Рожден ден

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес имам рожден ден…

.. пореден номер шейсет и четири.

Еха, доста респектираща цифра. Звучи невероятно.

Та аз съм си онова момче, което винаги съм си бил….:)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Харесвам живота си на шейсет и четири. Прекрасен е. Харесвам го повече от всеки друг период на своя живот. Нямам никакво желание да се връщам назад във времето, тук се чувствам най-добре.

Ако имаше вечен живот и трябваше да избера възраст, с която да го живея, без колебание бих избрал днешния ден.

За утрешния… не знам. За утре не мога да кажа нищо.. освен, че то не е гарантирано за никого.

За нищо на света не бих сменил своето днес за лутането на двадесетте, за бачкането на тридесетте, за махморлука на четиридесетте, дори за суперформата на петдесетте.

Нищо не може да се сравнява със свободата на шейсетте.

Човек помъдрява, преподрежда приоритетите си. Отръсква се от излишните терзания, натоварващи партньорства и сложни адвокатски отношения.  Просто се….

ОСВОБОЖДАВА 🙂

Какво ми е сега, когато съм над шейсет?

Правя по сто лицеви опори, виждам без очила…, зъбите са си мои :)..

Поддържам добрата физическа форма, която ми дава едно много високо качество на живот, но радостта от ежедневието ми се дължи на сетивността към хубавите неща в живота.

Човек трябва да съхранява и пази усещанията си от младостта.., чувствителността си, ентусиазма си…

Никога не съм се чувствал по-добре, от днес. Реално не съм променил нищо в начина си живот. Правя всичко, което съм правил и преди тридесет години. Дори напротив, придобил съм още нови умения, а старите поддържам и усъвършенствам.

Опитвам се да бъда мъдър, до колкото мога.

Да.., кой е най-добрият пилот? – живият пилот. Същото важи и за моториста. Това е валидно за всяка човешка дейност.

Съдбата на всеки зависи от вярната му преценка и самооценка… дори и за дребните неща. Дори от наглед маловажните решения в ежедневието.

Съдбата до голяма степен зависи от интелекта на човек.

Всъщност предимството на шейсетте е, че зад гърба ти са всички тези периоди на лутане, бачкане, махмурлук, самоусъвършенстване и освобождаване. Целият този живот, изпълнен с успехи, неуспехи, радости, страдания…, време прекарано в мисли, правене на изводи и вадене на поуки …

Усещането ми за всяка настояща минута, днес е с дълбочина шейсет и кусур години.

Как иначе бих изпитал толкова голямо щастие, когато чувам смеха на внуците си.

Posted in *.* | 3 Comments

Щастието

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Какво всъщност е Щастието?
Философите си задават този въпрос от хилядолетия.

Аристотел нарича Щастието най-висше благо.
Според него, то е смисълът на живота и заедно с благополучието е универсална цел на всеки.

Епикур е определил щастието, като основна цел на човешкия живот и е създал учение в тази връзка.
„Щастливи ни прави не това което имаме, а това което ни радва“.
Според него, Щастието е в познанието и ума на хората. Трябва да се създават блага и умерено да се ползват…
Той е материалист и смята, че религиите създават страхове у хората, а на човек му трябва спокойствие и сигурност.

След появата си, Христянската църква отрича учението на Епикур и го обявява за разгулно, въпреки умереността му.
Христянството проповядва лишения и въздържание. Според нея, Щастието е във връзката между човека и светия дух.
Трябва да отложим щастието за отвъдното, мястото му е в Рая.

Според източните учения, Щастието е освобождаване от земните страсти – Нирвана. Угасване на индивидуалното съзнание и вливането му във всемирния дух.

Според Дънов, Щастието е в безкористната любов.
”Да обичаш е божествено, да те обичат е човешко“.

И така нататък и така нататък.
…….
В наши дни Щастието си има ден, това е 20-ти март, обявен от ООН за световен.
Щастието е заложено и в Декларацията за независимост на САЩ. „Всеки има право на живот, свобода и стремеж към щастие“.

Щастието е добре дефинирано, но хората продължават да се питат, какво всъщност е то.

По соц време беше лесно:)

Уреждаш се с банани за Нова година, запис на Юрая Хийп, туба бензин над 20-те литра лимит…
Сега е по-сложно. Повечето хора смятат, че щастието е в богатството. Парите ще решат всичките им проблеми. Убедени са, че като спечелят от тотото и всичко тръгва по мед и масло.

Позволявам си и аз да се изкажа по темата. Постигал съм много добри резултати в тази област, бих казал имал съм „близък контакт“.
Преживял съм ултра силни положителни емоции, за които изразът е: „Срещнах Господ“.

Няма да разказвам мои преживявания, твърде лично е. Няма и смисъл с думи не могат да се опишат усещанията, трябва да се почувстват. Ще споделя пътят, който съм изминал и изводите, които съм направил.

Кадри от поредната щастлива година.

 

Философията, „Хъмпи“

Мисля, че всичко необходимо, за да бъдем щастливи, ни е дала природата.
И още… щастието е заключено вътре в нас. Трябва само да го отключим и да му се наслаждаваме.

Религия
Преди двадесеттина години избрах щастието за своя Религия.
Как стана това?
Вървях си по „Раковска“ и една витрина привлече вниманието ми. Вгледах се в манекена и с периферното си зрение зърнах силует.
Старец, приведен напред, който се придвижваше вдървено, не беше дебел, но с оформено щембе.
Обърнах се и се огледах за дядката, нямаше никой наоколо….. силуетът бях аз.
Бях потресен, аз спортистът, който скачаше трупешката над три метра, правеше предно и задно салто с лекота, клекове с по сто килограма… да изглеждам така… сега..

Пет-шест години преди „Раковска“
Успешно бях взел завоя на прехода.
Строих къща в Лозенец по времето на соца, съответно имах огромни задължения…., които върнах само с хиляда долара.
Успях да направя заведение и купонът течеше с пълна сила.

Преход

Навсякъде наоколо се разкриваха икономически възможности, а аз имах потенциал.
На пръв поглед трябваше да съм идиот, за да не стана милионер.
След промяната  хората без благословия бяхме предпазливи. Не можехме да повярваме, че това се случва.
До вчера те арестуват за пет долара, защото имаше строг валутен режим или за нетрудови доходи, защото работиш частно, а от днес давайте бизнесмени…
Изчаквах, не бързах да скачам в дълбокото.
Скоро се разбра, че преходът не е никакъв преход, а някаква метаморфоза.
Беше ясно, че зад големите намерения се крият големи ангажименти или големи неприятности.
Верен на себе си, реших да не се замесвам и върнах газта. Предпочитам да мисля със собствената си глава, а не по опорни точки, подсказани от друг.

 

Почивка

Добре ми дойде, имах нужда от почивка.
До този момент не бях се спирал. Карах успоредно тежко редовно следване, семейство и активен спорт. След това, дълъг период – денем инженер на пет- шест места, нощем тайно частно бачкане по гаражи и мазета – като един истински миньор…., а през “свободното” време – строеж на къща с личен труд.

Имах една неосъществима мечта, някой ден да гледам “Всяка неделя”.

Първи опит
Първият ми опит да открия щастието бе неуспешен. Направих фал старт.
Завъртя ме ежедневието на безделник, тържествени обеди, преливащи във вечери, след това по барове и така до сутринта. Прибирах се, когато хората отиват на работа.
Едва издържах на това „голямо щастие“… не спортувах, а пиех и пушех здраво… съответно нямах сили и се чувствах като парцал…
Приятелите ме майтапеха, че „вървя срещу вятъра“, защото ме болеше кръстът и всички стари спортни травми се бяха обадили…

 

Quo Vadis

„Раковска“ за мен бе мигът, в който се осъзнах и получих прозрение.
Така, както Св. Павел, след срещата си „Quo Vadis“.
„Къде си тръгнал човече“, се запитах – това не е твоят път.
Не можех да продължавам така. Аман от тази почивка и този начин на живот, който със сигурност щеше да ме убие скоро.
Да не говорим, че не изпитвах никаква радост от това безсмислено ежедневие.

Втори опит
Вторият ми опит бе, след „Раковска“
Бях твърдо решен да направя промяна, но този път добре да я обмисля.

Съдба

Съдбата ни е в собствените ни  ръце. Зависи от нашите оценки и решения и не само  за важните неща. Понякога нещо дребно може да преобърне живота ни. Посоката на промяна зависи от вярната ни преценка и самооценка, решенията и действията в ежедневието ни.

До голяма степен съдбата и щастливият ни живот са въпрос на интелект.

…..

Удовлетворен
Човек не може да бъде щастлив, ако не се чувства удовлетворен. За целта, трябва да прави полезни неща.
Захванах се с проекти, в които покривах много специалности, но най-важното – разполагах с времето си.

Време
Времето е инвестиция, при това безценна, защото сме лимитирани от живота. Трябва да се направи добър баланс на времето за полезни неща и за удоволствия.

Бюджет
„Нищо не може да задоволи човек, който не се задоволява с малко“. Според мен, всеки лев изкаран в повече от потребностите, е загубил безценно време.

Здраве
Най-важното е, човек да се чувства добре. Първото, което направих е да спра цигарите. Прекалявах и вече имах проблеми.

Кондиция
Как усещаш тялото си? Критериите са много различни, бил съм спортист и го знам.
Разликите в усещанията са огромни при различните хора. Положителните промени са пропорционални на положените усилия.
Представете си как се чувства един трениран атлет в ежедневието си. В простите неща, в това как стои, как се движи, ходи, сяда, става, как изкачва стълбище…
Той тренира, за да бъде шампион. Дори не осъзнава, че ежедневието му е различно.
Ако иска, може да надбяга трамвай или да носи гаджето си на рамене цял ден.
За него това е нормално. Приема го за даденост, дори не го цени и не му се радва.
Спомням си случай, скоро след активния си спорт.
Цигани с каруца ми докараха 30 торби цимент от топливо, тогава бяха по 50 килограма.
Измъкнах се през обедната почивка и гледам торбите, на тротоара пред къщата. Скоро ще завали и циментът ще си замине.
Набързо свалих ризата, сложих анцунг върху панталона и ги метнах до втория етаж. Тичах нагоре – надолу с петдесет килограма. Поизпотих се, но свърших работата.

Разликите
След като видях силуета си във витрина на Раковска, осъзнах разликата. Стана ми криво, още бях твърде млад, за да изглеждам толкова жалък.
Така е, хората не ценим това, което имаме в момента, приемаме го за даденост.
За мен беше драма, но всъщност е нищо, какво толкова – загубил съм формата си.
Какво да кажат наистина болните и те не са ценели здравето си, преди да го загубят.
Радвайте се на това което имате.

Спорт
Ще се върна на борда. Ще поддържам максимално добра спортната форма, за възрастта си.
Започнах ежедневни тренировки, като действащ, активен спортист. Поддържам всички групи мускули, които укрепват травмите ми. Също тези, които използвам за моите хобите. Тренирам сила, бързина и издържливост…
Държа да съм шампион… на ежедневието си 
За разлика от младежките си години, сега се радвам на кондицията, която имам.

Високи цели
Стремя се към върха на щастието. За такава цел усилията са комплексни, повечето в главата, но тонусът на тялото е много важна компонента.
Ако някой мисли, че “якото”  щастие е лесна работа, много бърка. С мързел не се получава, иска се яко бачкане, интелект, психика, физика.

Подготовка
По това време на сезона, след празничното безделие, традиционно се вкарвам във форма. През ден – два си правя преход на Витоша, денивелация около 900 -1000 м. Ще го преведа на градски език, това са 300 етажа. Т.е. преди да е започнал денят ми, качвам 300 етажа и съответно слизам. Това което не мога да преведа на градски е, че вместо по стълбище, газя сняг до колене.
Някой ще каже, защо не вземеш асансьора. Защо си го причиняваш?
Защото, по лесния начин няма да се докосна до тези уникални усещания, които са моята цел.
За някои е удоволствие да лежат цял ден.
Всеки избира каква доза щастие да консумира.
Винаги съм смятал, че за да вземеш трябва първо да дадеш.
Имам си критерии, под които гледам да не слизам. Нормативът ми е поне 20 набирания или 50 лицеви.
Ако не мога да го покрия – това не е моят живот.

Психология
Умението да живееш щастливо е магия, която си заслужава да се овладее. Това е психология.
Всичко е в главата, да се чувстваш млад, да имаш желания и мечти, които да сбъдваш.
Да се чувстваш млад, нямам предвид възрастта.
Има апатични на двадесет, а има и ентусиасти на петдесет.
Начинът, по който възприемаш текущите събития, подготовката и настройката, които правиш за предстоящите си преживявания, това променя вкуса на живота.
Научете се да обостряте сетивата си за положителните емоции. Ако успеете, няма да пропускате и най-малките детайли от преживяването, което сте планирали.
Аз лично го постигам с яка доза адреналин.
Например с мотора, за което често чувам „Ти си луд“. Нормално е, хората отричат това, което не разбират.

 

Изобщо не рискувам, просто съм на ръба, a там отговорността е много голяма. Мозъкът се концентрира и започва много да внимава:)

Дете
Спомням си момента, в който за първи път изпитах особено чувство на блаженство, на радост, на наслада..
Бях дечко и не можех да си го обясня…
Нищо специално не се случваше в момента, просто си седях в слънчево петно, качен върху дървена ролка за кабели и чаках другите деца от махлата да се появят.
Било е лято, защото бях бос и по къси панталони.
Било е твърде рано, защото ми беше студено.
Било е неделя, защото дърводелната не работеше, а бях там, в склада им – любимото ни място за игри.
Предвкусвах прекрасния ден и чаках.
Веско, Дарий, Кайо, Шопето…. се бавеха и това ми даде време да оценя мига.
Това чувство се запечата в главата ми и си го спомням ясно до ден днешен.
След години, вече по-голям, определих това усещане като щастие.
Силата на този момент бе в това, че го осъзнах.
Оцених го, усетих го и не допуснах да мине край мен незабелязан.
Това е ключът за райската порта.

Не пропускайте моментите.

Чистота
Щастието е лесно и достъпно за децата.
Те подскачат, тичат и се радват във въображаеми светове, защото са чисти.
Децата са невинни, те са ангелчета.

„Лошите мисли са пречка за щастието“. Философите от древността са го казали, не аз.

Религия
Щастието е религия, защото пътят към него минава през пречистване, освободаване от негативната енергия.
Светата църквата плаши с жестоки наказания след смъртта, ако не спазвате десете божи заповеди.
Новата религия „Щастие“ ви осигурява блаженство тук и сега, на тази земя.
Само трябва да се освободите от лоши мисли, завист, алчност, егоизъм…

Завист
Лично аз никога не съм изпитвал завист и винаги съм се радвал искрено на чуждите успехи. За мен това е дар.

Алчност
Задоволявам се с малко, още един дар.
Разбира се, ако има повече е по-добре.
Убеден съм, че щастието не се купува с пари…, но те могат да направят щастливия човек още по-щастлив, защото разширяват хоризонта му.

Амбиция
Победих амбицията си, в поредица от тежки битки.
Не ми е нужно да доказвам нищо повече, добре знам какво мога.

Лошите мисли
Опитвам се да нямам лоши помисли и се справям добре. Имам специално пожелание към злонамерените, каквото ми мислят това да се връща към тях.
Не искам да навлизам в техните чувства, не искам да се цапам, просто връщам – добро –добро, лошо –лошо, не искам да знам.
Още ми тежат лошите мисли към баба и дядо, които ме наказваха за белите ми. Всъщност те толкова много ме обичаха, както и аз тях…
Веднъж баба ми ме напердаши и аз я намразих… за няколко часа:) Хвана ме да пуша…, а съм бил едва на четири години…

Винаги виновен
За всичко съм виновен аз. Когато нещо неприятно ми се случи или имам някакъв неуспех винаги търся вината в себе си.
Виновен съм, дори някой умишлено да го причинява, защото не съм го предвидил.

Възнаграждение
Има много поговорки, как добрите дела се връщат. Според мен има голяма истина в това.
На добрите хора им се „отварят портите“.Получават достъп до усещания, непознати за останалите.
Ако искате да сте щастливи – пречистете се. Освободете се от лошите си чувства.
Не забравяйте, Раят е тук и сега, на тази земя.

Съвършенство
Истинският шампион по удоволствие от живота е духовно чист, позитивен и в прекасна спортна форма…, но това не е достатъчно.
Трябва, още да е съвършен в уменията си.

Наивен
Като състезател по ски, още юноша, тренирах двуразово, и целогодишно… и естествено се пързалях перфектно.
Наблюдавах туристите по опашките, как пристъпват с непохватни движения. Строени в студа, мръзнат и чакат да се качат на лифта, където ги брули леден вятър.
А горе, на пистата, започва истинската им мъка.
Голям мерак, за големи страдания.
Мислят си, че могат да карат, а не подозират колко са нещастни, горките.
В свободното пързаляне, състезателите си правехме със ските каквото пожелаем.
Не можех да падна и да искам. Бях истинска пантера и се вадех от всяка ситуация, въпреки глупостите, които правех по бобуните. Естествено, изпитвах невероятно удоволствие от уменията си.
Тогава се питах, за какво живеят тези хора, на тази земя. Те дори не подозират, какъв кеф е да владееш скоростта и пространството до такова съвършенство…

Вече съм “Супер Стар” за класически ски, сега се збавлявам и качвам адреналина с “Мини” в гората 🙂

 

Смях
Пораснах и тайничко си се смеех на тези свои мисли. Хората си се радваха на живота, без изобщо да се качват на ски.

Да, ама не.
След „Раковска“, когато обмислях втория си опит, се върнах към тези свои мисли. Осъзнах, че не са били толкова наивни.
Смешно е наистина, но смешното е ограничаването в една еднинствена област, в случая ските.
По дяволите, любителите наистина не знаят какво пропускат. Разликата в усещането е колосална.
Разбрах към какво трябва да се стремя – към съвършенство във всичко, което правя.

Широк кръгозор
Човек не трябва да стои на едно място, трябва да се развива. Да научава нови неща, да усвоява нови умения и да ги усъвършенства.

Щастливецът има усет за красивата природа, но един и същ обект, дава различно по сила преживяване. В случая яз. Белмекен.

– Може да се наслаждава на прекрасния пейзаж от компютъра си.

– Може на място да му се любува. Тогава пейзажът стават 4D, дори усеща аромата.

– Може с мотор да го раздвижи. Тогава пейзажът стават кино.

– Може и като птица да се извиси и всичко ще се промени, филмът става Супер-продукция.
Прекрасната гледка се превръща в малка част от общото усещане за тази красота.

Един парапланер би могъл да промени преживяването до неузнаваемост, но само ако е в ръцете на опитен пилот.
Ако не е такъв, дори няма да забележи красотата, а може и дискомфорт да изпита.

За истинско и дълбоко усещането, той трябва да се чувства като птица.

Страх
Страхът е причина, хората да пропускат прекрасни преживявания.
Човек, който придобива нови рискови умения, разумно ги развива и успява да достигне съвършенство… без да рискува. Такъв човек може да превърне най-страховитите преживявания, в най-страхотни.
В никакъв случай не бъдете безрасъдни, но да знаете, без кураж няма щастие.
Независимо дали става дума за красива жена или за скок с парашут.

 

Всеки, който преследва Щастието и успее да го доближи, в крайна сметка достига до извода – Няма по-голямо щастие от това – да споделяш щастието си.

 

Благодаря ти “Хъмпи” за прекрасните двадесет години.

