sports. Bookmark the permalink.

One Response to Полет

  1. Димитър Селенски says:

    Респект и въодушевление – 😉 това ми донесе този пост!

    Утре съм на летището и аз! Нямам търпение!

    Благодаря то, Ангеле.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *