Рожден ден, размисли на 62

Днес имам рожден ден, ставам на 62:)
IMG_1521
Денят е подходящ за купон до сутринта с посрещане на изгрева – Джулай морнинг. Да, но вече я карам по-кротко.
След 60 не отбелязвам специално конкретната дата, а празнувам всеки божи ден и му се радвам от сърце.
Тези, които ме познават, знаят че се храня вредно и пия алкохол редовно. Просто не искам да удължавам живота си в онази крайна фаза с бастунчето, но полагам големи усилия да удължавам младостта си.
Спортувам редовно и се друсам здраво…. с адреналин. Обичам екстремните спортове, те ме зареждат емоционално и ме карат да се чувствам млад.
Общо взето живея си като 30-годишен:)
Не, само 10 % от тридесет годишните живеят като мен:)
Непрестанно, всеки ден, всяка минута планувам жадувани преживявания. Организирам си ги и ми се наслаждавам дълбоко и осъзнато.
Умея го по две причини първо, защото съм съумял да обостря чувствителността си към хубавите моменти и второ, защото се поддържам в добра форма.
Изпитвам хиляди желания и нямам търпение да ги реализирам. Да яхна мотора, самолета, сърфа…. много са нещата, които ме правят щастлив…., понякога това е само една красива гледка, която ме поглъща изцяло.
Бих казал, че съм синът на щастието.
Осъзнал съм, че всичко необходимо да бъдем щастливи ни е дала природата единственото, което ни трябва е здраве. Просто трябва да се научим да го ценим и когато го имаме.
На човек не му трябват много пари, за да бъде щастлив, не му трябват излишни придобивки. По-скоро му трябва да да се самоусъвършенства, да развива умения, усещания…, а това изисква време.
Времето е много по-ценна инвестиция от материалното, стига да знаеш какво да го правиш. Майсторството е в баланса на разпределяне на усилията.
Трудно се достига до подобно мислене, не можеш да го получиш на готово, просто да научиш или да купиш. Това е състояние на духа, за което трябва да се потрудиш.

Сравнително късно узрях за тази философия, преди това имах доста неща да свърша, да създам и осигуря семейство, да понатрупам опит… и да порасна:)
В младежките си години всеки е безсмъртен и не умее да цени мига. Освен това се пали по много по-висши цели от личното щастие.
Живях достатъчно дълго анализирайки света наоколо и осъзнах, че злото вече е набрало голяма скорост и никой не може да го спре. И главен виновник е….. човешката природа… Его, алчност, завист…… и не на последно място гупост.

Разбирайки, че не мога да променя света… избрах щастието за мое ежедневие:)

И като един млад (30) и щастлив човек започнах да мечтая… за един по-добър и справедлив свят.

На днешния си рожден ден си позволявам да се обърна към политиците в Англия, сега е актуално, гласува се Брекзит.
Не си правя илюзии, че някой ще ме чуе от тази трибуна, но аз да си кажа.
В днешния технологичен свят всяка дума остава следа, па кой знае, някой ден, след мен:)

Англия
На света е имало много велики цивилизации, за които не знаем почти нищо.

Смайващи свидетелства, по чудо оцелели от вандали доказват съществуването им. Дори за днешната техника те са необяснимо сътворени.
Всички тези велики цивилизации са били безмилостно унищожени от варвари. Диви, жестоки, необразовани, алчни…
Светът се върти, историята се повтаря и повтаря..
Преди 2000 години, когато Нерон е завладявал Англия със слонове са му се чудели, защо му е.
Островът е бил обитаван само от диви племена, дори имало е чевекоядци сред тях.
След няколко столетия безуспешни опити да ги цивилизоват римляните са се отказали и са се отеглили. Било безмислено и скъпо да поддържат гарнизони там.

Промяната
Светът се върти, човечеството се развива, едни цивилизации западат, други се въздигат…
В Англия се раждат умове като Томас Мор, Нютон, Шекспир…
Започва чудовищна индустриализация… съпроводена с “Тежки времена”..
Водят се безкрайни битки за преразпределение и се завладяват безбройни територии по целия свят….
Англия се превръща в поредната нова империя и велика цивилизация.
Светът продължава да се върти…, а доброто и злото са все така преплетени..

Политиците правят своите компромиси, избират по-малкото зло или се съюзяват с едно зло, за да победят друго такова.

За сега Чърчил все още е герой, за Дейвид все още никой не се е изказал. Времето ще отсъди.
Какво кара политиците да взимат техните решения… Разум? Обществен интерес или лична амбиция, алчност, комплекси…

Ясно е, светът се развива пулсиращо с крачки две напред, една назад.
Сега обаче е различно, светът зад нас се срива и зад гърба ни е бездна.
Имаме си ядрени играчки и крачки назад са недопустими.

Животът

Убеден съм, че Животът е нещо много сложено, много по-сложно от колкото изглежда. Нещо което не сме дорасли да си обясним. Твърде малки сме още, има много още да се учим.
Обясненията на религиите са откровенно наивни.
Аз определено съм избрал доброто в този необясним живот и ако моят избор наречем Господ, предпочитам да си имам директна връзка с него.
Не ми трябват йерархични църковни структури от посредници. Доверявам се на моята лична преценка, кое е добро и кое зло.
Сигурен съм, че всеки човек дълбоко в себе си носи тази преценка. Дори и тези, които служат на злото, а те са много. Малко от тях обаче го правят съзнателно. Повечето са дезинформирани или не се замислят много, защото така им е изгодно.
Убеден съм, че тук на земята сме на изпит. Нашите действия и решения ще бъдат оценявани.
Мисля, че всеки от нас си има мисия, която трябва да изпълни, докато е на този свят. Каква е моята не знам.
Може би трябва да споделям идеите си, които ме връхлитат.

Имам въпрос към Дейвид Камеран.

Защо ги питате? Защо рискувате Света ни?
Защо питате глупавите, необразованите, неориентираните, лесно манипулируемите.
Не ги питайте тях, а умните и образовани хора.
Ако ще питате всички, по-добре не задавайте този въпрос.
Глупавите повличат умните със себе си. В крайна сметка всички страдат.
Просто някои се усещат по-късно как е трябвало да постъпят.

Помагайте им. Вие политиците мислете вместо тях.

Решението

Аз съм за непрекъснати референдуми, по всички важни въпроси.

Но да се гласува само по електронен път и да има кратък тест по темата преди всеки вот.

Лесно е, в съвремения високо технологичен свят не е проблем това да се случи.

Така ще се питат за мнението им само интелигентните, образовани, информирани и мислещи хора.

Предварително знам аргументите против, те идват от статуквото.

Системата щяла да бъде пробита от хакери. Нищо подобно сега са големите измами, с бюлетините.

От няколко години дори телефоните имат пръстов идентификатор, а банките оперират с телефонни преводи. Това доказва, че не е кой знае какъв проблем сигурността.
Освен това лесно може да се хванат измамите, всеки ще може да провери как е отчетен гласа му.

Залогът е твърде голям, бъдещето на света.
Струва си да се създаде необходимия софтуер и да се въведат подходящи машини в изборните секции за хората, които нямат хубав телефон или компютър.

Другата атака ще е за дискриминация, пак от статуквото.

Не съм съгласен, никой не е дискриминиран, нали се дава равна възможност и достъп на всеки да гласува. Ако някой не успее на даден вот, да се готви, да попрочете за следващия.

За каква дискриминация говорим, нали се прави пресяване, получаване на допуск до вот.
Право се дава на всеки, но се допускат само по-информираните за съответната тема.
Справянето с компютъра също е част от този тест. Не е редно хора, които живеят в миналия век да решават съдбата на хората от бъдещето, колкото и да са умни и мъдри.

Един щял да гласува за цяло село:)
Как ще стане с пръстов индентификатор или снимка в момента на вота…. то лифта на Боровец не пуска двама души с една карта, та система за гласуване няма да измислят.

След идентификацията се генерират 2-3 еднотипни елементарни въпроса. Имаш 30 секунди за маркиране на верните отговори и съответно ДА или НЕ за вот.
Вместването в тези 30 сек. също е част от теста.

Не знам, дали си давате сметка колко би се променил светът с подобно въведение.

Това ще сложи край на манипулациите и на популизма.
Край на флирта с маргиналите. Политиците са готови на всичко, за да ги изберат.

Ако има подобен образован коректив и регулярно допитване по важните въпроси…
бюрокрацията ще се свие и администрацията ще се оптимизира ….

Да, имам си мечта….

И една още по-голяма…

Това е следващата крачка. Власт без посредници.
Свят без партии и политици. Сега действащия модел отдавна не работи.

Вижте Америка, огромна страна, а не могат да излъчат един приемлив кандидат за президент.
Това е така, защото партиите са йерархични структури и малки групи от несменяеми хора кадруват и номинират кандидатите.

Когато властта се персонализира става ясна мишена. Лесно може да се притисне и корумпира.

Злото пробива именно през политическата класа, през посредниците в управлението. Ако ги премахнем, то губи своите лостове за въздействие.

Малко повече за моята неосъществима (за сега) мечта.

Историята показва, че човечеството се върти в омагьосан кръг.
Обществото е безпомощно да се справи с настоящата система на управление.
Кризите се редуват – културна, морална, финансова, военна…

Познатата ни демокрация не дава решения, нито прави крачка напред, стои на едно място и се върти като торнадо.. изреждат се партии, обещания.., а резултатът е, че истинската промяна става все по-трудна, защото системата натежава и натежава превръща се в истинаска черна дупка. Създава все по-тежка и самовъзпроизвеждаща се бюрократична администрация, която притегля и поглъща всичко… само решенията ускорено се отдалечават.

Светът има спасителен изход, технологиите го създадоха и решението е – Виртуален парламент, с идеална цел…, без ограничение в броя на депутатите и без заплати.
Би трябвало участието в управлението да е достъпно за всеки. Не е нужно да бъдеш посочван или избиран от някого.
Ако искаш да станеш депутат, просто трябва да се запишеш:)
… само дето ще трябва да отговаряш на определени изискванията.

Условията за регистрация – възраст, редовно плащани данъци, чисто съдебно минало, успешен психологически и образователени тестове и… положителен финансов баланс към държавата:) т.е. ако си на издръжка на държавата, независимо дали си бюджетен служител или социален , нямаш право да бъдеш депутат.

Така в управлението и създаването на законите ще участват само реализирани, загрижени, интелигентни, образовани и мислещи хора.
На такъв парламент трябва да се поверят назначенията в държавите – президенти, министри, прокурори, съдии, шефове на митници, комисии и т.н….

Лошо му се пише на Злото в тази фантазия… остава и без зъби.

Защо умните хора в Европейския съюз да не направят крачка в тази посока, като реакция на Брекзит. Ей така, без реална власт, само за проба, експериментално… да се създаде виртуално общество с членове отговарящи на високи критерии… и да видим дали неговите преценки ще съвпадат с тези на политиците:)

Ех, как се размечтах…. на връх рождения си ден:)

П.П. Е, какъв беше този ход на Дейвид Камеран?
Дали това не е някакъв план за разобличаване на Злото? И Англия да се върне пречистена от популисти в Евросъюза?… и това да е пример за подражание за останалите страни?
Или пък битката със Злото в континентална Европа е безвъзвратно загубена и я оставят на вълците?

Скоро ще разберем.

Водачите на евроскептиците се разбягаха пред отговорностите… Негативите лъсват всеки ден… Шотландия и Ирландия искат да си ходят… Изборите май ще отчетат промени в общественото мнение… задава се и нова Маргарет Тачър…, а парламентът още не се е произнесъл по референдума и няма официално действие в посока напускане.

Интересно си е.

Posted in *.* | Leave a comment

Референдум

Аз гласувах „ЗА“ на референдума за електронно гласуване.
Според начина по който се организира, бих казал – а дано, ама надали … ще успеем днес.
И все пак съм доволен, защото това е първата крачка към осъществяването на моя стара мечта.
Тези, които ме познават добре знаят, че когато се докоснах до компютрите, преди 35 години, започнах да фантазирам за нова политическа система – „Съвършена демокрация“.
Тази форма на управление на обществото тогава бе невъзможна фантазия, но днес развитието на технологиите я превърна в обикновена мечта – напълно осъществима, но невъзможна поради статуквото.
Идеята е проста и напълно естествена, за този етап от развитието на човечеството.
Не е нужно да си гений, за да се сетиш за нея. Всяко дете би я предложило.
Общество без партии и без политици.
Всеки, който иска, може да участва в управлението…, но трябва да отговаря на определени изисквания.
Да мине несложен тест за ниво на образование и интелект, а също да е психически здрав.
Регистрира се и на момента става депутат във виртуален парлемент.
Колкото повече умни и образовани депутати, толкова по-добре, милион да са – още по-добре.
Естествено ще има по-сложни и специализирани тестове за участие в комисиите.
Когато се е създавала Демокрацията в древна Гърция са направили ограничения, да са само мъже, само „граждани“, само бойци….., защото площадът не е могъл да побере всички участници.
Затова се е наложило да има по-тесен кръг народни представители…
По-нататък във времето и в римския сенат, пак така…
Критериите са били, това да са зрели хора с опит, с произход, с образование, пари…. и те да представят масите.
Сега това ограничение не е нужно. В интернет няма лимит .. , а и разходите за виртуалния парламент ще са по малки.
В момента, никъде по света няма действаща реална демокрация, така се нарича единствено за благозвучие.
В така наречените демократични страни управлението е олигархично.
Олигархия означава група от хора с обща характеристика. Общият критерий може да бъде, пари, собственост, занаят, бизнес… и т.н.
В случая с „Демократичните“ страни, олигархичният кръг е
политическата класа.
Йерархичните структури на партиите правят ръководствата им много тесен и несменяем кръг – политическа олигархия, която кадрува и определя посоката.
В съвременния свят политиците са безпомощни.
Те не могат да взимат бързи и тежки решения, защото флиртуват с избирателите и си играят на псевдо хуманизъм, което неизбежно ще доведе до … точно обратното.
Диктаторите прекрасно се справят с проблемите, но огромната власт ги главозамайва и променя. Практиката показва, че се самозабравят, самообожестяват и винаги причиняват страховити нещастия на хората.
Истината е, всички умни и разумни хора да имат достъп до управлението. Милиони такива хора да носят отговорността за тежките решения.
Ако имаме такава политическа система, няма да има връзки и лобизъм при назначенията, ще има строго подчинение на закона.
Ще е истинска диктатура на ума и разума.
И когато се зададе такава криза, като сегашната, когато е застрашен живота на близките ти, всеки ще се активизира и ще иска да участва във взимането на решенията….
В такива моменти и най-аполитичните ще се включват и парламентът наистина ще наброява милиони.
Не обичам посредниците в живота, по принцип.
Така съм дори в религията, нямам нужда от посредник. Имам директна връзка с горе. Не ми е нужно някой да ми казва кое е добро и кое е зло и какво иска господ от мен. Имам си собствен критерий за справедливост.
Посредниците са тези, които обсебват всяка хубава идея и я преобразяват.
При тях стават предателствата, подмените и създават противопоставянията……
Така е в религиите, така е и в политиката.
Загубил съм надежда да доживея и да стана свидетел на подобно общество.
Но смятам, че това е неизбежното бъдеще, за да го има изобщо света…. щом сме я докарали до ядрени оръжия.
Тази политическа система ще се случи, дори и да се наложи да преминем през още един военен катаклизъм….
Явно човечеството трудно си вади поуки, а ако не ги извади – просто няма да го има

Posted in *.* | Leave a comment

Лудият Голф

IMG_6620
Законът е за всички и всеки трябва да го спазва.

Аз лично нямам нарушение от седем – осем години. Но това, че спазвам:) правилата не означава, че ги одобрявам.
Не обичам да говоря за движението по пътищата, най-вече за ограниченията на скоростта. Още повече, когато става дума за мотори. Упорито съм избягвал темата извън кръга на практикуващите. Би звучало шокиращо за широката публика….ако говорим откровено за моторите. Хората не подозират колко различна е тази машина, какви характеристики има, колко трудна и опасна за каране е, колко специфично е управлението и… Не можеш да я сложим под един общ знаменател с колите.

Нашумелият случай с „Лудия Голф“ (момче с психични проблеми, което излиза на лов за мотористи) ме накара да наруша обета си за мълчание. Реших да споделя част от своя опит, като разкажа един конкретен случай отпреди 20-тина години, който промени мисленето и стила ми на каране.
Надявам се, да съм полезен. Ще се радвам, ако някой извади същите поуки, без да преживява подобно нещо.

Приоритети

Ще започна с това, че моето верую е безопасността, независимо как изглежда карането ми отстрани.
Повечето млади мотористи искат да се развиват и гонят високо майсторство в техниката на каране.
Лягат до земята и изцеждат възможностите на завоя до дупка. Достигат до предела… добри са.., но аз не влагам разбиране. Бих ги посъветвал да обърнат внимание на превантивното мислене и да очакват изненадите в завоите.
Техниката е хубаво нещо, но не стига, трябва и мислене.
Шосето не е писта… има насрещно движение, настилките са различни, гумите също…. и няма зони за безопасност, където да се търкаляш ако се наложи.

Както казах моят приоритет е безопасността. Стремежът ми е да карам винаги със съобразена скорост, цифрите нямат значение.
Вярна оценка за ситуацията и предвиждане на развитието и – това е посоката, в която съм се опитвал да се развивам през годините.
Да се радваш на тази уникална машина без да пострадаш изисква много повече от спазване на правилата.
Зад гърба си имам около 2 милиона километра, от които над 300 хиляди на мотор и до сега не съм допуснал да ме катастрофират.
Избегнал съм хиляди катастрофи, това е безкрайна редица от случки, за които няма да разказвам в този пост.
Ще спомена само, че два пъти съм се спасявал от атаки в спряло положение:) Веднъж, дори минах на червено, избрах да се справя с изненадания трафик, пред това да ме размажат. Заблуден от подвеждаща светофарна уредба, водач премина със свирещи спирачки през освободеното от мен място. Дори и спрял, трябва да си концентриран и нащрек, щом си с мотор.
Затова си оставям големи дистанции отпред и възможен изход, когато се налага да спирам, особено последен на светофара.

СЛУЧКАТА … 2 август.. деветдесет и някоя година

До преди тази дата, си хвърчах с мотора щастлив и недосегаем. Имах огромен стаж и нищо на пътя не можеше да ме изненада. Освен, че добре владеех двуколесната машина вече знаех, че не трябва да очакам някой да ме пази, а сам трябва да се грижа за това.

Вече бях осъзнал, че непрекъснато стават катастрофи и винаги единият е невинен…., а ако е с мотор го е згазил здраво.

Приемах за нормално и очаквах всевъзможни засичания, нелогични маневри, минавания на червено, отнемане на предимство…. нормално е…. има толкова много разсеяни, неопитни, пияни и нагли шофьори на пътя.

Приел съм го, нито се ядосвам, нито се дразня… просто си карам и ги очаквам, пък като не се случи, не страдам, че съм намалил или съм се позиционирал по определен начин.
Мисля превантивно и допускам всяко неадекватно действие щом е физически възможно, а когато то се случи просто го отработвам…, имам тази възможност, защото съм си осигурил запас по скорост и по място.

В периода “преди” постигах невероятно високи “съобразени” средни скорости – мечта за формула 1… само Монца ме равнеше:)
Карам без да правя компромис със сигурността, а скоростта колкото дойде….
Да, така бе през деветдесетте… до един 2 август.

Умисъл

Злонамерените действия, за съжаление са непредвидими. Идват изневиделица, когато най-малко ги допускаш.
Обикновено, следя обстановката глобално и мисля вместо другите, ако се появи коза, куче или дупка… това е голяма изненада за някои. Забавянето на реакцията на някой при създаваща се ситуация подсказва колко тя ще е непредсказуема.

Но наистина непредсказуема е рязката маневра без причина.

В практиката си с мотор съм имал няколко умишлени засичания. Тези прояви са много редки, при мен са веднаж на сто хиляди километра.

Случки

Беше началото на деветдесетте, тъкмо се бяха появили борците – първите мутри… аз се прибирах от Щъркела и естествено прескачах колите, като спрели.
Точно преди един остър ляв завой без видимост, черен мерцедес 190, барака наби яки спирачки – без никаква причина… почти спря.. и в момента, в който тръгнах да го заобикалям с газ ме затисна към скалите… успях да се измъкнах благодарение на много по-мощния си мотор…, но реално взех завоя в насрещното без възможност да се прибера ако дойде някой насреща… извадих голям късмет, че нямаше никой.
Огледах пасажерите. В колата бяха пет главанака видимо доволни от чувството си за хумор.

След този случай преосмислих отношението си към мутренските коли…. само месец преди това наказвах Крушата 2-3 пъти с червения му кабриолет на път за морето…
.. веднъж ме бяха заклещвали три Ес-класи до мантинелата в третата лента, бяха ми оставили само няколко квадратни метра…, а се движехме с пределната за Ес-класа скорост – няма да цитирам! Беше мноого нервно, в един момент ми отвориха отпред и аз изхвърчах ….. добре, че карам силен мотор. Кортежът ме затвори, за да ме разгледат отблизо:) Искаха да видят кой бърза повече от тях….. и аз като тях бързах, за да не забравя на къде съм тръгнал:)

Явно до преди “Щъркела” бях попадал само на “готини” мутри:)

Изпитанието на 2 август.

Километри прав, празен път и само един Тир се тътри с 40-50км/ч, някъде отпред. Отдалече съм се преустроил в лявото платно и си карам, като пич, нали гоня висока “съобразена” скорост.
В момент, когато наближавам критично, тирът с рязка маневра се премества пред мен…..
Това упражнение съм го имал преди 40 години с кола, но тогава имаше причина – паркинг в ляво, който тирът видя и реши да паркира… човекът просто не ме беше видял…, а сега, от ляво е мантинела, а пред него нямаше друга кола, затова беше толкова неочаквано.

Скачам на спирачките и започвам интензивно спиране, но чак толкова интензивно, колкото ми трябва при тази скорост не може…. гумите блокират, ту предна, ту задна, отсичат ме, пускам спирачката, пак спирам и пак и пак. Намалявам бързо, оставяйки черни черти по асфалта, но камионът продължава да се приближава със страховита неизбежност.

Не посмях да го задмина от дясно, би трябвало да има причина за тази маневра…. аз ли да я поема, щом той я заобикаля.
Тирът беше бордови и изглеждаше празен, но имаше капаци, които бяха вдигнати, ако ги нямаше щях да скоча отгоре му и да оставя мотора да се разбие отзад.
Накрая дойде моментът и аз избрах да вляза в ада … мушнах се между камиона и мантинелата…. в първия момент моторът легна почти до земята, но успях да го изправя….. ужас, настилката беше пясък и трева….. щом докоснех спирачките, гумите блокираха и моторът започваше да се мята, като бик…. аз продължавах да навлизам в този тесен, прашен, шумен ад…. едва наваксвах на поднасянията с кормилото и на косъм овладявах мотора…., а на сантиметри от мен се въртяха с грохот поредица от огромни, двойни гуми…. в един момент скоростта ни се изравни….

Вече бяхме изминали доста път така и „препятствието“ би трябвало да е отминало… очаквах всеки момент камионът да ме освободи, но вместо това, той продължаваше да ме притиска …. намалявах скоростта и започнах да се измъквам назад…. бях стигнал почти до кабината и ме чакаше дълъг път обратно…. Камионът караше с около 50, а аз бях почти спрял и с тази ниска скорост едва пазех равновесие с тежкия мотор, в това ограничено пространство и по този хлъзгав банкет….. и само на сантиметри от тази ужасна мелница от огромни гуми, гуми, гуми.

Изход

В момента, в който се измъкнах, бяха останал без сили, както физически така психически. И адреналинът не ми помогна, бях размазан…., дори не подпрях мотора, а го пуснах на асфалта, прескочих го и продължих да ходя.
Огледах се и установих, че не е имало никаква причина за тази притискаща маневра…??

Трябваше ми време, за да се възстановя от преживяното. Ходех напред-назад, изследвах черните линии, които бях оставил по асфалта, бе огромно разстояние, а следите в пясъка… при първото влизане минаваха зад мантинелата ….късмет, че не съм срещнал колонка да ме изстреля в мелницата…
Опитвах се да си обясня какво се бе случило.

Това не беше от онези моменти на уплаха, които ти спират дъха, това беше продължителна битка на живот и смърт.
Тези 15 – 20 секунди ми се видяха, като цяла вечност.

Седях в тази пустош и си събирах мислите. Чудех се каква ли е причината за това действие.
Дали шофьорът не е заспал? Едва ли, ако беше така щеше да се премести плавно по платното, а не така рязко и премерено да ме засеча…. Дали не си е изпуснал запалената цигара, щеше веднага след маневрата да погледне в огледалото и да ме освободи.. , а той продължаваше да ме притиска и притиска.

Защо му е да ме убива без причина? Та той не ме познава.
Със сигурност му е било нещо криво, пък и кои караха мотори в тази години.., може да ме е взел за някой… знам ли …
Знам, че има лоши хора, зависливи… ама чак пък толкова….

Сигурно не е добре, човекът. Да, определено е някой ненормален, да посегне на живот… до този извод стигнах.
А и мястото бе идеално за покушение… нито един свидетел в тази пустош … през онези години имаше периоди без никакъв трафик… и бензинът беше кът.

Нов стил на каране.

На втори август, морето взимало жертви…, а аз, екстремният сърфист щях да загина на пътя…, е поне си извадих поуки.

Не бих могъл да се откажа от моторите, не бих могъл да живея без тези усещания, които карането на мотор ми дава.
Реших да променя стила си на каране, но да продължа. Въпреки рисковете, продължавам да карам и до днес.
Но от този 2 август нататък, приех нов стил на каране.

Към дългия списък от очаквани изненади от разсеяни и неопитни водачи включих и умишлени действия.
Покрай никого вече не минавам на доверие, всеки вкарвам в спирачния си път и след това го издухвам.
Изобщо не влизам в обсега му. Първо имам възможност да се измъкна назад, а после изчезвам напред.
Може никога повече да не ми се случи подобно покушение, но аз вече така си карам.
Малко е изнервящо за толерантните и мото-феновете, които очакват да профучиш край тях, но това е положението, сигурността над всичко.
Изобщо не чакам някой да ме пази, а използвам динамиката на мотора, за да бъда недосегаем. Затова и карам от най-мощните мотори.

Съвсем закономерно след този 2 август високите “съобразени” скорости паднаха драстично. Сложих край на рекордите.

За съжаление този безопасен стил на каране е в противоречие със правилника за движение по пътищата. Случва се при тези ускорения за кратно, “значително” да превиша максимално разрешената скорост.
Е, когато се налага да избираш дали да пострадаш или да бъдеш глобен…. 🙂

Карам по този начин от много години и установих, че съм забравил правилата:) Не съм ги забравил, но ми трябва време да измисля кой има предимство…. по-лесно ми е ако някой ама много иска да мине, да го пусна:) Ако иска да направи обратен завой, без мигач, на забранено… Моля… затова ако има човек в спряла кола или се движи съмнително бавно.. много внимавам, вкарвам го в спирачния си път и гледам гумите…

Фантазии

И тъй и тъй съм започнал да се изказвам по тема табу….. Ще си кажа и мнението за ограниченията на скоростта.

Според мен хората карат, като луди в рамките на позволеното!

Всеки ден по тихата ни, тясна уличка минават младежи с 30км/ч!! За мен това е безумна скорост, но е разрешена.
Аз лично по такива улици карам с 5-10 км/ч и през повечето време с крак върху спирачката.

“Прилежни” шофьори вдигат 70 – 80 км/ч със скапани коли, без гуми, по пътища с дупки!!
Пак те се хранят, пишат СМС-и, блеят докато се движат с разрешената скорост от 140 км/ч по магистралата…
Е, как няма да не сме на това дередже. Всеки ден даваме жертви, като при война.

Всяка скорост е опасна и с 10 км/ч може да стане голяма беля… ако се подложиш на Тир:)
Скоростта е наистина опасна, но само в комбинация с липса на умение, опит, концентрация….
Тя е само компонента от проблема.

Вторачвайки се само в скоростта създаваме условия за рекет и тормоз.

Законът не трябва да бъде само тояга, трябва да има и морков.
Затова предлагам да има не само наказания, но и стимули:)

СЪОБРАЗЕНА СКОРОСТ, това е разковничето.

Знакът – 60, той си е там…, там е и в дъжд и в пек, там е и ден и нощ, там е в мъгла и в сняг…. там е и за Мерцедесът -последен модел, там е и за Търбантът едвам. Там е за млад и за стар, там е за професора и за неграмотния, за пияния и за трезвия, за 20-годишния опит и за начинаещия….. възможностите са различни… съобразената, безопасна скорост за един е от 20, за друг е 100…..,
а малко по-надолу е катаджията.

Имам предложение за оптимизация.

Нека да се води битка с несъобразената, а не с превишената скорост. Тя се доказва лесно – участие в ПТП.
Нека да се отчитат участията в инциденти.
Нека има единен регистър.
Нека гражданската отговорност да бъде с цена от 10 до 1000 лева.
Нека стикерът да е с различен цвят. Зелен – чист, Жълт – допуснал и Червен – предизвикал ПТП.
Нека новите водачи да са с червен стикер – две години и с жълт още пет.
Нека камерите на КАТ да се включват само от жълт и червен стикер.
Нека катаджиите да наблюдават, да спират и проверяват приоритетно!
Нека да има строги санкции.
Нека да има лишаване от правоуправление след причиняване на ПТП.
Нека да има и лишаване завинаги и затвор на рецедивистите и убийците….., но

Нека да ни оставят намира:)

Аз лично съм си наложил наказанието предварително.
Още, когато се захващах с моторите реших, ако падна, самокатастрофирам или допусна някой да ме удари –
се самонаказвам с лишаване.
Отказвам се от мотора, явно не ставам за тази работа.

П.П.

Позволявам си да се обърна към младежите. Възхищавам се на майсторството им, но се притеснявам за тях.

Когато изцеждаш завоя, когато караш на предела, спирачният път е много по-дълъг от разстоянието до изненадата, която може да изникне…, а това е промяна в сцелпението, неравности, свличания, пропадания и всевъзможни пепядствия….
Може да се случват рядко, но ги има.

Един случай от миналата година

На ляв завой, подбалканското някъде след Саранци… карам си нормално за мен със запас и естествено съм на осовата линия. Завоят е с променлив радиус за мен се отваря, а за насрещното се затваря.
По средата на завоя срещу мен изскача камионче, тип хладилник около – 3 тона. През предното стъкло виждам уплашен млад шофьор с очи като палачинки, навил кормилото докрай и вече е по средата на платното, а тепърва завоя се изостря.
За мен бе много по лесно да му мина обратно, от ляво, но риска за челен удър със следващия ме спря. С бърза маневра за промяна на траекторията и яка спирачка, докато моторът е по-изправен успях да убия значително скоростта и да се изместя до мантинелата. В този момент камиончето поднесе и тръгна с вратите напред. Внимателно следях движението му и се мушнах през половин метър пространство, което ми остави. Ако ме застрашаваше сблъсък – нямах проблем да оставя мотора и да прескоча мантинелата, вече се движех с 20-тина км.
Ако караш на макс, без запас няма как да отработиш подобна ситуация.
Тези случаи са много редки, кога ли камион ще поднесе срещу теб…., но се случват… резултатът би бил един – той е виновен и гад, а ти… ти влизаш в статистиката.

Posted in *.* | Leave a comment

Маслен нос

Лимнос 2010

Вчера, на тържествения обяд по случай Никулден, стана дума за покровителството на св. Никола над сърфистите. По този повод разказах пред моето семейство сърф-преживяване от преди тридесет години.

Много малко хора знаят за този случай. Дори съпругата ми не бе го чувала, до вчера. Винаги съм се опитвал да и спестявам някои безпокойства :).

Кагато научи за моето премеждие, тя настоя да го споделя в блога си. Случката наистина е поучителна и би могла да предотврати нечие нещастие.

Преди тридесет години беше ерата на сърфовете – кораби. Дъските бяха над триста литра и всички имаха швертове, а по-баровските – клап :).

Току що се бях пребазирал от Арапя на Градина и проучвах акваторията. Бях станал много добър сърфист и търсех още разнообразие. Намирах се на някакъв върхов предел и се нуждаех от развитие, но нямаше накъде. Гигантската конструкция на сърфовете, по онова време, слагаше таван и ограничаваше техниката. По-късно, революцията във формата и размера на тялото и рига позволиха експлозия в разнообразяването с джайбове и акробатични скокове.

Но, по онова време,  не можех да стоя на едно място. Това, че оставах сам в залива при бури, не ме удовлетворяваше. Продължавах да търся нови предизвикателства и ги намерих. Корабните мащаби на дъската предопределиха посоката – станах самотен мореплавател. Чаках силно време, за да правя преходи. Кръстосвах крайбрежието от Варвара до Емине.

Първото ми минаване над Маслен нос

Един ден излезе силен северо-източен вятър 12-15 м / сек. И аз поех на поредното си пътешествие, отплавах на Юг 🙂

Преминах между острова и Стария град и се оказах сред огромни вълни. Над Харманите яхнах една и я яздих чак до Германката на Боджака. Юнашко сърце не ми позволяваше да прекъсна тази забава и затова накрая здраво се поизпотих. Измъкнах се на косъм от прибоя на носа.

Това ме отрезви и започнах да катеря отдалече, за преодоляване на Маслен нос. От север той изглеждаше, просто като един ръб. Покрай Дюни минах на километри и продължих да катеря, движейки се на юг.

Наближавайки северната страна на Маслен нос, бях респектиран от страховития прибой. Огромни вълни се разбиваха върху скалите, чак до устието на Ропотамо.

Направих поворот и влязох още по-навътре. В един момент имах запас около пет километра и реших, че са ми достатъчни, за да прескоча заветния нос.

Напредвайки се оказа, че зад ръба навлизам в един безкраен врящ котел. Отпред и отдясно се разкриха цяла поредица от бушуващи малки заливи, а далеч напред ме чакаше зловещ десерт. Най-южно на носа стърчеше, много навътре в морето, нов ръб.

Имах голям запас, но вече не бях сигурен, че ще ми стигне. Работата беше на кантар и аз реших да не рискувам с повороти, в тази бушуваща област. Едно падане щеше на мига да отсече изхода на битката, в която се бях вкарал. Напредвах бавно, защото се опитвах да катеря. Борех се за всеки метър височина.

Прибоят се случваше далеч навътре. Имаше плитчина, риф по дължината на южния ръб.

Бях се концентрирал на макс, стисках зъби и приближавах мига на развръзката. Очертаваше се да мина на стотина метра над прибоя. Тъкмо започвах да се успокоявам, че и този път ще ми се размине, когато забелязах, че навътре в морето се надига една огромна вълна. Като истинска планина, тя стърчеше над останалите.

Макар, че я видях от километър, нищо не можех да направя, щяхме да се срещнем на най-неподходящото място, точно пред носа. Ако се опитах да я изпреваря, да ускоря, пускайки по вятъра, щях да се набутам точно в прибоя на “стандартните” вълни.

Тръгнах директно към нея, за да направя неизбежната ни среща, колкото се може по-навътре.

Приближавахме се бавно и това бе зловещо. С всеки миг, Тя ставаше все по-стръмна и по-висока. Накрая се изправи пред мен, като стена. Почувствах се пред входа на двуетажна сграда.

По някакво чудо успях да и се изкача, миг преди да ме захлупи. Пречупи се точно под мен. Когато бях на върха, видях ужасяващи остри скали, на седем-осем метра отдолу. Разклати ме здраво, чудя се как успях да се задържа. Последва пропадане и всичко побеля.

Аз останах да стърча сред пяната, със спряло сърце. Вече не бе нужно да бързам, имах време да се даврандисам.  Следващите няколко вълни бяха от стандартния размер, само ме повдигаха, а се разбиваха на сто метра след мен.

Току -що бях минал критичната точка и пред мен се отвори залива на Перла.

Пуснах по вятъра, яхнах първата вълна, но вече не се забавлявах по същия начин. Пак бях щастлив, но се чувствах различно. Подобни изпитания ни променят завинаги.

Насочих се към Атлиман, на хубав бакщак. Хвърчах с бясна скорост по вятъра и с вълните. Радвах се, че съм оцелял, но още не осъзнавах, че съм помъдрял. Това го разбираш по-късно, когато оценяваш разни ситуации.

Навсякъде плажовете бяха пълни с хора, които се забавляваха, танцуваха си и си ядяха сладоледа. А само преди няколко минути бях толкова сам,  все едно – бях на друга планета ….

При практикуване на екстремен спорт, дори и в група, човек трябва да разчита единствено на себе си. Всички негови преценки и действия трябва да са такива, все едно е сам.

И този път се бях измъкнал. Не знам на кого да благодаря … може би на Господ, но от този момент нататък почитам св. Никола. Празнувам на Никулден, повече от всеки Николай 🙂

IMG_8008

След години, трябваше да стана пилот, да се вдигна на две хиляди метра, за да ми се изясни картинката. Ръбът, за който говоря е най-долу, в дясно на снимката. Идвайки от север, след Боджака, минавам далеч навътре покрай Дюни и Аркутино и виждам насреща, само първия ръб на Маслен нос.

Едва по-късно разбираш какво те чака в бурята, Пътешественико 🙂

Човек не подозира, в какво се забърква в ежедневието си. Трябва му поглед отдалече, отстрани, от високо, с интуиция и опит … така е в живота, не само на сърфиста 🙂

 

ПП

Няколко пъти съм минавал край Маслен нос. Веднъж, дори само на пет метра от скалите :). Бяхме с Люси.

Години след описания случай, двамата отскочихме до Арапя, при силен западен вятър.

Между двата пика на Маслен нос, повърхността беше като огледало. Мравките пиеха вода. Ефект от посоката на вятъра.

Но щом подминахме южния ръб и се отдалечихме от сушата, на пет – шест километра, ти да видиш вълни, но вече бяха от брега.

В  този случай няма опастност от размазване в прибой, но ако ти се счупи нещо от такелажа, си пътник. Пътуваш за Одеса, не можеш да се добереш до брега, плувайки срещу вятъра и огромните вълни.

Там загубих последния часовник, който съм имал, страхотно Касийо. Сигурно още показве на рибите часа, дълбочината и посоките на света 🙂

В момента нямам часовник, не защото съм разстроен от загубата, а защото не нося бижута …, сега точно време ми показва телефона 🙂

Posted in *.* | Leave a comment

Полет

 T+T 005

От най-ранно детство съм див екстремист. Още от пеленаче се чудя, как да се пречукам по-успешно. Едва проходил, на година и половина съм се разходил по керемидите на покрива, на три съм се возил външно, отзад на трамвая… и още няколко подобни подвига, отвъд моите спомени.

На четири-пет бягах през оградата и подлудявах квартала, скрит цял следобед в нечие мазе. Беше много забавно, да чувам името си от всички посоки.

На седем – осем измислях страхотни игри и организирах състезания, кой ще стъпи на по-тънко клонче, кой ще се качи по-високо на високото напрежение, кой ще притича по-близо пред трамвая…. или надбягване с „факли“ над главите.

Консервена кутия, закована на дълга летва, пълна с горяща газ….. голям купон, когато се разлее става огнена лавина и остава горящ тротоар…

Определено съм бил еталон – ужасно палаво дете, проклятие за всяка майка…

Около десет се светнах да вдигам кутии с карабит, но дяволчето в мен ме подкокороса да пробвам с кофи и варели.

Извадих късмет и останах цял в модата със самоделни бомбички.

……………

Спортът

На всичко това, спортът сложи край. Той погълна всички мои мисли и пренасочи енергията ми.

Започнах късно, едва на петнайсет. Слава богу, че успях да убедя родителите си, които години се противопоставяха. Притесняваха се, да не си разваля „добрия“ успех в основното училище.

Определено не бях послушен, спретнат зубър.  Много отдавна се бях запознал с цигарите и алкохола, а родителите ми естествено нищо не подозираха.

Кой знае какъв щях да съм днес, ако не беше тази колосална спортна промяна.

Ски спортът ме преобрази и ме спаси, от мен самия. Продължи да ме среща с риска, но вече осъзнато се готвех за тези срещи.

Професионалният спорт, това е невероятна школа, която дисциплинира, калява и изгражда правилна самооценка.

На тридесет приключих с активния спорт. След години, на срещи със съотборници, всички бяха единодушни и коментираха, че е било лудост.   Чудеха се, с кой акъл сме рискували живота и здравето си. Много от тях влючително и Сашо Диков дори не са стъпвали на ски, от онези далечни времена.

 

Начало

Аз не бях съгласен, на тридесет тепърва започнах с „лудостите“, екстремните спортове.

Професионалният спорт беше една отлична подготовката за последващите ми занимания.

Да практикуваш екстремни спортове не е хоби, това е начин на живот. Ако искаш да си безопасен и да им се радваш без да се нараниш или осакатиш, трябва да им се посветиш.

Жизнено важно е да си в кондиция и да поддържаш добра спортна форма.

Екстремни декади

През всяко десетилетие от моя живот, съм имал любим доминиращ спорт, на който съм се отдавал напълно. Включвал съм го в колекцията си от спортни занимания, без да изключвам предходните.

Всяко ново хоби е разширявало кръгозора ми и ме е обогатявало.

До тридесет – се състезавах в алпийските ски дисциплини.

Десетилетие отдаден на сърфа, бе до четиридесетата ми годишнина.

От четиридесет до петдесет се посветих изцяло на двуколесните – спускане с колело и мото-крос….

На петдесет, точно преди десет години се захванах с летене.

На 27.11.20о4г. бе първият ми полет с малък самолет и това предопредели съдбата на следващата ми декада.

Малките самолети – определено са десертът на кариерата ми в екстремните спортове.

Имам чувството, че целият ми съзнателен живот, спорта, образованието са били подготовка за това начинание.

И както винаги до сега, се отдадох напълно на новото си хоби.

Дори завърших с отличие следдипломна квалификация „Авиационно оборудване“ в Техническия университет.

Хей така. Не, за да го работя, а за себе си, от интерес.

……….

Ще допълня само, че мощният шосеен мотор е непреходна моя страст през всичките тези години.

Съвършена комбинация

Съвършена комбинация

Не само, че не пречи на отдадеността ми към доминиращия спорт, а дори е задължителна подправка, която концентрира и обостря сетивността.

Мотоциклетът е номер едно в класацията ми, като най-опасно занимание.

Полет

Летенето с малък спортен самолет е несравнимо изживяване. Да се рееш като птица в трите измерения, това усещане не може да се разкаже, трябва да се изпита.

Не е същото ако те возят, контролът на процеса е това, което дава усещането за свобода.

Кагато си пасажер се любуваш на гледки под непознат ъгъл и  се забавляваш, като в лунапарк, но няма да се усетиш “летящ”, като човек с крила, а това е чувството, към което се стремиш при летенето.

Колкото е по-макък и по-лек самолета, колкото е по-близък до твоите размери, толкова усещането е по-близо до полета на птиците..

Не, много по-хубаво е…. горките пилета нямат перка и не могат да ходят нагоре-надолу с такава лекота, нито да развиват такива скорости.

Самолетите за удоволствие и развлечение тежат колкото мотора ми и имат разпереност – четири пъти ръцете ми.

Не са кой знае колко оборудвани, на борда имат само най-необходимите основни уреди, за да не тежат излишно.

Да практикуваш летене с толкова малък самолет е напълно достъпно удоволствие от финансова гледна точка.

Разходите са колкото при карането на мотор или джет….., НО – обучението е скъпо и… трябват да имаш много здрави гащи.

Докато се научиш и натрупаш достатъчно опит, спокойно можеш да се утрепеш.

Началото

Каква ти Птица:)

Докато се учиш изобщо нямаш усещането, че имаш крила, напротив под голям стрес и напрежение си.

Определено ти е любопитно, странно е в тази необичайна позиция – отгоре. Под теб са интересни, красиви гледки, но те са премесени със страх и притеснения.

Въпреки житейската ми школа и многобройни спортове, обучението ми се видя доста трудно.

Времето изобщо не ми стигаше по време на полет. Трябваше да гледам толкова много уреди, да контролирам толкова много параметри, а основно гледах навън, за да не катурна самолета. Едва намирах време да хвърлям по един поглед към таблото.

Това продължи дълго…. накрая разбрах, че аероплана сам си лети, просто не трябва да му преча.

Няма спирачки

Когато тръгвах по нанадолнището за кацане и започвах да проверявам, обороти, височина…. и олеле, скоростта нарастнала…. Случвало се е инстинктивно да търся педала на спирачката, но там няма такъв:)

Самолетът е инерционна система и трябва да се действа отдалече, превантивно, както с тягата, така и с командите.

Едва я целех тази „малка“ писта в началото, само десет пъти по-голяма от тази на самолетоносач.

Страх от високо

Имах своите страхове и това бе допълнителнo препядствие при обучението ми.

Доста време, може би първите стотина часа хич не ми беше комфортно, там горе.

Трябваше да се преборя със страха си от височини. Придобих го при едно „закъсване“ на Бъндеришките скали. Тинейджърски глупости, бране на еделвайси, естествено без осигуровка.

Тренировки

За да се придобие увереност и спокойствие, трябва да се положат доста усилия. Необходими са много занимания при различни метеорологични условия, за да се отърве човек от страховете си.

Едва след това започва истинската наслада от летенето, която нараства с нарастването на уменията.

Опит 

Наистина можеш да се почувстваш като птица с тези малки самолети, когато ги усетиш.

Освен, че аероплана е инерционна система в управлението му има и много други специфики. Например при едномоторните, витлови самолети има голяма зависимост между промените в тягата и направлението.

С времето започваш да правиш всички корекции не като следствие, а превантивно. Рязко подаваш или отнемаш газта, като не позволяваш на самолета да мръдне от посоката, корегираш очакваното отклонение с педалите, като двете действия вървят успоредно.

С натрупването на летателни часове ръцете и краката започват да работят в пълен синхрон без да го мислиш.

Идва и момент, в който уреди вече не ти трябват. Хвърляш им по едно око само за контрол, а не за да си помагаш при летенето.

Разбрах, че съм достигнал това ниво, благодарение на една случка. Преди това не бях се замислял, че съм вече толкова напреднал.

Един ден отивам на летището, но условията не бяха подходящи. Така и не летях, но огледах самолета и установих, че тапата на питото не е на мястото си. Сложих я.

След двадесетина дена планувах нов полет. Направих обичайния предполетен преглед – всичко беше ОК.

Излизам на пистата и се засилвам за излитране. Наблюдавам скоростомера и чакам да се събера необходимата скорост, но тя нещо се забави.

Уредът достигна 20-30 км/ч и стрелката остана там.

Навън скоростта ми изглеждаше достатъчно висока и дръпнах лоста. Самолетът се вдигна като ракета. Разбрах, че нещата изобщо не са наред и си забраних да гледам уредите.

Дори не ми трепна сърцето. Направих един скъсен заход с по-плосък профил и по-голям запас по скорост от обичайното и си кацнах, като пич. Погледнах скоростта в последния момент, на прага на полосата, когато бях на една педя от асфалта.

Показанието беше 30 км/ч, което бе абсурд, с тази скорост не може да се лети. Според усещането ми бях със сто +, определено се бях презастраховал при този заход.

Оказа се, че конската муха, която едва прогоних от тапата на питото е снесла яйцата си вътре в тръбичката.

Липсата на динамично налягане бе причината за отказа на уреда, а той генерира най-важния параметър при полет – въздушната скорост.

Извадих голям късмет, че това ми се случи, когато вече имах над 200 часа.

Бях понатрупал достатъчно опит, за подобна ситуация.

Този случай ме накара да се замислия и установих, че вече се усещам доста уверен във въздуха.

Плъзганията ги хващах с поглед и по специфичните шумове и вибрации, а промените във вертикалата по контакта със седалката.

Най-важния показател – скоростта – за него нямах никакъв проблем.

Дадох си сметка, че поглеждам скоростомера само при съмнения за прекалено високи скорости. По отношение на минималните и опастност от срив, нямам притеснения.

Летя с голям запас винаги, особено, когато съм близо до терена и го правя чисто интуитивно.

Ориентирам се за скоростта по ъгъла на атака и по реакцията на кормилата.

Всeки знае, че като си извадиш ръката в движение през прозореца, усещаш скоростта. Натискът върху дланта при 50 км/ч е един, при 100 е друг, а при 150 км/ч е съвсем различен.

Това важи и за повърхностите, които управляват самолета – елероните, вертикалното и хоризонталното кормило.

На висока скорост щурвалът става много чувствителен, не дава да го пипнеш. Играеш си с половин тон – излетно тегло все едно е прушинка.

При ниските скорости нещата се променят, самолетът става тромав.

Лети с вирнат нос и с корема напред. Подчинява се мудно на командите. Трябва да се прилагат по-големи отклонения на лоста, за да реагира.

Наистина късмет, ако ми се бе случило да остана без показание за скорост, когато още нямах достатъчно опит, със сигурност щях да се пребия.

Като си спомня, как не ми стигаше времето, как си помагах свързвайки наземни маркери с показанията на уредите. На дългия храст – 200 фита, на вадата – 100 фита, скоростта – точно 80 км/ч, вертикалната скорост 5м/с… в началото кацане без уреди  бе немислимо.

В авиациата има много вярна приказка.

„Рискът е много голям докато пресипеш кошницата на късмета в кошницата на опита“.

Удоволствие от летенето

Повечето хора, като чуят самолет и веднага задават въпроса – за колко време отиваш до морето? – За колкото и с мотора.

Явно приемат летенето, като някакво наказание, което трябва да изтърпят, заради по-бързото пътуване, без да си късат нервите по пътищата.

Когато отивам на море с мотора… го правя заради отиването, а не заради морето.

Същото е и със самолета, не е нужно да ходя някъде, за да летя, правя го заради самото летене.

Обичам да летя в зона, според мен това е предназначението на малките самолети.

Като орлите

Също като птиците, които си имат местообитание така и ние, пилотите за кеф си имаме зони.

Рила е любимото ми местообитание, а гнездото е летище Долна Баня.

Южното черноморие – също толкова любимо, от летище Приморско.

Харесва ми да облитам един и същи район. Питали са ме, дали не ми омръзва….. ако се возиш – със сигурност ще ти омръзне, но когато пилотираш – определено – Не.

Все едно да питаш скиорите, защо се пускат много пъти по една и съща писта?

Защото всеки път е различно, няма два еднакви полета, както и две еднакви спускания…

Различен е вятърът, теченията, температурата, плътността на атмосферата.

Пейзажът се променя непрестанно, от метеорологичните условия, от слънцегреенето. Да не говорим за промените от смяната на сезоните…. Планината е зелена, шарена, заскрежена или затрупана със сняг.

Морето е прозрачно и дъното се вижда на 100 метра, друг път е синьо или побеляло от силния вятър.

Любимо занимание ми е да генерирам гледки.

Успешно комбинирам, долини, върхове, заливи, след това акцентирам на детайл, като сменям ъгъла и накрая гарнирам пейзажа с облачета.

Невероятно е.

Не харесвам маршрутите. Предпочитам облитане на даден район, да се рея като птица, да разглеждам красотите от високо, да се радвам  на природата и въздушните течения или да се забавлявам, като си подреждам мащабни натюрморти.

При такъв полет, непрекъснато „ръчкаш“ самолета, сменяш режимите, изпълняваш различни маневри…

това е, като танц в небето….

Това е, което ме привлича в леката авиация – пилотажа. Имам чувството, че никога няма  да ми омръзне.

Въпрос на предпочитания

Някои предпочитат пътуванията, да прелитат от точка А до точка Б. Мен лично не ме влече. Вижда ми се скучно. Различно е от полет в зона, лети се по права и на по-високо. Там скоростта не се усеща, всичко спира, нищо съществено не се случва, освен че от време на време си говориш с някой….

Пилотът се грижи за навигацията и следи параметрите на полета да не се променят, което е обратното на “ръчкането”. Интересно е, но не чак толкова, аз предпочитам да пътувам с мотор, далеч по-емоционално е.

Може би съм още твърде млад…. или не съм достатъчно богат:)

Самото пътуване не е толкова емоционално, но ефектът от преместването е много приятен.

Прелитане

За подобни начинания, трябва самолетът да е по-мощен, по-бърз и да е подходящо оборудван, а това драматично преобръща финансовия израз на „хобито“ авиация.

Много е готино, много екзотично да посещаваш трудно достъпни по земята дестинации, например гръцките острови. Хората пътуват с дни, чакат на опашки за фериботи, а ти за час си там.

Мой приятел ми е доставял това удоволствие няколко пъти.

До шест часа е на работа в офиса, в София, а в осем вече сме в хотела на о-в Лимнос. На другия ден караме сърф. Страхото.

За да осъществяваш подобни пътувания, трябва да си подходящо оборудван.

Освен задължителния GPS, хубаво е да имаш достъп и до наземната навигационна система.

Ако си високо и е влажно, може да замръзнеш и през август, затова е препоръчително да имаш противообледенителна система. Автопилот,  Стормскоп, Тикаса…..  редицата от полезни уреди е дълга, а тя дава спокойствие и сигурност.

За такива къси дестинации, като гръцките острови, където метеорологията трудно може да те изненада, леката авиация е супер решение, но ако се целиш по-далече и ще прескачаш по-високи планини от Родопите, например пътуване до западна Европа, нещата стават много дебели.

За подобни цели е необходим, поне турбо витлов самолет, оборудван за инструментални полети.Според мен, всичко друго е компромис.

Трябва да имаш много основателна причина да избереш пътуване, за което да платиш десет хиляди евро и да пилотираш цял ден, вместо билет от 200 евро и да пристигнеш след два часа.

По света има много богати, знаменити личности, както и много заети бизнесмени, които наистина живеят по собствено авио-разписание.

Определено има и немалко хора с гузна съвест или проблемно его, които се възбуждат от големи яхти и големи самолети.

По-големите самолети возят по-комфортно, това е факт, но усещането за сигурност е илюзорно. Това е физика, не можем да излъжем гравитацията.

По-голямото тегло изисква по-висока скорост на планиране, за да остане аероплана във въздуха.

Също така по-голямата маса изисква по-твърда  повърхност за преземяване.

Самолетите не са като колите, те са направени да летят, трябва да са леки, нямат здрава конструкция, която да пази пасажерите. Като направени от вестник са, не са разчетени за удар.

Тези прости заключения предрешават изхода от едно евентуално аварийно кацане на тежък самолет.

 

Малките самолети

Моето предпочитание към най-леките самолети, е заради усещането при полет с тях.

Харесвам малките неща, тези които дават големи емоции. Не бих се поколебал и за миг при избор между мотор 200 коня и лимузина, ако ще и да е 600.

Мечти

Ако спечеля американския джакпот, бих си купил скъп самолет, но пак ще е двуместен.

Ех, какви играчки има, изглеждат досущ като изтребител, качват се на 15 хиляди метра и летят с над хиляда км/ч.

Това би бил моя избор. Няма защо да возя публика на моите занимания, това си е моето хоби и е твърде лично.

Две места ни стигат, с баба Ели да обикаляме внуците:)

Броят на пасажерите е за сметка на характеристиките,  динамиката намалява, а  разхода на гориво нараства с всяко място в повече.

Винаги бих предпочел едно Ферари за половин милион, пред луксозен рейс за същата сума.

Стига алчни мечти.

Напълно достатъчно ми е и се забавлявам успешно със самолет, който тежи 200 – 300 кг., въоръжен с двигател 80 – 100 к.с., който харчи 10-17 л/ч – бензин 95 октана.

Това е върхът.

Малката и голямата емоция при големите и малки самолети

Седиш в една кабина, там горе, някъде на високо, гониш един курсур по една чертичка, следиш разни параметри и понеже работата е много скучна и досадна я даваш на автопилота и той определено се справя много по-добре от теб.

Според мен, един машинист на мотриса, без да е учил толкова, без да има тези отговорности и без да поема такива рискове, има по-интересено ежедневие. Той също не може да се отклони от маршрута, за да види езетото в съседната долина, но поне е близо до природата и динамиката в картината му е по-голяма.

Ако това е бизнес или работа – Да, бих го разбрал, но що за хоби може да бъде, да практикуваш тежка и отговорна професия за кеф?

Хоби е – да овладееш част от тази сложна професия, не за да я практикуваш, а да си летиш на воля.

Това не е само мое мнение. Всички пилоти на пътнически самолети, които познавам полудяват от кеф, като се качат на малките играчки и проклинат часовете скука, докато са на работа.

Съвсем друго си е, полет по-близо до терена, да следваш релефа и непрекъснато, реално да пилотираш, непрекъснато да реагираш и да променяш нещо.

Това са маневри в четири измерения – три пространствени и едно емоционално.

На това му казвам хоби, а не да гледаш отстрани какво прави автопилота.

 Вятъра

Хората явно се притесняват и все ме питат за вятъра, какво става с тези малки самолети като духне.

Става още по-готино и по-интересно.

Какво правят птиците в буря… кефят се естествено, използват теченията.

Самолетът, също като тях лети във въздушната среда. Лети спрямо въздуха, а не спрямо земята. Проблемът идва когато кацаш и излиташ, но ако имаш опит, няма нищо страшно, вятърът даже помага.

Е, когато вече много друса и те мята насам – натам и не ти е приятно, защо трябва да летиш.

Ние летим за кеф, нито сме на работа, нито сме на учение.

Зависимост

За мен всеки полет е едно прераждане и е зареждане… до следващото извисяване.

Това е страст, която води до зависимост. Аз вече съм вътре, изпитвам остра нужда периодично да се качвам… на седмото небе.

Не мога да си представя, как живеят хората без това??

Освен, че имам нужда и ми липсва, летенето е задължително за поддържане на форма.

Летателна форма

Придобитата техника на пилотиране трябва да се поддържа, защото лесно и бързо се губи, самолетът не е колело.

Когато имам дълъг период без полети, специално отивам на летището. И това правя задължително, поне веднъж в месеца.

Половин час е напълно достатъчен, да се вдигнеш на високо, да направиш няколко завоя, някоя и друга спирала, да полетиш на минимални скорости, един-два срива, с и без клапи, след това снижение, няколко захода с различен профил, целно кацане и готово.

Колко му трябва на човек, само половин час и е като нов.

Хем пилот възстановен, хем е прероден.

Биохимия

Освен усещането за полет, явно започва да ми липсва и отговорността, която витае горе из небесата.

Във въздуха не е като на земята, решенията и действията са въпрос на живот и смърт.

Отговорността е толкова голяма, че нямаш избор и се концентрираш без дори да мислиш. Именно тази подсъзнателна мобилизация възпроизвежда експлозия от адреналин.

Затова, след кацането не мога да се приземя. Продължавам да летя и ходя на една педя от земята.

Седма декада

Много съм щастлив с това мое последно екстремно завоевание – летенето. Казвам последно, защото вече не е ново.

След няколко дни се навършват точно десет години от първия ми полет с малък самолет на летище Лесново и десетилетието приключва.

Кога минаха десет години?

Аз не ги усетих, но нещата явно се променят. Открийте разликите:)

На хоризонта не виждам достойно ново екстремно предизвикателство, което да смени летенето. Май наистина ще е последно.

Няма да мога да спазя традицията и през седмото десетилетие ще си карам със старите играчки, самолети, мотори, сърфове, колела ……

Ще чакам осмото, може да се яви нещо съвсем ново… космическо 🙂

Пътят е ясен, ще си губя хобитата едно по едно и накрая ще ми остане само едно – писането:) и когато ми остане само то ще му се отдам напълно, поне ще имам какво да разказвам:)

 

С благодарност към инструкторите ми. Хората, които ми дадоха крила – Васил, Сашо, Иван, Ватко и Наско

 

 

ПП

Нали съм си с развинтена фантазия, не мога да не си споделя моя прогноза за близкото бъдеще на гражданската авиация.

Не се правя на медиум, само се опитвам да анализирам.

Пътническите самолети

Появата на нискотарифните компании изостри конкуренцията на авио-пазара. Предлагането на по-ниски цени доведе до размествания и профсъюзни войни. Дори гиганти, като Луфтханза са заплашени от фалит.
До къде ще доведе тази надпревара? Дали механичното съкращаване на разходи ще е за сметка само на комфорта? Дали няма да се засегне и сигурността на полетите?

Конкуренцията е велика сила. Компании ще си отиват и други ще се появяват но пътят е един. Налагат се тотални промени в авиацията. Технологията и кадровата политика трябва изцяло да се променят.

За да имаме драстично поевтиняване на полетите, е необходимо намаляване теглото на самолетите и свалянето на екипажите от борда:)
Само така, намаляването на цените ще е реално, а не механично съкращаване на разходите, което е компромис със сигурността.

Тези промени вече съществуват и се практикуват при военните, просто трябва да се приложат и в гражданската авиация.
А защо се бавят…, защото негово величество пасажерът трябва да ги приеме.
Вече сто години човечеството лети напред-назад, крайно време е да свикне с мисълта, че и небето е негов дом.

 Тегло

Премахването на прозорците значително ще олекоти конструкцията и ще доведе до преоразмеряване на двигателите. Оттам рязко ще падне разходът на гориво. До сега това не се случваше заради комфорта на пътниците, но сега всеки пасажер има монитор пред себе си. Защо да няма и един на стената с камера в реално време? Ето ти същия комфорт, вече технологиите позволяват, защо не става, не знам.

Пилоти

Безпилотни самолети? Защо не? В момента военни пилоти, скрити в бункер, извършват полети над други континенти и така ще бъде за напред. Това е бъдещето на войната. Наличието на жив човек на борда ограничава маневреността на боен самолет. Той не би издържал големи претоварвания.

Но да ги оставиме военните, защо и гражданската авиация да не лети без пилоти на борда? Защо трябва пилотите да се возят на борда за спокойствие на пасажерите? Няма ли най-после хората да разберат, че другият начин е по-сигурен.

Бъдеще

Според мен в близко бъдеще няма да има пилот в самолета и това е неизбежно, защото е по-безопасно и много по-евтино.

За разлика от воените, които се крият някъде си, гражданските пилоти ще са на летището, където са най-критичните елементи от полета, излитане и кацане.

Както има ръководител полети в различните фази от полета, така ще има и съответните наземни екипажи от пилоти. Както и до сега самолетите ще си летят на автопилот и само отвреме, навреме екипажът ще се включва за някои промени или в критични ситуации. По този начин един пилот ще обслужва десетки самолети, при нужда ще си ги прехвърлят и винаги ще има свободни, дежурни пилоти.

Дали пък няма да е по-безопасно, екипажите на Боинг и Еърбус да са базирани в зали, разположени на етаж от кулата и освен бордовите системи пред себе си да имат и пряка видимост към излитащия/кацащ трафик…..
При влошена видимост да разполагат с образ от камери на прага на полосата?

Наземните „пилоти“ ще бъдат тесни специалисти и ще познават отлично условията и схемите на конкретното летище.

Бордови системи

При малките самолети, между лоста и кормилата има само едно стоманено въже. При големите самолети не е така. Има безброй посредници. Джойстикът подава електрически сигнал на компютър, той го обработва и прави безброй корекции.
От компютъра, тези сигнали минават по километри жици и управляват помпи и изпълнителни механизми.

Да се вкара още едно звено (дистанционно управление) в тази дълга поредица от посредници между ръката на пилота и кормилата на самолета няма да е голяма промяна.

Надеждността на тази връзка, на това дистанционно управление би могла да бъде безкрайно голяма. Със сигурност трябва да бъде кодирана и дублирана от наземна мрежа с пряка видимост, за да не зависи единствено от спътниците.

А при излитане и кацане, около летищата, със сигурност ще е най-надеждна, поради къса дистанция и пряката видимост.

Ако това стане, ако екипажите слезат на земята броят им колосално ще намалее.
Освен, че драстично ще паднат разходите критериите ще се завишат. Условията за работа ще се подобрят. Почивките ще са по-балансирани.
Няма да има компромисни назначения и по-лесно ще се контролира работата на пилотите.
Животът на пасажерите ще е в компетентни ръце и няма да зависи от моментното настроение и психическо състояние на пилот, който от часове е във въздуха.

Аз лично бих бил по-спокоен ако моят пилот е на земята. Проверките, които се правят за техника на пилотиране с тренажор и психо тестовете, които се провеждат на компютър не могат да установят, колко хладнокръвно би постъпил пилотът в истинска, критична ситуация. Доколко правилни решения ще взима, когато живота му наистина е застрашен.
Това не е реално проверено и затова по-добре да си седи на земята:)

Във въздуха трябва да останем само пилотите, които си летим за кеф:), защото рискуваме само собствения си живот и защото с тези леки и нежни самолети дори не можем да одраскаме асфалта:)

Пилотите на лайнери да си ходят на работа в приятна спокойна обстановка на летището, да си почиват през два часа, а ние да отскачаме до Лондон за 50 Е и да прелитаме океана за 100-200 🙂

Хе-хе в минала публикация уволних всички политици, като излишни посредници в управлението на обществото….
Днес уволних 90% от пилотите:)

Еми да, човечеството се развива и на хората трябва да се плаща (достатъчно), за да си седят в къщи:), а пък който се реализира и взима тежки решения да получава много повече.

Малко се отплеснах:)

 

Posted in *.*, Xtreme Sports | 1 Comment

Размисли в мъглата

 

Януари, ранна сутрин, София

Плътна, ледена мъгла, тихо вплетена в тъма, покорила е  града 🙂 …

За съжаление, не е време за шеги и подобна „поезия“.

Положението наистина е сериозно. Съобщиха по радиото, че обичайната, утринна мъгла е наситена с фини нано-частици прах.

Молекули, които ни убиват.

Този невидим убиец е навсякъде около нас. Усещаме го,  чувстваме го, защото той ни задушава. Сигурни сме, че го има, но не можем нито да го видим, нито да го пипнем.

…. но Земята, слава Богу се върти …..  и повсеместна белота поглъща всичко,…. дори сиянията на уличните стълбове…..  постепенно се развиделява….  и с първите слънчеви лъчи, мъглата бавно започва да се разсейва…

политика

Уви, усещането за невидимо присъствие не си отива. Отровната мъгла в българската политика не се влияе от природните процеси. Някой продължава да владее умовете на повечето „избрани“ политици.

Хората започват да се питат – „Кой“?, “Кой”?.. само след  няколко часа самият „Той“ се смесва с тълпата и започва да приглася със същия въпрос – „Кой“?

Театър

В България се разиграва истински театър. В този спектакъл, на политическата сцена има безброй герои с различни роли, но ясно се очертават доброто и лошото ченге.

Действието е доста динамично и трябва да си много концентриран, за да не загубиш нишката.

Ни в клин, ни в ръкав, някой главен герой си тръгва и не се връща никога повече. Друг, чисто нов актьор, напълно непознат, поема овакантената роля с овации.

Публиката е много развълнувана, но и объркана, реакциите са разнопосочни, едни ръкопляскат и се смеят, други са дълбоко опечалени.

За голяма част от зрителите, предимно младежи, това е една пошла траги-комедия и бързо, бързо напускат салона.

Но ако се позаседиш и поогледаш наоколо ще разбереш, че всъщност това е една суперпродукция.

Режисьорът е раздал не малко роли и сред зрителите. Клакьори активно участват в представлението и често определят посоката на действието.

Току, някой от публиката скочи с аплодисменти на сцената и автоматично става супер герой…

Сюжетът се развива по много гъвкав сценарий, който явно се пише на момента.

Определено, съществува сериозна обратна връзка с част от публиката, която също е на хонорар.

Това си е един истински шедьовър…   на един болен мозък.

 

За мен

Живял съм достатъчно дълго с отворени очи и уши, макар и леко отстрани, за да съм добре ориентиран в обстановката.

Ясно виждам, че зад целия политически спектър стои един единствен субект и той дърпа конците на всички актьори в този театър.

Раздал е разни задачи и всеки си я гони. Едни го хвалят, други трябва да го плюят, трети имат различни цели, но само той знае защо и какво следва…. определено плаща добре….. и не допуска случайни неконтролирани играчи……

Това е мъртва хватка и няма мърдане.

Когато спреш да се заблуждаваш, че нещата могат да се променят и ги приемеш такива каквито са, поглеждаш на живота под друг ъгъл.

Осъзнаваш колко е прекрасен… и колко е кратък, защо трябва да го вгорчаваш или да го правиш по-кратък:)

Макар и да съм отвратен от цинизма и липсата на морал у някои, заблудата на други, глупостта на трети…. това не ми пречи да бъда щастлив, напротив оценявам  и се радвам на всеки миг.

Не  вкарвам усилия и емоции в днешния ден, защото съм сигурен, че моята енергия ще бъде пренасочена точно там, където аз не бих искал…

 Ей, хора

Там, накъдето сте ни повели, определено не е хубаво място за живеене, въпреки богатствата, които си трупате.

Не ви разбирам, не знам защо го правите, дали от лична алчност или просто гъделичкате егото си, но със сигурност не виждате по-далече от носа си.

Призовавам, всеки да преосмисли личното си съучастие.

Знам, че на вас, тези от които зависи, не ви пука от нищо, но все пак, това е бъдещето на собствените ви деца и внуци….

Опитвам се да мисля глобално и ..

Това което виждам, в световен мащаб е една повсеместна алчност и едно самозабравило се потребителско общество.

“Демокрацията”, която се практикува по света с нейните “хуманни” правила е безпомощна.

Това, срещу което се е изправила този път не се вижда, няма ясни очертания.

Това е невидимо цунами, което връхлита и се просмуква навсякъде и отнася всяка добродетел.

Политическа система, при която шепа избранници взимат решенията е много лесна плячка….

И те са хора, имат своите слабости, лесно може да им се влияе…… освен това, трябва да флиртуват с различните общности…., за да им се харесват…. трудно  биха могли да взимат тежки решения…

Имам една фантазия

И я имам отдавна, от цели тридесет години….

Идея за нов обществен строй…,  който да промени света към по-добро.

Звучи абсурдно и меко казано, нескромно:)

Знам, че идеята ми няма никакъв шанс, но нека да ви разходя из моята фантазия.

Имам усещането, че ако не я споделя, Бог ще ме накаже:)… Бог или както и да се казва този,  който ми пусна тази муха в главата, преди много години:)

Нов тип управление на обществото

Говоря за самоуправление, за управление без посредници – без партии и политици.

Върховната власт е пак в парламента, но не като този, който знаем,  а виртуален със стотици хиляди, дори милион парламентаристи.

При това управление няма избори, които лесно могат да  се манипулират, а има свободен достъп до властта.

Всеки, който пожелае, би могъл да бъде депутат, стига да отговаря на някои условия.

Регистрация, чисто съдебно минало, психо-освидетелстване, минимум – средно образование и успешено положен тест за интелигентност…., а за участие в комисия – специализирано образование и полагане на допълнителни тестове по темата.

Парламентът ще работи подобно на социална мрежа, дискусиите ще се водят от експерти, а депутатите ще могат да гласуват от всяка точка на планетата.

Плаващ кворум

Когато нещата в обществото вървят добре – депутатите, които следят темите и се регистрират за гласуване ще са малко, но когато се объркат – депутатите ще стават милиони:)

Така ще се получи един променлив брой на участници във взимането на решения, който ще се регулира по естествен начин.

Всяка идея, получила определена подкрепа, ще се публикува на стената на парламента, за дискусия.

…….. Мечти

Вече няма никакъв проблем, технологично е възможно да се изгради подобен, добре защитен софтуер.

Всеки регистриран ще има номер (код), под който да участва в обществения живот със смартфона си.

А за проверка на проверката, че няма измами – резултатите ще се публикуват.

Така всеки гласувал ще може да провери как е отчетен неговия глас, срещу номер хххх стои Да, Не или въздържал се:)

Изборът на Президент и Премиер ще се гласува от целия Парламент, а предложенията за министерски постове ще се одобряват в Комисиите, както и всички назначения в администрацията.

Назначенията на прокурори и съдии ще се дискутират и гласуват в правната Комисия, съставена от хиляди юристи:)

и т.н.  и т.н.

……

Демокрация или Диктатура

Ако се осъществи подобен ред, това би било съвършената Демокрация, защото всеки има достъп до властта…. и в същото време ще е безкомпромисна Диктатура, защото законите ще се спазват и това ще се следи.

Диктатура на Ума и Интелекта (доказани след селекция) и в същото време истинска пряка Демокрация, където решенията се взимат с мнозинство.

Благоденствие

Държавата генерира огромен ресурс, тя е ортак на всеки бизнес, на всяко потребление с 20%, взима огромни данъци, такси, акцизи…..

Пари има много, много повече от достатъчно, но сега те се ограбват и управляват неефективно.

Една такава нова система за управление би била много по-икономична и няма да допуска корупция и безстопанственост.

Възнагражденията на депутатите ще бъдат минимални, няма да ги дават по телевизора и това ще направи една допълнителна селекция, по критерия ценностна система.

За участие в управлението ще се кадидатират само хора, които ще работят без корист и наистина се вълнуват от проблемите на обществото.

Така ще има много повече пари за инфраструктура и социални придобивки.

Мисия невъзможна

Тази моя идея е неосъществима Утопия. Не, защото не може да се реализира.

Не, защото не е добра, напротив –  добра е и то много. В нея е заложено да се самокоригира, развива и самоусъвършенства.

Утопия е, защото статуквото няма да я допусне. Ще и намери милион кусури и уж възможности за манипулация…

Тази идея може да се реализира…. само ако се появи някой „Готин“ диктатор, няма да цитирам имена:),  който да забрани партиите и да сложи технологичен ред в тази държава:)…..  след това да се оттегли:)  Мисия, още по-невъзможна:)

За съжаление историята доказва, че диктатурата променя “готините” властници, дори често ги превръща в чудовища.

………

Едно свенливо начало за ориентиране на управлението в тази нова посока е въвеждането на електронно гласуване.

Quо vadis  P

 

 

 

Posted in *.* | Leave a comment

Е-политика

Едва от десет дни съм пророк и вече имам мисия:)

Отгоре наредиха, спешно да променя света. Трябва да популяризирам новия обществен ред.
Налага се да дам насоки за неотложни промени, с цел оптимизация на управлението:)

Пророк

Шегата си е шега, но истината е, че преди тридесет години писах един фантастичен роман, който така и не успях да публикувам, тогава.

Липсваше му червената нишка.

Сега вече е много по-лесно, няма монопол и отпечатването на по-малки тиражи е възможно. За съжаление, романът вече не е актуален, не е толкова фантастичен.

В технологичната си част, той вече се случи. Май наистина ще се окажа пророк:)

Моите очаквания за след хиляда години се случиха, само след тридесет.
„Възстановяването“, за което говорих в Life, е една от идеите в този роман. Както е тръгнало, това с преражданията може и да се окаже, че никак не е ялова работа:)

Чудовището

През далечната 1980 г., докато нормалните хора караха ски или сърф, аз бях заключен по осем часа на ден в един извехтял кабинет и чаках една гигантска машина да се счупи.

Чудовището, което пазех, беше обковано със сива ламарина и трудно се обхождаше. Държаха го в една зала около декар. Имаше добра шумоизолация, но въпреки това из цялата сграда се чуваше приглушен грохот.

Вътре в залата бях обграден отвсякъде с постоянно, мощно бучене и периодично  стряскащо тракане. Вътре в този огромен Звяр бяха монтирани хиляди вентилатори, мощни турбини и много механични, движещи се части.

Въртяха се дискове, ленти, рязко позиционираха карети с четящи глави, летяха перфо карти, тропаха печати…. суматоха голяма.

Чудовището непрестанно пуфтеше, защото му беше много горещо и как не, беше десетки хиляди вата.

Мощни климатици едва го спасяваха да не колабира, а това се случваше често, ако в залата е над 22 градуса.

Да, ама беше много умно. Имаше памет – две Ка! И бързо като светкавица – десет килохерца!

Технологията

Колега замина командировка в Пловдив. Щяхме да се свържем с междуградски разговор. Той трябваше да натисне едно копче, а аз щях да гледам дали ще светне една лампа на челото на звяра…. ако по линията случайно няма смущения.

Романът

По това време се опитвах да сглобя някаква фантастична история, защото исках да напиша роман за бъдещето на Чудовището.

Машината се беше закрепила, както никога до сега и в момента имах свободно време.

Щеше ми се да е нещо, напълно абсурдно.

Беше станало модерно и всички говореха за масово приложение на компютрите, в различни сфери на живота, но реално те само вдигаха голям шум и харчеха много ток.

Исках моята измислица да е толкова невероятна, че да звучи шокиращо.

Сътворих набързо един идеален свят и дадох главната роля на Чудовището, което пуфтеше в съседната зала.

Романтика

Разказвах тази история за супер технологии и прекрасния живот далече в бъдещето, като използвах една романтична връзка.

Млада красавица въвежда един „възстановен“ младеж, живял някога си, преди хиляда години, през двадесети век.

В периода на адаптация, той се влюбва до уши, слуша я със зяпнала уста и задава глупави въпроси:)

Измислих си и едни лоши, за да имам основание да правя сравнение с настоящето.

Светлото бъдеще

Той, главният герой – огромният компютър вършеше цялата работа на човечеството.

Управление

Управляваше обществото, като реализираше истинска пряка демокрация. На практика, извършваше референдум по всички въпроси. Дребни и глобални, световни и локални, всичко се решаваше с допитване до …… компетентните хора.

Храната

Населението се изхранваше от автоматизирани комплекси, контролирани от зала в града с много монитори и само двама – трима души персонал.

Умни трактори, комбайн, цялата техника си работеше денонощно сама. Цели ферми
функционираха без хора.

По същия начин беше организирана и промишлеността.

Парите

В бъдещето няма кеш, вече не се печатат пари на хартия.

Той– компютърът води сметка на всеки и състоянието му се пази в електронни единици. Те не се изхабяват, не се унищожават, лесно се контролират. Лесно се следят. Няма кражби, няма инфлация….

Соц

Той не допуска никой да изпадне до край. Дори и да няма собствени единици за екстри, картата осигурява транспорт, изхранване в определени ресторанти, дрехи от
специализирани магазин, стая в общежития.

Гувернантка

Той присъства в живота на всеки, още от бебе.

Помага на майките при отглеждането на децата.

С холограмен образ на симпатична гувернантка разказва приказки и забавлява бебока, когато мама е заета. Ако се наложи, спешно я вика да се включи.

Той, в случая тя, забавлява и пази детето, но освен това възпитава, образова, разкрива талантите му и ги развива. Тя е най-образованата и умна гувернантка, защото разполага с цялата информация на света.

Всичко се знае

Той знае всичко за всеки, какви са интересите му, какво и колко е чел, какъв е успехът му, какво е мнението му по разни въпроси.

Съхранява безброй лични досиета и стриктно пази тяхната конфиденциалност.

Хората от бъдещето нямат грехове, нямат какво да крият и не се притесняват.

Занимания

Много процеси са се автоматизирали и много професии са изчезнали. Тези, които са
останали са се оптимизирали и облекчили.

Доста хора работят в науката, създават и развиват нови технологии.

Възникнали са нови медии, също и много нови професии.

Големи екипи работят по космически проекти за разселване на човечеството.

Политика

Най-интересното в бъдещето е, че много хора работят в управлението, занимават се с политика.

Там няма партии, няма парламент, няма управници-политици.

Те отдавна са останали в историята. Обществото вече няма нужда от посредници.

В праисторическите времена те са били необходимост, защото няма зали, които да
побират милиони. А и да се съберат, толкова хора на едно място, не могат да се надговорят:).

Затова, гражданите са избирали най-умните и образовани сред тях, за да ги ръководят мъдро.

„Сега“

Той вече дава технологични възможности. Всеки е в постоянна връзка с него.

Политици-управници няма, но политици- експерти, да.

Те са специалисти, широки и тесни. Много популярни и уважавани личности.

Участват в дискусии, форуми, пишат статии, разясняват проблемите в нюанси, предлагат решения, защитават каузи….

Те привличат вниманието на обществото към различни проблеми и аргументират своите съображения.

Но Експертите са по-скоро говорители, отколкото управници.

Те не взимат решения и не участват пряко в управлението.

Парламент

Парламент няма. Решенията се взимат на референдуми от милиони.

Всеки, който пожелае, може да участва в управлението.

Задължително минава психотест и тест за интелигентност. Регистрира се и вече е политик,…  щом има желание…

Ще участва в гласувания, колкото си ще, но за да се реализира гласът му, трябва да се готви и образова.

Прагът

Едно е да избираш умни и образовани свои представители, друго е да взимаш решения!

Едно е да избираш между добре обмислени варианти, съвсем друго е да ги измисляш!

Хората от бъдещето са сложили праг на входа на политиката. Имат изисквания към всеки избирател, дори и за най-простия избор.

В праисторическото минало на никой не би му хрумнало да въвежда подобен праг.
Било е немислимо!

Представете си изпитни комисии да препитват населението по избирателните списъци!? Докато стигнат края, в началото на списъка ще са се сменили две поколения:).

Тогава не е имало технологична възможност, за разлика от “сега”.

Улицата

Правилата в политиката са писани с много кръв. Човешката история познава много уклони, които са довели до тежки катастрофи.

Прагът на входа се е наложил, защото необразованите са лесна плячка.

Лесно се манипулират от всякакви религиозни, социални, политически и други течения.

Слава богу, „сега“ е друго, Той ни дава тази безценна, спасителна технологична
възможност.

Механизмът

Непрекъснато текат различни дискусии и се гласуват разни решения.

Провеждат се референдуми по важни и маловажни въпроси.

За избор на премиер, за министри, за магистрати, за политици-експерти ….. ( чиято единствената принадлежност е към собствените им идеи).

Гласуват се важните назначения в администрацията.

Одобряват се инфраструктурни проекти, провеждат се конкурси за големи и малки обекти.

Поръчват се ремонти….. на конкретни улици и водопроводи.

Всичко минава през гласуване в обществото. “Управниците” са се специализирали, по някои теми много надълбоко, по други не толкова.

Интересът и активността са големи, защото да си „Депутат“ е престижно и доходно.

Вотът

Има публичен списък – график на гласуванията. Определен е часови диапазон и ден.

“Управниците” си решават къде е по силите им и къде не.

В подходящия момент, той – “управникът”  гласоподавател сяда пред компютъра и заявява готовност.

На екрана се зарежда тест от няколко въпроса, чиято сложност зависи от отговорността на проблема.

Понякога изискванията са много високи, за тесно-професионални специализирани решения.

Отговаря на теста за определеното време и гласува.

Той решава дали гласът се зачита или не, в зависимост от успеха на теста.

Месечният хонорар на “управленеца” зависи от броя на допусканията и сложността на гласуване. За отличниците:) – титлата „Депутат“.

Милиони се занимават с политика и гласуват, докарват си доходи, но само няколко хиляди са „Депутатите“.

Тази титла дава престиж и право на участие в дискусии.

„Сега“ депутатите наистина си заслужават уважението и доходите:).

1980

Докато чаках, телефонистката да ме свърже с колегата Олег, се чудех как да осъществя тази измишльотина.

Имаше голям проблем с този  идеален свят, защото моите герои трябваше да са в непрекъсната връзка с Бучащото Чудовище. През осемдесетте, единственият начин беше през терминал и жица.

Не можех да измисля, как  правдоподобно да обясня, този повсеместен контакт.

Романтична среща

Бях стигнал до сублимен момент, той я покани до близката полянка на романтична среща.

Младежът, изискан ретро- кавалер от двадесети век, взе под яките си мишци тежките монитори, а остави на нея леките клавиатури. Нарамиха по една катюшка с кабел и се запътиха към прелестната полянка.

Гледах ги с умиление как се отдалечават, но ми стана малко мъчно за нея. Краката и се преплитаха под голямата тежест.

Фантазьор

Щях прекалено да се отдалеча от реалността, но реших да поема този риск и да ги
облекча. Това вече не беше фантазия, а се превръщаше във фантасмагория.

Дадох на всеки човек от бъдещето по едно джобно, високо-технологично устройство. Чрез него те бяха в непрекъсната, безжична връзка с Чудовището. То от своя страна ги свързваше помежду им. Можеха да си говорят, даже и да се виждат.

И още малко попрекалих. Направих мрежа от Чудовища на всеки континент, свързани помежду си, за да могат хората свободно да се движат по целия свят.

Луд за връзване

Направо си бях за връзване през 1980г. Как можа да роди главата ми подобна щуротия:). Джобен мобилен видео терминал, свързан към световна информационна мрежа:).

Сега седя, гледам втренчено в айфона си и не мога да повярвам. Вътре са се скрили няколко милиона Чудовища, като онова, което” пазех” преди тридесет години.

То беше толкова умно, толкова бързо, толкова високо интегрирано, за времето си….

И друго си мисля, че докато някои само мечтаем и фантазираме, други като

Стив Джобс, реализират мечтите си.

Фантастична демокрация

Измислих си това умно устройство, за да мога да реализирам съвършената демокрация.

Тогава, все едно преди хиляда години, не смеех и да мечтая подобен свят да се случи.

Сега обаче, имаме „свобода“ и технологичното Той съществува, но съвършената демокрация, все още изглежда, като фантазия:)

Устройствата се появиха тридесет години по-късно, явно ни остават само още деветстотин и седемдесет, за да се реализира и втората част от фантазията ми:)

Референдум

Днес, докато пиша тези редове, се провежда първият демократичен референдум в България.

Въпрос за ядрената енергетика.

Представям си, каква би била избирателната активност, ако всеки носи урната в джоба си.

Представям си, какъв би бил резултатът, ако избирателите трябваше да решават тест за шести клас, преди гласуването.

Колко протона има в ядрото на Урана – 18?, 80?, 92?

Или, в какви единици се измерва електрическата мощност- Ампер? Волт? Ват?

Няма никаква дискриминация, щом устройството е в джоба на всеки. Всичко е в неговите, избирателни ръце.

А ако някой не може да се справи със самото устройство….   това е част от теста, не е допуснат:)

Българино,

Чудя се, ако има праг, не само при референдуми, а и при стандартни избори, колко ли различни политици бихме имали… ??

Не мисля, че щеше да има голяма разлика.

Прагът има смисъл само, когато има избор. За съжаление оставам с впечатлението, че в България се играе политически театър и зад гърба на всички партии стои един единствен субект.

Дори и някой да тръгне с честни и добри намерения, бива притиснат да се оттегли или да се промени.

Оставам си мечтател

Всъщност, създадох този блог и започнах да пиша в него, за да споделя това мое, сбъднато наполовина въображение – идеалната демокрация. Измислена по време на диктатура.

Може би, реализирането на технологичната възможност Тя да се осъществи, ще подскаже посоката за промени нататък.

Подобна промяна би отнела поне век и ще се нуждае от историческата подкрепа на съвременните честни политици.

Освен ако не се случи натиск от улицата, но това е опасен вариант.

Най-добре би било, политиците сами да узреят и целенесочено да променят конституцията в тази посока.

За да се случи това, хората трябва да се организират и да осъществяват контрол над властта.

Имам някои виждания за пътя и последователността, как това да се случи.

Мрежите

Фейсбук и Туитър, започнали като “клюкарски” сайтове за споделяне,  вече са набрали огромна популярност.

Те вече съществуват, като мощни обществени инструменти. С тях, обществото би могло доста добре да се организира.

Не е нужно да се излиза на улицата. Това би трябвало да е крайна мярка. Практиката показва, че там има опасност от провокации и не се знае на къде ще избие справедливото народно недоволството!

Защо да не използваме медийната възможност и лесения достъп до Фейсбук за политика.

Масите

Ако се направи гражданска, независима, непартийна, политическа група и ако е достатъчно голяма, властимащите не могат да не се съобразят с нея.

И защо да не е голяма? Много по-лесно е от вкъщи, пред компютъра, отколкото да мръзнеш на улицата, където някой може да яхне емоциите ни.

Много по-авторитетно е мнението на милиони хора, когато е добре обмислено в дискусии и одобрено с гласуване.

Милиони хора, като един, подсказват на властта, какви политики да провежда. Ако не е “досетлива”, на изборите ще разбере.

Дискусия

Всеки регистриран член на тази група би могъл да предлага, да  споделя и харесва идеи. Да дава мнение и да обсъжда предложения за промени.

Когато някоя тема набере достатъчна популярност, вариантите се подлагат на гласуване, избира се подходяща форма, изглажда се и се предлага в издържан вид на институциите.

Това могат да бъдат идеи за законодателна инициатива, за провеждане на политики,  за разтрогване на обществени договори, за търсене на отговорност от държавни служители и т.н.

На гласуване могат да се подлагат и решения за организиране на митинги, както и правилата, по които те да се съгласуват и провеждат.

Тест

Все още няма софтуер с тестове, които да осигурят “прага” за участие в гласуването. Докато това стане, право на гласуване биха могли да имат само хора с висше образование, например.

Все пак, това е сериозен тест за интелигентност:) и можем да му се доверим, като за начало.

Свобода

Всеки член на групата има право на мнение и участие в обсъжданията. Има право на глас по въпроси за вътрешните правила и избистряне на стратегиите.

Всеки би могъл да предлага идеи, които да намерят подкрепа, ако са разумни и да се реализират…

Но когато се гласува крайно решение, което излиза официално, като предложение, гласуват само регистрирани вишисти,… за сега.

Предполага се, че интелигентните и образовани хора, по-трудно се манипулират и

по-добре преценяват, кое е възможно и кое не.

Ценз

Регистрират се всички вишисти от това Е-общество с доплома №…, година… университет…  Все данни, които лесно могат да се проверят.

Е-обществото

Наличието на такъв граждански орган би ни приближил до съвршената демокрация, която е доста различна от практикуваната в момента по света?

“Демокрация”

Всички управления по света, дори и това в Северна Корея претендират, че са демократични, но истината е, че навсякъде управлява олигархия.

Никъде няма реална демокрация. Дори и в Северна Америка, където са най-близо, поради отвоюваните свободи и прозрачността за медиите.

Олигархия

Свързваме тази дума с популярните руски олигарси и смесването на политическата и икономическата власт, но не е така.

“Олигархия”, е когато властта е в ръцете на група хора. Това, което ги обединява, може да са  пари, собственост, зависимости и т.н.

И в най-демократичното общество, властта е в ръцете на група хора. Позициите на определени личности в партийните структури им дават лостове, с които те стават несменяеми. Така се обособява олигархичният модел.

Да се върнем на нашата тема.

Защита

Ше има всевъзможни опити за обсебване и изкривяване на идеята, ако тази група се създаде.

Не са изключени и хакерски манипулации на гласуванията. Най-добрата защита е прозрачност.  Ако резултатите от гласуването са публични и всеки гласувал може да провери как е отчетен гласът му накрая и трудно може да има вмешателство. Сборът след това се прави и проверява лесно.

В бъдеще системата ще се развива и усъвършенства, може би ще се въведат идентификационни номера, зад които да се скрият регистрираните Е-депутати и ПИН код, за да няма злоупотреби….

Правила

Това Е-общество ще си има правила, които ще се приемат с всеобщо гласуване в групата.

Основно сред тях би трябвало да е, никой член на групата няма право да влиза в официален контакт с правителство, институции, партийни представители и медии.

С гласуване на Е-обществото, някой би могъл да бъде еднократно упълномощен за говорител по конкретен въпрос. Човек с ограничени правомощия, който да изкаже и разясни взето решение или направено предложение.

Практиката показва, че когато политическата олигархия отдели някой от групата, лесно го зомбира и той става един от тях.

Да си спомним последните протести на студентите, където се родиха нови светли имена… Севлиевски… Курумбашев….

Дивото зове

Все пак живееме на планетата Земя и явно не правим изключение от останалите видове:)

В дивата природа хищниците нападат и разкъсват тези, които успеят да отделят от стадото.

Обединението прави силата

Силата на това Е-общество е в масовостта и в това, че всички са заедно.

Няма лидер, няма индивидуално представяне,  няма еднолични решения.

Всичко се решава с гласуване от Е-депутатите, при определен кворум и се представя като общо решение на групата.

Отделната личност нищо не означава, а не могат да купят или притиснат всички. Да не говорим, каква олелия ще се вдигне и ответен удар на изборите.

Характеристика

Е-обществото и неговите Е-депутати  са като намален модел на държавата и парламента. Веднага први впечатление различното съотношение.

Членовете на групата са хора искрени, те не търсят индивидуална изява и реализация! Това са хора, съпричастни към проблемите на държавата и мислещи за бъдещето на децата си.

Е-депутатите не струват пари на бюджета  и затова са хиляди! Освен това са гарантирано образовани. Те са необвързани, свободни да решават по съвест. Те не могат да участват в корупционни схеми, защото нищо не зависи лично от тях.

Трудно могат и да се уговарят по кюшетата, защото са хиляди и са пръстнати по домовете си из цялата страна.

Следва

Когато групата тръгне, тя ще реши дали да направи облекчения и Е-депутатите да станат по-голям процент, като се премахне изискването за висше образование, а на негово място да се въведат тестове.

Задължително “праг” трябва да има, това е разковничето на промяната.

Официалните народни представители се излъчват от ръководствата на партиите, просто така.

Към Е-депутати могат да се наложат допълнителни изисквания, всичко е въпрос на развитие.

Защо освен тестове (психо, интелигентност…) да не се проверяват и за лоялност?

Ако има съмнения за някой, групата би могла да му наложи тест за морал, за съпричастност или зависимост към определени организации….. пред детектор на лъжата.

Това са все неща, които ще се решават и правят в движение, важното е да се върви напред, да се набират обороти и най-важното, да се спазва посоката.

Мобилните телефони

Освен социалните мрежи, за контрол на властта могат да се използват и мобилните телефони. Това е друга мощна технологична възможност, но трябва да се поработи върху специализиран софтуер.

Щом можем да се разплащаме чрез телефоните си, да извършваме благотворителност, да си плащаме паркинга с СМС, да гласуваме за чалга персони, защо да не можем да си казваме мнението с Да и Не по разни въпроси.

Това би бил един вид референдум, в който всеки застава зад номера и името си, след регистрация.

Трябва да се работи в тази посока, защото скоро ще се усетят, че им се изплъзваме и ще спрат Фейсбук:)

Коректив

Е-обществото ще е надпартиен, граждански коректив на институциите. Ще контролира и изисква от тях, ще им държи сметка.

Ще бие камбаната веднага, щом се появи проблем, още в зародиша му.

За сега това е напълно достатъчно! Закони има, просто те на се спазват и някой трябва да контролира. Някой безспорен авторитет да пита защо е така и да търси отговорност.

Отделният човек се притеснява да задава въпроси известни на всички и с право.

Какво ли ще стане, когато въпросът е зададен от един милион човека, едновременно?

Нов обществен строй

След време, след дълга работа на Е-обществото като коректив, то може някой ден реално да влезе във властта.

При такъв контрол изкъсо, самите политици ще се променят. Много вероятно е новата “реколта” от тях, сами да пожелаят да споделят отговорността с масите.

Някъде в бъдещето, Е-общество би могло да взима реални управленски решения. За подобно нещо ще е необходимо Велико Народно Събрание и конституционни промени.

Така би се родил един нов обществен строй, с нов обществен договор……, но всяко нещо с времето си.

Според мен, този бъдещ нов обществен строй е единственият и неизбежен изход, за да не ни завладее хаосът.

Безпомощност

Съвременните политици са безпомощни. В световен мащаб политическата криза се задълбочава и всички се правят, че не я забелязват, защото нямат решение.

И наистина е така. Проблемът е, че политиците флиртуват с всички, защото зависят от тях.  Ако санкционират избирателите, няма да бъдат избрани и тогава съвсем нищо не могат да направят.

Така, с половинчати мерки решаването на проблемите се отдалечава и съответно задълбочава.

А трябва да се взимат тежки решения, да се пооправят много несправедливости, да се “озапти” повсеместната алчност, да се наложат разнообразни ограничения…. на доста прослойки,… въобще трябва твърда ръка.

Това не е по силите на съвременната политическа система, защото винаги ще има засегнати и все по-често те ще са мнозинство.

Ако продължаваме все така да летим към “ръба”, лошо ни се пише!

Диктаторите се провалят

Такива тежки решения не могат да се взимат еднолично. Който тръгне по този път, неминуемо се превръща в диктатор. Решава с твърда ръка частично някой от проблемите, но скоро се самозабравя и създава нови и по-страховити проблеми. Историята го е доказвала многократно.

Пробвахме диктатура на пролетариата и естествено пак някой се самозабрави.

Съвършена демокрация

Най-близо до съвършената демокрация е, когато  всички граждани участват в подбор. От тях,  голям процент, най-умните и образовани, образуват група. И тази интелектуална общност, с мнозинство взима решенията.

Пряк достъп на всеки, без да минава през партийна кариера, единственият критерий са собствените му качества. Не става дума за умения, свързани с израстване в структура, а за знания и компетентност.

Това е нещо, като диктатура на интелекта. Разликата с истинските диктатурите е, че не се допуска еднолично управление, всички заедно решават.

Милиони, гарантирано образовани и интелигентни хора трябва да носят на плещите си тази отговорност, защото  тежките решения са неизбежни.

Идва време, в което властта няма да носи облаги и привилегии, а само анонимни отговорности. Дори и да се заплаща, тази работа няма да устройва корумпираните, а кариеристите сами ще се отеглят.

Да не гледаме толкова напред, да погледнем в

Настоящето

Подобна идея има шанс, само ако се подхване от много и млади хора.

Умни, интелигентни и образовани деца, които искат бъдещето в собствените си  ръце.

За да се популяризира тази идея е необходим голям ентусиазъм и компютърна компетентност, все качества на младежите. Те би трябвало да са двигателя.

Ние старците с радост бихме се включили с опита си, като редови членове в дискусиите и обсъжданията….. ако всичко това се случи:

Ангел

За сега, лично аз предпочитам да остана верен на себе си.

Да стоя настрана и на високо, далече от злободневните пристрастия.

Така запазвам глобалния си поглед и вярна преценка.

Пътят на обществото

Това е, като да летиш със самолет. Търсиш далеч напред ориентир, някой връх, за да не загубиш посоката.

Ако гледаш само компаса, ветровете ще те отнесат далеч от целта.

Ако се вглеждаш надолу и внимаваш какво се случва в момента, задължително ще се загубиш и започваш да се въртиш в кръг.

Ако имаш по-високи цели, искаш да прекосиш океана и да достигнеш нови хоризонти…… трябва да се довериш на електрониката.

Няма друг начин! Практиката го доказва всеки божи ден, хиляди пъти всеки ден.

Аз предпочитам да си остана обикновен мечтател:).

Да си летя в облаците…….. ама наистина:).

Ако на някой му харесва тази статия.

Ако вярва, че трябва да се сложи праг на входа на политиката.

Ако има желание да популяризира тази идея, нека да я сподели.

Ако има възможност, нека да преведе Е-политика на друг език и да я публикува в подходящ сайт.

Може би, някъде по света има по-добри условия тя да се осъществи и после да се върне при нас, с готова изпитана рецепта:).

Posted in *.*, Computers, Fiction | 1 Comment

Life

Преди няколко месеца загубих близък приятел – Иван Енчев. Бяхме повече от братя.

През тинейджърските си години нямахме тайни един от друг.Първи купони, първи гаджета и общи спортни амбиции. Живеехме заедно в един панелен апартамент, без родители, супер купон. По време на лагери винаги се настанявахме в една стая.
По-късно, пак заедно бяхме в казармата на ЦСКА. Споделяхме си всичко, задавахме си въпроси, на които и двамата не знаехме отговорим, но се съветвахме мъдро, къде успешно, къде по-малко:)

Заедно правихме първите безброй опити да се убием със ски, с кола, с мотор…
естествено още нямахме шофьорски книжки.

Аз пробвах няколко пъти с алкохол и цигари, но Ваньо не влагаше разбиране в подобни изкушения.

Ходехме на тренировка с един мотор без спирачки. Бяхме  приспособили една щека за механична връзка и спирахме само със задна. Иван караше, а аз оперирах със щеката от задната седалка. Успяхме да постигнем пълен синхрон.

Преди завой аз започвах  да намалявам, Ваньо казваше „достатъчно“, лягахме и той подаваше газта. След време въобще не коментирахме, просто си пътувахме…. по осовата линия….    естествено …    и Господ ни пазеше.

На тази възраст не се замисляхме много, защото бяхме НЕДОСЕГАЕМИ, животът беше една игра…  и всичко бе на шега.

Единствените въпроси, които ни интересуваха бяха –    Кога? Къде? С кой?….

РАЗАМИСЛИ

Смъртта на Иван ни разтърси, мен и всички безбройни негови приятели, пръснати по целия свят. Това трагичноно събитие ме накара за пореден път да си задавам вечните, философски въпроси.

За живота и смъртта. За смисъла на това което правим,  докато сме на тази земя.

ЗА СЕБЕ СИ

Преди да споделя за моите разсъждения по темата, ще разкажа малко за себе си. За познанието, опита и интуицията, които съм придобил.

За философията, която съм си изградил и правилата, по които живея в спокойствие със себе си.

Който не се интересува от скромната ми личност,

може да продължи от  ИТ РЕЛИГИЯ.

АНГО

Сам съм се кръстил Анго, защото ми е било трудно да казвам  Ангел или пък съм осъзнавал, че не ставам за ангелче.

Бях много палаво хлапе и игрите на улицата силно ме влечеха. Всяка вечер ме прибираха с големи разправии.

Сестра ми Дора все ми говореше да чета книги и да не си  губя времето в безсмислени игри. Не спираше да повтаря, че ако продължавам така ще остана един прост гамен и хулиган.

Аз обаче, определено предпочитах топчетата, вдигането на кутии, бомбичките, катеренето по дървета и тавани…..

И как можех да устоя?
Дворът на дърводелната отсреща беше истински рай. След работно време го превръщахме в Дисниленд…. страховити отвесни пързалки,.. люлки. Конструирахме си разнообразни съоръжения от греди и талпи.

Строяхме цели замъци с кули от току-що произведени съндъци…

ДОРА

 

 

 

 

 

 

 

Бях много любопитен и исках всичко да знам. Непрекъснато задавах разни въпроси.

Явно така съм устроен.

В крайна сметка, Дора се възползва от наивната ми любознателност и ме победи с хитрост.

Един ден се прибрах гроги и припаднах уморен на леглото. Нямах никакви сили да се съпротивлявам.

Кака ми:) (никога не благоволявах да се обръщам така) седна на леглото до мен и започна да ми чете.

„Наследникът от Калкута“ – един много дебел приключенски
роман.

Нямах сили да избягам и единственото, което можах да направя е да си запуша ушите, но тя беше много упорита и подължи да си чете.

В училището се срамувах от нея, беше отличничка, гадна натегачка, моята пълна противоположност.

Този зубър по цял ден четеше книга след книга и ядеше ябълка след ябълка.

Лежах със сърдита физиономия и затворени очи, но тайно открехнах скритото от нея ухо и се заслушах. Дора ми чете така около час без прекъсване и изведнъж, стана и си тръгна.

Беше много гадно, защото избра много интересно място да спре. Аз скочих с викове и заплахи след нея, за да я накарам да продължи. Тя обаче ми отказа с цялата си твърдост.

Цяла седмица я увещавах да ми чете, но тя все казваше не и не.

Дори и се помолих накрая, но тя остана категорична.

ГОЛЯМОТО СРИЧАНЕ

Една вечер започнах да чета сам. Хващаше ме съклет да седя на едно място и да сричам, но любопитството беше по-силно. Докато четях, все се движех , не можех без да мърдам. За разлика от Дора, която замръзваше, като Сфинкс.

Никога няма да забравя удовлетворението, когато прочетох тази тухла до края.

Освен голямата радост обаче, изпитах и голяма тъга. Липсваше ми напрежението, развитието на историята. Бях като осиротял, когато романът свърши.

Сестра ми „подло” се възползва от ситуацията и веднага ми подаде друга книга… и друга….  и друга….

ТАЙНА

Така  започнах да чета, но тайно. Това занимание въобще не беше престижно за моите  приятели навън. Така и никой не разбра, всичко си продължи по старому, само дето в игрите ни присъстваха герои на Карл Май, Майн Рид, Марк Твен и Джек Лондон.

РАЗНООБРАЗИЕ

С времето, Дора започна да разнообразява препоръките си за книги. Сред приключенските започна да вмъква исторически и биографични романи.

Много се пазех, четях само шедьоври, като Quo Vadis, Страдание и възторг и т.н.

КОНСУЛТАНТ

Много е полезно да имаш някой, който да ти свърши черната работа, за да не се хабиш и губиш време от игри, „напразно”. Дора беше изчела цялата градска библиотека. Представяте ли си? Повечето книги по два пъти, а някои и по три пъти.

Доре, обичам те.

ИСКАМ ДА СЪМ НА ЯСНО

Често са ме вълнували различни въпроси, които са далеч от начина ми на живот или от професията ми. Проучвал съм ги просто така, от любопитство.

През осемдесетте задълбах в дълбочината на материята и в продължение на няколко месеца четох квантова механика, вместо романи.

Това беше възможно, само защото съм завършил ТУ и имам добра основа по физика и математика.

ОБРАЗОВАНИЕТО

Огромни усилия ми костваше завършването на Техническия университет, но съм щастлив, че ги положих и в крайна сметка успях.

Подобно образование е една тежка битка. За това е школа, която възпитава много качества. Смятам, че този тип технически знания помагат не само за професионално изграждане, а и за правилно и по-лесно възприемане на света.

Помага за обективна оценка на факти и събития от живота.

Да не говорим колко помага, ако си любопитен, колкото мен и искаш да разчепкаш някой проблем:)

УМЕНИЕ ДА ОТСЯВАШ ИСТИНАТА

Животът около нас е пълен с лъжи. Отдавна узрях за тази истина.

Да вземем историята например. Още от дълбока древност, тя винаги се пише от победителите, а те не винаги са по-моралните и по-добри хора. Победените нямат думата, а в повечето случаи и тях самите ги няма.

Животът не е кино. Не винаги доброто побеждава, за съжаление.

От деца сме закърмени с някои „факти“ и постулати. Възприели сме ги като чиста монета и без да се замисляме, реагираме. Не даваме дума да се каже против тази общоприета „истина“. Ако някой си позволи да каже нещо различно, подскачаме като пуканки.

А би трябвало много внимателно да се вглеждаме в детайлите и да търсим липсващото обратно мнение.

СОЦ-ПРОПАГАНДА

Аз лично се съмнявам във всичко. Може би, защото съм от поколението, расло по времето на соц-пропагандата.

Ще припомня един виц от онова далечно:) време.

Ако прочетеш в Работническо дело, че България изнася компютри за Япония, това означава, че не е за Япония, а за Чехия и не са компютри, а компоти и не ги изнасяме, а ни ги връщат:)

СТУДЕНАТА ВОЙНА

Истински случай. Един цял ден излъчват разнообразни предавания по Хоризонт и съответно публикации в Работническо дело на тема
наркотици.

Надуха ни главата за упадъка на западната младеж, която се „друса” повсеместно. За успехита на нашите митничари, които пазят социалистическата ни Родина от тази западна зараза.

За мен беше много подозрително,  да има толкова много тенденциозни излъчвания.

Тогава нямаше никаква информация от вън. В това отношение бяхме, като Северна Корея сега. И въпреки това, нещата бяха ясни на всички.

Още същата вечер разбрахме истината. На чашка в компания, някой посветен, а те бяха доста такива, за да се направи на велик ни разказа какво се е случило. Имало е голяма издънка.

Хванали „нашите”, че имат участие в нарко-пазара на западна Европа. Техните служби разработили операция, за да го докажат.

Пускат пратка маркиран хероин през България за Европа и подават анонимен сигнал. Нашите го залавят и бият барабана до небесата, за огромния успех.

Социализмът, като световен стожер на морала, съответно унищожава тази западна отрова.

След няколко месеца обаче, този маркиран хероин се появява на улиците на същата тази западна Европа.  Издънка голяма.

И по този повод, нашата преса и радио бълват подходяща, хвалебствена информация за „нашите”.  Ако някой чуе нещо случайно да си каже, че едва ли е истина, а просто двете пропагандни системи се плюят взаимно.

Със сигурност и западните служби са  вършили подобни неща, за да се финансират.

В случая коментирам годините на студената война, не заради самата случка, а за да покажа, че нашето поколение не е от вчера:)

Ние умеем да отсяваме истината, колкото и добре да е прикрита.

ЖИТЕЙСКИ ОПИТ

За доказано вярната оценка на нещата, не е достатъчно само да си чел дебели книги и да си изградил интуиция. Необходим е и богат житейски опит.

Ама не опит – проби, а истински реализации.

Не само да си получил диплома, а реални знания. Образованието е само основата, от която се върви на горе. Човек трябва цял живот да се учи.

Да си се реализирал в спорта и в професията.

Да си построил къща, да си създал дом.

Не просто да си се оженил, а да си създадал семейство.

Да си отгледал деца и да си възпитал личности,
работливи  и  самостоятелни хора.

СВОБОДА

Едно от хубавите неща на остаряването е, че възрастта дава свобода:)

Много неща съм постигнал в живота, но най-голямата ми победа е независимостта. Да расъждавам свободно и да преценявам събитията, без влияние на средата, като страничен наблюдател. Да не съм зависим от принадлежност,  от работодател, от финансии.

Свобода е и доходите ти да отговарят на харесвания от теб начин на живот.

Да имаш свободно време за развитие и самоусъвършенстване.

Свободата също е да си компетентен, за да оценяваш фактите.

Безценно е да си независим и да гледаш на дребните земни съображения, все едно от космоса:)

В СОЦА

Да останеш свободен по времето на соца беше много трудно.
Тежко ти, ако си способен, умен и интелигентен. Ако решиш да направиш кариера, трябваше да избираш, да бъдеш преследван или преследвач.

Аз не исках нито едното, нито другото.

Реших да остана наблюдател на събитията. Избрах съдбата си да не бъда оценяван високо и да не правя кариера.

Трябваше да постигам всичко с много повече труд, често физически.

Пнякога се налагаше да играя роли.

По-добре, на моменти да изглеждам като глупаво плямпало или безпереспективен пияница, но да остана себе си.

Може би съм загубил малко уважение от страна на околните, но запазих самоуважението си.

Преценявам, че това беше  по-достойното поведение,  в онези далечни години.

Много хора направиха малък компромис в полза на кариерата си с оправданието, че такива са времената.

Заемат някаква периферна функция, не правят зло на никой и са чисти пред съвестта си.

И са прави за себе си, така или иначе не могат да променят системата.

Журналисти, научни работници, стопански ръководители, с лек компромис – правят супер кариера. И са с чиста съвест, защото на никой не са навредили пряко.

Познавам  хора с добри сърца и в страховитата Държавна Сигурност.

Аз винаги съм бил малко по-взискателен към себе си. Винаги съм смятъл, че не трябва да ставам съпричастен. Системата иска дребни компромиси от всички способни и интелигентни хора, ако може. Не, че и трябват толкова много тези „услуги“, а за да им дадеш благословията си, да ставаш един от тях. Така системата същесвува и този режим, минава като всенародно дело.

Не съдя никой, оценки не давам. Всеки прави своя избор.

На мен светът ми е достатъчно сложен, не ми стига капацитет да го анализирам, камо ли да ставам съдя.

Сигурно има кой да съди.

ПРОМЕНИТЕ

Посрещнахме промените през 1989г. с голяма радост.

По митингите се появиха невероятни, доблестни мъже, които говореха смело за грозното минало и красивото бъдеще, което ни очаква, ако ги подкрепим.

Аз веднага се ориентирах и успях да подкарам  дребни, но постоянни доходи, които ме устройваха за момента.

Върнах огромните си задължения, натрупани покрай строителство на къща, само срещу хиляда долара.

СВОБОДЕН ПАЗАР

Никой не смееше да забрани, но и никой не смееше да мръдне. Дифицитът си продължаваше.

Паднаха забраните за сделки с недвижими имоти, освободиха строителството.

В тази сфера притежавах огромен опит и страхотен потенциал. Около мен бяха най-добрите строители на социализма, останали без работа.

В същото време се предлагаха безчет документално подготвени обекти на невероятни места, само срещу един апартамент.

ИНТУИЦИЯ

При този гладен пазар и нищожна конкуренция, можех да стана милионер за по-малко от година, но моята интуиция ме накара да не бързам. Не бях притеснен и реших да поизчакам, да се поoслушам.

МУТРИТЕ

Очаквано, започна измятането на политиците – „демократи“.

Появиха се армии от дебеловрати мутри, които спокойно си провеждаха акции с бухалки, без да се притесняват от публиката наоколо. Май това беше целта.

Офисите им бяха на централните улици, във всички градове на старната.
Наистина бяха доста колоритни:)

Течеше силово разпределение. Приоритетите бяха други – приватизация, хазарт, банки, създаване на нови пазари за наркотици и проституция….. на строителния бранш му дойде реда чак след десетина години.

МОЯТ ИЗБОР

Въпреки дългия гратисен период, реших да не се включвам в никаква сериозна строителна дейност. Самата успешна реализация и големите доходи те правят обект. Ясно беше, че цената на успеха ще е пак някаква зависимост.

Повечето пари, за мен не са толкова важни, колкото свободата и независимостта ми.

Цял живот съм се опазил да не направя компромис, та  сега ли, вече като зрял мъж.

ТАКТИКА

Като няма да правя пари, с какво ще се занимавам? Какво правят богатите? Купуват си разни неща.

Реших да хвърля усилията си към крайния продукт, като прескачам правенето на много пари.

Същото, каквото правех по времето на  соца. Изграждане с минимум средства на желани скъпи придобивки.

Работех с глава, с двете си сръчни ръце и много интуиция.

Така реализирах безценния си труд.

СТОЙНОСТИ

Основното си внимание обаче, насочих към самоусъвършенстването. Инвестирах времето и усилията си в натрупване на познания.
Това не само носи удовлетворение, но и дава предимство.

Също така преподрежда приоритетите и за да не се занимавам с други неща, започнах да развивам ценни за мен умения, които определено ме правят щастлив.

Високото качество на живот е свързано с усещания, които не можеш да купиш, трябва да ги развиваш. Трябва и да си емоционално отворен, за да ги посрещнеш.

ОЦЕНКА

Повечето хората са свикнали да измерват всичко с пари. На тях специално, ще им отговоря чистосърдечно.

Няма да говоря за отношението ми към света, за начина ми на възприемане на живота, защото няма да ме разберат. Ще дам прост пример с моите спортове.

Ако някой дойде сега и ми предложи един милион, срещу някое от уменията ми да карам ски, мотор или самолет, без замисляне, ще отговоря категорично НЕ.

Не, че ще ми дойде зле милиона, просто не заменям нито едно от тези умения за никакви пари.

Мисля, че пак не ме разбират, но нищо не мога да направя. Просто не знаят каква е разликата в усещането при различните нива:) А ако трябва сега да започвам от нула (в ските например) и сто години да живея в Алпите на мога да възтановя, десете години професионален спорт на младини.

Както и да е. Спирам тази изповед, за да се върнем на темата.

Май доста се отплеснах, но исках като се изказвам  и философствам, хората да знаят кой съм.

 

ИТ РЕЛИГИЯ

РАВНОСМЕТКА

Винаги в тежки моменти, при загуба на близък, неизбежно се замислиш.

За дребните ядове, които тровят ежедневието ни.

За грандиозните планове, които кроиш.

За големите амбиции и стремежи, които имаш.

Правиш си равносметка. За пътя, който си извървял. Какво си свършил и какво ще оставиш след себе си.

ВЪПРОСИ

Неизбежно следват и въпросите.

Какъв е смисълът на всичко това?

Какво е животът?

Какво следва след смъртта?

РЕЛИГИИТЕ

Търсил съм отговорите на тези въпроси в различните вярвания и учения, които владеят съзнанието на човечеството от векове.

Нито един отговор не ме удовлетворява.

Темата е много чувствителна, защото битката за умовете на хората е жестока и безпощадна. Хилядолетия противопоставяне на човеците за това, кое добро е по-добро е донесло само лошо и огромни страдания на милиони.

Няма да навлизам в темата, защото ако кажа каквото мисля ще бъда разчекнат, набучен на кол и изгорен:)

ЕДНА ЛЪЖА, ПОВТОРЕНА СТО ПЪТИ, СТАВА ИСТИНА!

Опитвам се да възприема светците, като исторически личности. Ще ми се да вникна и в чудесата, довели до канонизацията им.

Апостол Павел се превръща от свиреп гонител, в ревностен защитник. Той е с най-голям принос за популяризацията на христянството. Човекът, основно писал Новия завет. Казва неща, които никой не е чул от устата на Христос.

От Христос са известни само „.. другата буза и едната риза..“

Тълкуванията на Павел правят христянството много лесно за възприемане. Премахването на някои ограничения от еврейската религия, го правят достъпно за целия свят.

А най-голямото улеснение „Важното е да вярваш“… не е толкова важно какво вършиш и ще имаш вечен живот:), превръща Христянството по-късно в най-страшната диктатура, съществувала някога на Земята.

На скоро Папата се извини за милионите жертви и объркани съдби, но това няма да поправи пораженията, нанесени през тъмното средновековие и връщането ни хилядолетия назад.

Напълно разбирам и политическите съображения  на Константин Велики,  да приеме христянската религия.

Вие решете колко свят човек е бил щом по негово нареждане са убити жена му и сина му.

Обединяването на Империята е изисквало мощна подкрепа от цялото население, а то в голямата си част е билo от тайни христяни.

Триста години безрезултатно преследване е доказало, че когато нещо е забранено е още по-сладко.

Освен, че превръща Христянството от преследвана секта в официална религия, той участва и в църковните дела.

На Никейския събор, лично слага ред сред различните течения и  определя правилата на „играта”.

Църквата получава огромна власт и много скоро, единственото образование е теологията, а всички други учения се преследват. Изгарят се безчет безценни книги, паметници на човешките достижения.

Ислямът се явява като по-прогресивна религия, по това време. Благодарение на отношението му към образованието, са спасени част от научното наследство на древна Гърция и то е продължило да се  развива.

И Апостол Павел и Константин Велики и Мохамед… всички са имали добри намерения.

Идеите на всички религиите са прекрасни. Те учат на висок морал и ценности, но егото на отделните хора, които ги проповядват ги пречупва и изкривява.

„ПЪТЯТ КЪМ АДА Е ПОСТЛАН С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ“.

И още един цитат от Айнщайн.

„ИМА ДВЕ БЕЗКРАЙНОСТИ, КОСМОСА И ЧОВЕШКАТА ГЛУПОСТ”…. и
допълва, че за първото не е сигурен:)

Някой ще каже, че това което говоря е светотатство и аз съм най-големия безбожник.

Не, аз определено вярвам в доброто, и имам своето упование и своята “лична религия”.

Тя е компилация и актуализация на всички религии. Продължавам:)

МИЛИОНИ НЕЗНАЙНИ ГЕРОИ

Колкото повече човек чете и се образова, колкото по-надълбоко навлиза в познанието, толкова повече си дава сметка, какъв колосален труд на милиони хора е извършен през вековете, за да се натрупат толкова много знания.

Като чета математиката, физиката, химията, биологията….  срещам хиляди имена на учени, посветили живота си на някакъв „дребен“ проблем. Цял един живот за изучаване на някакъв ензим или траектория?!? Луд човек?

Сегашното консуматорско общество не влага разбиране в подобно поведение, но това са истинските герои на човечеството, защото с тези „микро“ стъпчици сме стигнали до тук.

СЕГА И ПРЕДИ

Благодарение на всички тези неизвестни, отдавна забравени герои, днес прелитаме океаните за броени часове и си говорим по Скайпа с целия свят.

Днес милиарди живеят по-добре от царете преди стотина години. Возят се на метро, говорят по мобифони, носят леки и удобни дрехи, хранят се с вкусни храни, живеят в климатизирани жилища.

Просто така. Приемат го за даденост. И имат огромни претенции, без да знаят имената на тези, които са го създали, без да се запитат с какво те самите са допринесли за това качествено ниво на живот…

Не мога да си представя, ако нещо се случи, някакъв катаклизъм, нова религиозна или политическа вълна унищожи всичко това? Кой ще го
възстановява…. само с лист и молив?

Кой от нас, съвременните, глезени консуматори, дето едно уравнение не можем да решим без компютър?

ЩО Е ТО ЧОВЕКЪТ

Това е нещо много странно. Една камара милиарди атоми (нежива материя), добре организирани в някаква индивидуална форма. На всичкото отгоре, много такива купчини неживи атоми  ходят напред – назад, мислят си нещо, говорят си:)

ЖИВОТЪТ

Наистина много странно. И всичко това се ръководи от някаква програма, записана в някаква молекула.

Вярно, че голяма и дълга молекула, ама много информация съдържа:)

Там е записано мястото на всяка молекула във всяка клетка и тази клетка, точно къде да бъде.

Странна работа. Всяка клетка си има ключ, та като се дели да знае, дали да е част от нос, ръка, нокът, око….   Направо невероятно.

На всичкото отгоре, тези уж постоянни форми дето ги гледаме в огледалото, си променят съдържанието непрестанно.

Материята тече като водопад през тях. Неживи атоми се групират в някакви сложни молекули и набъбват в… картоф.

Прасето казва – я да си взема малко от тези, че като ги разграждам на по малки, ми дават енергия да мърдам.

Остатъците ще използвам, за да стана по-голямо.

Но, като стане по-голямо и привлича вниманието на човека и той казва – я дай малко, да си посменя клетките на физиономията, да ми се изпъне кожата.

Гледа се красавица в огледалото и не вижда зурла, въпреки, че до вчера същите молекули са били във форма на прасе, минали са през колбас и вече са красиви.

Материята тече, но формата се запазва,  защото е записана в индивидуалния ген на красавицата.

Атомите от прасето се подреждат в тази нова изящна форма:)

ЧОВЕКЪТ

Какво представлява човекът? Трудно мога да си представя нещо по-сложно. Това е една река от нежива материя, която се подрежда и функционира по много сложни закони.

В него протичат невероятни процеси, само за едно помръдване на пръста. Това са невъобразими химически реакции. Камо ли да почувстваш нещо, да разсъждаваш, да подскачаш, да плачеш, да се смееш…..

Невероятно!

Но колкото и да е сложно, всичко това е записано от начина на подреждане на атомите, в една единствена молекула.

Всъщност, това е една информационна система, която се развива и предава по полов път:)

И всеки, жив в момента на планетата човек, има връзка с първия човек на Земята. Никой не е дошъл от нищото, затова всички сме роднини. Да, много далечни, но все пак братовчеди.

Да те има днес е повод за гордост и за най-най-примитивния жител, защото родът му е оцелял, през хилядолетията. Много, много велики разклонения на човешкия род не са успяли да допратят до наши дни.

ТЯЛО И ДУША

Тялото се контролира от една информационна система, която подрежда атомите в индивидуална форма и я кара да функционира. Направо да си го кажем, хардуер.

Има обаче и друга информационна система, която е надграждане на конкретното тяло и това е съзнанието – софтуера:), някои го наричат душа.

Там са нашите мисли и фантазии. Там са нашите мечти и желания. Там е нашият характер, изграден в годините.

Там са нашият опит и развити умения. Там са спомените, записали цялата ни житейска история.

Щом можем да извикаме от спомените си картини и звукци, значи са записани някъде. Още не познаваме механизмите и начините, но записът го има.

Тези две информационни системи, тялото и надградената – личността, са неразривно свързани и съществуват докато сме живи. Поне така си мислим днес.

Това, че ние имайки атоми в изобилие и знаейки кода на подреждането им, не можем да изградим тялото и да го “подкараме”(съживим), не означава, че не е възможно. Просто ние не можем, все още.

 

В момента човечеството е на ниво Франкенщайн. За сега сме сбъднали само мечтата на Д-р Виктор, сглобяваме хора, присаждаме органи, което е голямо постижение.

Аз говоря за атомно изграждане, което в 21 век е пълна фантазия.

НАУКАТА

Науката,… науката, гледа реално на нещата. Тя е сериозно занимание и съответно се нуждае от доказателства, за да си позволи да каже нещо. Не може да изкаже и предположение без да стъпи на нещо.

А доказателствата изискват огромни средства, както Церн например и колосален научен ресурс.

МОЯТА ФАНТАЗИЯ

На мен доказателства не ми трябват:) Пуснал съм въображението си да работи на пълни обороти. Да препуска и да гони интуицията ми. Понякога така се раждат предположения, а после стават истини.

КОПИЕ НА ЗАПИСЪТ

Ако предположим, че материята помни. Чувал съм вариант, че водата помни.

Не, още по-надълбоко. Не на молекулярно, а на атомно ниво да помни.

Че информацията, записана от начина на подреждането на атомите в молекулата се копира в тях самите.

Тоест, че копие от тази информация има във всеки атом, изграждащ молекулата. А според мен, това не е никак малко вероятно.

Всяка комбинация оставя следа.  И всеки кислороден атом знае колко пъти е изграждал вода и колко пъти ДНК-а.

Това означава, че всеки геном е записан в всеки атом, който го изгража.

Може би не случайно природата ни е създала, като река от материя:). На практика ние непрестанно бълваме атоми носители на нашия код.

АТОМЪТ

От Айнщайн насам сме свидетели на нови и нови открития.

Науката открива все по-нови и нови частици…. бозони, мезини и какви ли още не.

В момента търсят нова „Божествена енергийна” частица.

Трудно ли е да си представим, че след време ще търсят една още “по-божествена   информационна” частица.

Може да се окаже и, че атомите бидейки в една и съща молекула си обменят информацията, която носят и по-този начин непрестанно се ъпгрейдват.

 

ИНФОРМАЦИЯТА

Някой ще каже, че това е огромн обем и няма как да се поеме в един прост атом.

Откакто се занимавам с компютри знам, че информацията няма обем, всичко е начин на записване. Можеш да напишеш 1+1=2 с двуметрови цифри, можеш да го напишеш и под микроскоп, резултатът е същия. Спомням си когато 1 К (Кило) беше колкото гардероб.

Минахме през Мега, а сега всеки носи Гига в телефона си. Сигурно скоро порядъкът ще е ТЕРА.

Допускам, че природата има по-съвършени начини на записване и за нея нашето Тера е като Рибния буквар.

СМЪРТТА

Имам много силна интуиция и тя  е доказана през годините.

Нещо ми подсказва, че смъртта е акт, в който не само се унищожават функциите на организма. Не само се прекъсва животът, а също е и момент, в който самоличността  потъва на дълбоко в материята, от която сме направени.

Тоест, всичко което сме надградили се записва в паметта на атомите ни, така както и кодът е записан там.

Божествената информационна частица съхранява нашата идентичност, нашите ДНК кодове и нашето съзнание.

Всеки атом е гигантска банка на цялата вселенска история и всички самоличности са там. Чрез нашите сетива са записани всички исторически събития, всички дребни случки, всевъзможни катаклизми и невероятни гледки……

Би било много интересно да се разходиш из тези масиви. Да влезеш в главата на Александър Македонски преди битка или да почувстваш страха на някой гладятор. Да прочетеш мислите на Чърчил и Сталин, по време на срещата…

ПРЕРАЖДАНЕ

Ако се научим да достигаме до тази информация, това означава, че бихме могли да имаме ДНК кода и самоличността на всеки, живял някога на тази планета.

Ако се научим да изграждаме тяло по ДНК кодове от атоми, това може да стане във всяка точка на вселената. Материал има навсякъде, въглерод, водород, кислород…. цялата менделеева таблица, материал колкото щеш.

Ако му ъпгрейдваме съответстващия софтуер – самоличност, това означава, че е възможен и живот след смъртта.

ПРОБУЖДАНЕ

Как би изглеждало това? Много просто, като събуждане от сън. Купчина атоми са подредени по същия начин. Идентично тяло същетвува и функционира в друга високотехнологична епоха.

В главата си то има всичките си спомени, разбирания и усещания от земния живот.

Просто се събуждаш след хиляди години, все едно до вчера си живял в “скапания” 21 век:)

Събуждаш се в най-добра форма. Качена ти е цялата самоличност, но тялото е възстановено в най-благоприятната фаза от развитието си. Около 20 години, готов да се образоваш, да възприемеш новите технологии и да работиш пълноценно, да създаваш семейство….

Факт е, че нямаме усещане за промяна по отношение на атомите и молекулите, не се привързваме към тях:) Те и сега текат през нас.

Никой не прави разлика между днес и вчера, а състава на материята ни се променя ежеминутно, дори само като дишаме.

ЕДИН МИГ

Можем само да се надяваме и да чакаме. Няма за къде да бързаме, а и да бързаме, нищо не зависи от нас.

Някой ще каже, какво ме грее… след хиляди години…. Истината е, че тези хиляди години ще минат като един миг, защото междувременно ни няма. Тялото се разлага и връща атомите, които е ползвало “назаем”. “Прах при праха”. Времето няма за кого да тече. Остава само записаната информация, как сме изградени и какво сме мислили.

Усещането би трябвало да бъде като събуждане, веднага след смъртта.

По-добре хората да не се тревожат кога, а дали ще бъдат харесани:)  и избрани, за да бъдат  възстановени (възродени).

БОГ

Кой всъщност е Бог?

Всеки интелигентен и образован човек, когато стане дума за религия, признава, че това е отживелица. Че не вярва в Дядо Боже, но вярва, че има НЕЩО.

Моят вариант на нещото е, че Бог сме ние хората, човеците от бъдещето.

БЪДЕЩЕТО

Обществото e оцеляло след хиляди катаклизми, повечето от които само си е причинило. Най-после се е научило да живее в съгласие с природата.

Намерило е подходяща формула на съжителство – нов обществен договор, управление базирано на компетентността.

Всеки има достъп до управлението без посредник (политик), но за да се зачете гласа му, трябва да мине малък тест по конкретната темата.

На Земята е постигнат стабилен баланс на населението, според капацитета на планетата. Прирастът е кръгла нула – нито плюс, нито минус.

Хората вече са създали супер-технологии и владеят колосална енергия.

Основната дейност е преобразяване на планетите и разселване из космоса.

Екипи подготвят планетите за живеене.  Променят орбитите им, забавят и ускоряват въртенето около оста им, създава подходящ климат и атмосфера.

Този стремеж на човешката раса да засели безкрайния космос е защита. Това е застраховка срещу  унищожение, от епидемии и от катаклизми. Ако остане на една единствена обитаема планета рискува да изчезне.

Съществува стандартен модел за инфраструктура, за флора и фауна, за изграждане на градовете, както и зони за производство, за селско стопанство, за забавления и спорт.   Модел, развил се и доказано работещ на майката Земя.

За тази колосална работа, да се превърне готовата за живеене пустош в райска градина и да се насели, са необходими няколко милиарда човека.

Поетапно, но за кратки срокове, планетата трябва да достигне балансирания си капацитет от население, за да може да фунционира нормално. Където хората да живеят, да работят, да  създават семейства, да раждат деца, да спортуват и да се забавляват.

За населване на новите територии не се изпращат хора от Земята, нито от изградените и населени вече нови планети, защото те са добре функциониращи системи.

Човечеството е овладяло възстановяване на хора, живели вече на този свят, по информацията, която материята носи.

Политиката е, за първоначалното населване на всеки нов свят да се изпращат доказани “кадри”.

Прави се “кастинг” за няколко милярда вакантни места. Избират се само достойни хора. Минали “изпита” в миналия си живот и доказано способни, умни, работливи, отговорни, морални…..

КРИТЕРИИ

Е, тук няма шикалкавене, всичко се знае.

Не може да си пребивал и убивал, после да построиш църква и готово:)

Тези минават само при конвенционалната религия, при селекция от бъдещето номерата не вървят.

Всичко е записано в личния ти софтуер.

Дори и да не си извършил нещо лошо, а само да си го таил в мислите си ….  то е записано.

Струва ми се, че ще има изненади:) Много персони от „елита“ ще липсват на това парти.

Някой ще попита, кой ще решава? Аз ще отговоря – дайте да не се бъркаме в Божиите работи:), може да си има “министерство на възстановяването”:) или специализиран софтуер.

ИНКУБАТОР

Началото на цивилизацията – животът на Земята, времето в което живеем, е като инкубатор за кадри.

Може пък да се окаже, че сме и последните, останали уникални с неувредено ДНК от ГМО храните:)

Всеки един от нас има шанс да бъде възроден.

Ако не е образован, защото е живял в такова историческо време, това не е проблем. Ако има желание, бързо ще се изучи.

Ако има здравословни проблеми, това също не е проблем, кодът на ДНК може леко да се “барне”:)

Май всички ще са леко “тунинговани”:)

С премахнати наследствени обременявания, с подобрена обмяна, с повишени защитни сили………:)

Да, можеш да се радваш на невероятен втори живот, но трябва да отговаряш на критериите, а те се крият в това, което си надградил?

Ценностна система, начин на мислене, какви си ги вършил…..

Важна е твоята самоличност!

Всеки човек живял на тази земя кое е редно и кое не.

Лесно е да се правиш, че вярваш в “прозрачни” идеологии или да си казваш такива са времената, но дълбоко в себе си знаеш, че това което правиш не е редно и то е записано.

Имам чувството, че една толкова съвършенна система никога няма да премахне смъртта, дори и да може.

Защото прераждането е конкурс и селекция, която гарантира възход и развитие. Начин да се избегнат стари исторически грешки. Катастрофи от алчност и себичност.

Човек трябва винаги да се стреми към духовно съвършенство.

МЕСИИТЕ

И в моята религия има месии. И Моисей и Павел и Мохамед са реални.

Убеден съм, че Бог наистина им се е явявал.

Бог, бъдещото общество, е намерило начин да преодолява времето и внимателно се намесва, за да ни вкара в по-прекия път.

Това с ходенето на хълма, да си говорят насаме, е интерпретация на месията. Не защото Господ му говори само тогава, а за да звучи по-авторитетно пред тълпата.

Истината е, че Бог му показва пътя, като негови собствени мисли.

Дори се съмнявам, че някои от пророците не са осъзнавали това.

Представяли са се за такива, но без да подозират те всъщност са истински.

Може и моите мисли да са подсказани:))

МОЯТ БОГ

Аз намерих своя Господ във фантазиите си.

Звучи странно, истинска фантасмагория, но признайте, много по-достоверно от конвенционалната религия:).

Аз нямам нужда от посредник, някой който да ме поучава кое е добро и кое не.

Просто живея така, всякаш някой много по-висш разум и по-умен от мене ще влезе в съзнанието ми и ще ме преценява.

Нека всеки да намери своя бог, където и който и да е той.

Важното е да го прави по-добър, защото в наши ръце,  в ръцете на всички нас е бъдещото на човечеството и….  съдбата на самия Бог.

Нека всеки от нас да преодолее собствената си алчност и да се замисли върху претенциите си. Да не се опитва да се прави сам на Бог.

Само така ще сменим посоката и ще избегнем Ръба (Скалата – както и казват американците).

Ако не направим промяна, неизбежно ще постигнем сериозна финансова и политическа криза. След нея не е ясно какви сили ще завладеят света.

 

Нека дадем шанс на Бог да се случи и да се надяваме…

Ако сме достойни за втори, трети… , колкото животи си заслужим:) Вселената е безкрайна…

 

Ваньо, приятелю, надявам се да се срещнем след време на милиони светлини години от тук и да работим заедно, по изграждането на писта с петстотин километра денивилация, за свръхзвукови ски:)

Posted in *.*, Fiction | 6 Comments

Силистар – случки и разсъждения

През август, миналото лято имаше прогноза за 2-3 дни силен вятър, по крайбрежието. Реагирах по естествения за всеки сърфист начин. Зарязах всичко, запалих мотора и веднага заминах. Всички, които ме познават знаят, че съм голям фен на моторите, повече от 25 години. Това е любимата ми подправка към всички екстремни спортове, които практикувам. Да летиш на една педя от земята е страхотна настройка, преди да скочиш във вълните или да се издигнеш във висините.

С обострени сетива, възприятията са несравнимо по-ярки. Седемте Рилски езера изглеждат различно от птичи поглед, ако преди това си лягал до асфалта през Бункера, Бистрица и Гуцал, до летището на Долна баня. Както и морето е по-синьо от високо, ако си се изстрелвал преди това между завоите край Ропотамо, до летището в Приморско.

 

Прогнозата беше един чудесен повод, да покарам мотор. При по-дългите преходи се срастваш с него и имаш усещането е, че така си се родил, с две гуми и 200 конски сили.

Като истински ветеран в екстремните спортове, вече не се задълбочавам в съвършенството на една дисциплина. Просто работя върху запазаване на нивото, което имам. Не уча нови и нови джайбове, а как да увеличавам насладата от наученото.

Вече избягвам натоварващо ме еднообразие. Знам как по-лесно да постигам желаното опиянение, с коктейли от любими занимания. От доста години практикувам тази форма – микс екстремен спорт. Така постигам невроятни емоционални висоти.

Комбинацията, с правилна последователност и прецизна дозировка на различни усещания, това е разковничето за удовлетвореност при нас, ветераните.

Първо вкарвам мозъка си в режим на работа с огромен интензитет, в тежък трафик. При карането на мотор концентрацията е огромна, защото нямаш право на нито една грешка. След това се хвърлям в безотговорната пяна на безопасната водна сихия и тогава се кефя истински.

Обостряне на сетивата.

 

Първо подготвям организма си, като усилвам настройките му с коефициент Х 10 и едва тогава му разрешаваш да оценява всяка наслада.

Картините и усещанията се отразяват чрез сетивата в мозака ни. Представата, за това какво се случва, зависи от въображението и фантазията на всеки един от нас.

Тя се изгражда и обработва индивидуално, като с фотошоп. Някои подобряват образa, като работят със светлината и контраста. Други успяват да подчертаят някои елементи, като  подсилват цветовете.

Но има виртуози, които изцяло преобразяват личното си преживяване до неузнаваемост и създават истински шедьоври.

Различните хора имат различни възприятия.

Емоционалните моменти са въздигане, изкачване нагоре по възвишение, сред монотонното ни ежедневие. Някои го  превръщат в изкачване на Мусала, други покоряват Еверест, трети се изстрелват в космоса.

Но има и опустошени души, на които съдбата изпраща възвишение, а те преминават през него, като през спящ полицай. Те си имат своята тръпчица и са щастливи, защото не подозират колко много пропускат в живота.

Какво удоволствие ще изпиташ от дадено преживяване, е въпрос на индивидуалност и зависи от психологията, въображението и интелекта на човека.

Хората, които умеят истински да се радват на живота, старателно се подготвят и настройват за своите предстоящи емоции. Те успяват да вземат максимума от мига.

Много хора живеят в заблуда, че щастието е свързано с материалното, с парите. Не е така, защото бързо се свиква с новите придобивки и започва старото еднообразие.

Щастието е изкуството да живееш. Да оценяваш и да се наслаждаваш на моментите. Умението да ги удължаваш и задълбочаваш. Да успяваш да ги превръщаш в безкрайна вселена.

Парите са важни, но не са достатъчни и съвсем не трябват толкова много.

Mоята философия е в удоволствието да си истински жив, да навлизаш в нови и нови територии, да се развиваш и самоусъвършенстваш. Понякога дори да настъпваш дявола по опашката, но да си подготвен за това.

Ден Първи

По пътя към морето, на магистралата засякох един младеж. Возеше гаджето си на Сузуки 1000. Покарахме заедно, определено беше добър. Приятно е в двойка с опитен карач. Спряхме да си поговорим на Лукойл в Ихтиман и да уточним правилата.

Беше забелязал, че моторът ми сее в завоите. Обясних му, че съм претоварил куфарите и съм нарушил баланса, затова карам по-кротко. На последното той се засмя. Продължихме заедно до Пловдив, където се разделихме. Те отиваха на събор в Асеновград.

Прогнозата за вятъра беше 15 м/с, но когато пристигнах, още не се беше раздухало достатъчно. С моите килограми и позавяхналата ми техника, 10м/с не са достатъчни за малка дъска, затова покарахме тандема със Сами. Двойният сърф е страхотна играчка за подобни ветрове.

 

По-голямата и стабилна дъска позволява използването на по-големи платна, а общата им площ го прави по-бърз от нормалните сърфове. Ако усили над 15м/с, дъската започва да тежи и нещата се променят, тогава малките  дъски имат предимство.

Въпросния ден, купонът беше пълен. Вече беше вдигнало голяма вълна и дори, успявахме да скачаме с огромния сърф. Кефехме се из залива на Градина, като оставяхме килватер по 200-300 метра, зад нас. Прекосявахме от Червенка до Златната рибка и обратно, за нула време.

След час-два каране, се разделихме доволни и наточени за по-силен вятър на другия ден.

Ден Първи вървеше много добре. Бях правил доста от любимите си неща, но още малко не му достигаше, за да бъде съвършен. Цял ден бях трупал емоции. В организма ми имаше букет от хормони – специална селекция. Не можех да го оставя да повехне или просто да го удавя в узо. Такова усещане трябва да се споделя с вселената, което го усилва още повече.

Затова препуснах с ендурото, из затънтените горски пътеки на Странджа. Отзовах се на върха над залива, върху бялата скала, любувайки се на прекрасната гледка.

Вече бях изпълнил плана за деня и бях готов за плавно приземяване, с вкусна вечеря в приятна компания. Насладата беше пълна и спомена за този ден, ще запазя в моята специална колекция.

Ден Втори – Черно море отново ни разочарова.

Прогнозата се случи, но само като продължителност, не и като сила. През нощта остана постоянен северо-източен вятър, който вдигна голяма вълна. Обичайният нощен бриз от сушата, който изглажда морето, тази нощ не се появи. Вълните станаха доста големи. За съжаление, вятърът вместо да се усили, спадна до 8м/с. По-големите вълни изискват по-силен вятър. Определено не ставаше за каране на сърф.

Получи се вечното противоречие в мненията. За плажуващи това си беше истински ураган, за сърфистите – пълно безветрие.

За дни като този имам решение. Използвам генератора на урагани. Произвежда вятър на мига. Колкото си поръчаш, толкова. Горната му граница е 85 мерта в секунда. Това е любимото Кавазаки ZZR 1200.

Обадих се на приятеля си Калин Вельов, който през лятото живее в каравана, на брега на морето. Предложих му разходка с моторите, по крайбрежието и той въобще не се поколеба. Тръгнахме след половин час, към Резово.

Наскоро, заедно с него и общия ни добър приятел Асен  Мавров бяхме на мото-трип в Турция. Направихме чудесен преход по турското крайбрежие и стигнахме до българската граница. Изкъпахме се на прекрасния плаж срещу Резово.

Сега бяхме решили да направим обратния маршрут. Този път, взех и дъщеря си Татяна с нас. Тя работи от морето през лятото, така е в ерата на интернет. На вечерята поех ангажимент, ако не карам сърф, да я повозя с мотора, което и е любимо.

Разкошен ден за целта, не беше горещо, нямаше трафик, прекрасни гледки към бошуващото море. Карахме бавно край брега, с глави нале-во.

Изпълнявахме свободна програма. Когато стигнахме в Резово, се обадихме на наши приятели. Течо и Венета ни поканиха на обяд. Всичко беше много вкусно и домашно произведено. Стана истински купон, доста се посмяхме с  историите на колоритния ни домакин. Разходихме се до турското знаме и пихме кафе в новия бар на плажа. Там имаше необичайно много и все готини хора. Не се чудя, защо Течката кара джет, по шест часа на ден.

Ден Втори вървеше лежерно и приятно.

Решенията, за това какво да правим, от къде да минем, на кой плаж да се изкъпем, взимахме с гласуване.  С  два на един гласа, решихме да се отклоним към залива Силистар. Така, след толкова много случайности, се отзовахме на конкретно място, в отределен час.

През тези три дни, навсякъде имаше червен флаг. За да не правим проблем на спасителите, ги попитахме къде бихме могли да се изкъпем. Те казаха, че морето е много опасно днес, но ако толкова настояваме да влезем, да го направим на наша отговорност, в неохраняемата зона. Това беше в най-южната част на залива.

Опитен плувец

Аз съм много добър и опитен плувец. Специално се готвя и развивам качества за плуване в бурно море. Покрай практикуването на екстремен сърф, знам от личен опит, че трябва да плувам много добре. Три пъти ми се е налагало  да плувам с часове, за да изляза на брега, защото бурята ми е взимала сърфа. При едно такова плуване, дори щеше да ме сгази една огромна военна барджа. Абсурдно е екипажа да те види сред вълните, а и да те видят, не могат да спрат.

Когато съм на морето, плувам два пъти по един час, всеки ден – сутрин и вечер. Мога да прекарам във водата много дълго време. Нямам никакъв проблем с издържливостта. Проблем са преохлаждането и обезводняването.

Създал съм си собствен стил, който е комбинация от два. Това е бруст с удължен цикъл, в който вкарвам едни крака от делфин. На практика, продължително се плъзгам по водата без да мърдам. Така щадя силите си.

Научил съм се и да контролирам ефективността на това което правя. Хващам и най-слабите течения и не допускам излишен разход на енергия.Правя си координатна система на сушата, като използвам контролни точки за желони.

Дългите плувания ги правя много навътре, а не успоредно на брега, за да калявам психиката си. Свикваш с мисълта, че не можеш да излезеш сега и веднага. Необходимо е доста време, усилия, премерен разчет на силите и самообладание. В общи линии, съм доста подготвен или поне така си мислех до този момент.

Изпитанието

Продължителният северо-източен вятър беше вдигнал огромни вълни, които се разбиваха в южния нос. В залива влизаше само повърхностна разбита вълна.

Влязохме в най-южния край, покрай скалите. Татяна се затича напред във водата, но аз я спрях категорично. Тя ми се обиди, защото се чувства голяма и достатъчно самостоятелна, за да взима сама решения. Още по малко за къпане в морето. Да, наистина тя е голяма, но сега когато пиша тези редове, вече знам, че дори аз не бях достатъчно зрял за предстоящата ситуация. Просто се подчиних на инстинкта си. Тя започна да ме майтапи, колко съм консервативен, как я третирам като бебе и ми посочи две деца, които си играеха навътре, пред нас.

Макар и да вреше морето изглеждаше безопастно, защото имаше дъно. Плиткото продължаваше доста навътре. Имаше ями, но не дълбоки. Нивото на водата варираше от под коленете, до кръста. Имаше силничко течение, но то беше в самото начало, на плиткото, близо до брега и после утихваше. Освен това беше настрани, успоредно на пясъка.

Вече бяхме наближили децата и щяхме да минем покрай тях, когато момченцето направи няколко крачки встрани. Момиченцето, което беше по-голямо на 11-12 години го гонеше. Изведнъж, силно течение хвана бягащото дете и го повлече навътре. Оставайки без дъно, то веднага започна да се дави, което означава, че въобще не можеше да плува. Всичко се случваше пред очите ни, само на метри от нас.

Калин се оказа много смел и самоотвержен, без колебание скочи след момченцето, което беше хлапе на 7-8 години. Той е популярен музикант, но малцина знаят, че в живота е исински герой.

Веднага изкрещях на дъщеря ми, която беше малко зад мен, да излиза моментално на брега. Обърнах се към момиченцето, което беше в дясно пред мен. Извиках и да не мърда от мястото си, и че след малко ще се върнем за нея. Водата и беше до кръста там, където тя се намираше в момента.

Стрелнах се след Калин в бърз кроул, хванахме момченцето от двете му страни и го държахме над водата. Горкото дете кашляше непрекъснато, явно вече беше вдишало вода. Погледът му излъчваше ужас. Слава богу, имахме дъно, но скоро можеше да го загубим, защото течението беше много силно.

За първи път изпадах в такава ситуация. Едва устоявахме на мощната струя навътре. И двамата осъзнавахме, че всяка следваща крачка назад, може да е в нищото. Странното беше, че не можехме да използваме вълните, защото те бяха някак си, само от пяна и по повърхността. Отдолу течението беше постоянно и много силно. С неимоверни усилия, пристъпвайки по дъното и гребейки със свободните си ръце, излезнахме до по-плитко.

Там ни посрещна един колос, огромен мъж, висок около два метра. Той се притече на помощ и пое детето. Тъкмо се обърнахме, за да се върнем за момиченцето, когато и то се разпищя. Беше тръгнало след нас и също беше попаднало в течението. Впоследствие се оказа, че децата бяха чужденци и не ме е разбрала, когато съм и казал да стои на едно място.

Почти в същия момент и “колоса“ се развика за помощ. Ръцете му бяха заети с момченцето и той не можеше да устои на силното течение и бавно отстъпваше назад. С Калин се спогледахме, какво да правим и се разбрахме без думи. Избрахме да спасяваме момиченцето, защото там нещата се развиваха светкавично. По-късно разбрах, че приятели на „колоса” бяха влезли и са му помогнали.

Настигнахме детето, което правеше отчаяни опити  да плува срещу течението. Пак така я хванахме от двете страни, но вече нямахме дъно. Трима души плувахме с две ръце. В тази конфигурация нямахме никакъв шанс. Обърнах се, за да видя на къде се носим и изтръпнах. До този момент си мислех, че силната струя ще ни изтегли навътре в морето, извън залива. Логично беше, там гадното течение да спре и след това щяхме да му мислим.

Не беше толкова розово положението обаче, отивахме право към прибоя. Огромните вълни мощно се разбиваха в едни чепати скали.

В този момент ми стана ясно, как преди няколко години, на същото това място се удавиха четири човека, за да спасят едно дете. В колебанието си какво да правя, погледнах към момиченцето и срещнах едни огромни, сини, уплашени очи. В този момент разбрах, че имаме една и съща съдба. Ще се борим и задно ще се спасим или заедно ще загинем. Ако я пусна и успея да се спася, не бих могъл да живея занапред, с този поглед.

Бяхме попаднали, в нещо като буйна река, насред морето. Затова  казах на Калин, да гребеме по течението и на ляво. Надявах се плитчината, на която си играеха децата да продължава още по-навътре.

Така се и оказа, изнасяйки се в страни, аз започнах да докосвам с върха на пръстите си, дъно. Това само ми показа, с каква голяма скорост се носим назад. Продължавахме с усилията си да гребем встрани. Гадното беше, че пясъкът нямаше никаква плътност. В граничния слой, бързо движещата се вода го правеше рехав и не можех да се запъна в дъното.

Може би хванахме последния влак, но в един момент успях и спряхме. Хванати на това драматично хоро, с обединени усилия се изнесохме по- близо до скалите. Там стъпихме на по-здраво и течението беше по-слабо. Много бавно, с мощни миши крачки, успяхме да се измъкнем.

За родителите нямам думи, оказаха се някакви напушени хипари. Определено, те самите имаха нужда от родителски надзор. Поблагодариха на руски, но май бяха словаци. Явно не си дадоха сметка за сериозността на ситуацията, в която бяха изпаднали децата им, защото започнаха да им се карат, вместо да ги целуват.

След като се даврандисахме, с Калин се разходихме и огледахме района. Между скалата – остров и брега, в залива се изливаше буйна река. Създаваше я налягането на прибоя. Именно тази река се завърташе и създаваше това коварно течение. Мощните вълни си бяха направили въртележка.

Трябва много да се внимава на Силистар, при големи вълни от северо-изток!

Видяхме и паметната плоча на загиналите, в опит да спасят дете. Били са роднини и за съжаление не са имали нашия късмет.

За първи път участвах в подобна акция. Нямах никакъв опит във водното спасяване. Кото си тръгнахме, минахме покрай спасителите и им разказахме за случилото се.  Те  бяха твърде далеч и въобще не бяха разбрали за инцидента с децата.

Казаха ни, че сме луди. Без въже, въобще не се влизало в такива случаи. Само с опора на сушата, можеш да се справиш с толкова силно течение и звучи логично.

Пасивна агресия

По време на същото това вълнение, се удави едно момиче в Созопол. Научих го от новините на другия ден. Ученици на екскурзия се снимали на скалите, когато една голяма вълна съборила две деца във водата. Едно от момичетата било спасено, докато е още близо. Подал и ръка самоотвержен сервитьор от близък ресторант, който дори не можел да плува.

Другото се е борило 10 минути и никой не му е помогнал. Многочислена тълпа е наблюдавала трагедията, а двама полицаи люпели семки. Когато прочетох подробности за този случай във вестника, бях потресен от тази картина.

Няма нищо по-зловещо от пасивната агресия, когато човек с бездействието си причинява зло. Това поведение издава много тъмна страна от характера на човека.

Със сигурност, в тълпата е имало доста хора, като героя-сервитьор, но не са били така инициативни и куражлии. Искали са да помогнат, но са били безпомощни. Напълно ги оправдавам. Представям си, какъв е бил прибоят на носа, в този ден.

И все пак не мога да разбера бездействието. Можеха да опитват да направят нещо безопастно. Да се катеря по балконите и да търся въже от простор, което да подхвърлят към момичето. Една празна туба или голямо шише от минерална вода би било опора във водата. Да извикат приятел с джет по телефона. Да тичат до пристанището за лодка.

Едно е задължително според мен в такава ситуация – трябва да се действа, да се опитва помощ, дори и да е безуспешно. Не бива просто да се наблюдава.

За мен безучастните наблюдатели, сеирджиите също носят вина.

Именно за тях разказвам тази случка, за хората, които проявяват пасивна агресия.

Пиша тези редове, не защото искам да се правя на герой, а защото искам да разкрия един аспект от живота, в който вярвам.

Убеден съм, че всичко на този свят ни се връща! И доброто, което правим и злото също!

Доста дълго време живях под въздействие на случката от Силистар. Не можех да не премисмислям събитията. Давам си сметка, какъв низ от случайности е животът. По безброй разклонения, нещата могат да тръгнат в съвсем различна посока.

Определено, децата от Силистар извадиха късмет в този ден. Спонтанно решихме да се изкъпем, именно на този плаж. Малко по-късно с Калин взехме съдбоносното решение и спасихме децата.

Понякога си мисля, че стана точно обратното. Може би те ни отклониха от по-голямо нещастие. Бяхме се насочили към най-силното течение, а и нищо не подозиращи щяхме да влезем доста по-близо до опастния прибой. Изтръпвам, като си представя подобни упражнения с доста по-голямата си дъщеря.

Давещото се на плиткото дете, ни предупреди за голямата опастност. А и самото им присъствие, ни информира за плитчината край скалите, която по-късно отчаяно търсихме.

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че ние спасихме тях, но и те спасиха нас.

 

Ден – трети

Изкефих се с мотора до София, въпреки че беше нестабилен в завоите, заради тежките куфари.

Преди години имах много тежко изпитание. Пак така, Кавазакито сееше по завоите и в един момент, гръмна  предната гума. В момента карах с 240 км/ч! Извадих невероятен късмет, това да се случи на права, широка отсечка без движение. Отървах се по чудо. Не паднах, защото запазих самообладание и дори не докоснах предната спирачка. Успях да спра само с компресията на двигателя, като лекичко използвах задната. Помогна и продължителния насрещен наклон. През цялото това време водех страховита битка за оцеляване. Кормилото силно теглеше на ляво и се опитваше да ме запрати в прясно боядисаната мантинела.

Странно, какви детайли забелязва човек в такъв съдбоносен момент. Явно при силен стрес, организмът впръсква доста еко-дрога и ставаш свръх човек.

Оказа се, че гумата се е разлепила от джантата и се е изместила на една страна. Причината беше изпускаща игличка на винтила. Падналото налягане в гумата, намалява притискането и към джантата. При нищожна неравност, но умножена по 240, става отлепване, а то е равносилно на гръмване.

Гумите на моторите се карат доста твърди, около 3 атмосфери, защото усилията в завоите са огромни.

Когато тръгнах към морето и се проявиха познатите симптоми, веднага спрях и проверих винтила. Всичко беше наред. Ритнах гумата, която беше чисто нова. Изглеждаше доста твърда и така сложих грешната диагноза. Реших, че тежките куфари са причина за това поведение. От завода производител има ограничения за теглото и скоростта при използването им, точно заради подобни явления. А аз определено ги бях претоварил, а и карам по-бързичко.

Веднага щом се прибрах у дома, измерих налягането в гумите. Предната гума ….. беше само 0,9 атмосфери. Останах като ударен от гръм.

Съвет за рокерите

Профилът на моторните гуми е такъв, че ако не премериш  налягането с манометър, не можеш да си сигурен, че е достатъчно. С ритане и натискане с палец,  не става …. това вече го знам със сигурност!

Човекът, които се грижи за моите гуми е Дичо, има сервиз на околовръстното шосе. Той е стар рокер, който кара мотори, поне десет години преди мене. При всяка смяна на гума, сменя и винтила. По този повод, винаги съм смятал, че се престарава.

За съжаление последната предна гума смених в провинцията, там където свърши старата и не спазихме  традицията на Дичо.

Явно не е било престараване, май усилията са много големи при тези +,- ускорения на моторите. Този път игличката не изпускаше, а дебелата основа на винтила се оказа пропукана, вследствие на големите натоварвания. И при усукване от мощните динамични моменти, изпуска по-малко, в тези случаи. Така карайки налягането спадаше.

И така, въпреки опита си, се оказах много близо до същата ситуацията, като  преди години. Може би, не случайно тогава съм имал този късмет, това да се случи на прав, широк и празен път. Може това да е било някакво предупреждение и една възможност, сега да разсъждавам  по тази темата.

Силистар под нов ъгъл

Кагато научих истинската причина за нестабилноста на мотора, погледнах на случая Силистар под нов ъгъл.

В момента на случката, не съм разсъждавал много, много. Просто реагирах и мислех, че постъпвам правилно. Сега, когато наслагвам събитията и преценявам евентуалните разклонения на съдбата, съм напълно убеден, че съм постъпил както трябва!

При спасяването на момиченцето “Господ” (аз съм атеист, това е просто израз за непознатото) ме подложи на още по-сериозно изпитание. Вече знаех, че ситуацията в залива беше много страшна. Освен това, вече се налагаше, да се влиза в средата на мощното течение и то там където вече няма дъно.

Удобен вариант би бил да хукна, за да извикам спасителите. Помагам активно, тичам, раздавам се, но дълбоко в себе си зная, че каузата е загубена.

Житейският ми път е изпълнен с много премеждия и съм придобил голяма интуиция. Нещо ми подсказваше, как трябва да постъпя. Ако не бях послушал вътрешния си глас, “Господ“ най-вероятно щеше да ми удари едно шамарче…..

Още по-вероятно беше, то да бъде с 200км/ч, в една прясно боядисана мантинела.

Малко хора се замислят в дълбочина за това, което им се случва в живота. Убеден съм, че трябва да си правиш изводи от събитията, да си вадиш поуки.

Хората си пожелават късмет, като смятат, че това е случайна величина. Някои си мислят, че трябва да си го накъсметиш.

Аз пък смятам, че Късметът трябва да се заслужи!

Вярвам в народните мъдрости, защото те са установени от мислещи хора и са се утвърдили през хилядолетията.

Както “Всичко се връща на този свят“,

така и “Направи едно добро и го хвърли назад, то ще ти се върне”,

също  “Господ забавя, но не забравя“.

Убеден съм, че има наследственост в човешките съдби. Може злото да не ни се върне лично на нас, а някъде в поколенията. И това не го прави някой друг, а ние сами си го причиняваме.

Винаги съм имал такива разбирания. Пазя се не само от лоши действия, а и от лоши помисли. Петгодишен си пожелах нещо лошо и то взе, че се случи. Много се уплаших и до ден днешен внимавам, какво ще си помисля.

Ако някой много ме ядоса се ограничавам в пожеланията си – неговите симпатии към мен, да се връщат към него самия. Ако са хубави, хубави. Ако са лоши, лоши, това зависи от него. Ако е от моята порода, няма защо да се притеснява:)

Помощ навреме

Ирастнал съм по спортни лагери в планината. Там всички бяха много състрадателни и отзивчиви, не само планинските спасители, всички бяхме такива. Имаше много травми и те можеха да се случат на всеки.

И аз като всички, съм помагал на много хора в беда, през годините. Спомням си, че изтървах един много важен за мене старт, защото трябваше да помогна на един любител скиор. Беше паднал върху скали и си беше разкъсал вената на ръката. Кръвта му течеше като от чешма.

Бяха пратили за спасители, но те докато дойдат, щеше да е късно. Направих му един тампон с ръкавицата и стегнах с кожени каишки “Маркер“. Всички скиори ползвахме такива за ските си. Оказаха се много подходящи за целта, защото стягаха здраво и се застопоряваха безотказно.

Вече не си спомням, защо е бил толкова важен този старт. Дори не си спомням за коя купа е бил, но още изпитвам удовлетворение от бързата си и адекватна реакция.

Всички знаят дебелия ром, който и днес продава семки пред Алеко. Дори не знам как се казва, но преди петнадесетина години му спасих живота. Това се случи под Бай Кръстьо, в една мразовита вечер. Планината вече беше опустяла, а ние с мой приятел се качихме за последно спускане с колела.

След нас спряха лифта и служителите си заминаха с кола към София. Тръгнахме по трасето надолу. Вече се стъмваше, но видимостта още беше добра, защото светлината се отразяваше от снега. На края на равното, точно преди стръмната част забелязах едно тъмно туловище. Беше заровено в преспата и издаващо някакви звуци.

В първия момент реших, че е глиган и се изненадах, че е излязъл толкова рано. Когато наближих, видях, че е човек, който стене.

Веднага го познах и го запитах какво се е случило. Оказа се, че се е возел на лифта и е забелязал изпуснато портмоне в снега. Окрилен от идеята за несметно богатство се стрелнал, като един ястреб към плячката.

Снежната покривка беше доста дебела, но не чак толкова, за да поеме сто и двадесетте му килограма. Имането се оказало два лева, а кракът му беше много лошо счупен.

По това време още нямахме мобифони и се заехме със спасителна операция. Отне ни доста време и усилия, но успяхме да го довлечем нагоре, до шосето. Това бяха най-тежките ми 4-500 метра, през дълбокия сняг. Качихме го в една кола и се прибрахме  в мрака.

Нямаше никакъв шанс да оцелее, ранен и неподвижен, през тази студената нощ. Температурата беше минус 10 градуса, а имаше и вятър.

През годините съм участвал в десетки подобни случки, но спирам дотук, за да не се героизирам, чак толкова. Идеята ми е да покажа, че има баланс в съдбата. Колкото и да съм помагал, пак няма да мога да  и се отплатя. Длъжник съм и.

Лични преживявания

За тези почти шейсет години, хиляди пъти съм бил много близо до това, да загина или да се осакатя, защото винаги съм се занимавал с опасни дейности.

Бях много буйно хлапе и имах невероятно детство. Нашето поколение живееше и играеше на свобода. Съвременните деца растат под контрол, защото ако го нямат, могат да станат наркомани или жертва на педофили и трафик на хора. Съжалявам за тях, защото пропускат много. Играта на улицата е една незаменима школа, която развива въображението и инстинктите.

Ние реализирахме в игрите си фантазиите на писателите, на приключенските романи, които четяхме. Строяхме къщички по дърветата, правехме си скривалища из мазета и тавани, определяхме си нощни срещи на нечий покрив.

Дните ни минаваха в непрестанно състезание, кой ще се качи по-високо, кой ще скочи и ще се хване на по-далечен клон. Поставяхме си разнообразни задачи, за да си докажем кой е по-смел, кой е по-съобразителен или по-ловък.

Например, през нощта да излезеш без да те усетят родителите, да се покатериш по непревзимаемата къща на баба Мара и като доказателство да оставиш консервна кутия на комина и.

За мен беше обида да хвана кормилото на колелото. По един месец не го докосвах, тръгвах, спирах, завивах, спусках се по наклони със скорост. Участвах в състезания по по-дълъг скок и не пипах кормилото.

Наблизо имаше трасе за мото-крос. Ние се спускахме обратно, от там където моторите се изкачват. Най-долу имаше противонаклон и се получаваше голям скок.

Естествено, вечно  бях покрит с рани, но това беше престижно. Много пъти съм изтръпвал и дъхът ми е спирал, но много рано разбрах, че има граница, която не трябва да минавам. Преминавахме през нещо, като „естественя подбор“ в дивата природа.

Най-голямата заплаха за живота и здравето си, бях самият аз. С голямо въображение измислях всевъзможни рисковани игри и много пъти съм имал необяснима подкрепа, за да оцелея.

Върхът може би беше, когато на пет се спънах пред огромен камион, който мина над мен, а аз останах невредим.

Растейки на свобода, се сблъсквах със ситуации, които ме научаваха да се пазя, както от лоши хора, така  и от мен самия. Докато завърша тази школа, десетки пъти бих могъл да пострадам, да се пребия от някой покрив или дърво, да бъда блъснат от кола или да се осакатя със самоделни бомбички.

Горките ми родители, развиха чувство за вина, когато след години научаваха подробности за подвизите ми. Не можех да им обясня, че те не са виновни.

С моята изобретателност и хрисим вид не беше никакъв проблем да ги преметна. Те просто живееха в неведение.

Като тинейджър започнах да практикувам много рискован спорт. Опредлено, участието ми в първите тренировки по ски спускане са моментите, в които съм брал най-голям страх. Там нещата се случват толкова бързо, че нямаш време да се уплашиш.

Веднъж на тренировка по Ястребец 1, на бубуната след диагонала излитам, като не съм завършил завоя и започна ротация във въздуха. В един момент, летях с над сто километра в час и с гръб към скоростта. Като една пантера се мятах във въздуха и при приземяването, само едната ми ска сочеше правилната посока. Кацнах и групирах по нея цялото останало тяло в яйце. Пистата беше много динамична и аз продължавах надолу с шеметна скорост. Реагирах на изникващите завои и падове.

Никога няма да забравя игличките по гърба си, които се появиха чак в продължителната равна и по-спокйна отсечка, преди малкия пад. Още не мога да си представя позата, с която се измъкнах от тази ситуация. Не е възможно да съм бил чак такъв йога, но като ти дойде до главата, нямаш избор. И всичко става за части от секундата.

В случаи като този имам чувството, че има външна намеса. Не е просто реакция и късмет.

Спирам коментариите за ски, защото предишната ми публикация беше по тази тема.

Десетки пъти бих могъл да се размажа някъде със ските, както и да се удавя, заклещен под платното на сърфа в бурите или пък да си счупя врата на мото-крос или спускане с колело. Част от случките съм описал в Хъмпи – екстрим.

Ще вметна и, че съм висял без осигуровка на бъндеришките скалите. Опитвах се да откъсна еделвайси и стана срутване на скали. Получих „телеграми“, целят се тресях от нерви. Успях да си наложа да се успокоя, залепен за гладката скала. Бях стъпил на едно ръбче, което беше около 5 см. Изготвих план и се измъкнах от тази ужасна ситуация. Никога повече на съм се катeрил.

“Господ” ми е помагал да оцелявам много пъти през живота, но може би най-много на пътя, като млад шофьор.

Колите

Когато взех книжка, вече имах 50 хиляди километра зад гърба си. Имах опит и самочувствие, защото добре се справях с волана. Никога не бих допуснал, аз да съм причината за катастрофа. Тогава още не знаех, колко много изненади има по шосетата.

Бях много див, първите сто хиляди километра карах с „вратите напред”. Обичах това и не слизах от колата. В движение научавах, къде какво да очаквам.

Например, че триоската затваря и двете платна, защото е много дълга за тесните пътища с остри завои.

Или, че докато задминаваш тира, шофьорът му ще види паркинг от ляво и без да поглежда рязко ще те засече, за да спре отсреща.

Това е безкрайна тема, мога да напиша дест тома,  дебели колкото Под игото, но много ще се отклоня и затова ще разкажа само две поучителни случки.

Веднъж се прибирах от Боровец и срещу мен се носи жълт Москвич 412, загубил управление върху леда. Сумарната скорост беше такава, че срещата беше неизбежна. Яви ми се изненадващо, излизайки от завой. Трябваше или да се разминем или следваше челен удар. Въртеше се около собствената си ос и шареше по цялото платно.

В един момент жълтото чудовище тръгна към скалите край пътя. Заложих на това, че след удъра ще отскочи. Тръгнах решително към мястото на срещата. Преценявах ъглите, все едно играя билярд. Не ми беше лесно да карам в лявото платно, точно срещу въртящата се кола.

Миг преди да се сблъскаме челно, скалите го изстреляха в моето платно и ми се отвори пролука, през която се промуших. Поех огромен риск, но той се оправда. Приложих за кратко английско движение и това ме спаси. Ако шофирах традиционно, може би щях да загина.

Три пъти през моята практика съм имал разминаване с кола, загубила упревление. За последно се разминах по британски с една бяла Лада, управлявана от жена. Това се случи между Перник и Диканя. Не беше напечено, защото скоростта и не беше голяма. Тя просто категорично не пускаше  спирачките и изправяше завоя.

Веднъж след Хисаря, към подбалканското шосе се разминах с камион, от който се изсипа товарът му – дърва за огрев. Около двеста метра не карах, а жонглирах сред подскачащи чудовища. Не знам защо се справих, защото съм слаломист или защото “някой” ми помогна.

Това, че не съм катастрофирал нито веднаж, едва ли се дължи само на добри рефлекси. Много пъти съм имал чувството, че някой се намесва на волана със светкавична и точно премерена реакция и успява да спаси положението.

Имам зад гърба си над милион и половина километра, на кола. От тях, най-опасни бяха първите 200-300 хиляди. През този период се срещах с много изненади на пътя. С нелогичното и непредсказуемо поведение, както и с всевъзможни случайни събития. При тези срещи  трябва да имаш бърза реакция и добри рефлекси, но също така и голям късмет.

С годините и натрупания опит, подобни срещи стават все по-редки, но само ако си способен да си вадиш поуки.

С нарастване на изминатите километри, карането с добри рефлекси се трансформира в каране с глава.  По-принцип карам бързичко, но често се случва да карам, необяснимо за останалите – бавно. От години не ми се е налагало да пробвам рефлексите си. Дано да няма нови изпитания.

За ситуации, в които съм изпадал, спирам да говоря, но ще разкажа за няколко от стотиците изпитания, вследствие на технически аварии.

Техническо състояние

По онова време, за покупка на нова кола се чакаше двадесет години.  Вноса на стари беше абсурден, зради 200% -то мито. Основен приток на пазара бяха катастрофиралите коли от трафика на гасарбайтерите.

По тази причина карахме абсолютни бараки. Като прибавя и това, че на практика коли не се бракуваха, защото бяха безценни.

От топка ламарина ставаше на кола и това беше добрия вариант. По-лошо беше, когато се разпада от старост и седалките изпаха. Кърпехме ги с ламарина или със смола и продължавахме да се возим смело. Ако си сръчен и изобретателен ще преодолееш и липсата на части.

Веднъж ми падна задната гума на Опел Кадет. Останах не само на три гуми, а и без никакви спирачки. По това време колите бяха с еднокръгови системи. Това се случи на влизане в Пловдив и още се чудя, кой ми помогна да овладея колата, за да не помета хората на спирката.

Това с падането на гумите е много неприятно, но най-зле беше положението, когато останах с едната гума на тежката си каравана. Прибирах я с Жигулката, от Боровец. Направих невъзможно спиране, не със спирачки, а с газ, защото тази голяма маса зад мен искаше да ме хвърли в дерето, особено ако пипна спирачката. Това, че светкавично се ориентирах, за да реагирам правилно, май пак стана с нечия помощ.

Три пъти съм късал кормилен и два пъти шарнирен болт. Това се случваше често, защото ремонтите по ходовата част не се правеха със скоба, а се прилагаше масово – бой с чук, по конуса. Ако се случи грешен удар, не по конуса, а по болта, може да се яви пукнатина в стеблото и по-късно той да те изостави.

Четири, от петте случая, бяха точно такива, само веднаж се беше извадила ябълката от износване. Когато разглеждах счупеното място, ясно личеше малката площ на свежо откъснато.  Което означава, че съм се движил дълго с дамоклиев меч над главата. В това състояние бяха повечето коли на пътя, защото тази технология масово се практикуваше по сервизите.

Веднъж ми се скъса ухото на реактивната щанга, която държи предния мост. Това е много неприятно, защото е придружено със силно теглене в съответната посока.

Друг неприятен случай имах, когато се разцепи изгнилият рог на Фиат 125 – специал. Това беше един много мощен, за времето си, автомобил. Нямаше нищо общо с полския Фиат 125. „Специал“ имаше 120к.с. двигател с два разпределителни вала.

Въпросният рог е правоъгълна греда, изградена от дебелостенна ламарина. В момента, в който се разруши връзката и се наруши формата, тя губи здравината си. Последва изместване на цялата предница, включително и двигателя. Тегленето встрани беше неудържимо. Пак извадих късмет, че това се случи с малка скорост.

Три пъти ми се е отварял предният капак. Често се случваше, защото карахме възстановявани коли, от тежка катастрофа. Части нямаше и се налагаше да се приспособяват осигуряващи закопчалки. Разбираш дали са ефективна, чак когато изпусне основната.

При тези случаи, оставах без видимост. Трябва добре да си запаметил ситуацията и да предвидиш развитието и докато спреш.

Такава случка имах на алея Яворов, на бул. Цариградско шосе и веднъж извън града.

Безчет пъти съм гръмвал гума, но три пъти предна. При един от тези случаи, в момента на задминаване на магистралата.  Тирът ми беше оставил много малко пространство до мантинелата, където в борба с волана, изтеглих  колата назад.

Катастрофата

Бях твърдо решил да не пиша за трагичен случай от нашата младост, въпреки че е много поучителен и подходящ за тази публикация.

Но тази сутрин се събудих рано и когато седнах с кафе пред комютъра видях датата. Усетих, че пропускам нещо много важно. Тази история е свързана с днешния ден 26.01 и затова реших все пак  да я включа (разкажа) допълнително след три дни, колкото и да ми е неприятно.

Болно ми е всеки път, когато си спомням за гибелта на моят съотборник и приятел Владо Дражев. Сближихме се, защото много важни неща ни се случваха за първи път в живота и бяхме заедно.

На 15 септември, в 10 часа трябваше да се явим в казармата, остригани. Отидохме във фризьорския салон на хотел Хемус и теглихме „чоп“, кой да седне пръв на стола.

Беше доста драматично, когато машинката тръгна, директно по средата на главата му. Същото се случи и с мен, само след минута. Бяхме много смешни, със снежно белите темета и черни от морски загар физиономии.

Чудехме се с какво да завием главите си и така да стигнем до казармата. Не искахме никой дa види, какви карикатури сме. Поделение 70300 – спортната школа на ЦСКА, беше съвсем наблизо. Там където е хотел Хилтън сега. Крачехме унили по тротоара и изминавахме последните си метри свобода.

Изведнъж се роди щурата идея, да се покажем на всички. Решихме да отидем на свободната пързалка от 12 часа. Имахме чувството, че светът свършва и беше хубаво да покараме кънки преди това на стадион „Дружба“.

Определено беше глупаво, защото от спортната школа откомандироваха само наказателно. Най-често в Звездец – бойно поделение на турската граница. Там имаше само тежки наряди и никакви отпуски. За неявяване на време, спокойно можеше да си го изпросим.

Там на Дружба беше много весело, имаше хубава музика и ставаха закачки. Гонехме се из тълпата, пръскахме хубавите момичета с майсторски „лули“, теглехме ги зад нас и ги ускорявахме външно, по завоите.

Купонът на пързалката беше страхотен, всички ни се радваха много. С повечето хора там се познавахме. На голяма част от момчета предстоеше същото. Всяка есен хиляди младежи тръпнеха в очакване на призовки.

В момента, в който музиката спря усмивките ни застинаха.

Караулният ни пусна да влезем без проблем. Паркът от към булеварда беше пуст. Вървяхме по широката, асфалтова алея, по която нямаше прашинка. Бордюрите бяха боядисани в черно и бяло. В парка нямаше нито едно листенце на земята. Беше чисто, като в операционна. Много скоро разбрахме, как става това.

Зад сградата се ширна огромен плац, по който се разхождаха стотици военни. Всички изглеждаха много едри и снажни, с тези нови шаечни униформи. Бяха порастнали само за няколко часа. Не знаехме къде да отидем и се оглеждахме сред кафявата тълпа.

Не бяхме никак трудни за забелязване. Бяхме единствените  цивилни и със сияещи бели глави. Всички останали носеха кепета. Озъртахме се уплашени, като истински зайци, при това нарушители.

-Еееей Кирливци, бегом тука, беее.

Сърцата ни паднаха в петите. Хукнахме към един огромен гръмогласен военен. Нямаше нашивки, но гледаше много строго.

-Кир, това да не ви е цивилизацията, бее?

-Защо закъснявате бее, смрадливцивциии?

-На  земята. Легнии.  Веднагааа.

-Хиляда лицеви опори. Прави.

Той крещеше, а ние изпълнявахме, като пружинки, но лицевите ни дойдоха повечко.

-Защо спирате бе, нещастници?

-Станииии. Миирно.  Надяяяс-но – центрира ни към  близката постройка.

-Бегооом-марш.

След пет метра спряхме в стената.

-Защо не изпълнявате заповедата бе, смрадливци.

-Ще ви вкарам в ареста и ще изгниете там.

Той крещеше, а ние с Владо треперехме.

Виковете му бяха чути от един по-възрастен мъж, който се приближи. Носеше фуражка и съвсем различна униформа. Имаше широка жълта лента на пагона.

И той ни се навика здраво и заплаши с ужасяващи последици.

Оказа се старшината на ротата. Лентата означаваше старши сержант, но това го научихме по-късно. Заповяда ни да го последваме. Заведени до склада, където ни огледа и ни хвърли по един вързоп дрехи, по един шинел и един чифт нови, корави обувки.

-Ако нещо изчезне – дисцип.

Първото юркане и крещене се оказа шега от друг новобранец. Старите бяха евакуирани на Панчарево, за да не ни тормозят от първия ден.

Основание за гонката му даваха няколкото часа повече служба. Бързо се беше ориентирал и се избъзика с нас. По-късно с Милан станахме приятели. След казармата той играеше в Левски. Беше им тежка категория в бокса.

Влизал съм с него на ринга, с уговорка. Той няма право да ме удря, само аз него. Така и не успях да го достина. Той спазваше обещанието си и само се защитаваше, но често ме плашеше с някое рязко движение.

На ринга ме гледаше по същия смразяващ начин, както когато ни юркаше на плаца. Все едно беше друг човек. Явно, в бокса погледът е важен.

Посланието

Бяхме младото ядро в отбора по ски на ЦСКА. Неразделната четворка- Ваньо, Косьо, Владо и аз. Бяхме заедно навсякъде, по купони, на лагери, в казармата – където редниците Енчев и Стайков бяха наши стари войници.

Току що беше завършила купа Вела Пеева. Летяхме с бяла Жигула от Юндола към Велинград. Бързахме да съблечем екипите и да събуем тежките скиорски обувки. Не бяхме се виждали отдавна. С Косьо имахме дълъг лагер в Пампорово, а Иван и Владо се бяха прибрали през нощта от чужбина.

Беше първи февруари, седемдесет и четвърта. С Владо се возехме на задната седалка и си говорехме оживено.

Дочух отпред – „На тази права се вдига 140“….след малко, Косьо съвсем ясно обяви- „От този завой, няма излизане“. Косьо Стайков беше и рали-състезател, но сбърка в преценката си, защото ние въобще не можахме да влезем в завоя.

С тази скорост и с навити докрай гуми на колата, продължихме направо. Пътят зави на ляво, без нас. Аз седях отзад, от лявата страна и това което видях беше, че минахме през крайпътните храсти и ни се отворя прекрасна гледка над короните на дърветата.

Излетяхме и колата продължи да изпълнява „хеликоптер“- до 180 градуса. Летяхме стабилно и се приземихме стабилно – на гумите със задницата напред.

Носехме се по стръмен склон сред храсти и млади дръвчета. Правехме просека, което забави скоростта. Извадихме късмет, че не уцелихме нито едно по-дебело дърво.

Бяхме млади, много здрави и добре тренирани. Вички се вкопчихме здраво, кой за каквото може. Наведохме се напред и чакахме удaра. Беше страхотен, размаза ни на седалките. Предната, на която седеше Иван се счупи и ме затисна. Ако не бях със скиорски обувки, щеше да ми счупи краката.

Бялата Жигула беше станала комби, вече нямаше багажник и стоеше вертикално изправена. Беше подпряна с едната си предна гума на висока подпорна стена.

Лежахме, като в космически кораб, легнали с краката нагоре. Чуваха се страни звуци, някакво пращене. Аз казах, че колата може да се запали, защото беше смазан резервоарът. В този момент настана исинска суматоха.

Моята врата се отвори само двадесетина сантиметра, едно дърво и пречеше. Измъкнах се до кръста, през тесния процеп, но счупената седалка и оплетените колани ми блокираха краката.

Бях наполовина вън, наполовина вътре, когато колата се заклати силно. Беше възможно да продължи с въргаляне, надолу по склона. Само като си представих какво би станало с мен, ако това се случи и мигновенно придобих невероятна сила. Изкъртих всичко, което ми пречеше, включително и няколко щрамера на обувките, но успях да се измъкна.

Всички бяхме вън, само Владо остана вътре и се блъскаше като врабче в клетка. Вратата му беше блокирана. Развикахме му се да спре веднага, защото ще събори колата в дерето.

Успокоихме го, че не гори. Пращенето беше от изправящите се счупени клони. Той се успокои и внимателно излезе през предната врата, докато ние държахме колата.

Участвахме в страховита катастрофа, а никой от нас нямаше драскотина. Всеки детайл от събитието беше невероятен късмет. Такъв стабилен полет, да кацнем на гумите, а не на покрива и по оста на колата, а не напряко. Невероятно майсторско изпълнение. Пък и да не уцелим нито едно по-възрастно дърво? Прекалено много късмет имаше в тази случка. Тогава, още не се замислях за тези неща.

Това е представителния отбор на ЦСКА, алпийци и бегачи, за СКДА. Спартакиада на дружеските армии, която се проведе в Пампорово през февруари 1974г.

Владо Дражев е вторият от дясно на ляво (клекнали), след Хитре. Следват Косьо Стайков, Иван Енчев и Ресми Ресмиев. Аз съм прав между Владо и Хитре – Петър Ангелов.

Снимката е направена само няколко дни след свирепата катастрофа. Настроението обаче е на висота, все едно нищо не е било.

Курбан

На следващата година, на днешната дата, на двадесет и шести януари се роди първата ми дъщеря – Ралица. Изписването от болница, вече на две любими жени, беше голяма радост. Това стана на първи февруари-седемдесет и пета, датата на катастрофата от предната година.

Вечерта се събра цялото семейство, присъстваха всички баби, дядовци и вуйчото. Предстоеше първото ритуално къпане на бебето Рали.

За изненада на всички, аз се приготвих за излизане. Всички скочиха с коментарии – „стига с тези купони“, „и на този ден ли “. Отговорих – „имено на този ден“ . Добавих „излизам за малко, няма да се бавя“, и тръгнах без да се колебая.

Така и направих, отидох на курбана, който организирахме. Изпих една ракия за здраве и веднага се прибрах при семейството си. Стоях кратко, Владо го нямаше там. На другия ден разбрах, че  не се е появил въобще. Не знам каква е била причината. Май имаше среща с ново гадже и не искаше да я показва още.

Три години по-късно

Уговорихме се с Владо да пътуваме заедно за Боровец. Беше си купил черна, баровска Волга от търга на Кореком. Вече бяхме от различни отбори, но си бяхме близки приятели. Предстоеше най-престижното спускане за купа Отечествен фронт.

Владо ми се обади, че тръгваме ден по-рано, защото тренерът  искал да урежда нещо. Колата ми беше повредена в момента и затова щях да пътувам с него.

Налагаше се да взема рейса, на другия ден. Останах, защото не можех да пропусна великата дата – рождения ден на Рали, двадесет и шести януари.

След обяд, точно по време на купона ми се обадиха. Владо беше катастрофирал тежко, близо до Боровец. Челен удар с тир, при задминаване. Сутрешното ниско слънце го е заслепило.

Беше настанен в болницата на Самоков. Всички близки приятели, останалите трима плюс Сашо Диков се борехме за живота му. Владо беше в тежка кома, а нямаха апарат за командно дишане. Правехме го ръчно, с гумена помпа, като се редувахме.

Много тежък момент за всеки от нас. Отиваше си пред очите ни един изключителен приятел, в разцвета на силите си. Не можех да повярвам, че това се случва. Беше толкова млад и силен. Лежеше гол на болничното легло. Изваян, като гръцка статуя, истински атлет. Видимо му нямаше нищо, освен една превръзка на челото. Беше ужасно.

Първи февруари си взе своето. На този ден беше погребението му на Ридо, край Самоков. Толкова бяхме разстроени, че там на място не направихме връзка със злокобната дата. Сетихме се за тези детаили по-късно.

Странно, как съдбата подрежда живота ни. Владо загина много млад, но в никакъв случай не е напразно. Неговата гибел ни отрезви. До този момент шофирането ни се струваше една детска игра. Всички без изключение бяхме много диви на пътя. Карахме като бесни, до този трагичен момент. Не оценихме жеста, който съдбата ни направи първия път. Решихме, че така ще ни се раминава и за напред.

Ако не беше се случила тази трагедия с Владо, някой друг от нас със сигурност щеше да изтегли късата клечка.

Щом не умеем да си вадим поука, някой от нас ще плати тежко, за да накара останалите да мислят, когато карат.

Владо даде своя живот, за да запази нашия.

Моето лично спасение, определено дължа на дъщеря си. Тя ни изненада с ранното си раждане, но явно е имала причина да избере точния момент.

Честит Рожден Ден, Рали! Бъди здрава и продължавай да бдиш над близките си. Обичаме те.

 

Моторите

Моторите са моята слабост. Не е нужно да казвам, колко са опасни. Част от преживяванията съм описал в предна публикация.

Няма да разказвам повече случки, за да не предизвикам дявола. Ще кажа само, че когато се качих на мотор, вече имах огромен опит, с кола по пътищата. Въпреки това, пак трябваше да си мина по пътя и да срещна нови специфични изненади. Така беше, поне сто хиляди километра.

И тук се сблъсках с доста технически неизправности.

Освен гръмналата предна гума, ще спомена за блокиране на задната.

Веднъж, при подлеза към Равно поле ми блокира скоростната кутия, бяха се влкючили две скорости едновременно. В резултат, блокира и задната гума. Много неприятен случай, но не беше страшно, защото бях почти спрял.

По късно разбрах, че това е било предупреждение, което не бях разтълкувал правилно. Доста години по-късно имах послание – индикации, на които пак не обърнах внимание. Моторът  изключваше от скорост, но аз продължавах да го карам.

Край Ропотамо, при голяма скорост, в завой, моторът пак изключи от трета, но този път директно наби първа. Ефектът беше същия, макар и за кратко, задната гума все едно блокира. Едва останах върху мотора след този къч, а наоколо беше пълно с коли. Имаше трафик и в двете посоки.

Не ми се мисли, какво можеше да се случи. Чудя се, кой бърникаше в скоростите и какво искаше да ми каже….

Самолети

Когато се обучавах за пилот, много дълго време не можех да събера кураж и да направя първия си самостоятелен полет. Веднъж при кацане, точно преди да допра, се появи страничен порив на вятъра. Реагирах мигновено. Подсъзнателно „сритах“ самолета в педалите и го наместих на пистата.

Сашо – моя инструктор, веднага ми каза – готов си. Аз обаче, не бях съгласен. Продължавахме да летим заедно, защото аз настоявах.

Накрая ме убеди, че това би могло да продължи вечно, че истинското обучение започва едва, когато поемеш цялата отговорност и останеш сам на борда.

Само след няколко месеца се вкарах в страховита ситуация. Наложи се да проведа битка за оцеляване. Бях сам на борда и се справих отлично. Успях да приземя самолета, без никаква видимост. Счупих го малко, но аз нямах драскотина, което е най-важното в авиацията.

Сашо се оказа прав, щом успях да се справя в тази напечена ситуация.

Аз пък си мисля, че пак “някой” помагаше с лоста. Той взимаше правилните решение и прецизно ги изпълняваше.

Това не беше изпитание, а предупреждение. Вече знаех, че трябва да се замислям над тези неща. Приех го като знак, че трябва доста да се потрудя, за да се справя с опастностите, които ми предстоят във въздуха.

Не е за вярване, но инцидентът предизвика обратен, на очаквания, ефект. Вместо да се уплаша, се почувствах много по-уверен.

Кураж ми даваше не успешната половинчасова битка във въздуха, а осъзнаването на това, колко много работа ме чака. И яснотата с какви задачи трябва да се заема, за да постигна по-голяма безопастност.

Flight

Винаги съм се вслушвал във вътрешното си усещане за това, което имам намерение да направя. Внимавал съм за различни знаци,  които ме предупреждават.

Така постъпвам, колкото и да съм се навил за нещо, ако получа знак или усещане – прекратявам. Никога не правя нещата на всяка цена, такива са моите убеждения.

Предчувствие

Една вечер, през октомври тръгнах от Черноморец за София. Имах тежък ден и бях доста уморен. Пътувах през гъста мъгла, сред тежък трафик от камиони. Това е път, който знам наизуст, защото го карах всяка седмица.

През цялото време нещо ме глозгаше и ми казаше да не продължавам напред, а да се връщам. Вече бях подминал Айтос, когато реших да се откажа от пътуването и да обърна посоката. Никога не бях го правил преди. Жена ми, която беше с мен, много се изненада. Давах си сметка, че напред и назад са си 150 км разходка, но аз реших да послушам вътрешния си глас.

Заведох я в стария град на Созопол. По улиците нямаше живо пиле, едва намерихме една кръчма, в която се съгласиха да ни сервират. Бяхме единствените клиенти. По средата на вечерята се чу страхотен грохот от улицата. Изкочихме да видим какво се случва.

Единствената кола, която се движеше тази нощ в Созопол, се беше забила в нашата. Направо не можех да повярвам. Явно е имало да става и е било неизбежно, но се случи по най-безболезнения начин. Един младеж без книжка беше решил да покара колата на баща си, докато той спи.

Дадох си сметка, че този който ме предупреждава, все пак го направи, за да нямам съмнения, в усещанията си.

В живота си съм имал много изпитания. Затова, много внимавам в детаилите на събитията, които ми се случват. Опитвам се да открия какво ми казват, но не винаги успявам.

Ще разкажа един такъв невероятен и необясним случай.

Ужилването, което не се случи.

Преди три години, един приятел си купи лъскава моторна яхта и ме покани да ме повози. Завъртяхме се в залива на Градина и аз му предложих да отскочим до Слънчев бряг. Беше му мерак, но още не смееше, защото не познаваше морето. Казах му, че няма страшно аз съм до него.

Ходил съм със сърф и с яхта до там. При бури кръстосвам бургаския залив, надлъж и шир. Знам къде са трасетата на корабите, шамандурите, всичко което ни е необходимо.

Тръгнахме на това приятно мини пътешествие с голямо настроение. На борда бяхме собственика Митко, съпругата ми Ели и сестра ми Дора.

Пресичахме вълните със скорост и се радвахме на вятъра и пръските. Беше чудесен слънчев ден, идеален за подобна разходка.

Мъжете стояхме прави и разговаряхме викайки заради шума от мотора и вятъра в ушите. Бяхме стигнали точно средата на залива. Нямаше суша на по-малко от 15 км, въздухът беше кристално чист.

Изведнъж, нещо едро влезе със скорост през устата ми, право в белия дроб. Беше голяма изненада и много страшно, защото не можех да дишам. Започнах да кашлям и изкарах една оса, върху седалката. Не можех да повярвам. Тя се заразхожда по бялата кожа, а Митко попита – няма ли да я убия? А аз му отвърнах – ти луд ли си, тя току що спаси живота ми.

От къде се взе тази оса, на това място? Едва ли вятъра я е докарал в средата на залив, защото времето беше прекрасно с обичайния дневен бриз, който е от морето към сушата. Трябва доста да се потрури, за да дойде на срещата си с мен.

Като пилот ми е известно, че бриза е обратен над триста метра височина. Но какво да прави там пчела? Там и на птиците им е скучно, летят до сто метра, освен ако не прелитат.

Сигурно е била единствената оса в целия залив, както и ние бяхме единствената лодка. Това са около хиляда квадратни километра площ. А нашата среща се случи с точност до милиметър в пространсвото и до милисекунда във времето. Подобна прецизност е необяснима.

Ако ме беше ужилила толкова на дълбоко в трахеята, по средата на морето, нямах никакъв шанс.

Какъв беше този знак така и не можах да разбера.

Дали ме предупреждава, че много говоря?

Или съдбата просто ми показа, че животът ми е в ръцете и?

Май второто!!

Господи, за какво ме пазиш толкова много?

Какво ли трябва да свърша?

За сега за друго, освен да пиша, не се сещам. Може би трябва да споделям опита си, мислите си… не знам?

Според мен, всеки човек си има мисия на този свят. Длъжен е да я открие и реализира. Ако не го проумее и не го направи, значи е живял напразно.

Posted in *.* | 4 Comments

Ските – имало едно време

СКИ – алпийски дисциплини

Ските -това е първия ми и много любим спорт. Започнах да карам, когато бях на 4-5 години На петнадесет станах състезател. На алпийските дисциплини посветих десет години, от 1969 до 1979г. Тренирахме при пълна липса на условия и екипировка, което компенсирахме с безкраен ентусиазъм и пълна всеотдайност.

Ски-спускане… в България…, през седемдесете – трудно бих могъл да си представя нещо по-екстремно. Пистите бяха много тесни и необезопасени, а скоростите твърде високи.

Ястребец

В Боровец, писта Ястребец 1, между „Расилово торище” и „Големия пад” беше широка 4-5 метра, при това в завой с обратен наклон. Диагоналът под „Моретата” се караше на 1-2 м край вековни борове, с над 100км/ч, а „Малкият пад”  беше непревзимаем на скорост  –  бе извън всякакви стандарти.

Чепеларе

Първото спускане организирано в Чепеларе се проведе на много тясна писта. През лятото я разшириха, но реално я направиха по-опасна, защото  отрязаха дърветата високо. На следващата  година  карахме по снежна ивица, сред дънери.  В долната си част пистата беше много бърза, при определени условия скоростта ставаше около 140км/ч.

Обезопасителни мрежи естествено нямаше, нито лифт, но имаше хеликоптер!

Стената

Често се случваше организаторите  на състезанието да имат грешна преценка за условията. На едно републиканско първенство по спускане на Витоша, завоят на „Ръба” към „Трите бора” на „Стената” се пропускаше. Ставаш безпомощен свидетел от въздуха, как трасето завива. Нищо не можеш да направиш,  защото летиш на малка височина и нямаш контакт с терена, . Приземяваш се с над 100 км/ч в мекия сняг извън трасето и започват флиг-флаци, салта и цигански кълба, чак до дъното на „Дупката” при „Спас”.

Падания

При такова падане, изобщо не знаеш на кой свят си. Абсолютно дезориентиран, не знаеш къде е земята, къде е небето. Получаваш свирепи удари от всички посоки и само се кръстиш да не уцелиш някоя скала, дърво или да  се забие част от тялото ти по-дълбоко и да се прекърши.

Вятър

Причина за непревземаемата отсечка беше полет от 60-70 метра на място, където не би трябвало да те отлепва – диагонала над “Ръба”. Обичайните скокове на “Стената” са при “Трите бора”, “Малката стена” и още три, надолу към финала – при “Романски”.

Скоростите в деня на състезанието бяха необичайно високи.  Още покрай горна на “Заешкия”,  контактът с терена беше “тук-таме”. Въпреки стойката  яйце и гладката писта, въздушната струя започва да те отлепва от терена. А при лека, макар и плавна промяна в профила на склона, се отделяш трайно от снега. Причината за тази аномалия, беше липсата на естествената спирачка при спускане -въздушното съпротивление. Разликата от дните на тренировки беше, че в деня на състезанието се появи ураганен гръбен вятър. Това бе причината завоят да се пропуска.

Липса на отговорност

На това състезание, паднахме почти цялата първа група. Пускаха ни през минута и отне доста време,  докато се направи организация за предупреждение.

Оръдия

Голяма опастност от травми имаше, защото пистите често нямаха необходимата твърдост. Надявахме се на естествено заледяване, защото по това време още нямаше оръдия за изкуствен сняг, то пък водеше до по-високи скорости и проблем с неравностите.

Ратрак

Често трасето замръзваше недобре обработено, защото нямаше достатъчно машини. Наглед идеално гладка писта, но като отидеш във високите скорости, тя оживява и контактът с терена става невъзможен.

Още чувам зловещото тропане на ските по леда.

Да не говорим за умората, при която карахме, защото нямаше лифтове навсякъде.

Голямото ходене

Цял преди обяд се качвахме пеша, до старта на “Ястребец 1”, обути с тежките обувки. Нагоре носехме и цялата екипировка – тежки метални ски 223см, каска, щеки, а също яке и грейка. На старта пристигахме загрели и чакахме час-два при минус 15 градуса, да започне състезанието. Трябваше да се изчисти трасето от пешеходци и да се поставят съдии. Самото спускане до финала траеше две минути:)

Скорост

Скоростите бяха фантастични, още преди да се появи състезател от завоя, чуваш как тялото му свири във въздуха, като куршум. Разбира се, имаше доста тежки травми и дори загинали състезатели. Това не се случваше само в България, такова беше ски – спускането през онези далечни години в целия свят.

Риск

Вече беше станала революция в скоростите, поради скока в качеството на ските, ваксите, появата на гащиризони, кривите щеки и т.н.

Една година карах с гащиризон гладък като стъкло, който подобряваше времето с 3-4 секунди.  Забраниха ги още същия сезон, защото ако паднеш, се ускоряваш по склона.  Няколко смъртни случая по света, бяха причината да се въведат норми за пропускливост на материята, от която са направени екипите. Това беше важно решение, защото през седемдесетте нямаше мрежи, а спирането след падане ставаше в дънерите на дърветата.

Развитието иска жертви

Технологиите в ските се развиваха, а мерките за безопастност чакаха, нашето поколение да им даде повод.

Слаломът – беше не по-малко опасен.

Протектори

Не бяхме слаломисти, а истински гладиатори. Коловете всъщност бяха едни яки тояги, от 3 до 5 см в диаметър, от много трърда и жилава дървесина. В началото нямаше никакви протектори. Карахме с ластични клинове и по градски пуловерчета. Наколенките и фишеците около лактите се появиха по-късно.

След всеки състезател, коловете се разлитаха във всички посоки, защото нямаха пружини в основата.

Средновековно наказание

„Сто тояги са малко”, важеше с пълна сила. Блъскахме тоягите здраво, с извъртяна гърбина, за да летят настрани. Ако си провокиран от желание за по-добро класиране и ги атакуваш фронтално, както се прави сега, колът излита напред и се върти във въздуха, като често се забива на пътя ти, с острието към теб. Имаше доста наръгани скиори, най-често в корема. Мой съотборник бе намушкан в бедрото, като колът бе проникнал чак до таза. Друг известен скиор от онова време, бе пронизан в гениталиите. Аз самият, съм изпаднал в такива ситуации многократно. Веднаж на “Червено знаме” в Боровец се опитах с рязък завой, да избегна фронталното нанизване и бях ”одраскан” в задните части.

Конкуренцията

През седемдесете, въжетата от лифтовете в Алпите, вече можеха да опашат земното кълбо. В Европа имаха на разположение и хиляди километри писти. Световният елит започваше сезона с хиляда километра ски-спускане. В България завършвахме сезона със седемдесет километра, като карахме спускане предимно пеша.

Компенсация

Липсата на нормални условия за подготовка на сняг, компенсирахме с нечовешки усилия.

хижа Мусала

Купа Рила се провеждаше в края на месец декември в Боровец. Когато още нямаше достадъчно сняг, трасетата по слалом и гигандски слалом се редяха по-високо в планината, до хижа Мусала. ЦСКА наемахме шест коня, които натоварвахме с екипировка и провизии. Качвахме се пеша до хижата. Вървяхме в колона по един, като всеки водеше по един кон за юздата.

Горе условията бяха много сурови. Ние, глезаните от София, сутрин с кирка правехме дупка в леда и свенливо си миехме очите и зъбите. Водите на мусаленското езеро бяха ледени. Не и за железния Ресмандо, който направо си вземаше вана.

Ресми Ресмиев, спускач номер едно на България в продължение на много години.

Банско

През 1973 направихме зимен лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в града, в туристическата спалня, а тренирахме на платото, под връх Тодорка.

Ентусиазъм

Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг, с мощна общофизическа. Първите два дни бяха за загрявка:)

Изнасяхме на ръце, там горе на “Платото”, над “Редката мура”, през клековете -двеста килограмов, бензинов лифт, ролка стоманено важе, пружини и стойки за него, туби с бензин, колове за слалом и екипировката ни.

На тази снимка от ляво на дясно сме Иван Енчев, аз и Косьо Стайков. Снима Владо Дражев.

Транспорт

На третия ден започна същинската подготовка.Ставхме в пет часа, закусвахме и тръгваме. Валеше сняг всеки ден и обикновено пътя не беше почистен, освен това по нищо не приличаше на сегашния, беше тесен, стръмен и с много остри завои. Някои от тях се взимаха с маневра. В най-тежките отсечки се возехме външно на УАЗ-ката. Щом започне да боксува, скачаме и я бутаме, след като захапе се мятаме в движение. За четирима на тесните стъпенки отзад става, но за шестима….. не винаги се получава. Ако не се уредиш  продължаваш да тичаш след нея до следващото забуксуване. За да си го спестя съм пътувал, като човекът паяк закaчен, на един квадратен сантиметър от стъпенката, външната панта на вратата, левия мигач и на пръчка от багажника.

Така – бутайки, висейки, тичайки, бутайки, висейки, стигахме  до “Шилигарника”.

Партина

От там нагоре тръгваме пеша към Платото. Правенето на партина беше доста уморително и затова често се сменяхме. Редувахме се и в носенето на тубите ежедневен бензин. На места снега стигаше до гърди от навяванията, особено в  горната част.

Сняг

Един ден загубихме два часа, за да търсим лифта и ските, затрупани в снега. След този случай, започнахме да ги маркирахме със забити наоколо слаломни колове, от предния ден. Случвало се е да ги заварваме стърчащи, само десетина сантиметра над повърхността. Беше голяма борба да изравяме лифта всеки ден, с всичките му ролки и въжета.

Към обяд, след часове усилия, слаломът е нареден и загладен, лифтът е зареден с бензин и запален. Ежедневното “загряване”, с тези туби до Платото и разриването на сняг,  беше с такъв обем, какъвото е може би, седмичното натоварване за някои спортисти сега.

Тренировката

Предстоеше същинската тренировка, която беше 1000 врати слалом. Дължината на този лифт позволяваше да се наредят максимум двадесет и пет, т.е. правехме по 40 тренировъчни спускания и няколко, за пренареждане и заглаждане на трасето.

Прикючвахме към четири – пет часа, когато започва да се мръква. По това време вече бяхме доста уморени и освирепели от глад. Набързо завиваме екипировката и лифта с найлон, забивахме маркиращите колове и тръгвахме на “разтоварващ” крос, към Шилигарника.

Екшън

Всъщност това не беше крос, още по-малко, разтоварващ. Беше истински спринт и най-емоционалната част от деня. Всички бяхме с приповдигнато настроение и забравяхме за умората, защото бяхме приключили и там долу, в Банско, ни чакаше сервирана храна.

Десертът

Тичахме като бесни по пътеката в гората, която беше много дълбока и изглеждаше, като мини-трасе за бобслей. Задминаванията бяха много трудни, а ако някой паднеше, всички ставахме на кълбо върху него. Правехме си състезание -кой ще слезе пръв. От класирането, зависеше разпределението на десертите. Чудя се, от къде сме взимали тази енергия, в края на деня.

Размазване

В Банско обединявахме обяда и вечерята не само като понятия, а и като количество. Следваше кратка почивка и Уаз-ката ни закарваше на баня в Добринище, където разпускахме в горещия басейн. Тежките натоварвания през деня, превръщаха тези минути в истинско блаженство.

Кики

Кики Вълчев – нашият треньор, беше много обаятелна личност.  Всяка вечер ни  разказваше по една увлекателна история, за лека нощ. Умееше да сграбчва вниманието ни, а ние го слушахме със зяпнала уста. Той, по-добре от нас осъзнаваше, че имахме нужда от някакво развлечение и ни го даваше. Бяхме оставили гаджета и купони в София, за да се раздаваме в заточение.

Психолог

Освен сладкодумен разкарвач, тренерът беше и  невроятен психолог. Успяваше да ни накара да приемаме този тежък режим с усмивка и да изпълняваме всички поставени задачи с голямо желание. Любимо му беше, когато сме най-уморени и тренировката е вече официално приключила, да ни нареди невъзможен слалом и да направим – “едно последно”, за деня. След това, едно последно  – за ЦСКА, едно последно за … списъкът се оказа дълъг.

Концентрация

Накрая, когато всички започват да негодуват, се налага да се спуснем – за него, за време и със сто процентово завършване. Подобно спускане изисква максимална мобилизация, пълна концентрация и вярна самооценка за моментните изчерпени възможности, а също и правилен избор на темпо, което да гарантира и  добро време и завършване.

Шампиони

Под негово ръководство ЦСКА беше вечния национален шампион, въпреки огромната конкуренция на Рилски спортист. И тази 1973 година, на Боровец, не направи изключение. Кики определи шестимата за представителния отбор на слалом в последния момент. Въпреки негодуванието на професионалистите, бяхме включени четирима млади войници:)… Всички шест от ЦСКА се класирахме в челната десятка на България.

На този ден станах шести в Републиката и си спомням, че бях много недоволен и ядосан на себе си…., а сега се усмихвам.

Юни на ски

Летните лагери на сняг в България се правеха  през месец юни, на хижа Вихрен. Карахме по преспите, останали от падналите лавини, които се задържаха в коларите по западния склон на връх Тодорка.

Снежната покривка се менеше с часове. “Пистите” бяха стръмни, тесни ивици сняг, между скалите. На моменти се появяваха стеснения, през които трябваше да минаваме на една ска, за да свържем по-дълга отсечка. Често местехме лифта на по-широки места, нагоре по склона. Ние сами си вършехме цялата хамалска работа по местенията, това си беше част от тренировката.

Ски сервиз

Поддръжката на ските беше много важен елемент от нашия живот. Нямаше машини за точене на кантове и всички състезатели бяха перфектни шлосери. Всъщност, това беше едно решаващо умение. На практика ,състезанието започваше от вечерта, когато всеки си прави ските в скиорната. Идеално наточени кантове, без мустаци и ръбове, под подходящ ъгъл. Огледално изциклена пластмасова повърхност, в една равнина с кантовете. Изборът на вакса, както и правилното и нанасяне, изцикляне и полиране, това са все предпоставки за добро класиране. Вложеното време и внимание, още повече те нахъсква за добро класиране. А като се грижиш сам за качеството на ските си и знаеш колко трудно се отстраняват дефектите ръчно, ставаш много внимателен и ги пазиш, като очите си. Никой не допускаше драскотинка по състезателните ски. А ако се случи, все едно нож се забива в сърцето му.

Сухи тренировки

През лятото водехме много разнообразна подготовка – за бързина, за издържливост, скоростна издържливост, акробатика, правехме и разни специфични за скоирите натоварвания. Например крос, с високо темпо по стръмни наклони, като бяхме  натоварени с допълнителна тежест. Бяхме изключително подготвени. Спомням си някои резултати. Прескоци трупешката, с двата крака едноврененно, около препятствие широко тридесет сантиметра и високо десет.

Който иска може да се пробва

Спомням си някои лични рекорди.

Шейсет прескока за бързина – за 16,8 сек.

За издържливост – две минути  – 345 прескока.

Крос, право под лифта на Драгалевци. От горна станция – Голи връх до долна станция при ресторант Воденицата  – 18 мин!!

Специфика

При този крос темпото беше много високо, два пъти по-бързо от лифта!!  При тази скорост, краката ти работят, като шевна машина. Това е голямо натоварване, което е специфично за скиорите.

Взимали сме с нас добре тренирани колеги от други спортове, но при това високо темпо и продължителен режим на еднопосочно задържане на мускулите, краката им отказваха по средета на трасето. Налагало се е да продължат на заден ход:), както се случи с един, много здрав шампион по джудо, абсолютна категория.

Спринт в бездната

Тази тренировка изисква светкавична преценка и реакция. Освен бърз анализ на туфите трева и евентуално пропадане в дупки между тях, трябва да оценяваш стабилността на стърчащите камъни, на които стъпваш.

В някои стръмни отсечки, като при последния наклон към Драгалевци, рискът е много голям. Там с контролни докосвания по скалите, само забавяш и контролираш посоката на свободното падане, а вече и умората започва да си казва думата.

Малко история

Първобитна екипировка

Ски-обувките до този момент бяха меки, кожени половинки, малко над глезените. На всичкото отгоре, отзад бяха изрязани, заради стари ретро техники на каране. Имаха много връзки, на вътрешната обувка – стягане здраво, на външната обувка – стягане здраво. Връзки отзад, за да се определи наклона напред (форлагето).  Ако имаш такива специални кожени половинки с квадратно бомбе -ти си върха!! Аз имах такива още като дете, номер 35 и много се гордеех.

Лангремените

Още нямаше автомати и ските се закрепваха към обувките с много дълги кожени каишки, които се омотаваха и натягаха около обувката по сложна формула. Те допълнително я стягаха и втвърдяваха. Тези системи подобряваха контрола върху ските, но да не ти се случва да паднеш. Имаше много тежки поражения и от най-леките инциденти.

Автоматите

Първите автомати бяха само предни, а отзад въртящата се пета пак беше здраво вързана с лангремен.Много бързо се появиха и задните автомати и това наложи производителите на обувки да помислят за по твърди модели, които да стягат крака без допълнителни каиши.

Обувки с метални закопчалки

Започна надпревара между Кофлак -Австрия и Трапьор -Франция, за първенство в качеството на обувки. В тази конкуренция се създадоха уникални модели. Все така ниски и изрязани отзад , все още от кожа, но от няколко пласта и много дебела. На всичкото отгоре, имаха метални закопчалки, благодарение, на които си стягаш крака, като в менгеме. Ново беше и твърдата, като от стомана подметка. А дизайнът – истинско бижу.  В горния край, около крака завършваха с мека кожа, със съответно австрийския и френски трикольор. Трапьор Елит имаха и безценно метално петле отзад.

С първите си Трапьори спах в леглото една нощ, да им се радвам и разглеждам.

Производителите са консервативни

Производителите са много консервативни, те зависят от търсенето. Реално, промените идваха от потребителите, в сучая от състезателите. Ние бяхме изобретатели  и двигатели на промяната. Много скоро, прекрасните Трапиори и Кофлаци омекваха, като мекици, защото бяха от кожа и всеки работеше върху тях с въображение. Печахме ги във фурната, заливахме ги с разтопен парафин, придавахме им наклон и форма и бързо ги замръзявахме в снега. И всичко това, да имаме, за кратко малко по-твърди обувки. Дори започнахме да ги третираме със смоли, което ги правеше много грозни.

Как обувките станаха по-високи

Това, че имаше толкова много народно творчество върху екипировката показваше, че тя не отговаря на изискванията. Трапьор и Кофлак дремеха върху лавровите си венци от 60-те. Един младеж направи пробив в слалома за световната купа и това, което впечатли всички, беше неговата разработка на тема обувки.

Самоделки подпирачки, стегнати с лангремен към обувката отзад, я правеше по-висока. Производителите не можаха да реагират, но всички състезатели, още същия сезон си направихме обувките по-високи. Изрязвахме полутръби от пластмаса, тапицирахме и ги стягахме към обувките отзад.

Нордика

Нордика – Италия първи реагираха и произведоха твърди пластмасови обувки и не само премахнаха изрязването, а даже повдигнаха свенливо задната част. Сан-Марко действаха по-драстично с височината и реглажите. Бързо реагираха и Ланге, както и цяла плеада производители. Трапьор и Кофлак определено не можаха да вземат завоя на промените.

Лични постижения

Нямах шанс

Започнах да се състезавам доста късно и като самоук скиор, имах грешно каране. Въпреки, че имах добри класирания още на първото републиканско – станах шести, от стотина участници. На първото си градско на София бях четвъри, но реално нямах шанс за сериозна реализация в ски спорта. Карах със задно обременяване, което треньорите се мъчеха да изкоренят. Вече бях на осемнадесет, когато стана революцията в скиорските обувки.

Промяната

За един сезон, те станаха твърди, пластмасови, високи и с голям наклон. Тези обувки бяха персонално шприцвани с пяна, която се втвърдяваше и ставаше калъп, точно копие на крака на състезателя. С тях усещаш ските, като част от тялото си и можеш да се извадиш от всяка ситуация. Тази огромна промяна превърна недостатъците ми   в предимство.

Скок в постиженията

Направих невероятен скок в постиженията си. Това се случи в Пампорово през 1974, където тренирахме за голямо международно състезание. По едно и също трасе тренирахме с представители на световния елит. Аз започнах да давам някакви невероятни времена. Започнаха едни съмнения, че съм некоректен.

Колегите от Самоков – хитретата, директно ме обвиниха – „тренер, он лаже”. Сложиха постове по трасето, да не би някъде да пресичам. Но не, аз карах, та карах и ги биех – здраво. Вече започнах да мечтая и се виждах в битка за световната купа. До този момент, българин не беше правил пробив в гигантския слалом, където беше моята изява в тренировките.

Травма

Два дни преди състезанието дойде жестока травма, получена при падане  на тренировка по спускане. Тогава, все още нямаше специализация, всички караха и трите дисциплини. Размазах си лявото рамо. Нямах особени болки, но бях загубил контрол над ръката си. Рентгена не показа нищо строшено, просто ставата беше разтворена. Като я задвижвах с дясната ръка, не ме болеше, но нея самата не можех да я мръдна. Още по-гадно беше, че като я вдигна с другата ръка и я пусна тя падаше безжизнено и увисваше надолу. Имаше опасност да остана инвалид. Това ме отрезви и ме накара да си дам сметка, колко рискован е нашия спорт. Всъщност, може би съм се отървал доста леко. Реших да преосмисля спортната си кариера.

Аз вече съм на върха

Не бях го регистрирам на състезание, но биех нашите национали, които се завърнаха от Япония. Тренирахме с времеизмервателна машина, по трасета гигандски слалом, около две минути и половина. В продължение на две седмици, давах страхотни времена. Участници в предстоящите СКДА бяха Сохор, Земан и Бахледа. Те бяха състезатели от първата десетка в гигандския слалом за Световната купа.  Давах равни времена със Сохор, който беше в страхотна форма и скоро след това стана пръв на един гигандски слалом за световната купа. Реално погледнато, първите стотина човека в света карат еднакво съвършено. Нищожните разлики в класирането идва от атаката към кола и траекторията, която се избира. В свободното каране няма разлика.

Решения

Бях пуснат в отпуск (по това време бях войник в ЦСКА) заради травмата и разсъждавах по темата. Бях много нещастен от това, че бях инвалид. Усещах си ръката, но не можех да я движа в раменната става. Очертаваше се ръката ми просто да изсъхне. Обещах си, ако се възстановя – никакви големи спортни амбиции.  Вече съм на върха, щом давам равни времена със състезатели от първата десятка в ранглистата за световната купа, какво повече искам.  Аз вече си го знам!!

Да се осъкатя или да загина, за да го покажа на другите?!?

Сега е различно

Ако беше сега, нямаше да взема подобно решение. В момента ски спортът е много по-безопасен. Освен това съвременият спорт е доходен бизнес. В наши дни има много пари в една реализация за световната купа по ски. През седемдесетте – не беше така.

Истински аматьори

По онова време, ски спорът беше наистина аматьорски и се правеше от ентусиасти. Единственото което получавахме, беше екипировката. Много се дебнеше, да не стават някакви скрити плащания в световния елит. През 1974г., в Сапоро дисквалифицираха главният претендент за олимпийската титла в спускането – Карл Шранц. Австриецът отказа да махне звездата на Кнайсел от каската си, което доказваше, че има таен договор с тях.

Соц-профита

При нас, в соц. страните спортистите бяха професионалисти.  Уж, че спортистите са служители на МВР, армията или големи предприятия и се състезават в съответните им спорните клубове. Всъщност не ходеха на работа, а само тренирараха. Този професионализъм, мен лично, не ме интересуваше. Тези двеста лева заплата не си заслужаваха, нито риска, нито осакътеното образование. Аз си гонех следването в Техническия университет и виждах бъдещето си по различен начин, след като приключа със спорта.

Радостта от спорта

Сякаш травмата чу за моето решение и започна да отшумява. До края на сезона започнах да движа ръката си и пак да карам ски -лекичко. Е, все още не мога да хвърлям камък с нея, движенията отгоре  са ми  затруднени и като духне вятър, в рамото имам ревматични болки, но това да е.

Започнах да карам  за шампионата на страната от студентски отбор, където бях фаворит. С нивото, което бях постигнал без проблем, в продължение на шест години, не напусках челната шестица и в трите дисциплини (ако завърша нормално състезанието).

Не спазвах никакъв режим (даже напротив:), тренирах за удоволствие и най-важното, не поемах излишни рискове. Общо взето, радвах се на ските!! Практикувайки по този безопасен начин спорта,  осъзнах, че рискът нараства неимоверно много, в надпреварата за тези малки стотни.

Без риск

Този извод се оказа безценен за моето бъдеще. Ако свалиш само 5-10% от темпото на реалните си възможности, качваш сигурността стотици пъти. Ако възможностите ти са 50 секунди за дадено трасе слалом, а ти го слезеш за 55 (10% по-бавно) , рискът става почти нулев.

Така е не само в слалома, така е във всички дисциплини. Така е в мото-кроса, така е в карането на сърф, така е и на пътя с мотор,  кола, така е и във въздуха със самолета. Така е въобще в живота.

Но има едно голямо “НО”

Трябва да знаеш, къде са реалните ти възможности, за да прибавиш към тях, тези десет процента. Именно това ми даде ски спорта, този усет за вярна самооценка на възможностите и определяне степента на риска в ситуацията. Трябва доста да си препатил и да имаш нещо в главата, за да бъде тази преценка достоверна.

Равносметка

Въпреки трудностите и големите опастности, не съжалявам,  че посветих младостта си на ски спорта. Влагах огромна енергия и ентусиазъм и в замяна, получавах невероятна емоция. В последствие се оказа, че съм получил много повече. Това беше една спортна и житейска школа, в която бях развил качества и умения, които преобразиха живота ми.

Вложеното време и усилия в тренировки при такива тежки условия, се оказа най-добрата ми инвестиция. “Инвестиция”, защото с нея си купувам това, което не се купува с пари, а именно – качество на живот. Тази школа в спорта е безценна не само, защото ти дава невероятна кондиция, а получаваш пропуск за непристъпни територии – усещания, непознати за много хора.

Получих една добра основа за всичките си последващите екстремни начинания.

Техника на удоволствието

Натрупаната ски техника през състезателните ми години, ползвам и до днес. Непрекъснатото каране на колове, те задължава да завиваш на конкретното място, независимо дали има дупка, лед или ребра. По този,  начин придобиваш пълен контрол над ските. И когато те пуснат на свобода по пистата, можеш да направиш с тях, каквото си пожелаеш.

Свобода

Когато спрях да се състезавам, ми останаха уменията, на които се радвах дълги години.  Обичах да карам диво сред огромни бубуни и си позволявах скокове по 20-30 метра, между тях. В момента на излитането, с втвърдяването на коленете, прецизно определях дължината на скока, за да кацна меко на гърба на избраната бубуна. Това беше един танц, една скоростна интерпретация, която не мога вече толкова добре, но все още се забавлявам по пистите.

Дядо Хъмпи се забавлява на Витоша

В момента имам добра техниката и сигурно много скиори ми завиждат за това каране, но истината е, че аз им завиждам за удоволствието, което изпитват и развитието, което им предстои. Аз лично бих искал да карам, както умеех преди. В момента,  ските за мен са като ходене на фитнес. Отивам да се понатоваря и да се раздвижа, което пак си е спорт, при това на чист въздух.

Дядо Хъмпи се забавлява на Боровец

Мини ски на един и на два крака:)

Не се оплаквам, все пак се радвам на ските повече от 50 години, а това си е

половин век.

…., а след 60 минавам на следващото ниво:)
Пистите вече не са ми интересни… и почти не карам класически ски.
СуперСтар съм вече за фрирайд…., тежат ми огромните широки ски, а и нЕмам нерви за борба с лавини….
Отдал съм се на пенсионерски забави – карам мини ски в горската пудра:)

Posted in Xtreme Sports | 8 Comments