 

 

 

Posted in *.*, Fiction, Personal | 1 Comment

Избори Бг

Поредни избори, поредни резултати, отдавна познати…

Светът ми е ясен, както и моята безполезна намеса в настоящето.
Не се тормозя от това, защото животът ми е прекрасен, сам си го правя такъв.
Отдал съм се на щастието си и не спирам да се забавлявам с ежедневието си.

Гласувам естествено, въпреки че осъзнавам…
Зад целия политически спектър, под една или друга форма, стои един единствен субект.
На сцената на живота ни е поставена позната на всички пиеса … „Добри и лоши ченгета“.
Продуцент, режисьор, директор на продукция…. е все той, как КОЙ?

Естествено гласувам… за доброто ченге, за да играе тази роля все пак върши някаква полезна работа, макар и да не поглежда към най-важната…, а и лесно се отказва, когато той му каже в полза на… не знам КОЙ.

Всички са положителни герои и говорят сладки приказки, дават големи обещания, защото знаят, че няма да ги изпълняват. Ролите са достадъчно и добре разпределени, гласове има за всички, но на никой не му стигат… и така всеки си има оправдание.

Този театър “Демокрация” се играе на тази малка сцена България единствено за отвличане на вниманието… от какво.. КОЙ да ти каже..

А светът би могъл да бъде много по-добър.

Не мога да променя настоящето, не съм чак такъв фантазьор. Но съм длъжен да споделя една моя стара фантазия.

Преди тридесет години имах идея за фантастичен роман. Свят с реализирана реална демокрация. Всеки има право на мнение, но се зачита мнението само на компетентните по въпроса.

Днес пиша тези редове, защото преди тридесет години това беше фантазия, но днес тази идея би могла да се реализира.

Лесно е

Защо съдбата ни да бъде в ръцете на хора, които използват невежеството на масите.
Решението е просто, не е нужно да питаме тези, които не знаят, тези които лесно манипулират.
Популизмът се е развихрил по целия свят… Брекзит… Тръмп… сигурно и още роене на Европа ще има…
Трябва ли да зависим от хора, които не могат да се ориентират правилно в обстановката и нямат вярна оценка за предлаганите им политики? В по-голямата си част хората са заблудени…

Не искам да обиждам никого, нека всеки сам да си даде оценка на днешния ден. Нагледах се на публикации във Фейсбук от уж интелигентни хора. Нека всеки сам да си направи равносметка… вчера гласувал… къде е гласът му днес?

Денят за размисъл не е за всеки, светът вече е по-сложен.

Моята фантазия

Съвременният свят вече няма нужда от политически партии. При тях една малобройна върхушка кадрува и подрежда листи от послушници.
Политиците са посредници между хората и управлението. Появили са се, когато площадът не можел да побере всички граждани и е било необходимо представителство в сената. Управлявали са уж най-умните, разумните, образованите, интелигентните, опитните… висшата класа и горе долу е било така.
Това време свърши. Технологиите направиха посредниците излишни. Всеки умен, разумен, образован,…. може да изкаже мнението си.

Депутат

Депутат би трябвало да стане всеки, който пожелае и отговаря на определени изисквания.
Използвам само думата “депутат”, той не е ничии представител, не е посочен и избран от никого.
В управлението е, защото заслужава.

Властта е мощно оръжие и достъпа трябва да се контролира, поне като за огнестрелно такова – свидетелство за съдимост, следствената служба, психодиспансер и поне средно образование.
Това е минимумът, допуск до – тест за интелигентност и психотест.
Първият включва общо образователени познания…. като истрория, география и т.н., а вторият специализиран създаден от психолози за кандидат депутати. Правилно ориентиране в ситуация, правилна преценка, оценка, ценностна система…
Тестът не би трябвало да е много труден, за да има широка представителност.

Покриваш тези изисквания и ставаш депутат първо ниво:)…. с идеална цел. Не получаваш възнаграждения, но имаш право на мнение по глобалните въпроси…, от сорта на Брекзит, избор на президент и т.н.
Даваш гласа си от вкъщи или от всяка точка на планетата.. по телефона.

Важни решения

Следващото, второ ниво “телефонен депутат” е този, който дава гласа си по важни решения, одобрение на нови закони, промени в администрацията и т.н.
Тук изискванията са по-високи. Специализирано образование или богат опит в областта.

Комисии

Най-висшето, трето ниво “депутати” са хората, които създават законите и взимат решенията. Това са експерти в съответна област – икономика, енергетика, право… Те би трябвало да получават възнаграждение.
Работят в трето ниво пространство – предлагат, обсъждат, гласуват и изготвят предложения, които се одобряват в пространството на второ ниво.

Просто е, няма партии, няма лобита, няма скъпи кампании, манифестации и демонстрации:), който го бива участва.

Първо ниво избира президент, премиер и главния прокурор.

Второ ниво одобрява предложените от трето ниво за назначения министри.

Министрите назначават надолу.

Всеки регистриран от първо, второ и трето ниво е регистриран и идентифициран с пръстов отпечатък.
Всеко от тях е медия и публикува във Фейсбук, Туитър, където си пожелае…, а ако някоя новина набере популярност се проверява и разпространява в официалните медии.

Мечти, мечти…

Няма КОЙ да позволи това да се случи.

Да, ама Не. Ако не се случи, няма да се случва Света.

Posted in *.* | 1 Comment

Рожден ден, размисли на 62

Днес имам рожден ден, ставам на 62:)
IMG_1521
Денят е подходящ за купон до сутринта с посрещане на изгрева – Джулай морнинг. Да, но вече я карам по-кротко.
След 60 не отбелязвам специално конкретната дата, а празнувам всеки божи ден и му се радвам от сърце.
Тези, които ме познават, знаят че се храня вредно и пия алкохол редовно. Просто не искам да удължавам живота си в онази крайна фаза с бастунчето, но полагам големи усилия да удължавам младостта си.
Спортувам редовно и се друсам здраво…. с адреналин. Обичам екстремните спортове, те ме зареждат емоционално и ме карат да се чувствам млад.
Общо взето живея си като 30-годишен:)
Не, само 10 % от тридесет годишните живеят като мен:)
Непрестанно, всеки ден, всяка минута планувам жадувани преживявания. Организирам си ги и ми се наслаждавам дълбоко и осъзнато.
Умея го по две причини първо, защото съм съумял да обостря чувствителността си към хубавите моменти и второ, защото се поддържам в добра форма.
Изпитвам хиляди желания и нямам търпение да ги реализирам. Да яхна мотора, самолета, сърфа…. много са нещата, които ме правят щастлив…., понякога това е само една красива гледка, която ме поглъща изцяло.
Бих казал, че съм синът на щастието.
Осъзнал съм, че всичко необходимо да бъдем щастливи ни е дала природата единственото, което ни трябва е здраве. Просто трябва да се научим да го ценим и когато го имаме.
На човек не му трябват много пари, за да бъде щастлив, не му трябват излишни придобивки. По-скоро му трябва да се самоусъвършенства, да развива умения, усещания…, а това изисква време.
Времето е много по-ценна инвестиция от материалното, стига да знаеш какво да го правиш. Майсторството е в баланса на разпределяне на усилията.
Трудно се достига до подобно мислене, не можеш да го получиш на готово, просто да научиш или да купиш. Това е състояние на духа, за което трябва да се потрудиш.

Сравнително късно узрях за тази философия, преди това имах доста неща да свърша, да създам и осигуря семейство, да понатрупам опит… и да порасна:)
В младежките си години всеки е безсмъртен и не умее да цени мига. Освен това се пали по много по-висши цели от личното щастие.
Живях достатъчно дълго анализирайки света наоколо и осъзнах, че злото вече е набрало голяма скорост и никой не може да го спре. И главен виновник е….. човешката природа… Его, алчност, завист…… и не на последно място глупост.

Разбирайки, че не мога да променя света… избрах щастието за мое ежедневие:)

И като един млад (30) и щастлив човек започнах да мечтая… за един по-добър и справедлив свят.

На днешния си рожден ден си позволявам да се обърна към политиците в Англия, сега е актуално, гласува се Брекзит.
Не си правя илюзии, че някой ще ме чуе от тази трибуна, но аз да си кажа.
В днешния технологичен свят всяка дума остава следа, па кой знае, някой ден, след мен:)

Англия
На света е имало много велики цивилизации, за които не знаем почти нищо.

Смайващи свидетелства, по чудо оцелели от вандали доказват съществуването им. Дори за днешната техника те са необяснимо сътворени.
Всички тези велики цивилизации са били безмилостно унищожени от варвари. Диви, жестоки, необразовани, алчни…
Светът се върти, историята се повтаря и повтаря..
Преди 2000 години, когато Нерон е завладявал Англия със слонове са му се чудели, защо му е.
Островът е бил обитаван само от диви племена, дори имало е чевекоядци сред тях.
След няколко столетия безуспешни опити да ги цивилизоват римляните са се отказали и са се отеглили. Било безмислено и скъпо да поддържат гарнизони там.

Промяната
Светът се върти, човечеството се развива, едни цивилизации западат, други се въздигат…
В Англия се раждат умове като Томас Мор, Нютон, Шекспир…
Започва чудовищна индустриализация… съпроводена с “Тежки времена”..
Водят се безкрайни битки за преразпределение и се завладяват безбройни територии по целия свят….
Англия се превръща в поредната нова империя и велика цивилизация.
Светът продължава да се върти…, а доброто и злото са все така преплетени..

Политиците правят своите компромиси, избират по-малкото зло или се съюзяват с едно зло, за да победят друго такова.

За сега Чърчил все още е герой?, за Дейвид все още никой не се е изказал. Времето ще отсъди.
Какво кара политиците да взимат техните решения… Разум? Обществен интерес или лична амбиция, алчност, комплекси…

Ясно е, светът се развива пулсиращо с крачки две напред, една назад.
Сега обаче е различно, светът зад нас се срива и зад гърба ни е бездна.
Имаме си ядрени играчки и крачки назад са недопустими.

Животът

Убеден съм, че Животът е нещо много сложено, много по-сложно от колкото изглежда. Нещо което не сме дорасли да си обясним. Твърде малки сме още, има много още да се учим.
Обясненията на религиите са откровенно наивни.
Аз определено съм избрал доброто в този необясним живот и ако моят избор наречем Господ, предпочитам да си имам директна връзка с него.
Не ми трябват йерархични църковни структури от посредници. Доверявам се на моята лична преценка, кое е добро и кое зло.
Сигурен съм, че всеки човек дълбоко в себе си носи тази преценка. Дори и тези, които служат на злото, а те са много. Малко от тях обаче го правят съзнателно. Повечето са дезинформирани или не се замислят много, защото така им е изгодно.
Убеден съм, че тук на земята сме на изпит. Нашите действия и решения ще бъдат оценявани.
Мисля, че всеки от нас си има мисия, която трябва да изпълни, докато е на този свят. Каква е моята не знам.
Може би трябва да споделям идеите си, които ме връхлитат.

Имам въпрос към Дейвид Камеран.

Защо ги питате? Защо рискувате Света ни?
Защо питате глупавите, необразованите, неориентираните, лесно манипулируемите.
Не ги питайте тях, а умните и образовани хора.
Ако ще питате всички, по-добре не задавайте този въпрос.
Глупавите повличат умните със себе си. В крайна сметка всички страдат.
Просто някои се усещат по-късно как е трябвало да постъпят.

Помагайте им. Вие политиците мислете вместо тях.

Решението

Аз съм за непрекъснати референдуми, по всички важни въпроси.

Но да се гласува само по електронен път и да има кратък тест по темата преди всеки вот.

Лесно е, в съвремения високо технологичен свят не е проблем това да се случи.

Така ще се питат за мнението им само интелигентните, образовани, информирани и мислещи хора.

Предварително знам аргументите против, те идват от статуквото.

Системата щяла да бъде пробита от хакери. Нищо подобно сега са големите измами, с бюлетините.

От няколко години дори телефоните имат пръстов идентификатор, а банките оперират с телефонни преводи. Това доказва, че не е кой знае какъв проблем сигурността.
Освен това лесно може да се хванат измамите, всеки ще може да провери как е отчетен гласа му.

Залогът е твърде голям, бъдещето на света.
Струва си да се създаде необходимия софтуер и да се въведат подходящи машини в изборните секции за хората, които нямат хубав телефон или компютър.

Другата атака ще е за дискриминация, пак от статуквото.

Не съм съгласен, никой не е дискриминиран, нали се дава равна възможност и достъп на всеки да гласува. Ако някой не успее на даден вот, да се готви, да попрочете за следващия.

За каква дискриминация говорим, нали се прави пресяване, получаване на допуск до вот.
Право се дава на всеки, но се допускат само по-информираните за съответната тема.
Справянето с компютъра също е част от този тест. Не е редно хора, които живеят в миналия век да решават съдбата на хората от бъдещето, колкото и да са умни и мъдри.

Един щял да гласува за цяло село:)
Как ще стане с пръстов индентификатор или снимка в момента на вота…. то лифта на Боровец не пуска двама души с една карта, та система за гласуване няма да измислят.

След идентификацията се генерират 2-3 еднотипни елементарни въпроса. Имаш 30 секунди за маркиране на верните отговори и съответно ДА или НЕ за вот.
Вместването в тези 30 сек. също е част от теста.

Не знам, дали си давате сметка колко би се променил светът с подобно въведение.

Това ще сложи край на манипулациите и на популизма.
Край на флирта с маргиналите. Политиците са готови на всичко, за да ги изберат.

Ако има подобен образован коректив и регулярно допитване по важните въпроси…
бюрокрацията ще се свие и администрацията ще се оптимизира ….

Да, имам си мечта….

И една още по-голяма…

Това е следващата крачка. Власт без посредници.
Свят без партии и политици. Сега действащия модел отдавна не работи.

Вижте Америка, огромна страна, а не могат да излъчат един приемлив кандидат за президент.
Това е така, защото партиите са йерархични структури и малки групи от несменяеми хора кадруват и номинират кандидатите.

Когато властта се персонализира става ясна мишена. Лесно може да се притисне и корумпира.

Злото пробива именно през политическата класа, през посредниците в управлението. Ако ги премахнем, то губи своите лостове за въздействие.

Малко повече за моята неосъществима (за сега) мечта.

Историята показва, че човечеството се върти в омагьосан кръг.
Обществото е безпомощно да се справи с настоящата система на управление.
Кризите се редуват – културна, морална, финансова, военна…

Познатата ни демокрация не дава решения, нито прави крачка напред, стои на едно място и се върти като торнадо.. изреждат се партии, обещания.., а резултатът е, че истинската промяна става все по-трудна, защото системата натежава и натежава превръща се в истинаска черна дупка. Създава все по-тежка и самовъзпроизвеждаща се бюрократична администрация, която притегля и поглъща всичко… само решенията ускорено се отдалечават.

Светът има спасителен изход, технологиите го създадоха и решението е – Виртуален парламент, с идеална цел…, без ограничение в броя на депутатите и без заплати.
Би трябвало участието в управлението да е достъпно за всеки. Не е нужно да бъдеш посочван или избиран от някого.
Ако искаш да станеш депутат, просто трябва да се запишеш:)
… само дето ще трябва да отговаряш на определени изискванията.

Условията за регистрация – възраст, редовно плащани данъци, чисто съдебно минало, успешен психологически и образователени тестове и… положителен финансов баланс към държавата:) т.е. ако си на издръжка на държавата, независимо дали си бюджетен служител или социален , нямаш право да бъдеш депутат.

Така в управлението и създаването на законите ще участват само реализирани, загрижени, интелигентни, образовани и мислещи хора.
На такъв парламент трябва да се поверят назначенията в държавите – президенти, министри, прокурори, съдии, шефове на митници, комисии и т.н….

Лошо му се пише на Злото в тази фантазия… остава и без зъби.

Защо умните хора в Европейския съюз да не направят крачка в тази посока, като реакция на Брекзит. Ей така, без реална власт, само за проба, експериментално… да се създаде виртуално общество с членове отговарящи на високи критерии… и да видим дали неговите преценки ще съвпадат с тези на политиците:)

Ех, как се размечтах…. на връх рождения си ден:)

П.П. Е, какъв беше този ход на Дейвид Камеран?
Дали това не е някакъв план за разобличаване на Злото? И Англия да се върне пречистена от популисти в Евросъюза?… и това да е пример за подражание за останалите страни?
Или пък битката със Злото в континентална Европа е безвъзвратно загубена и я оставят на вълците?

Скоро ще разберем.

Водачите на евроскептиците се разбягаха пред отговорностите… Негативите лъсват всеки ден… Шотландия и Ирландия искат да си ходят… Изборите май ще отчетат промени в общественото мнение… задава се и нова Маргарет Тачър…, а парламентът още не се е произнесъл по референдума и няма официално действие в посока напускане.

Интересно си е.

Posted in *.* | 2 Comments

Лудият Голф

IMG_6620
Законът е за всички и всеки трябва да го спазва.

Аз лично нямам нарушение от седем – осем години. Но това, че спазвам:) правилата не означава, че ги одобрявам.
Не обичам да говоря за движението по пътищата, най-вече за ограниченията на скоростта. Още повече, когато става дума за мотори. Упорито съм избягвал темата извън кръга на практикуващите. Би звучало шокиращо за широката публика….ако говорим откровено за моторите. Хората не подозират колко различна е тази машина, какви характеристики има, колко трудна и опасна за каране е, колко специфично е управлението и… Не можеш да я сложим под един общ знаменател с колите.

Нашумелият случай с „Лудия Голф“ (момче с психични проблеми, което излиза на лов за мотористи) ме накара да наруша обета си за мълчание. Реших да споделя част от своя опит, като разкажа един конкретен случай отпреди 20-тина години, който промени мисленето и стила ми на каране.
Надявам се, да съм полезен. Ще се радвам, ако някой извади същите поуки, без да преживява подобно нещо.

Приоритети

Ще започна с това, че моето верую е безопасността, независимо как изглежда карането ми отстрани.
Повечето млади мотористи искат да се развиват и гонят високо майсторство в техниката на каране.
Лягат до земята и изцеждат възможностите на завоя до дупка. Достигат до предела… добри са.., но аз не влагам разбиране. Бих ги посъветвал да обърнат внимание на превантивното мислене и да очакват изненадите в завоите.
Техниката е хубаво нещо, но не стига, трябва и мислене.
Шосето не е писта… има насрещно движение, настилките са различни, гумите също…. и няма зони за безопасност, където да се търкаляш ако се наложи.

Както казах моят приоритет е безопасността. Стремежът ми е да карам винаги със съобразена скорост, цифрите нямат значение.
Вярна оценка за ситуацията и предвиждане на развитието и – това е посоката, в която съм се опитвал да се развивам през годините.
Да се радваш на тази уникална машина без да пострадаш изисква много повече от спазване на правилата.
Зад гърба си имам около 2 милиона километра, от които над 300 хиляди на мотор и до сега не съм допуснал да ме катастрофират.
Избегнал съм хиляди катастрофи, това е безкрайна редица от случки, за които няма да разказвам в този пост.
Ще спомена само, че два пъти съм се спасявал от атаки в спряло положение:) Веднъж, дори минах на червено, избрах да се справя с изненадания трафик, пред това да ме размажат. Заблуден от подвеждаща светофарна уредба, водач премина със свирещи спирачки през освободеното от мен място. Дори и спрял, трябва да си концентриран и нащрек, щом си с мотор.
Затова си оставям големи дистанции отпред и възможен изход, когато се налага да спирам, особено последен на светофара.

СЛУЧКАТА … 2 август.. деветдесет и някоя година

До преди тази дата, си хвърчах с мотора щастлив и недосегаем. Имах огромен стаж и нищо на пътя не можеше да ме изненада. Освен, че добре владеех двуколесната машина вече знаех, че не трябва да очакам някой да ме пази, а сам трябва да се грижа за това.

Вече бях осъзнал, че непрекъснато стават катастрофи и винаги единият е невинен…., а ако е с мотор го е згазил здраво.

Приемах за нормално и очаквах всевъзможни засичания, нелогични маневри, минавания на червено, отнемане на предимство…. нормално е…. има толкова много разсеяни, неопитни, пияни и нагли шофьори на пътя.

Приел съм го, нито се ядосвам, нито се дразня… просто си карам и ги очаквам, пък като не се случи, не страдам, че съм намалил или съм се позиционирал по определен начин.
Мисля превантивно и допускам всяко неадекватно действие щом е физически възможно, а когато то се случи просто го отработвам…, имам тази възможност, защото съм си осигурил запас по скорост и по място.

В периода “преди” постигах невероятно високи “съобразени” средни скорости – мечта за формула 1… само Монца ме равнеше:)
Карам без да правя компромис със сигурността, а скоростта колкото дойде….
Да, така бе през деветдесетте… до един 2 август.

Умисъл

Злонамерените действия, за съжаление са непредвидими. Идват изневиделица, когато най-малко ги допускаш.
Обикновено, следя обстановката глобално и мисля вместо другите, ако се появи коза, куче или дупка… това е голяма изненада за някои. Забавянето на реакцията на някой при създаваща се ситуация подсказва колко тя ще е непредсказуема.

Но наистина непредсказуема е рязката маневра без причина.

В практиката си с мотор съм имал няколко умишлени засичания. Тези прояви са много редки, при мен са веднаж на сто хиляди километра.

Случки

Беше началото на деветдесетте, тъкмо се бяха появили борците – първите мутри… аз се прибирах от Щъркела и естествено прескачах колите, като спрели.
Точно преди един остър ляв завой без видимост, черен мерцедес 190, барака наби яки спирачки – без никаква причина… почти спря.. и в момента, в който тръгнах да го заобикалям с газ ме затисна към скалите… успях да се измъкнах благодарение на много по-мощния си мотор…, но реално взех завоя в насрещното без възможност да се прибера ако дойде някой насреща… извадих голям късмет, че нямаше никой.
Огледах пасажерите. В колата бяха пет главанака видимо доволни от чувството си за хумор.

След този случай преосмислих отношението си към мутренските коли…. само месец преди това наказвах Крушата 2-3 пъти с червения му кабриолет на път за морето…
.. веднъж ме бяха заклещвали три Ес-класи до мантинелата в третата лента, бяха ми оставили само няколко квадратни метра…, а се движехме с пределната за Ес-класа скорост – няма да цитирам! Беше мноого нервно, в един момент ми отвориха отпред и аз изхвърчах ….. добре, че карам силен мотор. Кортежът ме затвори, за да ме разгледат отблизо:) Искаха да видят кой бърза повече от тях….. и аз като тях бързах, за да не забравя на къде съм тръгнал:)

Явно до преди “Щъркела” бях попадал само на “готини” мутри:)

Изпитанието на 2 август.

Километри прав, празен път и само един Тир се тътри с 40-50км/ч, някъде отпред. Отдалече съм се преустроил в лявото платно и си карам, като пич, нали гоня висока “съобразена” скорост.
В момент, когато наближавам критично, тирът с рязка маневра се премества пред мен…..
Това упражнение съм го имал преди 40 години с кола, но тогава имаше причина – паркинг в ляво, който тирът видя и реши да паркира… човекът просто не ме беше видял…, а сега, от ляво е мантинела, а пред него нямаше друга кола, затова беше толкова неочаквано.

Скачам на спирачките и започвам интензивно спиране, но чак толкова интензивно, колкото ми трябва при тази скорост не може…. гумите блокират, ту предна, ту задна, отсичат ме, пускам спирачката, пак спирам и пак и пак. Намалявам бързо, оставяйки черни черти по асфалта, но камионът продължава да се приближава със страховита неизбежност.

Не посмях да го задмина от дясно, би трябвало да има причина за тази маневра…. аз ли да я поема, щом той я заобикаля.
Тирът беше бордови и изглеждаше празен, но имаше капаци, които бяха вдигнати, ако ги нямаше щях да скоча отгоре му и да оставя мотора да се разбие отзад.
Накрая дойде моментът и аз избрах да вляза в ада … мушнах се между камиона и мантинелата…. в първия момент моторът легна почти до земята, но успях да го изправя….. ужас, настилката беше пясък и трева….. щом докоснех спирачките, гумите блокираха и моторът започваше да се мята, като бик…. аз продължавах да навлизам в този тесен, прашен, шумен ад…. едва наваксвах на поднасянията с кормилото и на косъм овладявах мотора…., а на сантиметри от мен се въртяха с грохот поредица от огромни, двойни гуми…. в един момент скоростта ни се изравни….

Вече бяхме изминали доста път така и „препятствието“ би трябвало да е отминало… очаквах всеки момент камионът да ме освободи, но вместо това, той продължаваше да ме притиска …. намалявах скоростта и започнах да се измъквам назад…. бях стигнал почти до кабината и ме чакаше дълъг път обратно…. Камионът караше с около 50, а аз бях почти спрял и с тази ниска скорост едва пазех равновесие с тежкия мотор, в това ограничено пространство и по този хлъзгав банкет….. и само на сантиметри от тази ужасна мелница от огромни гуми, гуми, гуми.

Изход

В момента, в който се измъкнах, бяха останал без сили, както физически така психически. И адреналинът не ми помогна, бях размазан…., дори не подпрях мотора, а го пуснах на асфалта, прескочих го и продължих да ходя.
Огледах се и установих, че не е имало никаква причина за тази притискаща маневра…??

Трябваше ми време, за да се възстановя от преживяното. Ходех напред-назад, изследвах черните линии, които бях оставил по асфалта, бе огромно разстояние, а следите в пясъка… при първото влизане минаваха зад мантинелата ….късмет, че не съм срещнал колонка да ме изстреля в мелницата…
Опитвах се да си обясня какво се бе случило.

Това не беше от онези моменти на уплаха, които ти спират дъха, това беше продължителна битка на живот и смърт.
Тези 15 – 20 секунди ми се видяха, като цяла вечност.

Седях в тази пустош и си събирах мислите. Чудех се каква ли е причината за това действие.
Дали шофьорът не е заспал? Едва ли, ако беше така щеше да се премести плавно по платното, а не така рязко и премерено да ме засеча…. Дали не си е изпуснал запалената цигара, щеше веднага след маневрата да погледне в огледалото и да ме освободи.. , а той продължаваше да ме притиска и притиска.

Защо му е да ме убива без причина? Та той не ме познава.
Със сигурност му е било нещо криво, пък и кои караха мотори в тази години.., може да ме е взел за някой… знам ли …
Знам, че има лоши хора, зависливи… ама чак пък толкова….

Сигурно не е добре, човекът. Да, определено е някой ненормален, да посегне на живот… до този извод стигнах.
А и мястото бе идеално за покушение… нито един свидетел в тази пустош … през онези години имаше периоди без никакъв трафик… и бензинът беше кът.

Нов стил на каране.

На втори август, морето взимало жертви…, а аз, екстремният сърфист щях да загина на пътя…, е поне си извадих поуки.

Не бих могъл да се откажа от моторите, не бих могъл да живея без тези усещания, които карането на мотор ми дава.
Реших да променя стила си на каране, но да продължа. Въпреки рисковете, продължавам да карам и до днес.
Но от този 2 август нататък, приех нов стил на каране.

Към дългия списък от очаквани изненади от разсеяни и неопитни водачи включих и умишлени действия.
Покрай никого вече не минавам на доверие, всеки вкарвам в спирачния си път и след това го издухвам.
Изобщо не влизам в обсега му. Първо имам възможност да се измъкна назад, а после изчезвам напред.
Може никога повече да не ми се случи подобно покушение, но аз вече така си карам.
Малко е изнервящо за толерантните и мото-феновете, които очакват да профучиш край тях, но това е положението, сигурността над всичко.
Изобщо не чакам някой да ме пази, а използвам динамиката на мотора, за да бъда недосегаем. Затова и карам от най-мощните мотори.

Съвсем закономерно след този 2 август високите “съобразени” скорости паднаха драстично. Сложих край на рекордите.

За съжаление този безопасен стил на каране е в противоречие със правилника за движение по пътищата. Случва се при тези ускорения за кратно, “значително” да превиша максимално разрешената скорост.
Е, когато се налага да избираш дали да пострадаш или да бъдеш глобен…. 🙂

Карам по този начин от много години и установих, че съм забравил правилата:) Не съм ги забравил, но ми трябва време да измисля кой има предимство…. по-лесно ми е ако някой ама много иска да мине, да го пусна:) Ако иска да направи обратен завой, без мигач, на забранено… Моля… затова ако има човек в спряла кола или се движи съмнително бавно.. много внимавам, вкарвам го в спирачния си път и гледам гумите…

Фантазии

И тъй и тъй съм започнал да се изказвам по тема табу….. Ще си кажа и мнението за ограниченията на скоростта.

Според мен хората карат, като луди в рамките на позволеното!

Всеки ден по тихата ни, тясна уличка минават младежи с 30км/ч!! За мен това е безумна скорост, но е разрешена.
Аз лично по такива улици карам с 5-10 км/ч и през повечето време с крак върху спирачката.

“Прилежни” шофьори вдигат 70 – 80 км/ч със скапани коли, без гуми, по пътища с дупки!!
Пак те се хранят, пишат СМС-и, блеят докато се движат с разрешената скорост от 140 км/ч по магистралата…
Е, как няма да не сме на това дередже. Всеки ден даваме жертви, като при война.

Всяка скорост е опасна и с 10 км/ч може да стане голяма беля… ако се подложиш на Тир:)
Скоростта е наистина опасна, но само в комбинация с липса на умение, опит, концентрация….
Тя е само компонента от проблема.

Вторачвайки се само в скоростта създаваме условия за рекет и тормоз.

Законът не трябва да бъде само тояга, трябва да има и морков.
Затова предлагам да има не само наказания, но и стимули:)

СЪОБРАЗЕНА СКОРОСТ, това е разковничето.

Знакът – 60, той си е там…, там е и в дъжд и в пек, там е и ден и нощ, там е в мъгла и в сняг…. там е и за Мерцедесът -последен модел, там е и за Търбантът едвам. Там е за млад и за стар, там е за професора и за неграмотния, за пияния и за трезвия, за 20-годишния опит и за начинаещия….. възможностите са различни… съобразената, безопасна скорост за един е от 20, за друг е 100…..,
а малко по-надолу е катаджията.

Имам предложение за оптимизация.

Нека да се води битка с несъобразената, а не с превишената скорост. Тя се доказва лесно – участие в ПТП.
Нека да се отчитат участията в инциденти.
Нека има единен регистър.
Нека гражданската отговорност да бъде с цена от 10 до 1000 лева.
Нека стикерът да е с различен цвят. Зелен – чист, Жълт – допуснал и Червен – предизвикал ПТП.
Нека новите водачи да са с червен стикер – две години и с жълт още пет.
Нека камерите на КАТ да се включват само от жълт и червен стикер.
Нека катаджиите да наблюдават, да спират и проверяват приоритетно!
Нека да има строги санкции.
Нека да има лишаване от правоуправление след причиняване на ПТП.
Нека да има и лишаване завинаги и затвор на рецедивистите и убийците….., но

Нека да ни оставят намира:)

Аз лично съм си наложил наказанието предварително.
Още, когато се захващах с моторите реших, ако падна, самокатастрофирам или допусна някой да ме удари –
се самонаказвам с лишаване.
Отказвам се от мотора, явно не ставам за тази работа.

П.П.

Позволявам си да се обърна към младежите. Възхищавам се на майсторството им, но се притеснявам за тях.

Когато изцеждаш завоя, когато караш на предела, спирачният път е много по-дълъг от разстоянието до изненадата, която може да изникне…, а това е промяна в сцелпението, неравности, свличания, пропадания и всевъзможни пепядствия….
Може да се случват рядко, но ги има.

Един случай от миналата година

На ляв завой, подбалканското някъде след Саранци… карам си нормално за мен със запас и естествено съм на осовата линия. Завоят е с променлив радиус за мен се отваря, а за насрещното се затваря.
По средата на завоя срещу мен изскача камионче, тип хладилник около – 3 тона. През предното стъкло виждам уплашен млад шофьор с очи като палачинки, навил кормилото докрай и вече е по средата на платното, а тепърва завоя се изостря.
За мен бе много по лесно да му мина обратно, от ляво, но риска за челен удър със следващия ме спря. С бърза маневра за промяна на траекторията и яка спирачка, докато моторът е по-изправен успях да убия значително скоростта и да се изместя до мантинелата. В този момент камиончето поднесе и тръгна с вратите напред. Внимателно следях движението му и се мушнах през половин метър пространство, което ми остави. Ако ме застрашаваше сблъсък – нямах проблем да оставя мотора и да прескоча мантинелата, вече се движех с 20-тина км.
Ако караш на макс, без запас няма как да отработиш подобна ситуация.
Тези случаи са много редки, кога ли камион ще поднесе срещу теб…., но се случват… резултатът би бил един – той е виновен и гад, а ти… ти влизаш в статистиката.

Posted in *.* | Leave a comment

Маслен нос

Лимнос 2010

Вчера, на Никулден, по време на традиционния обяд разказах пред близките си една случка.
Всъщност тя е повод да почитам Св. Никола толкова силно.

Мисля, че съм длъжник на закрилникът за моряци, рибари…. и сърфисти.

Малко хора знаят подробности около този случай. Дълги години избягвах темата най-вече пред семейството си.

Когато научи за това мое премеждие, съпругата ми Ели настоя да го споделя в блога си.
Случката наистина е поучителна и би могла да предотврати нечие нещастие.

Имало едно друго време

Преди много години сърфовете бяха като кораби и предимно самоделки. Дъските, бяха около четири метра с вместимост триста – четиристотин литра и всичките си имаха швертове. Гиковете бяха по три метра, а платната – геометричен триъгълник…..

Успях да трансформирам няколко сърфа собствено производство в един оригинален “Марлин” 200 литра. Олраунд с клап-шверт, беше хит за времето си.

Вече бях станал доста добър и исках да карам само в бури, но те са рядкост за нашето море.
С този нов сърф не можех да стоя на брега. Току-що се бях пребазирал от Арапя на Градина и реших проучвам акваторията наоколо.
Станах самотен мореплавател:) обикалях заливите наоколо.
Чаках малко по-силно време, за да правя по-дълги преходи.
В крайна сметка съм обиколил крайбрежието от Варвара до нос Емине със сърф.

Първото ми минаване над Маслен нос

Една вечер излезе силен северо-източен вятър и духа през цялата нощ. На сутринта реших да се кефя на пълния курс и тръгнах на юг.

Преминах между острова и Стария град на Созопол, вълните бяха огромни. Над Харманите яхнах една вълна и я яздих на бакщак крещейки от кеф. Заради този кеф за малко да се ботурясам в скалите на “Германката” – Боджака.

Измъкнах се на косъм и това ме отрезви.

Започнах да катеря отдалече, за безопасно преодоляване на Маслен нос. От север той изглеждаше, просто като един ръб.
Покрай Дюни минах на километри навътре в морето и продължавах да катеря, движейки се на юг.

Северната страна на Маслен нос изглеждаше респектираща в този ден, от далеч се белееше страховития прибой. Огромните вълни се разбиваха върху скалите, чак до устието на Ропотамо.

Направих поворот и влязох още по-навътре. В един момент имах запас около шест-седем километра и реших, че са ми достатъчни, за да прескоча безопасно заветния нос.

Напредвах и оглеждах от далече какво ме чака. Оказа се, че зад първия ръб навлизам в един безкраен врящ котел.
Отпред и отдясно се разкриха цяла поредица от бушуващи малки скални заливи, а далеч напред ме чакаше зловещ десерт. Най-южно носът стърчеше навътре в морето.

Имах голям запас като разстояние до брега, но вече не бях сигурен, че ще ми стигне. Работата беше на кантар и реших да не рискувам с повороти, в тази пералня.
Едно падане и закъсване можеше значително да влоши нещата.
Напредвах бавно, защото се опитвах да катеря. Борех се за всеки метър височина, не трябваше да падам по вятъра в никакъв случай.

Този предстоящ най-южен ръб се оказа истинският Маслен нос, всичко до тук е било прелюдия. Прибоят се случваше пред него навътре в морето. Имаше плитчина по дължината му.

Бях се концентрирал на макс, стисках зъби и приближавах мига на развръзката. Очертаваше се да мина само на стотина метра над прибоя.
Тъкмо започвах да се успокоявам, че и този път ще ми се размине, когато забелязах, че навътре в морето се надига една огромна вълна. Като истинска планина, стърчеше необичайно над останалите.

Макар, че я видях от километър, нищо не можех да направя, щяхме да се срещнем на най-неподходящото място, точно пред носа. Ако се опитах да я изпреваря, да ускоря пускайки по вятъра, щях да се набутам точно в прибоя на “стандартните” вълни.

Тръгнах максимално остро срещу вятъра, почти спрях, за да направя неизбежната ни среща, колкото се може по-навътре.

Приближаваше се зловещо бавно и с всеки метър ставаше все по-стръмна и по-висока. Накрая се изправи пред мен, като стена. Почувствах се като пред входа на двуетажна сграда.

По някакво чудо, почти вертикално Марлинът се качи до върха на вълната точно в мига, в който тя се пречупваше.
В един момент се оказах над тунела на разбиващата се вълна.
Беше изтеглила водата пред себе си и скала от озъбеното дъно се показа над повърхността.
Гледах я ужасен на около седем – осем метра отдолу.
Изтръпнах, не знаех как ще свърши всичко това.

Последва здраво пропадане и мощно разклащане…… и всичко побеля. Чудя се как успях да се задържа и не паднах в тази преизподня.

Останах да стърча сред пяната, със спряло сърце.

Вече не бе нужно да бързам, имах време да се даврандисам. Държах посоката и бавно се измъквах. Следващите няколко вълни бяха от стандартния размер, само ме повдигаха и спускаха, а се разбиваха на стотина метра след мен.

Бях преминал критичната точка и пред мен в дясно имаше вариант за акостиране, северния плаж на Приморско.
Скоро видях и Перла, но пропуснах тази възможност да стъпя на твърдо, чакаха ме на Атлиман.

Пуснах по вятъра, яхнах следващата вълна и с нея подминах Приморско. Кефех се, но вече не се забавлявах по същия начин, чувствах различно.

Подобни изпитания ни променят завинаги.

Вижте как изглежда Маслен нос, обиколка от въздуха

Плажовете бяха пълни с хора въпреки черния флаг. Бяха толкова близо, забавляваха се, ядяха си сладоледа,
а само преди няколко минути се чувствах толкова сам, все едно – бях на друга планета ….

При практикуване на екстремен спорт, независимо дали сам или в група, човек трябва да разчита единствено на себе си. Всички негови преценки, решения и действия трябва да са такива.

Не е за вярване от каква ситуация се измъкнах. Ако тази вълна ме беше захлупила върху скалите щях да имам маса тежки травми, а най-близкия плаж – Перла е на километри плуване сред страховити вълни.
Нищожен шанс за оцеляване.

Как да не почитам св. Никола?

Празнувам на Никулден, повече от всеки Николай 🙂

IMG_8008

След години, трябваше да стана пилот и да се вдигна на две хиляди метра, за да ми се изясни картинката. Ръбът, за който говоря е най-долу, в дясно на снимката. Идвайки от север, след Боджака, минавам далеч навътре покрай Дюни и Аркутино и виждам насреща, само първия ръб на Маслен нос.

Едва по-късно разбираш какво те чака в бурята, Пътешественико 🙂

Човек без опит не подозира в какво се забърква в ежедневието си.

Трябва му интуиция, поглед отдалече, отстрани, от високо.., от висините на опита … така е в живота, не само на сърфиста 🙂

А опитът трябва да се споделя, за да знаят тези които се интересуват.

 

ПП

Няколко пъти съм минавал край Маслен нос. Веднъж, дори само на пет метра от скалите :). Бяхме с Люси.

Години след описания случай, двамата отскочихме до Арапя, при силен западен вятър.

Между двата пика на Маслен нос, повърхността беше като огледало. Мравките пиеха вода. Ефект от посоката на вятъра.

Но щом подминахме южния ръб, този път безобиден и се отдалечихме от сушата, на пет – шест километра навътре, ти да видиш вълни, но вече бяха от брега.

В този случай няма опасност от размазване в прибой, но ако ти се счупи нещо по такелажа, си уан-уей пътник. Пътуваш за Одеса:)

Там някъде загубих последният часовник, който носех. Страхотно Касийо, сигурно още показва на рибите часа, дата, дълбочина и посоките на света… 🙂

Маслен нос си взе такса преминаване или курбан 🙂

Вече не нося часовници, не защото Маслен нос може да разбере:) – не обичам бижута … телефонът ми показва точното време сега 🙂

Posted in *.* | Leave a comment

Полет

 T+T 005

От най-ранно детство съм див екстремист. Още от пеленаче се чудя, как да се пречукам по-успешно. Едва проходил, на година и половина съм се разходил по керемидите на покрива, на три съм се возил външно, отзад на трамвая… и още няколко подобни подвига, отвъд моите спомени.

На четири-пет бягах през оградата и подлудявах квартала, скрит цял следобед в нечие мазе. Беше много забавно, да чувам името си от всички посоки.

На седем – осем измислях страхотни игри и организирах състезания, кой ще стъпи на по-тънко клонче, кой ще се качи по-високо на високото напрежение, кой ще притича по-близо пред трамвая…. или надбягване с „факли“ над главите.

Консервена кутия, закована на дълга летва, пълна с горяща газ….. голям купон, когато се разлее става огнена лавина и остава горящ тротоар…

Определено съм бил еталон – ужасно палаво дете, проклятие за всяка майка…

Около десет се светнах да вдигам кутии с карабит, но дяволчето в мен ме подкокороса да пробвам с кофи и варели.

Извадих късмет и останах цял в модата със самоделни бомбички.

……………

Спортът

На всичко това, спортът сложи край. Той погълна всички мои мисли и пренасочи енергията ми.

Започнах късно, едва на петнайсет. Слава богу, че успях да убедя родителите си, които години се противопоставяха. Притесняваха се, да не си разваля „добрия“ успех в основното училище.

Определено не бях послушен, спретнат зубър.  Много отдавна се бях запознал с цигарите и алкохола, а родителите ми естествено нищо не подозираха.

Кой знае какъв щях да съм днес, ако не беше тази колосална спортна промяна.

Ски спортът ме преобрази и ме спаси, от мен самия. Продължи да ме среща с риска, но вече осъзнато се готвех за тези срещи.

Професионалният спорт, това е невероятна школа, която дисциплинира, калява и изгражда правилна самооценка.

На тридесет приключих с активния спорт. След години, на срещи със съотборници, всички бяха единодушни и коментираха, че е било лудост.   Чудеха се, с кой акъл сме рискували живота и здравето си. Много от тях влючително и Сашо Диков дори не са стъпвали на ски, от онези далечни времена.

 

Начало

Аз не бях съгласен, на тридесет тепърва започнах с „лудостите“, екстремните спортове.

Професионалният спорт беше една отлична подготовката за последващите ми занимания.

Да практикуваш екстремни спортове не е хоби, това е начин на живот. Ако искаш да си безопасен и да им се радваш без да се нараниш или осакатиш, трябва да им се посветиш.

Жизнено важно е да си в кондиция и да поддържаш добра спортна форма.

Екстремни декади

През всяко десетилетие от моя живот, съм имал любим доминиращ спорт, на който съм се отдавал напълно. Включвал съм го в колекцията си от спортни занимания, без да изключвам предходните.

Всяко ново хоби е разширявало кръгозора ми и ме е обогатявало.

До тридесет – се състезавах в алпийските ски дисциплини.

Десетилетие отдаден на сърфа, бе до четиридесетата ми годишнина.

От четиридесет до петдесет се посветих изцяло на двуколесните – спускане с колело и мото-крос….

На петдесет, точно преди десет години се захванах с летене.

На 27.11.20о4г. бе първият ми полет с малък самолет и това предопредели съдбата на следващата ми декада.

Малките самолети – определено са десертът на кариерата ми в екстремните спортове.

Имам чувството, че целият ми съзнателен живот, спорта, образованието са били подготовка за това начинание.

И както винаги до сега, се отдадох напълно на новото си хоби.

Дори завърших с отличие следдипломна квалификация „Авиационно оборудване“ в Техническия университет.

Хей така. Не, за да го работя, а за себе си, от интерес.

……….

Ще допълня само, че мощният шосеен мотор е непреходна моя страст през всичките тези години.

Съвършена комбинация

Съвършена комбинация

Не само, че не пречи на отдадеността ми към доминиращия спорт, а дори е задължителна подправка, която концентрира и обостря сетивността.

Мотоциклетът е номер едно в класацията ми, като най-опасно занимание.

Полет

Летенето с малък спортен самолет е несравнимо изживяване. Да се рееш като птица в трите измерения, това усещане не може да се разкаже, трябва да се изпита.

Не е същото ако те возят, контролът на процеса е това, което дава усещането за свобода.

Кагато си пасажер се любуваш на гледки под непознат ъгъл и  се забавляваш, като в лунапарк, но няма да се усетиш “летящ”, като човек с крила, а това е чувството, към което се стремиш при летенето.

Колкото е по-макък и по-лек самолета, колкото е по-близък до твоите размери, толкова усещането е по-близо до полета на птиците..

Не, много по-хубаво е…. горките пилета нямат перка и не могат да ходят нагоре-надолу с такава лекота, нито да развиват такива скорости.

Самолетите за удоволствие и развлечение тежат колкото мотора ми и имат разпереност – четири пъти ръцете ми.

Не са кой знае колко оборудвани, на борда имат само най-необходимите основни уреди, за да не тежат излишно.

Да практикуваш летене с толкова малък самолет е напълно достъпно удоволствие от финансова гледна точка.

Разходите са колкото при карането на мотор или джет….., НО – обучението е скъпо и… трябват да имаш много здрави гащи.

Докато се научиш и натрупаш достатъчно опит, спокойно можеш да се утрепеш.

Началото

Каква ти Птица:)

Докато се учиш изобщо нямаш усещането, че имаш крила, напротив под голям стрес и напрежение си.

Определено ти е любопитно, странно е в тази необичайна позиция – отгоре. Под теб са интересни, красиви гледки, но те са премесени със страх и притеснения.

Въпреки житейската ми школа и многобройни спортове, обучението ми се видя доста трудно.

Времето изобщо не ми стигаше по време на полет. Трябваше да гледам толкова много уреди, да контролирам толкова много параметри, а основно гледах навън, за да не катурна самолета. Едва намирах време да хвърлям по един поглед към таблото.

Това продължи дълго…. накрая разбрах, че аероплана сам си лети, просто не трябва да му преча.

Няма спирачки

Когато тръгвах по нанадолнището за кацане и започвах да проверявам, обороти, височина…. и олеле, скоростта нарастнала…. Случвало се е инстинктивно да търся педала на спирачката, но там няма такъв:)

Самолетът е инерционна система и трябва да се действа отдалече, превантивно, както с тягата, така и с командите.

Едва я целех тази „малка“ писта в началото, само десет пъти по-голяма от тази на самолетоносач.

Страх от високо

Имах своите страхове и това бе допълнителнo препядствие при обучението ми.

Доста време, може би първите стотина часа хич не ми беше комфортно, там горе.

Трябваше да се преборя със страха си от височини. Придобих го при едно „закъсване“ на Бъндеришките скали. Тинейджърски глупости, бране на еделвайси, естествено без осигуровка.

Тренировки

За да се придобие увереност и спокойствие, трябва да се положат доста усилия. Необходими са много занимания при различни метеорологични условия, за да се отърве човек от страховете си.

Едва след това започва истинската наслада от летенето, която нараства с нарастването на уменията.

Опит 

Наистина можеш да се почувстваш като птица с тези малки самолети, когато ги усетиш.

Освен, че аероплана е инерционна система в управлението му има и много други специфики. Например при едномоторните, витлови самолети има голяма зависимост между промените в тягата и направлението.

С времето започваш да правиш всички корекции не като следствие, а превантивно. Рязко подаваш или отнемаш газта, като не позволяваш на самолета да мръдне от посоката, корегираш очакваното отклонение с педалите, като двете действия вървят успоредно.

С натрупването на летателни часове ръцете и краката започват да работят в пълен синхрон без да го мислиш.

Идва и момент, в който уреди вече не ти трябват. Хвърляш им по едно око само за контрол, а не за да си помагаш при летенето.

Разбрах, че съм достигнал това ниво, благодарение на една случка. Преди това не бях се замислял, че съм вече толкова напреднал.

Един ден отивам на летището, но условията не бяха подходящи. Така и не летях, но огледах самолета и установих, че тапата на питото не е на мястото си. Сложих я.

След двадесетина дена планувах нов полет. Направих обичайния предполетен преглед – всичко беше ОК.

Излизам на пистата и се засилвам за излитране. Наблюдавам скоростомера и чакам да се събера необходимата скорост, но тя нещо се забави.

Уредът достигна 20-30 км/ч и стрелката остана там.

Навън скоростта ми изглеждаше достатъчно висока и дръпнах лоста. Самолетът се вдигна като ракета. Разбрах, че нещата изобщо не са наред и си забраних да гледам уредите.

Дори не ми трепна сърцето. Направих един скъсен заход с по-плосък профил и по-голям запас по скорост от обичайното и си кацнах, като пич. Погледнах скоростта в последния момент, на прага на полосата, когато бях на една педя от асфалта.

Показанието беше 30 км/ч, което бе абсурд, с тази скорост не може да се лети. Според усещането ми бях със сто +, определено се бях презастраховал при този заход.

Оказа се, че конската муха, която едва прогоних от тапата на питото е снесла яйцата си вътре в тръбичката.

Липсата на динамично налягане бе причината за отказа на уреда, а той генерира най-важния параметър при полет – въздушната скорост.

Извадих голям късмет, че това ми се случи, когато вече имах над 200 часа.

Бях понатрупал достатъчно опит, за подобна ситуация.

Този случай ме накара да се замислия и установих, че вече се усещам доста уверен във въздуха.

Плъзганията ги хващах с поглед и по специфичните шумове и вибрации, а промените във вертикалата по контакта със седалката.

Най-важния показател – скоростта – за него нямах никакъв проблем.

Дадох си сметка, че поглеждам скоростомера само при съмнения за прекалено високи скорости. По отношение на минималните и опастност от срив, нямам притеснения.

Летя с голям запас винаги, особено, когато съм близо до терена и го правя чисто интуитивно.

Ориентирам се за скоростта по ъгъла на атака и по реакцията на кормилата.

Всeки знае, че като си извадиш ръката в движение през прозореца, усещаш скоростта. Натискът върху дланта при 50 км/ч е един, при 100 е друг, а при 150 км/ч е съвсем различен.

Това важи и за повърхностите, които управляват самолета – елероните, вертикалното и хоризонталното кормило.

На висока скорост щурвалът става много чувствителен, не дава да го пипнеш. Играеш си с половин тон – излетно тегло все едно е прушинка.

При ниските скорости нещата се променят, самолетът става тромав.

Лети с вирнат нос и с корема напред. Подчинява се мудно на командите. Трябва да се прилагат по-големи отклонения на лоста, за да реагира.

Наистина късмет, ако ми се бе случило да остана без показание за скорост, когато още нямах достатъчно опит, със сигурност щях да се пребия.

Като си спомня, как не ми стигаше времето, как си помагах свързвайки наземни маркери с показанията на уредите. На дългия храст – 200 фита, на вадата – 100 фита, скоростта – точно 80 км/ч, вертикалната скорост 5м/с… в началото кацане без уреди  бе немислимо.

В авиациата има много вярна приказка.

„Рискът е много голям докато пресипеш кошницата на късмета в кошницата на опита“.

Удоволствие от летенето

Повечето хора, като чуят самолет и веднага задават въпроса – за колко време отиваш до морето? – За колкото и с мотора.

Явно приемат летенето, като някакво наказание, което трябва да изтърпят, заради по-бързото пътуване, без да си късат нервите по пътищата.

Когато отивам на море с мотора… го правя заради отиването, а не заради морето.

Същото е и със самолета, не е нужно да ходя някъде, за да летя, правя го заради самото летене.

Обичам да летя в зона, според мен това е предназначението на малките самолети.

Като орлите

Също като птиците, които си имат местообитание така и ние, пилотите за кеф си имаме зони.

Рила е любимото ми местообитание, а гнездото е летище Долна Баня.

Южното черноморие – също толкова любимо, от летище Приморско.

Харесва ми да облитам един и същи район. Питали са ме, дали не ми омръзва….. ако се возиш – със сигурност ще ти омръзне, но когато пилотираш – определено – Не.

Все едно да питаш скиорите, защо се пускат много пъти по една и съща писта?

Защото всеки път е различно, няма два еднакви полета, както и две еднакви спускания…

Различен е вятърът, теченията, температурата, плътността на атмосферата.

Пейзажът се променя непрестанно, от метеорологичните условия, от слънцегреенето. Да не говорим за промените от смяната на сезоните…. Планината е зелена, шарена, заскрежена или затрупана със сняг.

Морето е прозрачно и дъното се вижда на 100 метра, друг път е синьо или побеляло от силния вятър.

Любимо занимание ми е да генерирам гледки.

Успешно комбинирам, долини, върхове, заливи, след това акцентирам на детайл, като сменям ъгъла и накрая гарнирам пейзажа с облачета.

Невероятно е.

Не харесвам маршрутите. Предпочитам облитане на даден район, да се рея като птица, да разглеждам красотите от високо, да се радвам  на природата и въздушните течения или да се забавлявам, като си подреждам мащабни натюрморти.

При такъв полет, непрекъснато „ръчкаш“ самолета, сменяш режимите, изпълняваш различни маневри…

това е, като танц в небето….

Това е, което ме привлича в леката авиация – пилотажа. Имам чувството, че никога няма  да ми омръзне.

Въпрос на предпочитания

Някои предпочитат пътуванията, да прелитат от точка А до точка Б. Мен лично не ме влече. Вижда ми се скучно. Различно е от полет в зона, лети се по права и на по-високо. Там скоростта не се усеща, всичко спира, нищо съществено не се случва, освен че от време на време си говориш с някой….

Пилотът се грижи за навигацията и следи параметрите на полета да не се променят, което е обратното на “ръчкането”. Интересно е, но не чак толкова, аз предпочитам да пътувам с мотор, далеч по-емоционално е.

Може би съм още твърде млад…. или не съм достатъчно богат:)

Самото пътуване не е толкова емоционално, но ефектът от преместването е много приятен.

Прелитане

За подобни начинания, трябва самолетът да е по-мощен, по-бърз и да е подходящо оборудван, а това драматично преобръща финансовия израз на „хобито“ авиация.

Много е готино, много екзотично да посещаваш трудно достъпни по земята дестинации, например гръцките острови. Хората пътуват с дни, чакат на опашки за фериботи, а ти за час си там.

Мой приятел ми е доставял това удоволствие няколко пъти.

До шест часа е на работа в офиса, в София, а в осем вече сме в хотела на о-в Лимнос. На другия ден караме сърф. Страхото.

За да осъществяваш подобни пътувания, трябва да си подходящо оборудван.

Освен задължителния GPS, хубаво е да имаш достъп и до наземната навигационна система.

Ако си високо и е влажно, може да замръзнеш и през август, затова е препоръчително да имаш противообледенителна система. Автопилот,  Стормскоп, Тикаса…..  редицата от полезни уреди е дълга, а тя дава спокойствие и сигурност.

За такива къси дестинации, като гръцките острови, където метеорологията трудно може да те изненада, леката авиация е супер решение, но ако се целиш по-далече и ще прескачаш по-високи планини от Родопите, например пътуване до западна Европа, нещата стават много дебели.

За подобни цели е необходим, поне турбо витлов самолет, оборудван за инструментални полети.Според мен, всичко друго е компромис.

Трябва да имаш много основателна причина да избереш пътуване, за което да платиш десет хиляди евро и да пилотираш цял ден, вместо билет от 200 евро и да пристигнеш след два часа.

По света има много богати, знаменити личности, както и много заети бизнесмени, които наистина живеят по собствено авио-разписание.

Определено има и немалко хора с гузна съвест или проблемно его, които се възбуждат от големи яхти и големи самолети.

По-големите самолети возят по-комфортно, това е факт, но усещането за сигурност е илюзорно. Това е физика, не можем да излъжем гравитацията.

По-голямото тегло изисква по-висока скорост на планиране, за да остане аероплана във въздуха.

Също така по-голямата маса изисква по-твърда  повърхност за преземяване.

Самолетите не са като колите, те са направени да летят, трябва да са леки, нямат здрава конструкция, която да пази пасажерите. Като направени от вестник са, не са разчетени за удар.

Тези прости заключения предрешават изхода от едно евентуално аварийно кацане на тежък самолет.

 

Малките самолети

Моето предпочитание към най-леките самолети, е заради усещането при полет с тях.

Харесвам малките неща, тези които дават големи емоции. Не бих се поколебал и за миг при избор между мотор 200 коня и лимузина, ако ще и да е 600.

Мечти

Ако спечеля американския джакпот, бих си купил скъп самолет, но пак ще е двуместен.

Ех, какви играчки има, изглеждат досущ като изтребител, качват се на 15 хиляди метра и летят с над хиляда км/ч.

Това би бил моя избор. Няма защо да возя публика на моите занимания, това си е моето хоби и е твърде лично.

Две места ни стигат, с баба Ели да обикаляме внуците:)

Броят на пасажерите е за сметка на характеристиките,  динамиката намалява, а  разхода на гориво нараства с всяко място в повече.

Винаги бих предпочел едно Ферари за половин милион, пред луксозен рейс за същата сума.

Стига алчни мечти.

Напълно достатъчно ми е и се забавлявам успешно със самолет, който тежи 200 – 300 кг., въоръжен с двигател 80 – 100 к.с., който харчи 10-17 л/ч – бензин 95 октана.

Това е върхът.

Малката и голямата емоция при големите и малки самолети

Седиш в една кабина, там горе, някъде на високо, гониш един курсур по една чертичка, следиш разни параметри и понеже работата е много скучна и досадна я даваш на автопилота и той определено се справя много по-добре от теб.

