През август, миналото лято имаше прогноза за 2-3 дни силен вятър, по крайбрежието. Реагирах по естествения за всеки сърфист начин. Зарязах всичко, запалих мотора и веднага заминах. Всички, които ме познават знаят, че съм голям фен на моторите, повече от 25 години. Това е любимата ми подправка към всички екстремни спортове, които практикувам. Да летиш на една педя от земята е страхотна настройка, преди да скочиш във вълните или да се издигнеш във висините.
С обострени сетива, възприятията са несравнимо по-ярки. Седемте Рилски езера изглеждат различно от птичи поглед, ако преди това си лягал до асфалта през Бункера, Бистрица и Гуцал, до летището на Долна баня. Както и морето е по-синьо от високо, ако си се изстрелвал преди това между завоите край Ропотамо, до летището в Приморско.
Прогнозата беше един чудесен повод, да покарам мотор. При по-дългите преходи се срастваш с него и имаш усещането е, че така си се родил, с две гуми и 200 конски сили.
Като истински ветеран в екстремните спортове, вече не се задълбочавам в съвършенството на една дисциплина. Просто работя върху запазаване на нивото, което имам. Не уча нови и нови джайбове, а как да увеличавам насладата от наученото.
Вече избягвам натоварващо ме еднообразие. Знам как по-лесно да постигам желаното опиянение, с коктейли от любими занимания. От доста години практикувам тази форма – микс екстремен спорт. Така постигам невроятни емоционални висоти.
Комбинацията, с правилна последователност и прецизна дозировка на различни усещания, това е разковничето за удовлетвореност при нас, ветераните.
Първо вкарвам мозъка си в режим на работа с огромен интензитет, в тежък трафик. Там концентрацията е голяма, защото нямаш право на нито една грешка. След това се хвърлям в безотговорната пяна на безопасната водна сихия и тогава се кефя истински.
Първо подготвям организма си, като усилвам настройките му с коефициент Х 10 и едва тогава му разрешаваш да оценява всяка наслада.
Картините и усещанията се отразяват чрез сетивата в мозака ни. Представата, за това какво се случва, зависи от въображението и фантазията на всеки един от нас.
Тя се изгражда и обработва индивидуално, като с фотошоп. Някои подобряват образa, като работят със светлината и контраста. Други успяват да подчертаят някои елементи, като подсилват цветовете.
Но има виртуози, които изцяло преобразяват личното си преживяване до неузнаваемост и създават истински шедьоври.
Различните хора имат различни възприятия.
Емоционалните моменти са въздигане, изкачване нагоре по възвишение, сред монотонното ни ежедневие. Някои го превръщат в изкачване на Мусала, други покоряват Еверест.
Но има и опустошени души, на които съдбата изпраща възвишение, а те преминават през него, като през спящ полицай. Те си имат своята тръпчица и са щастливи, защото не подозират колко много пропускат в живота.
Какво удоволствие ще изпиташ от дадено преживяване, е въпрос на индивидуалност и зависи от психологията, въображението и интелекта на човека.
Хората, които умеят истински да се радват на живота, старателно се подготвят и настройват за своите предстоящи емоции. Те успяват да вземат максимума от мига.
Много хора живеят в заблуда, че щастието е свързано с материалното, с парите. Не е така, защото бързо се свиква с новите придобивки и започва старото еднообразие.
Щастието е изкуството да живееш. Да оценяваш и да се наслаждаваш на момента. Умението да го удължаваш и задълбочаваш. Да успяваш да го превръщаш в безкрайна вселена.
Разбира се най-добре е да имаш и двете:)
Mоята философия е в удоволствието да си истински жив.
Ден Първи
По пътя към морето, на магистралата засякох един младеж. Возеше гаджето си на Сузуки 1000. Покарахме заедно, определено беше добър. Приятно е в двойка с опитен карач. Спряхме да си поговорим на Лукойл в Ихтиман и да уточним правилата.
Беше забелязал, че моторът ми сее в завоите. Обясних му, че съм претоварил куфарите и съм нарушил баланса, затова карам по-кротко. На последното той се засмя. Продължихме заедно до Пловдив, където се разделихме. Те отиваха на събор в Асеновград.
Прогнозата за вятъра беше 15 м/с, но когато пристигнах, още не се беше раздухало достатъчно. С моите килограми и позавяхналата ми техника, 10м/с не са достатъчни за малка дъска, затова покарахме тандема със Сами. Двойният сърф е страхотна играчка за подобни ветрове.
По-голямата и стабилна дъска позволява използването на по-големи платна, а общата им площ го прави по-бърз от нормалните сърфове. Ако усили над 15м/с, дъската започва да тежи и нещата се променят, тогава малките дъски имат предимство.
Въпросния ден, купонът беше пълен. Вече беше вдигнало голяма вълна и дори, успявахме да скачаме с огромния сърф. Кефехме се из залива на Градина, като оставяхме килватер по 200-300 метра, зад нас. Прекосявахме от Червенка до Златната рибка и обратно, за нула време.
След час-два каране, се разделихме доволни и наточени за по-силен вятър на другия ден.
Ден Първи вървеше много добре. Бях правил доста от любимите си неща, но още малко не му достигаше, за да бъде съвършен. Цял ден бях трупал емоции. В организма ми имаше букет от хормони – специална селекция. Не можех да го оставя да повехне или просто да го удавя в узо. Такова усещане трябва да се споделя с вселената, което го усилва още повече.
Затова препуснах с ендурото, из затънтените горски пътеки на Странджа. Отзовах се на върха над залива, върху бялата скала, любувайки се на прекрасната гледка.
Вече бях изпълнил плана за деня и бях готов за плавно приземяване, с вкусна вечеря в приятна компания. Насладата беше пълна и спомена за този ден, ще запазя в моята специална колекция.
Ден Втори – Черно море отново ни разочарова.