Според мен, един машинист на мотриса, без да е учил толкова, без да има тези отговорности и без да поема такива рискове, има по-интересено ежедневие. Той също не може да се отклони от маршрута, за да види езетото в съседната долина, но поне е близо до природата и динамиката в картината му е по-голяма.

Ако това е бизнес или работа – Да, бих го разбрал, но що за хоби може да бъде, да практикуваш тежка и отговорна професия за кеф?

Хоби е – да овладееш част от тази сложна професия, не за да я практикуваш, а да си летиш на воля.

Това не е само мое мнение. Всички пилоти на пътнически самолети, които познавам полудяват от кеф, като се качат на малките играчки и проклинат часовете скука, докато са на работа.

Съвсем друго си е, полет по-близо до терена, да следваш релефа и непрекъснато, реално да пилотираш, непрекъснато да реагираш и да променяш нещо.

Това са маневри в четири измерения – три пространствени и едно емоционално.

На това му казвам хоби, а не да гледаш отстрани какво прави автопилота.

 Вятъра

Хората явно се притесняват и все ме питат за вятъра, какво става с тези малки самолети като духне.

Става още по-готино и по-интересно.

Какво правят птиците в буря… кефят се естествено, използват теченията.

Самолетът, също като тях лети във въздушната среда. Лети спрямо въздуха, а не спрямо земята. Проблемът идва когато кацаш и излиташ, но ако имаш опит, няма нищо страшно, вятърът даже помага.

Е, когато вече много друса и те мята насам – натам и не ти е приятно, защо трябва да летиш.

Ние летим за кеф, нито сме на работа, нито сме на учение.

Зависимост

За мен всеки полет е едно прераждане и е зареждане… до следващото извисяване.

Това е страст, която води до зависимост. Аз вече съм вътре, изпитвам остра нужда периодично да се качвам… на седмото небе.

Не мога да си представя, как живеят хората без това??

Освен, че имам нужда и ми липсва, летенето е задължително за поддържане на форма.

Летателна форма

Придобитата техника на пилотиране трябва да се поддържа, защото лесно и бързо се губи, самолетът не е колело.

Когато имам дълъг период без полети, специално отивам на летището. И това правя задължително, поне веднъж в месеца.

Половин час е напълно достатъчен, да се вдигнеш на високо, да направиш няколко завоя, някоя и друга спирала, да полетиш на минимални скорости, един-два срива, с и без клапи, след това снижение, няколко захода с различен профил, целно кацане и готово.

Колко му трябва на човек, само половин час и е като нов.

Хем пилот възстановен, хем е прероден.

Биохимия

Освен усещането за полет, явно започва да ми липсва и отговорността, която витае горе из небесата.

Във въздуха не е като на земята, решенията и действията са въпрос на живот и смърт.

Отговорността е толкова голяма, че нямаш избор и се концентрираш без дори да мислиш. Именно тази подсъзнателна мобилизация възпроизвежда експлозия от адреналин.

Затова, след кацането не мога да се приземя. Продължавам да летя и ходя на една педя от земята.

Седма декада

Много съм щастлив с това мое последно екстремно завоевание – летенето. Казвам последно, защото вече не е ново.

След няколко дни се навършват точно десет години от първия ми полет с малък самолет на летище Лесново и десетилетието приключва.

Кога минаха десет години?

Аз не ги усетих, но нещата явно се променят. Открийте разликите:)

На хоризонта не виждам достойно ново екстремно предизвикателство, което да смени летенето. Май наистина ще е последно.

Няма да мога да спазя традицията и през седмото десетилетие ще си карам със старите играчки, самолети, мотори, сърфове, колела ……

Ще чакам осмото, може да се яви нещо съвсем ново… космическо 🙂

Пътят е ясен, ще си губя хобитата едно по едно и накрая ще ми остане само едно – писането:) и когато ми остане само то ще му се отдам напълно, поне ще имам какво да разказвам:)

 

С благодарност към инструкторите ми. Хората, които ми дадоха крила – Васил, Сашо, Иван, Ватко и Наско

 

 

ПП

Нали съм си с развинтена фантазия, не мога да не си споделя моя прогноза за близкото бъдеще на гражданската авиация.

Не се правя на медиум, само се опитвам да анализирам.

Пътническите самолети

Появата на нискотарифните компании изостри конкуренцията на авио-пазара. Предлагането на по-ниски цени доведе до размествания и профсъюзни войни. Дори гиганти, като Луфтханза са заплашени от фалит.
До къде ще доведе тази надпревара? Дали механичното съкращаване на разходи ще е за сметка само на комфорта? Дали няма да се засегне и сигурността на полетите?

Конкуренцията е велика сила. Компании ще си отиват и други ще се появяват но пътят е един. Налагат се тотални промени в авиацията. Технологията и кадровата политика трябва изцяло да се променят.

За да имаме драстично поевтиняване на полетите, е необходимо намаляване теглото на самолетите и свалянето на екипажите от борда:)
Само така, намаляването на цените ще е реално, а не механично съкращаване на разходите, което е компромис със сигурността.

Тези промени вече съществуват и се практикуват при военните, просто трябва да се приложат и в гражданската авиация.
А защо се бавят…, защото негово величество пасажерът трябва да ги приеме.
Вече сто години човечеството лети напред-назад, крайно време е да свикне с мисълта, че и небето е негов дом.

 Тегло

Премахването на прозорците значително ще олекоти конструкцията и ще доведе до преоразмеряване на двигателите. Оттам рязко ще падне разходът на гориво. До сега това не се случваше заради комфорта на пътниците, но сега всеки пасажер има монитор пред себе си. Защо да няма и един на стената с камера в реално време? Ето ти същия комфорт, вече технологиите позволяват, защо не става, не знам.

Пилоти

Безпилотни самолети? Защо не? В момента военни пилоти, скрити в бункер, извършват полети над други континенти и така ще бъде за напред. Това е бъдещето на войната. Наличието на жив човек на борда ограничава маневреността на боен самолет. Той не би издържал големи претоварвания.

Но да ги оставиме военните, защо и гражданската авиация да не лети без пилоти на борда? Защо трябва пилотите да се возят на борда за спокойствие на пасажерите? Няма ли най-после хората да разберат, че другият начин е по-сигурен.

Бъдеще

Според мен в близко бъдеще няма да има пилот в самолета и това е неизбежно, защото е по-безопасно и много по-евтино.

За разлика от воените, които се крият някъде си, гражданските пилоти ще са на летището, където са най-критичните елементи от полета, излитане и кацане.

Както има ръководител полети в различните фази от полета, така ще има и съответните наземни екипажи от пилоти. Както и до сега самолетите ще си летят на автопилот и само отвреме, навреме екипажът ще се включва за някои промени или в критични ситуации. По този начин един пилот ще обслужва десетки самолети, при нужда ще си ги прехвърлят и винаги ще има свободни, дежурни пилоти.

Дали пък няма да е по-безопасно, екипажите на Боинг и Еърбус да са базирани в зали, разположени на етаж от кулата и освен бордовите системи пред себе си да имат и пряка видимост към излитащия/кацащ трафик…..
При влошена видимост да разполагат с образ от камери на прага на полосата?

Наземните „пилоти“ ще бъдат тесни специалисти и ще познават отлично условията и схемите на конкретното летище.

Бордови системи

При малките самолети, между лоста и кормилата има само едно стоманено въже. При големите самолети не е така. Има безброй посредници. Джойстикът подава електрически сигнал на компютър, той го обработва и прави безброй корекции.
От компютъра, тези сигнали минават по километри жици и управляват помпи и изпълнителни механизми.

Да се вкара още едно звено (дистанционно управление) в тази дълга поредица от посредници между ръката на пилота и кормилата на самолета няма да е голяма промяна.

Надеждността на тази връзка, на това дистанционно управление би могла да бъде безкрайно голяма. Със сигурност трябва да бъде кодирана и дублирана от наземна мрежа с пряка видимост, за да не зависи единствено от спътниците.

А при излитане и кацане, около летищата, със сигурност ще е най-надеждна, поради къса дистанция и пряката видимост.

Ако това стане, ако екипажите слезат на земята броят им колосално ще намалее.
Освен, че драстично ще паднат разходите критериите ще се завишат. Условията за работа ще се подобрят. Почивките ще са по-балансирани.
Няма да има компромисни назначения и по-лесно ще се контролира работата на пилотите.
Животът на пасажерите ще е в компетентни ръце и няма да зависи от моментното настроение и психическо състояние на пилот, който от часове е във въздуха.

Аз лично бих бил по-спокоен ако моят пилот е на земята. Проверките, които се правят за техника на пилотиране с тренажор и психо тестовете, които се провеждат на компютър не могат да установят, колко хладнокръвно би постъпил пилотът в истинска, критична ситуация. Доколко правилни решения ще взима, когато живота му наистина е застрашен.
Това не е реално проверено и затова по-добре да си седи на земята:)

Във въздуха трябва да останем само пилотите, които си летим за кеф:), защото рискуваме само собствения си живот и защото с тези леки и нежни самолети дори не можем да одраскаме асфалта:)

Пилотите на лайнери да си ходят на работа в приятна спокойна обстановка на летището, да си почиват през два часа, а ние да отскачаме до Лондон за 50 Е и да прелитаме океана за 100-200 🙂

Хе-хе в минала публикация уволних всички политици, като излишни посредници в управлението на обществото….
Днес уволних 90% от пилотите:)

Еми да, човечеството се развива и на хората трябва да се плаща (достатъчно), за да си седят в къщи:), а пък който се реализира и взима тежки решения да получава много повече.

Малко се отплеснах:)

 

Posted in *.*, Xtreme Sports | 2 Comments

Life

Преди няколко месеца загубих близък приятел – Иван Енчев. Бяхме повече от братя.

През тинейджърските си години нямахме тайни един от друг.Първи купони, първи гаджета и общи спортни амбиции. Живеехме заедно в един панелен апартамент, без родители, супер купон. По време на лагери винаги се настанявахме в една стая.
По-късно, пак заедно бяхме в казармата на ЦСКА. Споделяхме си всичко, задавахме си въпроси, на които и двамата не знаехме отговорим, но се съветвахме мъдро, къде успешно, къде по-малко:)

Заедно правихме първите безброй опити да се убием със ски, с кола, с мотор…
естествено още нямахме шофьорски книжки.

Аз пробвах няколко пъти с алкохол и цигари, но Ваньо не влагаше разбиране в подобни изкушения.

Ходехме на тренировка с един мотор без спирачки. Бяхме  приспособили една щека за механична връзка и спирахме само със задна. Иван караше, а аз оперирах със щеката от задната седалка. Успяхме да постигнем пълен синхрон.

Преди завой аз започвах  да намалявам, Ваньо казваше „достатъчно“, лягахме и той подаваше газта. След време въобще не коментирахме, просто си пътувахме…. по осовата линия….    естествено …    и Господ ни пазеше.

На тази възраст не се замисляхме много, защото бяхме НЕДОСЕГАЕМИ, животът беше една игра…  и всичко бе на шега.

Единствените въпроси, които ни интересуваха бяха –    Кога? Къде? С кой?….

РАЗАМИСЛИ

Смъртта на Иван ни разтърси, мен и всички безбройни негови приятели, пръснати по целия свят. Това трагичноно събитие ме накара за пореден път да си задавам вечните, философски въпроси.

За живота и смъртта. За смисъла на това което правим,  докато сме на тази земя.

ЗА СЕБЕ СИ

Преди да споделя за моите разсъждения по темата, ще разкажа малко за себе си. За познанието, опита и интуицията, които съм придобил.

За философията, която съм си изградил и правилата, по които живея в спокойствие със себе си.

Който не се интересува от скромната ми личност,

може да продължи от  ИТ РЕЛИГИЯ.

АНГО

Сам съм се кръстил Анго, защото ми е било трудно да казвам  Ангел или пък съм осъзнавал, че не ставам за ангелче.

Бях много палаво хлапе и игрите на улицата силно ме влечеха. Всяка вечер ме прибираха с големи разправии.

Сестра ми Дора все ми говореше да чета книги и да не си  губя времето в безсмислени игри. Не спираше да повтаря, че ако продължавам така ще остана един прост гамен и хулиган.

Аз обаче, определено предпочитах топчетата, вдигането на кутии, бомбичките, катеренето по дървета и тавани…..

И как можех да устоя?
Дворът на дърводелната отсреща беше истински рай. След работно време го превръщахме в Дисниленд…. страховити отвесни пързалки,.. люлки. Конструирахме си разнообразни съоръжения от греди и талпи.

Строяхме цели замъци с кули от току-що произведени съндъци…

ДОРА

 

 

 

 

 

 

 

Бях много любопитен и исках всичко да знам. Непрекъснато задавах разни въпроси.

Явно така съм устроен.

В крайна сметка, Дора се възползва от наивната ми любознателност и ме победи с хитрост.

Един ден се прибрах гроги и припаднах уморен на леглото. Нямах никакви сили да се съпротивлявам.

Кака ми:) (никога не благоволявах да се обръщам така) седна на леглото до мен и започна да ми чете.

„Наследникът от Калкута“ – един много дебел приключенски
роман.

Нямах сили да избягам и единственото, което можах да направя е да си запуша ушите, но тя беше много упорита и подължи да си чете.

В училището се срамувах от нея, беше отличничка, гадна натегачка, моята пълна противоположност.

Този зубър по цял ден четеше книга след книга и ядеше ябълка след ябълка.

Лежах със сърдита физиономия и затворени очи, но тайно открехнах скритото от нея ухо и се заслушах. Дора ми чете така около час без прекъсване и изведнъж, стана и си тръгна.

Беше много гадно, защото избра много интересно място да спре. Аз скочих с викове и заплахи след нея, за да я накарам да продължи. Тя обаче ми отказа с цялата си твърдост.

Цяла седмица я увещавах да ми чете, но тя все казваше не и не.

Дори и се помолих накрая, но тя остана категорична.

ГОЛЯМОТО СРИЧАНЕ

Една вечер започнах да чета сам. Хващаше ме съклет да седя на едно място и да сричам, но любопитството беше по-силно. Докато четях, все се движех , не можех без да мърдам. За разлика от Дора, която замръзваше, като Сфинкс.

Никога няма да забравя удовлетворението, когато прочетох тази тухла до края.

Освен голямата радост обаче, изпитах и голяма тъга. Липсваше ми напрежението, развитието на историята. Бях като осиротял, когато романът свърши.

Сестра ми „подло” се възползва от ситуацията и веднага ми подаде друга книга… и друга….  и друга….

ТАЙНА

Така  започнах да чета, но тайно. Това занимание въобще не беше престижно за моите  приятели навън. Така и никой не разбра, всичко си продължи по старому, само дето в игрите ни присъстваха герои на Карл Май, Майн Рид, Марк Твен и Джек Лондон.

РАЗНООБРАЗИЕ

С времето, Дора започна да разнообразява препоръките си за книги. Сред приключенските започна да вмъква исторически и биографични романи.

Много се пазех, четях само шедьоври, като Quo Vadis, Страдание и възторг и т.н.

КОНСУЛТАНТ

Много е полезно да имаш някой, който да ти свърши черната работа, за да не се хабиш и губиш време от игри, „напразно”. Дора беше изчела цялата градска библиотека. Представяте ли си? Повечето книги по два пъти, а някои и по три пъти.

Доре, обичам те.

ИСКАМ ДА СЪМ НА ЯСНО

Често са ме вълнували различни въпроси, които са далеч от начина ми на живот или от професията ми. Проучвал съм ги просто така, от любопитство.

През осемдесетте задълбах в дълбочината на материята и в продължение на няколко месеца четох квантова механика, вместо романи.

Това беше възможно, само защото съм завършил ТУ и имам добра основа по физика и математика.

ОБРАЗОВАНИЕТО

Огромни усилия ми костваше завършването на Техническия университет, но съм щастлив, че ги положих и в крайна сметка успях.

Подобно образование е една тежка битка. Това е школа, която възпитава много качества. Смятам, че този тип технически знания помагат не само за професионално изграждане, а и за правилно и по-лесно възприемане на света.

Помага за обективна оценка на факти и събития от живота.

Да не говорим колко помага, ако си любопитен, колкото мен и искаш да разчепкаш някой проблем:)

УМЕНИЕ ДА ОТСЯВАШ ИСТИНАТА

Животът около нас е пълен с лъжи. Отдавна узрях за тази истина.

Да вземем историята например. Още от дълбока древност, тя винаги се пише от победителите, а те не винаги са по-моралните и по-добри хора. Победените нямат думата, а в повечето случаи и тях самите ги няма.

Животът не е кино. Не винаги доброто побеждава, май по-често обратното.

От деца сме закърмени с някои „факти“ и постулати. Възприели сме ги като чиста монета и без да се замисляме, реагираме. Не даваме дума да се каже против тази общоприета „истина“. Ако някой си позволи да каже нещо различно, подскачаме като пуканки.

А би трябвало много внимателно да се вглеждаме в детайлите и да търсим липсващото обратно мнение.

СОЦ-ПРОПАГАНДА

Аз лично се съмнявам във всичко. Може би, защото съм от поколението, расло по времето на соц-пропагандата.

Ще припомня един виц от онова далечно:) време.

Ако прочетеш в Работническо дело, че България изнася компютри за Япония, това означава, че не е за Япония, а за Чехия и не са компютри, а компоти и не ги изнасяме, а ни ги връщат:)

СТУДЕНАТА ВОЙНА

Истински случай. Един цял ден излъчват разнообразни предавания по Хоризонт и съответно публикации в Работническо дело на тема
наркотици.

Надуха ни главата за упадъка на западната младеж, която се „друса” повсеместно. За успехита на нашите митничари, които пазят социалистическата ни Родина от тази западна зараза.

За мен беше много подозрително,  да има толкова много тенденциозни излъчвания.

Тогава нямаше никаква информация от вън. В това отношение бяхме, като Северна Корея сега. И въпреки това, нещата бяха ясни на всички.

Още същата вечер разбрахме истината. На чашка в компания, някой посветен, а те бяха доста такива, за да се направи на велик ни разказа какво се е случило. Имало е голяма издънка.

Хванали „нашите”, че имат участие в нарко-пазара на западна Европа. Техните служби разработили операция, за да го докажат.

Пускат пратка маркиран хероин през България за Европа и подават анонимен сигнал. Нашите го залавят и бият барабана до небесата, за огромния успех.

Социализмът, като световен стожер на морала, съответно унищожава тази западна отрова.

След няколко месеца обаче, този маркиран хероин се появява на улиците на същата тази западна Европа.  Издънка голяма.

И по този повод, нашата преса и радио бълват подходяща, хвалебствена информация за „нашите”.  Ако някой чуе нещо случайно да си каже, че едва ли е истина, а просто двете пропагандни системи се плюят взаимно.

Със сигурност и западните служби са  вършили подобни неща, за да се финансират.

В случая коментирам годините на студената война, не заради самата случка, а за да покажа, че нашето поколение не е от вчера:)

Ние умеем да отсяваме истината, колкото и добре да е прикрита.

ЖИТЕЙСКИ ОПИТ

За доказано вярната оценка на нещата, не е достатъчно само да си чел дебели книги и да си изградил интуиция. Необходим е и богат житейски опит.

Ама не опит – проба, а истинска реализация.

Не само да си получил диплома, а реални знания. Образованието е само основата, от която се върви на горе. Човек трябва цял живот да се учи.

Да си се реализирал в спорта и в професията.

Да си построил къща, да си създал дом.

Не просто да си се оженил, а да си създадал семейство.

Да си отгледал деца и да си възпитал личности,
работливи  и  самостоятелни хора.

СВОБОДА

Едно от хубавите неща на остаряването е, че възрастта дава свобода:)

Много неща съм постигнал в живота, но най-голямата ми победа е независимостта. Да расъждавам свободно и да преценявам събитията, без влияние на средата, като страничен наблюдател. Да не съм зависим от принадлежност,  от работодател, от финансии.

Свобода е и доходите ти да отговарят на харесвания от теб начин на живот.

Да имаш свободно време за развитие и самоусъвършенстване.

Свободата също е да си компетентен, за да оценяваш фактите.

Безценно е да си независим и да гледаш на дребните земни съображения, все едно от космоса:)

В СОЦА

Да останеш свободен по времето на соца беше много трудно.
Тежко ти, ако си способен, умен и интелигентен. Ако решиш да направиш кариера, трябваше да избираш, да бъдеш преследван или преследвач.

Аз не исках нито едното, нито другото.

Реших да остана наблюдател на събитията. Избрах съдбата си да не бъда оценяван високо и да не правя кариера.

Трябваше да постигам всичко с много повече труд, често физически.

Пнякога се налагаше да играя роли.

По-добре, на моменти да изглеждам като глупаво плямпало или безпереспективен пияница, но да остана себе си.

Може би съм загубил малко уважение от страна на околните, но запазих самоуважението си.

Преценявам, че това беше  по-достойното поведение,  в онези далечни години.

Много хора направиха малък компромис в полза на кариерата си с оправданието, че такива са времената.

Заемат някаква периферна функция, не правят зло на никой и са чисти пред съвестта си.

И са прави за себе си, така или иначе не могат да променят системата.

Журналисти, научни работници, стопански ръководители, с лек компромис – правят супер кариера. И са с чиста съвест, защото на никой не са навредили пряко.

Познавам  хора с добри сърца и в страховитата Държавна Сигурност.

Аз винаги съм бил малко по-взискателен към себе си. Винаги съм смятъл, че не трябва да ставам съпричастен. Системата иска дребни компромиси от всички способни и интелигентни хора, ако може. Не, че и трябват толкова много тези „услуги“, а за да им дадеш благословията си, да ставаш един от тях. Така системата същесвува и този режим, минава за “всенародно дело”.

Не съдя никой, оценки не давам. Всеки прави своя избор.

На мен светът ми е достатъчно сложен, не ми стига капацитет да го анализирам, камо ли да ставам съдя.

Сигурно има кой да съди.

ПРОМЕНИТЕ

Посрещнахме промените през 1989г. с голяма радост.

По митингите се появиха невероятни, доблестни мъже, които говореха смело за грозното минало и красивото бъдеще, което ни очаква, ако ги подкрепим.

Аз веднага се ориентирах и успях да подкарам  дребни, но постоянни доходи, които ме устройваха за момента.

Върнах огромните си задължения, натрупани покрай строителство на къща, само срещу хиляда долара.

СВОБОДЕН ПАЗАР

Никой не смееше да забрани, но и никой не смееше да мръдне. Дифицитът си продължаваше.

Паднаха забраните за сделки с недвижими имоти, освободиха строителството.

В тази сфера притежавах огромен опит и страхотен потенциал. Около мен бяха най-добрите строители на социализма, останали без работа.

В същото време се предлагаха безчет документално подготвени обекти на невероятни места, само срещу един апартамент.

ИНТУИЦИЯ

При този гладен пазар и нищожна конкуренция, можех да стана милионер за по-малко от година, но моята интуиция ме накара да не бързам. Не бях притеснен и реших да поизчакам, да се поoслушам.

МУТРИТЕ

Очаквано, започна измятането на политиците – „демократи“.

Появиха се армии от дебеловрати мутри, които спокойно си провеждаха акции с бухалки, без да се притесняват от публиката наоколо. Май това беше целта.

Офисите им бяха на централните улици, във всички градове на старната.
Наистина бяха доста колоритни:)

Течеше силово разпределение. Приоритетите бяха други – приватизация, хазарт, банки, създаване на нови пазари за наркотици и проституция….. на строителния бранш му дойде реда чак след десетина години.

МОЯТ ИЗБОР

Въпреки дългия гратисен период, реших да не се включвам в никаква сериозна строителна дейност. Самата успешна реализация и големите доходи те правят обект. Ясно беше, че цената на успеха ще е пак някаква зависимост.

Повечето пари, за мен не са толкова важни, колкото свободата и независимостта ми.

Цял живот съм се опазил да не направя компромис, та  сега ли, вече като зрял мъж.

ТАКТИКА

Като няма да правя пари, с какво ще се занимавам? Какво правят богатите? Купуват си разни неща.

Реших да хвърля усилията си към крайния продукт, като прескачам правенето на много пари.

Същото, каквото правех по времето на  соца. Изграждане с минимум средства на желани скъпи придобивки.

Работех с глава, с двете си сръчни ръце и много интуиция.

Така реализирах безценния си труд.

СТОЙНОСТИ

Основното си внимание обаче, насочих към самоусъвършенстването. Инвестирах времето и усилията си в натрупване на познания.
Това не само носи удовлетворение, но и дава предимство.

Също така преподрежда приоритетите и за да не се занимавам с други неща, започнах да развивам ценни за мен умения, които определено ме правят щастлив.

Високото качество на живот е свързано с усещания, които не можеш да купиш, трябва да ги развиваш. Трябва и да си емоционално отворен, за да ги посрещнеш.

ОЦЕНКА

Повечето хората са свикнали да измерват всичко с пари. На тях специално, ще им отговоря чистосърдечно.

Няма да говоря за отношението ми към света, за начина ми на възприемане на живота, защото няма да ме разберат. Ще дам прост пример с моите спортове.

Ако някой дойде сега и ми предложи един милион, срещу някое от уменията ми да карам ски, мотор или самолет, без замисляне, ще отговоря категорично НЕ.

Не, че ще ми дойде зле милиона, просто не заменям нито едно от тези умения за никакви пари.

Мисля, че пак не ме разбират, но нищо не мога да направя. Просто не знаят каква е разликата в усещането при различните нива:) А ако трябва сега да започвам от нула (в ските например) и сто години да живея в Алпите на мога да възтановя, десете години професионален спорт на младини.

Както и да е. Спирам тази изповед, за да се върнем на темата.

Май доста се отплеснах, но исках като се изказвам  и философствам, хората да знаят кой съм.

 

ИТ РЕЛИГИЯ

РАВНОСМЕТКА

Винаги в тежки моменти, при загуба на близък, неизбежно се замислиш.

За дребните ядове, които тровят ежедневието ни.

За грандиозните планове, които кроиш.

За големите амбиции и стремежи, които имаш.

Правиш си равносметка. За пътя, който си извървял. Какво си свършил и какво ще оставиш след себе си.

ВЪПРОСИ

Неизбежно следват и въпросите.

Какъв е смисълът на всичко това?

Какво е животът?

Какво следва след смъртта?

РЕЛИГИИТЕ

Търсил съм отговорите на тези въпроси в различните вярвания и учения, които владеят съзнанието на човечеството от векове.

Нито един отговор не ме удовлетворява.

Темата е много чувствителна, защото битката за умовете на хората е жестока и безпощадна. Хилядолетия противопоставяне на човеците за това, кое добро е по-добро е донесло само лошо и огромни страдания на милиони.

Няма да навлизам в темата, защото ако кажа каквото мисля ще бъда разчекнат, набучен на кол и изгорен:)

ЕДНА ЛЪЖА, ПОВТОРЕНА СТО ПЪТИ, СТАВА ИСТИНА!

Опитвам се да възприема светците, като исторически личности. Ще ми се да вникна и в чудесата, довели до канонизацията им.

Апостол Павел се превръща от свиреп гонител, в ревностен защитник. Той е с най-голям принос за популяризацията на христянството. Човекът, основно писал Новия завет. Казва неща, които никой не е чул от устата на Христос.

От Христос са известни само „.. другата буза и едната риза..“

Тълкуванията на Павел правят христянството много лесно за възприемане. Премахването на някои ограничения от еврейската религия, го правят достъпно за целия свят.

А най-голямото улеснение „Важното е да вярваш“… не е толкова важно какво вършиш и ще имаш вечен живот:), превръща Христянството по-късно в най-страшната диктатура, съществувала някога на Земята.

На скоро Папата се извини за милионите жертви и объркани съдби, но това няма да поправи пораженията, нанесени през тъмното средновековие и връщането ни хилядолетия назад.

Напълно разбирам и политическите съображения  на Константин Велики,  да приеме христянската религия.

Вие решете колко свят човек е бил щом по негово нареждане са убити жена му и сина му.

Обединяването на Империята е изисквало мощна подкрепа от цялото население, а то в голямата си част е билo от тайни христяни.

Триста години безрезултатно преследване е доказало, че когато нещо е забранено е още по-сладко.

Освен, че превръща Христянството от преследвана секта в официална религия, той участва и в църковните дела.

На Никейския събор, лично слага ред сред различните течения и  определя правилата на „играта”.

Църквата получава огромна власт и много скоро, единственото образование е теологията, а всички други учения се преследват. Изгарят се безчет безценни книги, паметници на човешките достижения.

Ислямът се явява като по-прогресивна религия, по това време. Благодарение на отношението му към образованието, са спасени част от научното наследство на древна Гърция и то е продължило да се  развива.

И Апостол Павел и Константин Велики и Мохамед… всички са имали добри намерения.

Идеите на всички религиите са прекрасни. Те учат на висок морал и ценности, но егото на отделните хора, които ги проповядват ги пречупва и изкривява.

„ПЪТЯТ КЪМ АДА Е ПОСТЛАН С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ“.

И още един цитат от Айнщайн.

„ИМА ДВЕ БЕЗКРАЙНОСТИ, КОСМОСА И ЧОВЕШКАТА ГЛУПОСТ”…. и
допълва, че за първото не е сигурен:)

Някой ще каже, че това което говоря е светотатство и аз съм най-големия безбожник.

Не, аз определено вярвам в доброто, и имам своето упование и своята “лична религия”.

Тя е компилация и актуализация на всички религии. Продължавам:)

МИЛИОНИ НЕЗНАЙНИ ГЕРОИ

Колкото повече човек чете и се образова, колкото по-надълбоко навлиза в познанието, толкова повече си дава сметка, какъв колосален труд на милиони хора е извършен през вековете, за да се натрупат толкова много знания.

Като чета математиката, физиката, химията, биологията….  срещам хиляди имена на учени, посветили живота си на някакъв „дребен“ проблем. Цял един живот за изучаване на някакъв ензим или траектория?!? Луд човек?

Сегашното консуматорско общество не влага разбиране в подобно поведение, но това са истинските герои на човечеството, защото с тези „микро“ стъпчици сме стигнали до тук.

СЕГА И ПРЕДИ

Благодарение на всички тези неизвестни, отдавна забравени герои, днес прелитаме океаните за броени часове и си говорим по Скайпа с целия свят.

Днес милиарди живеят по-добре от царете преди стотина години. Возят се на метро, говорят по мобифони, носят леки и удобни дрехи, хранят се с вкусни храни, живеят в климатизирани жилища.

Просто така. Приемат го за даденост. И имат огромни претенции, без да знаят имената на тези, които са го създали, без да се запитат с какво те самите са допринесли за това качествено ниво на живот…

Не мога да си представя, ако нещо се случи, някакъв катаклизъм, нова религиозна или политическа вълна унищожи всичко това? Кой ще го
възстановява…. само с лист и молив?

Кой от нас, съвременните, глезени консуматори, дето едно уравнение не можем да решим без компютър?

ЩО Е ТО ЧОВЕКЪТ

Това е нещо много странно. Една камара милиарди атоми (нежива материя), добре организирани в някаква индивидуална форма. На всичкото отгоре, много такива купчини неживи атоми  ходят напред – назад, мислят си нещо, говорят си:)

ЖИВОТЪТ

Наистина много странно. И всичко това се ръководи от някаква програма, записана в някаква молекула.

Вярно, че голяма и дълга молекула, ама много информация съдържа:)

Там е записано мястото на всяка молекула във всяка клетка и тази клетка, точно къде да бъде.

Странна работа. Всяка клетка си има ключ, та като се дели да знае, дали да е част от нос, ръка, нокът, око….   Направо невероятно.

На всичкото отгоре, тези уж постоянни форми дето ги гледаме в огледалото, си променят съдържанието непрестанно.

Материята тече като водопад през тях. Неживи атоми се групират в някакви сложни молекули и набъбват в… картоф.

Прасето казва – я да си взема малко от тези, че като ги разграждам на по малки, ми дават енергия да мърдам.

Остатъците ще използвам, за да стана по-голямо.

Но, като стане по-голямо и привлича вниманието на човека и той казва – я дай малко, да си посменя клетките на физиономията, да ми се изпъне кожата.

Гледа се красавица в огледалото и не вижда зурла, въпреки, че до вчера същите молекули са били във форма на прасе, минали са през колбас и вече са красиви.

Материята тече, но формата се запазва,  защото е записана в индивидуалния ген на красавицата.

Атомите от прасето се подреждат в тази нова изящна форма:)

ЧОВЕКЪТ

Какво представлява човекът? Трудно мога да си представя нещо по-сложно. Това е една река от нежива материя, която се подрежда и функционира по много сложни закони.

В него протичат невероятни процеси, само за едно помръдване на пръста. Това са невъобразими химически реакции. Камо ли да почувстваш нещо, да разсъждаваш, да подскачаш, да плачеш, да се смееш…..

Невероятно!

Но колкото и да е сложно, всичко това е записано от начина на подреждане на атомите, в една единствена молекула.

Всъщност, това е една информационна система, която се развива и предава по полов път:)

И всеки, жив в момента на планетата човек, има връзка с първия човек на Земята. Никой не е дошъл от нищото, затова всички сме роднини. Да, много далечни, но все пак братовчеди.

Да те има днес е повод за гордост и за най-най-примитивния жител, защото родът му е оцелял, през хилядолетията. Много, много велики разклонения на човешкия род не са успяли да допратят до наши дни.

ТЯЛО И ДУША

Тялото се контролира от една информационна система, която подрежда атомите в индивидуална форма и я кара да функционира. Направо да си го кажем, хардуер.

Има обаче и друга информационна система, която е надграждане на конкретното тяло и това е съзнанието – софтуера:), някои го наричат душа.

Там са нашите мисли и фантазии. Там са нашите мечти и желания. Там е нашият характер, изграден в годините.

Там са нашият опит и развити умения. Там са спомените, записали цялата ни житейска история.

Щом можем да извикаме от спомените си картини и звукци, значи са записани някъде. Още не познаваме механизмите и начините, но записът го има.

Тези две информационни системи, тялото и надградената – личността, са неразривно свързани и съществуват докато сме живи. Поне така си мислим днес.

Това, че ние имайки атоми в изобилие и знаейки кода на подреждането им, не можем да изградим тялото и да го “подкараме”(съживим), не означава, че не е възможно. Просто ние не можем, все още.

 

В момента човечеството е на ниво Франкенщайн. За сега сме сбъднали само мечтата на Д-р Виктор, сглобяваме хора, присаждаме органи, което е голямо постижение.

Аз говоря за атомно изграждане, което в 21 век е пълна фантазия.

НАУКАТА

Науката,… науката, гледа реално на нещата. Тя е сериозно занимание и съответно се нуждае от доказателства, за да си позволи да каже нещо. Не може да изкаже и предположение без да стъпи на нещо.

А доказателствата изискват огромни средства, както Церн например и колосален научен ресурс.

МОЯТА ФАНТАЗИЯ

На мен доказателства не ми трябват:) Пуснал съм въображението си да работи на пълни обороти. Да препуска и да гони интуицията ми. Понякога така се раждат предположения, а после стават истини.

КОПИЕ НА ЗАПИСЪТ

Ако предположим, че материята помни. Чувал съм вариант, че водата помни.

Не, още по-надълбоко. Не на молекулярно, а на атомно ниво да помни.

Че информацията, записана от начина на подреждането на атомите в молекулата се копира в тях самите.

Тоест, че копие от тази информация има във всеки атом, изграждащ молекулата. А според мен, това не е никак малко вероятно.

Всяка комбинация оставя следа.  И всеки кислороден атом знае колко пъти е изграждал вода и колко пъти ДНК-а.

Това означава, че всеки геном е записан в всеки атом, който го изгража.

Може би не случайно природата ни е създала, като река от материя:). На практика ние непрестанно бълваме атоми носители на нашия код.

АТОМЪТ

От Айнщайн насам сме свидетели на нови и нови открития.

Науката открива все по-нови и нови частици…. бозони, мезини и какви ли още не.

В момента търсят нова „Божествена енергийна” частица.

Трудно ли е да си представим, че след време ще търсят една още “по-божествена   информационна” частица.

Може да се окаже и, че атомите бидейки в една и съща молекула си обменят информацията, която носят и по-този начин непрестанно се ъпгрейдват.

 

ИНФОРМАЦИЯТА

Някой ще каже, че това е огромн обем и няма как да се поеме в един прост атом.

Откакто се занимавам с компютри знам, че информацията няма обем, всичко е начин на записване. Можеш да напишеш 1+1=2 с двуметрови цифри, можеш да го напишеш и под микроскоп, резултатът е същия. Спомням си когато 1 К (Кило) беше колкото гардероб.

Минахме през Мега, а сега всеки носи Гига в телефона си. Сигурно скоро порядъкът ще е ТЕРА.

Допускам, че природата има по-съвършени начини на записване и за нея нашето Тера е като Рибния буквар.

СМЪРТТА

Имам много силна интуиция и тя  е доказана през годините.

Нещо ми подсказва, че смъртта е акт, в който не само се унищожават функциите на организма. Не само се прекъсва животът, а също е и момент, в който самоличността  потъва на дълбоко в материята, от която сме направени.

Тоест, всичко което сме надградили се записва в паметта на атомите ни, така както и кодът е записан там.

Божествената информационна частица съхранява нашата идентичност, нашите ДНК кодове и нашето съзнание.

Всеки атом е гигантска банка на цялата вселенска история и всички самоличности са там. Чрез нашите сетива са записани всички исторически събития, всички дребни случки, всевъзможни катаклизми и невероятни гледки……

Би било много интересно да се разходиш из тези масиви. Да влезеш в главата на Александър Македонски преди битка или да почувстваш страха на някой гладятор. Да прочетеш мислите на Чърчил и Сталин, по време на срещата…

ПРЕРАЖДАНЕ

Ако се научим да достигаме до тази информация, това означава, че бихме могли да имаме ДНК кода и самоличността на всеки, живял някога на тази планета.

Ако се научим да изграждаме тяло по ДНК кодове от атоми, това може да стане във всяка точка на вселената. Материал има навсякъде, въглерод, водород, кислород…. цялата менделеева таблица, материал колкото щеш.

Ако му ъпгрейдваме съответстващия софтуер – самоличност, това означава, че е възможен и живот след смъртта.

ПРОБУЖДАНЕ

Как би изглеждало това? Много просто, като събуждане от сън. Купчина атоми са подредени по същия начин. Идентично тяло същетвува и функционира в друга високотехнологична епоха.

В главата си то има всичките си спомени, разбирания и усещания от земния живот.

Просто се събуждаш след хиляди години, все едно до вчера си живял в “скапания” 21 век:)

Събуждаш се в най-добра форма. Качена ти е цялата самоличност, но тялото е възстановено в най-благоприятната фаза от развитието си. Около 20 години, готов да се образоваш, да възприемеш новите технологии и да работиш пълноценно, да създаваш семейство….