Прогнозата се случи, но само като продължителност, не и като сила. През нощта остана постоянен северо-източен вятър, който вдигна голяма вълна. Обичайният нощен бриз от сушата, който изглажда морето, тази нощ не се появи. Вълните станаха доста големи. За съжаление, вятърът вместо да се усили, спадна до 8м/с. По-големите вълни изискват по-силен вятър. Определено не ставаше за каране на сърф.
Получи се вечното противоречие в мненията. За плажуващи това си беше истински ураган, за сърфистите- пълно безветрие.
За дни като този имам решение. Използвам генератора на урагани. Произвежда вятър на мига. Колкото си поръчаш, толкова. Горната му граница е 85 мерта в секунда. Това е любимото Кавазаки ZZR 1200.
Обадих се на приятеля си Калин Вельов, който през лятото живее в каравана, на брега на морето. Предложих му разходка с моторите, по крайбрежието и той въобще не се поколеба. Тръгнахме след половин час, към Резово.
Наскоро, заедно с него и общия ни добър приятел Асен Мавров бяхме на мото-трип в Турция. Направихме чудесен преход по турското крайбрежие и стигнахме до българската граница. Изкъпахме се на прекрасния плаж срещу Резово.
Сега бяхме решили да направим обратния маршрут. Този път, взех и дъщеря си Татяна с нас. Тя работи от морето през лятото, така е в ерата на интернет. На вечерята поех ангажимент, ако не карам сърф, да я повозя с мотора, което и е любимо.
Разкошен ден за целта, не беше горещо, нямаше трафик, прекрасни гледки към бошуващото море. Карахме бавно край брега, с глави нале-во.
Изпълнявахме свободна програма. Когато стигнахме в Резово, се обадихме на наши приятели. Течо и Венета ни поканиха на обяд. Всичко беше много вкусно и домашно произведено. Стана истински купон, доста се посмяхме с историите на колоритния ни домакин. Разходихме се до турското знаме и пихме кафе в новия бар на плажа. Там имаше необичайно много и все готини хора. Не се чудя, защо Течката кара джет, по шест часа на ден.
Ден Втори вървеше лежерно и приятно.
Решенията, за това какво да правим, от къде да минем, на кой плаж да се изкъпем, взимахме с гласуване. С два на един гласа, решихме да се отклоним към залива Силистар. Така, след толкова много случайности, се отзовахме на конкретно място, в отределен час.
През тези три дни, навсякъде имаше червен флаг. За да не правим проблем на спасителите, ги попитахме къде бихме могли да се изкъпем. Те казаха, че морето е много опасно днес, но ако толкова настояваме да влезем, да го направим на наша отговорност, в неохраняемата зона. Това беше в най-южната част на залива.
Опитен плувец
Аз съм много добър и опитен плувец. Специално се готвя и развивам качества за плуване в бурно море. Покрай практикуването на екстремен сърф, знам от личен опит, че трябва да плувам много добре. Три пъти ми се е налагало да плувам с часове, за да изляза на брега, защото бурята ми е взимала сърфа. При едно такова плуване, дори щеше да ме сгази една огромна военна барджа. Абсурдно е да те видят във вълните, а и да те видят, не могат да спрат.
Когато съм на морето, плувам два пъти по един час, всеки ден – сутрин и вечер. Мога да прекарам във водата много дълго време. Нямам никакъв проблем с издържливостта. Проблем са преохлаждането и обезводняването.
Създал съм си собствен стил, който е комбинация от два. Това е бруст с удължен цикъл, в който вкарвам едни крака от делфин. На практика, продължително се плъзгам по водата без да мърдам. Така щадя силите си.
Научил съм се и да контролирам ефективността на това което правя. Хващам и най-слабите течения и не допускам излишен разход на енергия.Правя си координатна система на сушата, като използвам контролни точки за желони.
Дългите плувания ги правя много навътре, а не успоредно на брега, за да калявам психиката си. Свикваш с мисълта, че не можеш да излезеш сега и веднага. Необходимо е доста време, усилия, премерен разчет на силите и самообладание. В общи линии, съм доста подготвен или поне така си мислех в този момент.
Изпитанието
Продължителният северо-източен вятър беше вдигнал огромни вълни, които се разбиваха в южния нос. В залива влизаше само повърхностна разбита вълна.
Влязохме в най-южния край, покрай скалите. Татяна се затича напред във водата, но аз я спрях категорично. Тя ми се обиди, защото се чувства голяма и достатъчно самостоятелна, за да взима сама решения. Още по малко за къпане в морето. Да, наистина тя е голяма, но сега когато пиша тези редове, вече знам, че дори аз не бях достатъчно зрял за тази ситуация. Просто се подчиних на инстинкта си. Тя започна да ме майтапи, колко съм консервативен, как я третирам като бебе и ми посочи две деца, които си играеха навътре, пред нас.
Макар и да вреше морето изглеждаше безопастно, защото имаше дъно. Плиткото продължаваше доста навътре в морето. Имаше ями, но не дълбоки. Нивото на водата варираше от под коленете, до кръста. Имаше някакво течение, но то беше настрани, успоредно на брега.
Вече бяхме наближили децата и щяхме да минем покрай тях, когато момченцето направи няколко крачки встрани. Момиченцето, което беше по-голямо на 11-12 години го гонеше. Изведнъж, силно течение хвана бягащото дете и го повлече навътре. Оставайки без дъно, то веднага започна да се дави, което означава, че въобще не можеше да плува. Всичко се случваше пред очите ни, само на метри от нас.
Калин се оказа много смел и самоотвержен, без колебание скочи след момченцето, което беше хлапе на 7-8 години. Той е популярен музикант, но малцина знаят, че в живота е исински герой.
Веднага изкрещях на дъщеря ми, която беше малко зад мен, да излиза моментално на брега. Обърнах се към момиченцето, което беше в дясно пред мен. Извиках и да не мърда от мястото си, и че след малко ще се върнем за нея. Водата и беше до кръста там, където тя се намираше в момента.
Стрелнах се след Калин в бърз кроул, хванахме момченцето от двете му страни и го държахме над водата. Горкото дете кашляше непрекъснато, явно вече беше вдишало вода. Погледът му излъчваше ужас. Слава богу, имахме дъно, но скоро можеше да го загубим, защото течението беше много силно.
За първи път изпадах в такава ситуация. Едва устоявахме на мощната струя навътре. И двамата осъзнавахме, че всяка следваща крачка назад, може да е в нищото. Странното беше, че не можехме да използваме вълните, защото те бяха някак си, само от пяна и по повърхността. Отдолу течението беше постоянно и много силно. С неимоверни усилия, пристъпвайки по дъното и гребейки със свободните си ръце, излезнахме до по-плитко.
Там ни посрещна един колос, огромен мъж, висок около два метра. Той се притече на помощ и пое детето. Тъкмо се обърнахме, за да се върнем за момиченцето, когато и то се разпищя. Беше тръгнало след нас и също беше попаднало в течението. Впоследствие се оказа, че те бяха чужденци и не ме е разбрала, когато съм и казал да стои на едно място.
Почти в същия момент и “колоса“ се развика за помощ. Ръцете му бяха заети с момченцето и той не можеше да устои на силното течение и бавно отстъпваше назад. С Калин се спогледахме, какво да правим и се разбрахме без думи. Избрахме да спасяваме момиченцето, защото там нещата се развиваха светкавично. По-късно разбрах, че приятели на „колоса” бяха влезли и са му помогнали.
Настигнахме детето, което правеше отчаяни опити да плува срещу течението. Пак така я хванахме от двете страни, но вече нямахме дъно. Трима души плувахме с две ръце. В тази конфигурация нямахме никакъв шанс. Обърнах се, за да видя на къде се носим и изтръпнах. До този момент си мислех, че силната струя ще ни изтегли навътре в морето, извън залива. Логично беше, там гадното течение да спре и след това щяхме да му мислим.
Не беше толкова розово положението обаче, отивахме право към прибоя. Огромните вълни мощно се разбиваха в едни чепати скали.
В този момент ми стана ясно, как преди няколко години, на същото това място се удавиха четири човека, за да спасят едно дете. Погледнах към момиченцето и срещнах едни огромни, сини, уплашени очи. Вече знаех, че имаме една и съща съдба. Ще се борим и задно ще се спасим или заедно ще загинем. Ако се разделим и само аз се спася, не бих могъл да живея занапред, с този поглед.
Бяхме попаднали, в нещо като буйна река, насред морето. Затова казах на Калин, да гребеме по течението и на ляво. Надявах се плитчината, на която си играеха децата да продължава още по-навътре.
Така се и оказа, изнасяйки се в страни, аз започнах да докосвам с върха на пръстите си, дъно. Това само ми показа, с каква голяма скорост се носим назад. Продължавахме с усилията си да се изнесем встрани. Гадното беше, че пясъкът нямаше никаква плътност. В граничния слой, бързо движещата се вода го правеше рехав и не можех да се запъна в дъното.
Може би хванахме последния влак, но в един момент успях и спряхме. Хванати на това драматично хоро, с обединени усилия се изнесохме по- близо до скалите. Там стъпихме на по-здраво и течението беше по-слабо. Много бавно, с мощни миши крачки, успяхме да се измъкнем.
За родителите нямам думи, оказаха се някакви напушени хипари. Определено, те самите имаха нужда от родители. Поблагодариха на руски, но май бяха словаци. Явно не си дадоха сметка за сериозността на ситуацията, в която бяха изпаднали децата им, защото започнаха да им се карат, вместо да ги целуват.
След като се даврандисахме, с Калин се разходихме и огледахме района. Между скалата-остров и брега, в залива се изливаше буйна река. Създаваше я налягането на прибоя. Именно тази река се завърташе около скалата и създаваше това коварно течение. Мощните вълни си бяха направили въртележка.
Трябва много да се внимава на Силистар, при големи вълни от северо-изток!
Видяхме и паметната плоча на загиналите, в опит да спасят дете. Били са роднини и за съжаление не са имали нашия късмет.
За първи път участвах в подобна акция. Нямах никакъв опит във водното спасяване. Кото си тръгнахме, минахме покрай спасителите и им разказахме за случилото се. Те бяха твърде далеч и въобще не бяха разбрали.
Казаха ни, че сме луди. Без въже, въобще не се влизало в такива случаи. Само с опора на сушата, можеш да се справиш с толкова силно течение и звучи логично.
Пасивна агресия
По време на същото това вълнение, се удави едно момиче в Созопол. Научих го от новините на другия ден, в София. Ученици на екскурзия се снимали на скалите, когато една голяма вълна съборила две деца във водата. Едно от момичетата било спасено, докато е още близо. Подал и ръка самоотвержен сервитьор от близък ресторант, който дори не можел да плува.
Другото се е борило 10 минути и никой не му е помогнал. Многочислена тълпа е наблюдавала трагедията, а двама полицаи люпели семки. Когато прочетох подробности за този случай във вестника, бях потресен от тази картина.
Няма нищо по-зловещо от пасивната агресия, когато човек с бездействието си причинява зло. Това поведение издава много тъмна- садистична страна от характера на човека. Ако извърши зло деяние, рискува наказание, а така се наслаждава безнаказано на чуждото нещастие.
Явно, хората сме много различни. Със сигурност, в тълпата е имало и доста, като героя-сервитьор. Такива, които са се опитвали да помогнат, но са били безпомощни. Напълно ги оправдавам. Представям си, какъв е бил прибоят на носа, в този ден.
Ако аз бях там, със сигурност щях да се опитвам да направя нещо. Щях да се катеря по балкони и да търся въже от простор, за да го вържа за празна туба, която да хвърля във водата. Или ще се помъча да извикам джет или лодка по телефона. Ако не, щях да тичам до пристанището. Едно е сигурно, щях да опитвам да помогна, дори и да е безуспешно. Нямаше просто да си стоя и да наблюдавам.
Неприятно ми е да гледам чуждото нещастие. Когато предават състезания по ски или мотори по телевизията и стане падане, задължително извръщам поглед.
Никога не съм можел да си обясня и най-леката форма на това явление. Ако някой падне и се удари, чудил съм се, защо има такива, които се смеят.