Факт е, че нямаме усещане за промяна по отношение на атомите и молекулите, не се привързваме към тях:) Те и сега текат през нас.

Никой не прави разлика между днес и вчера, а състава на материята ни се променя ежеминутно, дори само като дишаме.

ЕДИН МИГ

Можем само да се надяваме и да чакаме. Няма за къде да бързаме, а и да бързаме, нищо не зависи от нас.

Някой ще каже, какво ме грее… след хиляди години…. Истината е, че тези хиляди години ще минат като един миг, защото междувременно ни няма. Тялото се разлага и връща атомите, които е ползвало “назаем”. “Прах при праха”. Времето няма за кого да тече. Остава само записаната информация, как сме изградени и какво сме мислили.

Усещането би трябвало да бъде като събуждане, веднага след смъртта.

По-добре хората да не се тревожат кога, а дали ще бъдат харесани:)  и избрани, за да бъдат  възстановени (възродени).

БОГ

Кой всъщност е Бог?

Всеки интелигентен и образован човек, когато стане дума за религия, признава, че това е отживелица. Че не вярва в Дядо Боже, но вярва, че има НЕЩО.

Моят вариант на нещото е, че Бог сме ние хората, човеците от бъдещето.

БЪДЕЩЕТО

Обществото e оцеляло след хиляди катаклизми, повечето от които само си е причинило. Най-после се е научило да живее в съгласие с природата.

Намерило е подходяща формула на съжителство – нов обществен договор, управление базирано на компетентността.

Всеки има достъп до управлението без посредник (политик), но за да се зачете гласа му, трябва да мине малък тест по конкретната темата.

На Земята е постигнат стабилен баланс на населението, според капацитета на планетата. Прирастът е кръгла нула – нито плюс, нито минус.

Хората вече са създали супер-технологии и владеят колосална енергия.

Основната дейност е преобразяване на планетите и разселване из космоса.

Екипи подготвят планетите за живеене.  Променят орбитите им, забавят и ускоряват въртенето около оста им, създава подходящ климат и атмосфера.

Този стремеж на човешката раса да засели безкрайния космос е защита. Това е застраховка срещу  унищожение, от епидемии и от катаклизми. Ако остане на една единствена обитаема планета рискува да изчезне.

Съществува стандартен модел за инфраструктура, за флора и фауна, за изграждане на градовете, както и зони за производство, за селско стопанство, за забавления и спорт.   Модел, развил се и доказано работещ на майката Земя.

За тази колосална работа, да се превърне готовата за живеене пустош в райска градина и да се насели, са необходими няколко милиарда човека.

Поетапно, но за кратки срокове, планетата трябва да достигне балансирания си капацитет от население, за да може да фунционира нормално. Където хората да живеят, да работят, да  създават семейства, да раждат деца, да спортуват и да се забавляват.

За населване на новите територии не се изпращат хора от Земята, нито от изградените и населени вече нови планети, защото те са добре функциониращи системи.

Човечеството е овладяло възстановяване на хора, живели вече на този свят, по информацията, която материята носи.

Политиката е, за първоначалното населване на всеки нов свят да се изпращат доказани “кадри”.

Прави се “кастинг” за няколко милярда вакантни места. Избират се само достойни хора. Минали “изпита” в миналия си живот и доказано способни, умни, работливи, отговорни, морални…..

КРИТЕРИИ

Е, тук няма шикалкавене, всичко се знае.

Не може да си пребивал и убивал, после да построиш църква и готово:)

Тези минават само при конвенционалната религия, при селекция от бъдещето номерата не вървят.

Всичко е записано в личния ти софтуер.

Дори и да не си извършил нещо лошо, а само да си го таил в мислите си ….  то е записано.

Струва ми се, че ще има изненади:) Много персони от „елита“ ще липсват на това парти.

Някой ще попита, кой ще решава? Аз ще отговоря – дайте да не се бъркаме в Божиите работи:), може да си има “министерство на възстановяването”:) или специализиран софтуер.

ИНКУБАТОР

Началото на цивилизацията – животът на Земята, времето в което живеем, е като инкубатор за кадри.

Може пък да се окаже, че сме и последните, останали уникални с неувредено ДНК от ГМО храните:)

Всеки един от нас има шанс да бъде възроден.

Ако не е образован, защото е живял в такова историческо време, това не е проблем. Ако има желание, бързо ще се изучи.

Ако има здравословни проблеми, това също не е проблем, кодът на ДНК може леко да се “барне”:)

Май всички ще са леко “тунинговани”:)

С премахнати наследствени обременявания, с подобрена обмяна, с повишени защитни сили………:)

Да, можеш да се радваш на невероятен втори живот, но трябва да отговаряш на критериите, а те се крият в това, което си надградил?

Ценностна система, начин на мислене, какви си ги вършил…..

Важна е твоята самоличност!

Всеки човек живял на тази земя кое е редно и кое не.

Лесно е да се правиш, че вярваш в “прозрачни” идеологии или да си казваш такива са времената, но дълбоко в себе си знаеш, че това което правиш не е редно и то е записано.

Имам чувството, че една толкова съвършенна система никога няма да премахне смъртта, дори и да може.

Защото прераждането е конкурс и селекция, която гарантира възход и развитие. Начин да се избегнат стари исторически грешки. Катастрофи от алчност и себичност.

Човек трябва винаги да се стреми към духовно съвършенство.

МЕСИИТЕ

И в моята религия има месии. И Моисей и Павел и Мохамед са реални.

Убеден съм, че Бог наистина им се е явявал.

Бог, бъдещото общество, е намерило начин да преодолява времето и внимателно се намесва, за да ни вкара в по-прекия път.

Това с ходенето на хълма, да си говорят насаме, е интерпретация на месията. Не защото Господ му говори само тогава, а за да звучи по-авторитетно пред тълпата.

Истината е, че Бог му показва пътя, като негови собствени мисли.

Дори се съмнявам, че някои от пророците не са осъзнавали това.

Представяли са се за такива, но без да подозират те всъщност са истински.

Може и моите мисли да са подсказани:))

МОЯТ БОГ

Аз намерих своя Господ във фантазиите си.

Звучи странно, истинска фантасмагория, но признайте, много по-достоверно от конвенционалната религия:).

Аз нямам нужда от посредник, някой който да ме поучава кое е добро и кое не.

Просто живея така, всякаш някой много по-висш разум и по-умен от мене ще влезе в съзнанието ми и ще ме преценява.

Нека всеки да намери своя бог, където и който и да е той.

Важното е да го прави по-добър, защото в наши ръце,  в ръцете на всички нас е бъдещото на човечеството и….  съдбата на самия Бог.

Нека всеки от нас да преодолее собствената си алчност и да се замисли върху претенциите си. Да не се опитва да се прави сам на Бог.

Само така ще сменим посоката и ще избегнем Ръба (Скалата – както и казват американците).

Ако не направим промяна, неизбежно ще постигнем сериозна финансова и политическа криза. След нея не е ясно какви сили ще завладеят света.

 

Нека дадем шанс на Бог да се случи и да се надяваме…

Ако сме достойни за втори, трети… , колкото животи си заслужим:) Вселената е безкрайна…

 

Ваньо, приятелю, надявам се да се срещнем след време на милиони светлини години от тук и да работим заедно, по изграждането на писта с петстотин километра денивилация, за свръхзвукови ски:)

Posted in *.*, Fiction | 6 Comments

Съдба

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес е рожденият ден на дъщеря ми, Ралица.

Обичайно станах рано и с чаша дълго кафе сядам пред компютъра. Обичам спокойствието на ранното утро. Новини, Фейсбук, служебни, мейли,… и ако съм в настроение – писане.

Днес е особен ден за мен и реших да разкажа една драматична история, която си спестих в предната публикация “Силистар”.

Имах приятел, който загубих твърде рано, Владо Дражев. Бяхме съотборници и станахме близки, защото много неща ни се случваха за първи път в живота.

………..

Трябваше да се явим в казармата на 15 септември, в 10 часа, остригани.

Срещнахме се, пред фризьорския салон на хотел Хемус и теглихме чоп, кой да седне пръв на стола.  Беше много драматично, как машинката пое по средата на главата му. След по-малко от минута и аз седнах на неговото място. Процедурата беше къса.

Бяхме истински карикатури със снежно бели темета и черни от морски загар лица. Запътихме към входа на казармата, поделение 70300.  Спортната школа на ЦСКА се намираше съвсем наблизо, където е хотел Хилтън сега. Не искахме никой да ни види и се оглеждахме за познати. Крачехме унило и изминавахме последните си крачки свобода.

Свобода+

Само на десет метра от входа се роди щура идея, да не се крием, а да се покажем на всички. Нямаше по-подходящо място от свободната пързалка на стадион Дружба, в 12 часа.

Определено идеята беше глупава, защото от спортната школа откомандироваха само наказателно. Най-често в Звездец – бойно поделение на турската граница.

На Дружба всички ни познаваха и много ни се зарадваха. Беше весело, имаше хубава музика и обичайните закачки. Гонехме се лудо из тълпата, пръскахме хубавите момичета с майсторски „лули“, теглехме ги зад нас и ги ускорявахме по завоите…

На голяма част от момчета там им предстоеше същото. Всяка есен хиляди младежи тръпнеха в очакване на призовки. Изпращаха ги на далеч, минимум на 150 километра. Ние бяхме отвоювали казарма в София с много тренировки и състезания, а сега си играехме с късмета на 21.

В момента, в който музиката спря усмивките ни застинаха.

 

Казарма

Явихме се в 14 часа, караулният ни пусна да влезем без проблем. Вървяхме сред безлюден парк по широка, асфалтова алея.  Беше безупречно чисто,  нямаше прашинка, бордюрите бяха боядисани в черно и бяло,  нито едно листенце върху тревата. Стерилно, като в операционна.

Много скоро разбрахме, как става това.

Зад  дългата жълта сградата се ширна огромен плац. Имаше голяма суматоха, стотици униформени сновяха насам-натам. Всички изглеждаха много едри и снажни, облечени в кафяв, груб шаяк.

Не знаехме къде да отидем, стояхме в средата и се оглеждахме уплашени. Забелязвахме се отдалеч, всички носеха кепета, а ние бяхме единствените  цивилни и със сияещи бели глави. Озъртахме се, като истински зайци, при това нарушители.

-Еееей Кирливци, бегом тука, беее.

Сърцата ни паднаха в петите и хукнахме към един огромен гръмогласен войник. Изглеждаше страшен и много яростен – определено беше стар боец.

-Кир, това да не ви е цивилизацията, бееее?

-Защо закъснявате бееее, смрадливцивциии?

-На  земята… Легнии….  Веднагааа.

-Хиляда лицеви опори…. Правииии.

Той крещеше, а ние изпълнявахме, като пружини. Лицевите ни дойдоха в повече.

-Защо спирате беее, нещастнициии?

-Станииии. Миирно.  Надяяяс-но – насочи ни към  близката постройка.

-Бегооом-марш.

След пет метра спряхме в стената.

-Защо не изпълняватееее. Това е заповед беее, смрадливци. Ще ви скапя от службааа.

Той крещеше, а ние с Владо треперехме, още не знаехме, че старите са със зелени униформи.

Виковете му бяха чути от един старшина, който се приближи. Сега пък той започна да ни крещи. Оказа се старшината на ротата. Заповяда ни да го последваме. Заведе ни до склад, огледа ни и хвърли на всеки по един вързоп дрехи, шинел и чифт нови, корави обувки.

-Ако нещо изчезне – дисцип.

Първото юркане се оказа шега от друг новобранец. Старите бяха евакуирани на Панчарево, за да не ни тормозят от първия ден.

Основание за гонката му даваха няколкото часа служба в повече. По-късно с Милан станахме приятели. Беше боксьор, след казармата стана тежка на Левски.

Влизал съм с него на ринга, с уговорка да не ме удря, само аз него. Така и не успях да го докосна. Спазваше обещанието, но погледът му ми стигаше … и често ме плашеше с някое рязко движение.

………….

Катастрофата

Бяхме младото ядро на ЦСКА в отбора по алпийски ски. Неразделната четворка- Ваньо, Косьо, Владо и аз… купони, лагери, в казармата….. с Владо бяхме новобранци, но пак бяхме едно.

Първи февруари

След купа Вела Пеева летяхме с бяла Жигула от Юндола към Велинград. Беше първи февруари, седемдесет и четвърта. Ваньо караше, Косьо до него, а ние новобранците,  с Владо отзад.

„На тази права Жигулата ще вдигне 140“…., наострих уши, а Косьо  „От този завой, няма излизане“…  Всички се вкопчихме в седалките … Косьо сбърка…  въобще не можахме да влезем в завоя.

С тази скорост и с навит до край волан, продължихме направо, пътят зави на без нас. Минахме през стена от храсти и ни се отвори прекрасна гледка над долината.

Във въздуха колата продължи да изпълнява „хеликоптер“- до 180 градуса. Летяхме стабилно и се приземихме прецизно – задните седалки станаха предни.

Правехме просека в храсталак по стръмен склон. Извадихме късмет, че не уцелихме някое по-дебело дърво и постепенно скоростта намаляваше.

Бяхме млади и добре тренирани спортисти, държахме се здраво, наведени напред и очаквахме удaра.

Беше страхотен…..  размаза ни по седалките. Тази пред мен се счупи и ме затисна.  Ако не бях със скиорски обувки щях да бъда с размазани крака.

Колата вече нямаше багажник и скалите бяха само на 20 сантиметра зад гърба ми. Стоеше вертикално изправена на една скала. Беше с подпряна предна гума на висока подпорна стена, над дълбоко дере.

Лежахме с краката нагоре и чувахме страни звуци. Някой каза ” Горим, резервоарът ще гръмне”… и настана суматоха.

Моята врата беше едва открехната, едно дърво я ограничаваше. Измъкнах се с мъка до кръста. Половината ми тяло навън, а краката ми бяха заклещени вътре.

Усетих, че колата силно се разклаща и това ми даде нечовешки сили.

Изкъртих всичко, което ми пречеше, включително щрамери от обувките и се измъкнах.

Всички бяхме навън, само Владо остана вътре и се блъскаше, като врабче в клетка. Успокоихме го, че нищо не гори и той внимателно се покатери и излезе през предната врата.

Радостта беше голяма. Смеехме се и коментирахме усещанията си. Разказвахме си, кой как се е измъкнал и ставаше все по-смешно. Косьо щял да изхвръкне като тапа, но в последния момент се спрял… под него бе пропаст… Вече се търкаляхме от смях по земята…. смеех се и запалих цигара….. с изненада наблюдавах, как огънчето на върхът и нервно трепери…

Участвахме в страховита катастрофа, а никой от нас нямаше драскотина. Невероятен късмет – полет, приземяване без търкаляне, без среща с дебело дърво… и спиране на ръба на нова пропаст.

 

Представителният отбор на ЦСКА, алпийци и бегачи, за СКДА. Спартакиада на дружеските армии, която се проведе в Пампорово през февруари 1974г.

За съжаление всички клекнали вече не са между живите. Иван Енчев – от ляво, Владо Дражев – по средата и Петър Ангелов – Хитре’ (истинският Хитре’).

Легнали са Ресми Ресмиев и Косьо Стайков. Аз съм прав, третият от дясно.

Снимката е направена  дни след свирепата катастрофа, а аз държа лявата си ръка поради тежка травма. Предния ден паднах на тренировката по спускане и в момента лявата ми ръка виси безжизнено. Не ме болеше, но не можех да я контролирам.

Настроението обаче е на висота, все едно нищо лошо не се случва…. Младост…

Курбан

Както казах Рали е родена на двадесет и шести януари. Изписването и от родилното, на първи февруари беше голяма радост.

Събрахме се цялата рода и предстоеше първото ритуално къпане на бебето.

За всеобща изненада, аз тръгнах да излизам.

“На този ден ли? “…. „имено на този ден“. Тръгнах без да се колебая.

Отидох на курбана, изпих една ракия и веднага се прибрах при семейството си. Владо не се появи, имаше среща с ново гадже, което не искаше да ни покаже още.

Три години по-късно

Предстоеше най-престижното спускане в България –  за купата на в. Отечествен фронт, в Боровец. Моята кола беше на ремонт и се уговорих с Владо да пътувам с него. Вече не бяхме в един отбор, но си останахме близки приятели.

Тренерът на ЦСКА изтегли пътуването с един ден, така аз останах. Празнувахме рождения ден на Раличка. Щях да пътувам с междуградския рейс на другия ден.

Лоши новини

На 26-ти след обяд ми се обадиха, Владо беше катастрофирал тежко, близо до Боровец. Челен удар с тир, ниското слънце го беше заслепило.

Лекарите от болницата в Самоков го бяха отписали, бе с настъпила мозъчна смърт. Близките му приятели продължавахме да се надявахме и се борехме. Нямаха апарат за командно дишане и го правехме ръчно, с кръгла, гумена помпа. Редувахме се докато ни изгониха под предтекст – втора операция, след която обявиха смъртта му.

Този близък контакт беше много тежък за всеки от нас. Владо лежеше гол, с орворени, невиждащи очи. Беше в разцвета на силите си, а ние го обдишвахме.  Имаше тяло на атлет, изваяно като гръцка статуя, нямаше никакви травми, дори драскотина, само превръзка на главата.

Не можех да повярвам, че това се случва.

Първи февруари си взе своето.

На този ден беше погребението му на Ридо, край Самоков. Бяхме разстроени и в момента не направихме връзка със злокобната дата.

Странно нещо е животът, низ от случайности наречен съдба. Понякога тези случайни събития са знаци, предупреждават ни, но трябва да ги разгадаем.

Владо загина много млад, но в никакъв случай не е напразно. Неговата гибел ни отрезви. До този момент приемахме шофирането като детска игра. Всички без изключение бяхме много диви на пътя, продължавахме да  караме като бесни и след катастрофата през 74-та.

Не оценихме жеста, който съдбата ни направи първия път. Решихме, че така ще ни се разминава и за напред.

Ако не беше тази трагедия с Владо, някой друг от нас със сигурност щеше да изтегли късата клечка напред във времето.

Хората не умеем да си прави изводи, докато не платим висока цена. Особено на млади години.

Владо даде своя живот, за да запази нашия.

А моят ангел пазител е Рали.

Тя ни изненада с ранното си раждане, но явно е имала причина да избере точния момент.

Честит Рожден Ден, Рали!

Бъди здрава и продължавай да бдиш над близките си.

Обичаме те.

 

Posted in *.* | 1 Comment

Силистар – случки и разсъждения

През август, миналото лято имаше прогноза за 2-3 дни силен вятър, по крайбрежието. Реагирах по естествения за всеки сърфист начин. Зарязах всичко, запалих мотора и веднага заминах. Всички, които ме познават знаят, че съм голям фен на моторите, повече от 25 години. Това е любимата ми подправка към всички екстремни спортове, които практикувам. Да летиш на една педя от земята е страхотна настройка, преди да скочиш във вълните или да се издигнеш във висините.

С обострени сетива, възприятията са несравнимо по-ярки. Седемте Рилски езера изглеждат различно от птичи поглед, ако преди това си лягал до асфалта през Бункера, Бистрица и Гуцал, до летището на Долна баня. Както и морето е по-синьо от високо, ако си се изстрелвал преди това между завоите край Ропотамо, до летището в Приморско.