Но явно има и друга порода хора. Макар и да не ги разбирам, си давам сметка, че са голям процент сред нас. Може би това е част от човешката природа.
Доказателство за това са многохилядни тълпи, които са крещели от радост на разнообразни зрелища, по времето на римската империя. Така императорите са управлявали света – с хляб и зрелища.
Когато миналото лято катастрофира рейс и комбайнера, кандидат-пожарникар, вече мъж на годината е помагал на пострадалите, пак се е била събрала голяма тълпа от зяпачи.
За мен безучастните наблюдатели споделят част от вината на извършителите. Именно за тях разказвам тази случка, за хората, които проявяват пасивна агресия – зяпачите.
Пиша тези редове, не защото искам да се правя на герой, а защото искам да разкрия един аспект от живота, в който вярвам.
Убеден съм, че всичко на този свят се връща! И доброто, което правим и злото! И като доказателство за думите си ще продължа с разказа си.
Доста дълго време живях под въздействие на случката от Силистар. Обичам да анализирам и осмислям събитията. Давам си сметка, какъв низ от случайности е животът. По безброй разклонения, нещата могат да тръгнат в съвсем различна посока. Опитвам се да намеря някаква закономерност, някакво обяснение и понякога успявам.
Определено, децата от Силистар извадиха късмет в този ден. Спонтанно решихме да се изкъпем, именно на този плаж. Малко по-късно, се наложи двамата с Калин да вземем важно, съдбоносното решение и те бяха спасени.
А защо да не допуснем обратното, че давещите деца ни отклониха от нещастието, което беше факт. Бяхме се насочили към най-силното течението. Давещото се на плиткото дете, ни предупреди за голямата опастност. А играта им, ни информира за плитчината край скалите.
Ако ги нямаше децата, щяхме да се усетим твърде късно и нямаше да знаем, че имаме изход в ляво.
Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не ние спасихме тях, а те спасиха нас.
На другия, Ден - трети, се прибрах в София и през целия път, моторът клатеше в завоите, заради тежките куфари.
Преди години имах много тежко изпитание. Пак така, Кавазакито сееше по завоите и в един момент, гръмна предната гума. В момента карах с 240 км/ч! Извадих невероятен късмет, това да се случи на права и широка отсечка. Отървах се по чудо. Не паднах, защото запазих самообладание и дори не докоснах предната спирачка. Успях да спра само с компресията на двигателя, като лекичко използвах задната. Помогна и продължителния насрещен наклон. През цялото време провеждах страховита битка за оцеляване, с кормилото, което силно теглеше на ляво и се опитваше да ме запрати в прясно боядисаната мантинела. Странно, какви неща забелязваш в такъв момент. Явно при силен стрес, организмът впръсква доста еко-дрога и ставаш свръх човек.
Оказа се, че гумата се е разлепила от джантата и се е изместила на една страна. Причината беше изпускаща игличка на винтила. Падналото налягане в гумата, намалява притискането и към джантата. При нищожна неравност, но умножена по 240, става отлепване, а то е равносилно на гръмване.
Гумите на моторите се карат доста твърди, защото усилията в завойте са огромни. За моя мотор, Кавазаки 1200, налягането в предната гума трябва да бъде 2,9 атм.
Когато пътувах за морето и се проявиха познатите симптоми, веднага спрях, защото вече съм го имал и това упражнение. Там, на място, проверих дали игличката не изпуска. Всичко беше наред. Ритнах гумата, която беше чисто нова. Изглеждаше доста твърда и така сложих грешната диагноза.
Реших, че тежките куфари са причина за това поведение. От завода производител има ограничения за теглото и скоростта при използването им, точно заради подобни явления. А аз определено ги бях претоварил, а и карам по-бързичко.
Веднага щом се прибрах у дома в София, измерих налягането в гумите. Използвам специален манометър, защото винтилът е трудно достъпен, заради големите дискове на спирачките. Предната гума ….. беше само 0,9 атмосфери. Останах като ударен от гръм.
Съвет за рокерите
Профилът на моторните гуми е такъв, че ако не премериш налягането с манометър, не можеш да си сигурен, че е достатъчно. С ритане и натискане с палец, не става …. това вече го знам със сигурност!
Човекът, които се грижи за моите гуми е Дичо, има сервиз на околовръстното шосе. Той е стар рокер, който кара мотори, поне десет години преди мене. При всяка смяна на гума, сменя и винтила, ако е гумен. По този повод, винаги съм смятал, че се престарава. Аз по принцип карам с метални, но миналата година смених мотора и още не бях направил промяната.
Новата гума смених в провинцията, където свърши старата. Пак я получих от Дичо, пресна и качествена, но като пратка. Той ме изтърва с традицията за смяна на винтилите.
Явно не е било престараване, май усилията са много големи при тези +,- ускорения на моторите. Именно дебелата основа на винтила се оказа пропукана, вследствие на големите натоварвания. И при усукване от мощните динамични моменти, изпуска по-малко, в тези случаи.
Още един съвет, който кара силен мотор – бързо и динамично, най-добре да използва метални винтили.
И така, въпреки опита си, се оказах много близо до същата ситуацията, като преди години. Може би, не случайно тогава съм имал този късмет, това да се случи на прав, широк и празен път. Може това да е било някакво предупреждение и една възможност, сега да разсъждавам по тази темата.
Силистар под нов ъгъл
Кагато научих истинската причина за нестабилноста на мотора, започнах да анализирам случая Силистар отново, сега преценявайки го под нов ъгъл.
Цялото това спонтанно ходене до морето, само за един ден, се оказа едно голямо изпитание за мен. Вместо да карам сърф, както бях планувал, се наложи да взимам съдбоносни решения и да действам решително.
Много хора, с които споделих за случая, ми казаха, че това, което съм направил е самоубийство. Да влизаш без въже, за да спасяваш някой непознат, без да си подговен за това, си е направо лудост. Всъщност ние с Калин също сме се спасили взаимно, защото държахме двамата по една ръка на децата. Ако аз или той бяхме сами, детето щеше да се вкопчи и да ни пречи да плуваме.
В момента на случката, не съм разсъждавал много, много. Просто реагирах и мислех, че постъпвам правилно. Сега, когато наслагвам събитията и преценявам евентуалните разклонения на съдбата, съм напълно убеден, че съм постъпил както трябва!
Не ние с Калин спасихме децата, а те спасиха нас! Момченцето първо започна да се дави и ни отклони от къпане в най-неподходящото място.
При спасяването на момиченцето ”Господ” ме подложи на още по-сериозно изпитание. Вече знаех, че ситуацията в залива беше много страшна. Освен това, вече се налагаше, да се влиза в дълбокото, там където няма дъно.
Удобен вариант би бил да хукнеш, за да извикаш спасителите. Помагаш активно, тичаш, раздаваш се, но дълбоко в себе си знаеш, че каузата е загубена.
Житейският ми път е изпълнен с много премеждия и съм придобил голяма интуиция. Нещо ми подсказваше, как трябва да постъпя. Ако не бях послушал вътрешния си глас, “Господ“ най-вероятно щеше да ми удари едно шамарче…..
Още по-вероятно беше, то да бъде с 200км/ч, в една прясно боядисана мантинела.
Малко хора се замислят в дълбочина за това, което им се случва в живота. Убеден съм, че събитията са така подредени, за да имаш възможност да стигнеш до важни изводи.
Хората си пожелават късмет, като смятат, че това е случайна величина. Някои си мислят, че трябва да си го накъсметиш.
Аз пък смятам, че Късметът трябва да се заслужи!
Вярвам в народните мъдрости, защото те са установени от мислещи хора и са се утвърдили през хилядолетията.
Както “Всичко се връща на този свят“,
така и “Направи едно добро и го хвърли назад, то ще ти се върне”,
също “Господ забавя, но не забравя“.
Убеден съм, че има наследственост в човешките съдби. Може злото да не ни се върне лично на нас, а някъде в поколенията. И това не го прави някой друг, а ние сами си го причиняваме.
Винаги съм имал такива разбирания. Пазя се не само от лоши действия, а и от лоши помисли. Като дете си пожелах нещо лошо и то се случи. Много се уплаших и до ден днешен внимавам, какво ще си помисля.
Ако някой много ме ядоса, бързо се окопитвам. Ограничавам се в пожеланията си най-много до това - неговите симпатии към мен, да се връщат към него самия. Ако са хубави, хубави. Ако са лоши, лоши, това зависи от него. Ако е от моята порода, няма защо да се притеснява:)
Помощ навреме
Ирастнал съм по спортни лагери в планината. Там всички бяха много състрадателни и отзивчиви, не само планинските спасители, всички бяхме такива. Имаше много травми и те можеха да се случат на всеки.
И аз като всички, съм помагал на много хора в беда, през годините. Спомням си, че изтървах един много важен за мене старт, защото трябваше да помогна на един любител скиор. Беше паднал върху скали и си беше разкъсал вената на ръката. Кръвта му течеше като от чешма.
Бяха пратили за спасители, но те докато дойдат, щеше да е късно. Направих му един тампон с ръкавицата и стегнах с кожени каишки “Маркер“. Всички скиори ползвахме такива за ските си. Оказаха се много подходящи за целта, защото стягаха здраво и се застопоряваха безотказно.
Вече не си спомням, защо е бил толкова важен този старт. Дори не си спомням за коя купа е бил или за републиканско, но още изпитвам удовлетворение от бързата си и адекватна реакция.
Всички знаят дебелия ром, който и днес продава семки пред Алеко. Дори не знам как се казва, но преди петнадесетина години му спасих живота. Това се случи под Бай Кръстьо, в една мразовита вечер. Планината вече беше опустяла, а ние с мой приятел се качихме за последно спускане с колела.
След нас спряха лифта и служителите си заминаха с кола към София. Тръгнахме по трасето надолу. Вече се стъмваше, но видимостта още беше добра, защото светлината се отразяваше от снега. На края на равното, точно преди стръмната част забелязах едно тъмно туловище. Беше заровено в преспата и издаващо някакви звуци.
В първия момент реших, че е глиган и се изненадах, че е излязъл толкова рано. Когато наближих, видях, че е човек, който стене.
Веднага го познах и го запитах какво се е случило. Оказа се, че се е возел на лифта и е забелязал изпуснато портмоне в снега. Окрилен от идеята за несметно богатство се стрелнал, като един ястреб към плячката.
Снежната покривка беше доста дебела, но не чак толкова, за да поеме сто и двадесетте му килограма. Имането се оказало два лева, а кракът му беше много лошо счупен.
По това време още нямаше мобифони и се заехме със спасителна операция. Отне ни доста време и усилия, но успяхме да го довлечем нагоре, до шосето. Това бяха най-тежките ми 7-800 метра, през дълбокия сняг. Качихме го в една кола и се прибрахме в мрака.
Нямаше никакъв шанс да оцелее, ранен и неподвижен, през тази студената нощ. Температурата беше минус 10 градуса, а имаше и вятър.
През годините съм участвал в десетки подобни случки, но спирам дотук, за да не се героизирам, чак толкова. Идеята ми е да покажа, че има баланс в съдбата. Колкото и да съм помагал, пак няма да мога да се отплатя. Длъжник съм на съдбата.
Лични преживявания
За тези почти шейсет години, хиляди пъти съм бил много близо до това, да загина или да се осакатя, защото винаги съм се занимавал с опасни дейности.
Бях много буйно хлапе и имах невероятно детство. Нашето поколение живееше и играеше на свобода. Съвременните деца растат под контрол, защото ако го нямат, могат да станат наркомани или жертва на педофили и трафик на хора. Съжалявам за тях, защото пропускат много. Играта на улицата е една незаменима школа, която развива въображението и инстинктите.
Ние реализирахме фантазиите на писателите, от приключенските романи, които четяхме, в игрите си. Строяхме къщички по дърветата, правехме си скривалища из мазета и тавани, определяхме си нощни срещи на нечий покрив.
Дните ни минаваха в непрестанно състезание, кой ще се качи по-високо, кой ще скочи и ще се хване на по-далечен клон. Поставяхме си разнообразни задачи, за да си докажем кой е по-смел, кой е по-съобразителен или по-ловък.
Например, през нощта да излезеш без да те усетят родителите, да се покатериш по непревзимаемата къща на баба Мара и като доказателство да оставиш консервна кутия на комина и.
За мен беше обида да хвана кормилото на колелото. По един месец не го докосвах, тръгвах, спирах, завивах, спусках се по наклони със скорост. Участвах в състезания по по-дълъг скок и не пипах кормилото.
Наблизо имаше трасе за мото-крос. Ние се спускахме обратно, от там където моторите се изкачват. Най-долу имаше противонаклон и се получаваше голям скок.
Естествено, вечно бях целият покрит с рани, но това беше престижно. Много пъти съм изтръпвал и дъхът ми е спирал, но много рано разбрах, че има граница, която не трябва да минавам. Преминавахме през нещо, като „естественя подбор“ в дивата природа.
Най-голямата заплаха за живота и здравето си, бях самият аз. С голямо въображение измислях всевъзможни рисковани игри и много пъти съм имал необяснима подкрепа, за да оцелея.
Върхът може би беше, когато на пет се спънах пред огромен камион, който мина над мен, а аз останах невредим.
Растейки на свобода, се сблъсквах със ситуации, които ме научаваха да се пазя, както от лоши хора, така и от мен самия. Докато завърша тази школа, десетки пъти бих могъл да пострадам, да се пребия от някой покрив или дърво, да бъда блъснат от кола или да се осакатя със самоделни бомбички.
Горките ми родители, развиха чувство за вина, когато след години научаваха подробности за подвизите ми. Не можех да им обясня, че те не са виновни.
С моята изобретателност и хрисим вид не беше никакъв проблем да ги преметна. Те просто живееха в неведение.
Като тинейджър започнах да практикувам много рискован спорт. Опредлено, участието ми в първите тренировки по ски спускане са моментите, в които съм брал най-голям страх. Там нещата се случват толкова бързо, че нямаш време да се уплашиш.
Веднъж на тренировка по Ястребец 1, на бубуната след диагонала излитам, като не съм завършил завоя и започна ротация във въздуха. В един момент, летях с над сто километра в час и с гръб към скоростта. Като една пантера се мятах във въздуха и при приземяването, само едната ми ска сочеше правилната посока. Кацнах и групирах по нея цялото останало тяло в яйце. Пистата беше много динамична и аз продължавах надолу с шеметна скорост. Реагирах на изникващите завои и падове.
Никога няма да забравя игличките по гърба си, които се появиха чак в продължителната равна и по-спокйна отсечка, преди малкия пад. Още не мога да си представя позата, с която се измъкнах от тази ситуация. Не е възможно да съм бил чак такъв йога, но като ти дойде до главата, нямаш избор. И всичко става за части от секундата.
В случаи като този имам чувството, че има външна намеса. Не е просто реакция и късмет.
Спирам коментариите за ски, защото предишната ми публикация беше по тази тема.
Десетки пъти бих могъл да се размажа някъде със ските, както и да се удавя, заклещен под платното на сърфа в бурите или пък да си счупя врата на мото-крос или спускане с колело. Част от случките съм описал в Хъмпи – екстрим.
Ще вметна и, че съм висял без осигуровка на бъндеришките скалите. Опитвах се да откъсна еделвайси и стана срутване на скали. Получих „телеграми“, целят се тресях от нерви. Успях да си наложа да се успокоя, залепен за гладката скала. Бях стъпил на едно ръбче, което беше около 5 см. Изготвих план и се измъкнах от тази ужасна ситуация. Никога повече на съм се катeрил.
Господ ми е помагал да оцелявам много пъти през живота, но може би най-много на пътя.
Колите
Когато взех книжка, вече имах 50 хиляди километра зад гърба си. Имах опит и самочувствие, защото добре се справях с волана. Никога не бих допуснал, аз да съм причината за катастрофа. Тогава още не знаех, колко много изненади има по шосетата.
Бях много див, първите сто хиляди километра карах с „вратите напред”. Обичах това и не слизах от колата. В движение научавах, къде какво да очаквам.
Например, че триоската затваря и двете платна, защото е много дълга за тесните пътища с остри завои.
Или, че докато задминаваш тира, шофьорът му ще види паркинг от ляво и без да поглежда рязко ще те засече, за да се изпикае.
Това е безкрайна тема, мога да напиша дест тома, дебели колкото Под игото, но много ще се отклоня и затова ще разкажа само две поучителни случки.
Веднъж се прибирах от Боровец и срещу мен се носи жълт Москвич 412, загубил управление върху леда. Сумарната скорост беше такава, че срещата беше неизбежна. Яви ми се изненадващо, излизайки от завой. Трябваше или да се разминем или следваше челен удар. Въртеше се около собствената си ос и шареше по цялото платно.
В един момент жълтото чудовище тръгна към скалите край пътя. Заложих на това, че след удъра ще отскочи. Тръгнах решително към мястото на срещата. Преценявах ъглите, все едно играя билярд. Не ми беше лесно да карам в лявото платно, точно срещу въртящата се кола.
Миг преди да се сблъскаме челно, скалите го изстреляха в моето платно и ми се отвори пролука, през която се промуших. Поех огромен риск, но той се оправда. Приложих за кратко английско движение и това ме спаси. Ако шофирах традиционно, може би щях да загина.
Три пъти през моята практика съм имал разминаване с кола, загубила упревление. За последно се разминах по британски с една бяла Лада, управлявана от жена. Това се случи между Перник и Диканя. Не беше напечено, защото скоростта и не беше голяма. Тя просто категорично не пускаше спирачките и изправяше завоя.
Веднъж след Хисаря, към подбалканското шосе се разминах с камион, от който се изсипа товарът му – дърва за огрев. Около двеста метра не карах, а жонглирах сред подскачащи чудовища. Не знам защо се справих, защото съм слаломист или защото някой ми помогна.
Това, че не съм катастрофирал нито веднаж, едва ли се дължи само на добри рефлекси. Много пъти съм имал чувството, че някой се намесва на волана със светкавична и точно премерена реакция и успява да спаси положението.
Имам зад гърба си над милион и половина километра, на кола. От тях, най-опасни бяха първите 200-300 хиляди. През този период се срещах с много изненади на пътя. С нелогичното и непредсказуемо поведение на останалите, както и с всевъзможни случайни събития. При тези срещи трябва да имаш бърза реакция и добри рефлекси, но също така и голям късмет.
С годините и натрупания опит, срещите стават все по-редки, но само ако си способен да си вадиш поуки.
С нарастване на изминатите километри, карането с добри рефлекси се трансформира в каране с глава. По-принцип карам бързичко, но често се случва да карам, необяснимо за останалите - бавно. От години не ми се е налагало да пробвам рефлексите си. Дано да няма изненади.
За ситуации, в които съм изпадал, спирам да говоря, но ще разкажа за няколко от стотиците изпитания, вследствие на технически аварии.
Техническо състояние
По онова време, за покупка на нова кола се чакаше двадесет години. Вноса на стари беше абсурден, зради 200% -то мито. Основен приток на пазара бяха катастрофиралите коли от трафика на гасарбайтерите.
По тази причина карахме абсолютни бараки. Като прибавя и това, че на практика коли не се бракуваха, защото бяха безценни.
От топка ламарина ставаше на кола и това беше добрия вариант. По-лошо беше, когато се разпада от старост и седалките изпаха. Кърпехме ги с ламарина или със смола и продължавахме да се возим смело. Ако си сръчен и изобретателен ще преодолееш и липсата на части.
Веднъж ми падна задната гума на Опел Кадет. Останах не само на три гуми, а и без никакви спирачки. По това време колите бяха с еднокръгови системи. Това се случи на влизане в Пловдив и още се чудя, кой ми помогна да овладея колата, за да не помета хората на спирката.
Това с падането на гумите е много неприятно, но най-зле беше положението, когато останах с едната гума на тежката си каравана. Прибирах я с Жигулката, от Боровец. Направих невъзможно спиране, не със спирачки, а с газ, защото тази голяма маса зад мен искаше да ме хвърли в дерето, особено ако пипна спирачката. Това, че светкавично се ориентирах, за да реагирам правилно, май пак стана с нечия помощ.
Три пъти съм късал кормилен и два пъти шарнирен болт. Това се случваше често, защото ремонтите по ходовата част не се правеха със скоба, а се прилагаше масово – бой с чук, по конуса. Ако се случи грешен удар, не по конуса, а по болта, може да се яви пукнатина в стеблото и по-късно той да те изостави.
Четири, от петте случая, бяха точно такива, само веднаж се беше извадила ябълката. Когато разглеждах счупеното място, ясно личеше малката площ на свежо откъснато. Което означава, че съм се движил с дамоклиев меч над главата. В това състояние бяха повечето коли на пътя, защото тази технология масово се практикуваше по сервизите.
Веднъж ми се скъса ухото на реактивната щанга, която държи предния мост. Това е много неприятно, защото е придружено със силно теглене в съответната посока.
Друг неприятен случай имах, когато се разцепи изгнилият рог на Фиат 125 – специал. Това беше един много мощен, за времето си, автомобил. Нямаше нищо общо с полския Фиат 125. „Специал“ имаше 120к.с. двигател с два разпределителни вала.
Въпросният рог е правоъгълна греда, изградена от дебелостенна ламарина. В момента, в който се разруши връзката и се наруши формата, тя губи здравината си. Последва изместване на цялата предница, включително и двигателя. Тегленето встрани беше неудържимо. Пак извадих късмет, че това се случи с малка скорост.
Три пъти ми се е отварял предният капак. Често се случваше, защото карахме възстановявани коли, от тежка катастрофа. Части нямаше и се налагаше да се приспособяват осигуряващи закопчалки. Разбираш дали са ефективна, чак когато изпусне основната.
При тези случаи, оставах без видимост. Трябва добре да си запаметил ситуацията и да предвидиш развитието и докато спреш.
Такава случка имах на алея Яворов, на бул. Цариградско шосе и веднъж извън града.
Безчет пъти съм гръмвал гума, но три пъти предна. При един от тези случаи, в момента на задминаване на магистралата. Тирът ми беше оставил много малко пространство до мантинелата, където в борба с волана, изтеглих колата назад.
Моторите
Моторите са моята слабост. Не е нужно да казвам, колко са опасни. Част от преживяванията съм описал в предна публикация.
Няма да разказвам повече случки, за да не предизвикам дявола. Ще кажа само, че когато се качих на мотор, вече имах огромен опит, с кола по пътищата. Въпреки това, пак трябваше да си мина по пътя и да срещна нови специфични изненади. Така беше, поне сто хиляди километра.
И тук се сблъсках с доста технически неизправности.
Освен гръмналата предна гума, ще спомена за блокиране на задната.
Веднъж, при подлеза към Равно поле ми блокира скоростната кутия, бяха се влкючили две скорости едновременно. В резултат, блокира и задната гума. Много неприятен случай, но не беше страшно, защото бях почти спрял.
По късно разбрах, че това е било предупреждение, което не бях разтълкувал правилно. Доста години по-късно имах послание – индикации, на които пак не обърнах внимание. Моторът изключваше от скорост, но аз продължавах да го карам.
Край Ропотамо, при голяма скорост, в завой, моторът пак изключи от трета, но този път директно наби първа. Ефектът беше същия, макар и за кратко, задната гума все едно блокира. Едва останах върху мотора след този къч, а наоколо беше пълно с коли. Имаше трафик и в двете посоки.
Не ми се мисли, какво можеше да се случи. Чудя се, кой бърникаше в скоростите и какво искаше да ми каже….
Самолети
Когато се обучавах за пилот, много дълго време не можех да събера кураж и да направя първия си самостоятелен полет. Веднъж при кацане, точно преди да допра, се появи страничен порив на вятъра. Реагирах мигновено. Подсъзнателно „сритах“ самолета в педалите и го наместих на пистата.
Сашо – моя инструктор, веднага ми каза – готов си. Аз обаче, не бях съгласен. Продължавахме да летим заедно, защото аз настоявах.
Накрая ме убеди, че това би могло да продължи вечно, че истинското обучение започва едва, когато поемеш цялата отговорност и останеш сам на борда.
Само след няколко месеца се вкарах в страховита ситуация. Наложи се да проведа битка за оцеляване. Бях сам на борда и се справих отлично. Успях да приземя самолета, без никаква видимост. Счупих го малко, но аз нямах драскотина, което е най-важното в авиацията.
Сашо се оказа прав, щом успях да се справя в тази напечена ситуация.
Аз пък си мисля, че пак някой помагаше с лоста. Той взимаше правилните решение и прецизно ги изпълняваше.
Това не беше изпитание, а предупреждение. Вече знаех, че трябва да се замислям над тези неща. Приех го като знак, че трябва доста да се потрудя, за да се справя с опастностите, които ми предстоят.
Не е за вярване, но инцидентът предизвика обратен, на очаквания, ефект. Вместо да се уплаша, се почувствах много по-уверен.
Кураж ми даваше не успешната половинчасова битка във въздуха, а осъзнаването на това, колко много работа ме чака. И яснотата с какви задачи трябва да се заема, за да постигна по-голяма безопастност.
Винаги съм се вслушвал във вътрешното си усещане за това, което имам намерение да направя. Внимавал съм за различни знаци, които ме предупреждават.
Така постъпвам, колкото и да съм се навил за нещо, ако получа знак или усещане – прекратявам. Никога не правя нещата на всяка цена, такива са моите убеждения.
Предчувствие
Една вечер, през октомври тръгнах от Черноморец за София. Имах тежък ден и бях доста уморен. Пътувах през гъста мъгла, сред тежък трафик от камиони. Това е път, който знам наизуст, защото го карах всяка седмица.
През цялото време нещо ме глозгаше и ми казаше да не продължавам. Вече бях подминал Айтос, но реших да обърна и да се върна. Никога не бях го правил преди. Жена ми, която беше с мен, много се изненада. Давах си сметка, че напред и назад са си 150 км разходка, но аз реших да послушам вътрешния си глас.
Заведох я в стария град на Созопол. По улиците нямаше живо пиле, едва намерихме една кръчма, в която се съгласиха да ни сервират. Бяхме единствените клиенти. По средата на вечерята се чу страхотен грохот от улицата. Изкочихме да видим какво се случва.
Единствената кола, която се движеше тази нощ в Созопол, се беше забила в нашата. Направо не можех да повярвам. Явно е имало да става и е било неизбежно, но се случи по най-безболезнения начин. Един младеж без книжка беше решил да покара колата на баща си, докато той спи.
Дадох си сметка, че този който ме предупреждава, все пак го направи, за да нямам съмнения, в усещанията си.
В живота си съм имал много изпитания. Затова, много внимавам в детаилите на събитията, които ми се случват. Опитвам се да открия какво ми казват, но не винаги успявам.
Ще разкажа един такъв невероятен и необясним случай.
Ужилването, което не се случи.
Преди три години, един приятел си купи лъскава моторна яхта и ме покани да ме повози. Завъртяхме се в залива на Градина и аз му предложих да отскочим до Слънчев бряг. Беше му мерак, но още не смееше, защото не познаваше морето. Казах му, че няма страшно аз съм до него.
Ходил съм със сърф и с яхта до там. При бури кръстосвам бургаския залив, надлъж и шир. Знам къде са трасетата на корабите, шамандурите, всичко което ни е необходимо.
Тръгнахме на това приятно мини пътешествие с голямо настроение. На борда бяхме собственика Митко, съпругата ми Ели и сестра ми Дора.
Пресичахме вълните със скорост и се радвахме на вятъра и пръските. Беше чудесен слънчев ден, идеален за подобна разходка.
Мъжете стояхме прави и разговаряхме викайки заради шума от мотора и вятъра в ушите. Бяхме стигнали точно средата на залива. Нямаше суша на по-малко от 15 км, въздухът беше кристално чист.
Изведнъж, нещо едро влезе със скорост през устата ми, право в белия дроб. Беше голяма изненада и много страшно, защото не можех да дишам. Започнах да кашлям и изкарах една оса, върху седалката. Не можех да повярвам. Тя се заразхожда по бялата кожа, а Митко попита – няма ли да я убия? А аз му отвърнах – ти луд ли си, тя току що спаси живота ми.
От къде се взе тази оса, на това място? Едва ли вятъра я е докарал в средата на залив, защото времето беше прекрасно с обичайния дневен бриз, който е от морето към сушата. Трябва доста да се потрури, за да дойде на срещата си с мен.
Като пилот ми е известно, че бриза е обратен над триста метра височина. Но какво да прави там пчела? Там и на птиците им е скучно, летят до сто метра, освен ако не прелитат.
Сигурно е била единствената оса в целия залив, както и ние бяхме единствената лодка. Това са около хиляда квадратни километра площ. А нашата среща се случи с точност до милиметър в пространсвото и до милисекунда във времето. Подобна прецизност е необяснима.
Ако ме беше ужилила толкова на дълбоко в трахеята, по средата на морето, нямах никакъв шанс.
Какъв беше този знак така и не можах да разбера.
Дали ме предупреждава, че много говоря?
Или съдбата просто ми показа, че животът ми е в ръцете и?
Май второто!!
Господи, за какво ме пазиш толкова много?
Какво ли трябва да свърша?
За сега за друго, освен да пиша, не се сещам. Може би трябва да споделям опита си, мислите си… не знам?
Според мен, всеки човек си има мисия на този свят. Длъжен е да я открие и реализира. Ако не го проумее и не го направи, значи е живял напразно.