 

Прогнозата беше един чудесен повод, да покарам мотор. При по-дългите преходи се срастваш с него и имаш усещането е, че така си се родил, с две гуми и 200 конски сили.

Като истински ветеран в екстремните спортове, вече не се задълбочавам в съвършенството на една дисциплина. Просто работя върху запазаване на нивото, което имам. Не уча нови и нови джайбове, а как да увеличавам насладата от наученото.

Вече избягвам натоварващо ме еднообразие. Знам как по-лесно да постигам желаното опиянение, с коктейли от любими занимания. От доста години практикувам тази форма – микс екстремен спорт. Така постигам невроятни емоционални висоти.

Комбинацията, с правилна последователност и прецизна дозировка на различни усещания, това е разковничето за удовлетвореност при нас, ветераните.

Първо вкарвам мозъка си в режим на работа с огромен интензитет, в тежък трафик. При карането на мотор концентрацията е огромна, защото нямаш право на нито една грешка. След това се хвърлям в безотговорната пяна на безопасната водна сихия и тогава се кефя истински.

Обостряне на сетивата.

 

Първо подготвям организма си, като усилвам настройките му с коефициент Х 10 и едва тогава му разрешаваш да оценява всяка наслада.

Картините и усещанията се отразяват чрез сетивата в мозака ни. Представата, за това какво се случва, зависи от въображението и фантазията на всеки един от нас.

Тя се изгражда и обработва индивидуално, като с фотошоп. Някои подобряват образa, като работят със светлината и контраста. Други успяват да подчертаят някои елементи, като  подсилват цветовете.

Но има виртуози, които изцяло преобразяват личното си преживяване до неузнаваемост и създават истински шедьоври.

Различните хора имат различни възприятия.

Емоционалните моменти са въздигане, изкачване нагоре по възвишение, сред монотонното ни ежедневие. Някои го  превръщат в изкачване на Мусала, други покоряват Еверест, трети се изстрелват в космоса.

Но има и опустошени души, на които съдбата изпраща възвишение, а те преминават през него, като през спящ полицай. Те си имат своята тръпчица и са щастливи, защото не подозират колко много пропускат в живота.

Какво удоволствие ще изпиташ от дадено преживяване, е въпрос на индивидуалност и зависи от психологията, въображението и интелекта на човека.

Хората, които умеят истински да се радват на живота, старателно се подготвят и настройват за своите предстоящи емоции. Те успяват да вземат максимума от мига.

Много хора живеят в заблуда, че щастието е свързано с материалното, с парите. Не е така, защото бързо се свиква с новите придобивки и започва старото еднообразие.

Щастието е изкуството да живееш. Да оценяваш и да се наслаждаваш на моментите. Умението да ги удължаваш и задълбочаваш. Да успяваш да ги превръщаш в безкрайна вселена.

Парите са важни, но не са достатъчни и съвсем не трябват толкова много.

Mоята философия е в удоволствието да си истински жив, да навлизаш в нови и нови територии, да се развиваш и самоусъвършенстваш. Понякога дори да настъпваш дявола по опашката, но да си подготвен за това.

Ден Първи

По пътя към морето, на магистралата засякох един младеж. Возеше гаджето си на Сузуки 1000. Покарахме заедно, определено беше добър. Приятно е в двойка с опитен карач. Спряхме да си поговорим на Лукойл в Ихтиман и да уточним правилата.

Беше забелязал, че моторът ми сее в завоите. Обясних му, че съм претоварил куфарите и съм нарушил баланса, затова карам по-кротко. На последното той се засмя. Продължихме заедно до Пловдив, където се разделихме. Те отиваха на събор в Асеновград.

Прогнозата за вятъра беше 15 м/с, но когато пристигнах, още не се беше раздухало достатъчно. С моите килограми и позавяхналата ми техника, 10м/с не са достатъчни за малка дъска, затова покарахме тандема със Сами. Двойният сърф е страхотна играчка за подобни ветрове.

 

По-голямата и стабилна дъска позволява използването на по-големи платна, а общата им площ го прави по-бърз от нормалните сърфове. Ако усили над 15м/с, дъската започва да тежи и нещата се променят, тогава малките  дъски имат предимство.

Въпросния ден, купонът беше пълен. Вече беше вдигнало голяма вълна и дори, успявахме да скачаме с огромния сърф. Кефехме се из залива на Градина, като оставяхме килватер по 200-300 метра, зад нас. Прекосявахме от Червенка до Златната рибка и обратно, за нула време.

След час-два каране, се разделихме доволни и наточени за по-силен вятър на другия ден.

Ден Първи вървеше много добре. Бях правил доста от любимите си неща, но още малко не му достигаше, за да бъде съвършен. Цял ден бях трупал емоции. В организма ми имаше букет от хормони – специална селекция. Не можех да го оставя да повехне или просто да го удавя в узо. Такова усещане трябва да се споделя с вселената, което го усилва още повече.

Затова препуснах с ендурото, из затънтените горски пътеки на Странджа. Отзовах се на върха над залива, върху бялата скала, любувайки се на прекрасната гледка.

Вече бях изпълнил плана за деня и бях готов за плавно приземяване, с вкусна вечеря в приятна компания. Насладата беше пълна и спомена за този ден, ще запазя в моята специална колекция.

Ден Втори – Черно море отново ни разочарова.

Прогнозата се случи, но само като продължителност, не и като сила. През нощта остана постоянен северо-източен вятър, който вдигна голяма вълна. Обичайният нощен бриз от сушата, който изглажда морето, тази нощ не се появи. Вълните станаха доста големи. За съжаление, вятърът вместо да се усили, спадна до 8м/с. По-големите вълни изискват по-силен вятър. Определено не ставаше за каране на сърф.

Получи се вечното противоречие в мненията. За плажуващи това си беше истински ураган, за сърфистите – пълно безветрие.

За дни като този имам решение. Използвам генератора на урагани. Произвежда вятър на мига. Колкото си поръчаш, толкова. Горната му граница е 85 мерта в секунда. Това е любимото Кавазаки ZZR 1200.

Обадих се на приятеля си Калин Вельов, който през лятото живее в каравана, на брега на морето. Предложих му разходка с моторите, по крайбрежието и той въобще не се поколеба. Тръгнахме след половин час, към Резово.

Наскоро, заедно с него и общия ни добър приятел Асен  Мавров бяхме на мото-трип в Турция. Направихме чудесен преход по турското крайбрежие и стигнахме до българската граница. Изкъпахме се на прекрасния плаж срещу Резово.

Сега бяхме решили да направим обратния маршрут. Този път, взех и дъщеря си Татяна с нас. Тя работи от морето през лятото, така е в ерата на интернет. На вечерята поех ангажимент, ако не карам сърф, да я повозя с мотора, което и е любимо.

Разкошен ден за целта, не беше горещо, нямаше трафик, прекрасни гледки към бошуващото море. Карахме бавно край брега, с глави нале-во.

Изпълнявахме свободна програма. Когато стигнахме в Резово, се обадихме на наши приятели. Течо и Венета ни поканиха на обяд. Всичко беше много вкусно и домашно произведено. Стана истински купон, доста се посмяхме с  историите на колоритния ни домакин. Разходихме се до турското знаме и пихме кафе в новия бар на плажа. Там имаше необичайно много и все готини хора. Не се чудя, защо Течката кара джет, по шест часа на ден.

Ден Втори вървеше лежерно и приятно.

Решенията, за това какво да правим, от къде да минем, на кой плаж да се изкъпем, взимахме с гласуване.  С  два на един гласа, решихме да се отклоним към залива Силистар. Така, след толкова много случайности, се отзовахме на конкретно място, в отределен час.

През тези три дни, навсякъде имаше червен флаг. За да не правим проблем на спасителите, ги попитахме къде бихме могли да се изкъпем. Те казаха, че морето е много опасно днес, но ако толкова настояваме да влезем, да го направим на наша отговорност, в неохраняемата зона. Това беше в най-южната част на залива.

Опитен плувец

Аз съм много добър и опитен плувец. Специално се готвя и развивам качества за плуване в бурно море. Покрай практикуването на екстремен сърф, знам от личен опит, че трябва да плувам много добре. Три пъти ми се е налагало  да плувам с часове, за да изляза на брега, защото бурята ми е взимала сърфа. При едно такова плуване, дори щеше да ме сгази една огромна военна барджа. Абсурдно е екипажа да те види сред вълните, а и да те видят, не могат да спрат.

Когато съм на морето, плувам два пъти по един час, всеки ден – сутрин и вечер. Мога да прекарам във водата много дълго време. Нямам никакъв проблем с издържливостта. Проблем са преохлаждането и обезводняването.

Създал съм си собствен стил, който е комбинация от два. Това е бруст с удължен цикъл, в който вкарвам едни крака от делфин. На практика, продължително се плъзгам по водата без да мърдам. Така щадя силите си.

Научил съм се и да контролирам ефективността на това което правя. Хващам и най-слабите течения и не допускам излишен разход на енергия.Правя си координатна система на сушата, като използвам контролни точки за желони.

Дългите плувания ги правя много навътре, а не успоредно на брега, за да калявам психиката си. Свикваш с мисълта, че не можеш да излезеш сега и веднага. Необходимо е доста време, усилия, премерен разчет на силите и самообладание. В общи линии, съм доста подготвен или поне така си мислех до този момент.

Изпитанието

Продължителният северо-източен вятър беше вдигнал огромни вълни, които се разбиваха в южния нос. В залива влизаше само повърхностна разбита вълна.

Влязохме в най-южния край, покрай скалите. Татяна се затича напред във водата, но аз я спрях категорично. Тя ми се обиди, защото се чувства голяма и достатъчно самостоятелна, за да взима сама решения. Още по малко за къпане в морето. Да, наистина тя е голяма, но сега когато пиша тези редове, вече знам, че дори аз не бях достатъчно зрял за предстоящата ситуация. Просто се подчиних на инстинкта си. Тя започна да ме майтапи, колко съм консервативен, как я третирам като бебе и ми посочи две деца, които си играеха навътре, пред нас.

Макар и да вреше морето изглеждаше безопастно, защото имаше дъно. Плиткото продължаваше доста навътре. Имаше ями, но не дълбоки. Нивото на водата варираше от под коленете, до кръста. Имаше силничко течение, но то беше в самото начало, на плиткото, близо до брега и после утихваше. Освен това беше настрани, успоредно на пясъка.

Вече бяхме наближили децата и щяхме да минем покрай тях, когато момченцето направи няколко крачки встрани. Момиченцето, което беше по-голямо на 11-12 години го гонеше. Изведнъж, силно течение хвана бягащото дете и го повлече навътре. Оставайки без дъно, то веднага започна да се дави, което означава, че въобще не можеше да плува. Всичко се случваше пред очите ни, само на метри от нас.

Калин се оказа много смел и самоотвержен, без колебание скочи след момченцето, което беше хлапе на 7-8 години. Той е популярен музикант, но малцина знаят, че в живота е исински герой.

Веднага изкрещях на дъщеря ми, която беше малко зад мен, да излиза моментално на брега. Обърнах се към момиченцето, което беше в дясно пред мен. Извиках и да не мърда от мястото си, и че след малко ще се върнем за нея. Водата и беше до кръста там, където тя се намираше в момента.

Стрелнах се след Калин в бърз кроул, хванахме момченцето от двете му страни и го държахме над водата. Горкото дете кашляше непрекъснато, явно вече беше вдишало вода. Погледът му излъчваше ужас. Слава богу, имахме дъно, но скоро можеше да го загубим, защото течението беше много силно.

За първи път изпадах в такава ситуация. Едва устоявахме на мощната струя навътре. И двамата осъзнавахме, че всяка следваща крачка назад, може да е в нищото. Странното беше, че не можехме да използваме вълните, защото те бяха някак си, само от пяна и по повърхността. Отдолу течението беше постоянно и много силно. С неимоверни усилия, пристъпвайки по дъното и гребейки със свободните си ръце, излезнахме до по-плитко.

Там ни посрещна един колос, огромен мъж, висок около два метра. Той се притече на помощ и пое детето. Тъкмо се обърнахме, за да се върнем за момиченцето, когато и то се разпищя. Беше тръгнало след нас и също беше попаднало в течението. Впоследствие се оказа, че децата бяха чужденци и не ме е разбрала, когато съм и казал да стои на едно място.

Почти в същия момент и “колоса“ се развика за помощ. Ръцете му бяха заети с момченцето и той не можеше да устои на силното течение и бавно отстъпваше назад. С Калин се спогледахме, какво да правим и се разбрахме без думи. Избрахме да спасяваме момиченцето, защото там нещата се развиваха светкавично. По-късно разбрах, че приятели на „колоса” бяха влезли и са му помогнали.

Настигнахме детето, което правеше отчаяни опити  да плува срещу течението. Пак така я хванахме от двете страни, но вече нямахме дъно. Трима души плувахме с две ръце. В тази конфигурация нямахме никакъв шанс. Обърнах се, за да видя на къде се носим и изтръпнах. До този момент си мислех, че силната струя ще ни изтегли навътре в морето, извън залива. Логично беше, там гадното течение да спре и след това щяхме да му мислим.

Не беше толкова розово положението обаче, отивахме право към прибоя. Огромните вълни мощно се разбиваха в едни чепати скали.

В този момент ми стана ясно, как преди няколко години, на същото това място се удавиха четири човека, за да спасят едно дете. В колебанието си какво да правя, погледнах към момиченцето и срещнах едни огромни, сини, уплашени очи. В този момент разбрах, че имаме една и съща съдба. Ще се борим и задно ще се спасим или заедно ще загинем. Ако я пусна и успея да се спася, не бих могъл да живея занапред, с този поглед.

Бяхме попаднали, в нещо като буйна река, насред морето. Затова  казах на Калин, да гребеме по течението и на ляво. Надявах се плитчината, на която си играеха децата да продължава още по-навътре.

Така се и оказа, изнасяйки се в страни, аз започнах да докосвам с върха на пръстите си, дъно. Това само ми показа, с каква голяма скорост се носим назад. Продължавахме с усилията си да гребем встрани. Гадното беше, че пясъкът нямаше никаква плътност. В граничния слой, бързо движещата се вода го правеше рехав и не можех да се запъна в дъното.

Може би хванахме последния влак, но в един момент успях и спряхме. Хванати на това драматично хоро, с обединени усилия се изнесохме по- близо до скалите. Там стъпихме на по-здраво и течението беше по-слабо. Много бавно, с мощни миши крачки, успяхме да се измъкнем.

За родителите нямам думи, оказаха се някакви напушени хипари. Определено, те самите имаха нужда от родителски надзор. Поблагодариха на руски, но май бяха словаци. Явно не си дадоха сметка за сериозността на ситуацията, в която бяха изпаднали децата им, защото започнаха да им се карат, вместо да ги целуват.

След като се даврандисахме, с Калин се разходихме и огледахме района. Между скалата – остров и брега, в залива се изливаше буйна река. Създаваше я налягането на прибоя. Именно тази река се завърташе и създаваше това коварно течение. Мощните вълни си бяха направили въртележка.

Трябва много да се внимава на Силистар, при големи вълни от северо-изток!

Видяхме и паметната плоча на загиналите, в опит да спасят дете. Били са роднини и за съжаление не са имали нашия късмет.

За първи път участвах в подобна акция. Нямах никакъв опит във водното спасяване. Кото си тръгнахме, минахме покрай спасителите и им разказахме за случилото се.  Те  бяха твърде далеч и въобще не бяха разбрали за инцидента с децата.

Казаха ни, че сме луди. Без въже, въобще не се влизало в такива случаи. Само с опора на сушата, можеш да се справиш с толкова силно течение и звучи логично.

Пасивна агресия

По време на същото това вълнение, се удави едно момиче в Созопол. Научих го от новините на другия ден. Ученици на екскурзия се снимали на скалите, когато една голяма вълна съборила две деца във водата. Едно от момичетата било спасено, докато е още близо. Подал и ръка самоотвержен сервитьор от близък ресторант, който дори не можел да плува.

Другото се е борило 10 минути и никой не му е помогнал. Многочислена тълпа е наблюдавала трагедията, а двама полицаи люпели семки. Когато прочетох подробности за този случай във вестника, бях потресен от тази картина.

Няма нищо по-зловещо от пасивната агресия, когато човек с бездействието си причинява зло. Това поведение издава много тъмна страна от характера на човека.

Със сигурност, в тълпата е имало доста хора, като героя-сервитьор, но не са били така инициативни и куражлии. Искали са да помогнат, но са били безпомощни. Напълно ги оправдавам. Представям си, какъв е бил прибоят на носа, в този ден.

И все пак не мога да разбера бездействието. Можеха да опитват да направят нещо безопастно. Да се катеря по балконите и да търся въже от простор, което да подхвърлят към момичето. Една празна туба или голямо шише от минерална вода би било опора във водата. Да извикат приятел с джет по телефона. Да тичат до пристанището за лодка.

Едно е задължително според мен в такава ситуация – трябва да се действа, да се опитва помощ, дори и да е безуспешно. Не бива просто да се наблюдава.

За мен безучастните наблюдатели, сеирджиите също носят вина.

Именно за тях разказвам тази случка, за хората, които проявяват пасивна агресия.

Пиша тези редове, не защото искам да се правя на герой, а защото искам да разкрия един аспект от живота, в който вярвам.

Убеден съм, че всичко на този свят ни се връща! И доброто, което правим и злото също!

Доста дълго време живях под въздействие на случката от Силистар. Не можех да не премисмислям събитията. Давам си сметка, какъв низ от случайности е животът. По безброй разклонения, нещата могат да тръгнат в съвсем различна посока.

Определено, децата от Силистар извадиха късмет в този ден. Спонтанно решихме да се изкъпем, именно на този плаж. Малко по-късно с Калин взехме съдбоносното решение и спасихме децата.

Понякога си мисля, че стана точно обратното. Може би те ни отклониха от по-голямо нещастие. Бяхме се насочили към най-силното течение, а и нищо не подозиращи щяхме да влезем доста по-близо до опастния прибой. Изтръпвам, като си представя подобни упражнения с доста по-голямата си дъщеря.

Давещото се на плиткото дете, ни предупреди за голямата опастност. А и самото им присъствие, ни информира за плитчината край скалите, която по-късно отчаяно търсихме.

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че ние спасихме тях, но и те спасиха нас.

 

Ден – трети

Изкефих се с мотора до София, въпреки че беше нестабилен в завоите, заради тежките куфари.

Преди години имах много тежко изпитание. Пак така, Кавазакито сееше по завоите и в един момент, гръмна  предната гума. В момента карах с 240 км/ч! Извадих невероятен късмет, това да се случи на права, широка отсечка без движение. Отървах се по чудо. Не паднах, защото запазих самообладание и дори не докоснах предната спирачка. Успях да спра само с компресията на двигателя, като лекичко използвах задната. Помогна и продължителния насрещен наклон. През цялото това време водех страховита битка за оцеляване. Кормилото силно теглеше на ляво и се опитваше да ме запрати в прясно боядисаната мантинела.

Странно, какви детайли забелязва човек в такъв съдбоносен момент. Явно при силен стрес, организмът впръсква доста еко-дрога и ставаш свръх човек.

Оказа се, че гумата се е разлепила от джантата и се е изместила на една страна. Причината беше изпускаща игличка на винтила. Падналото налягане в гумата, намалява притискането и към джантата. При нищожна неравност, но умножена по 240, става отлепване, а то е равносилно на гръмване.

Гумите на моторите се карат доста твърди, около 3 атмосфери, защото усилията в завоите са огромни.

Когато тръгнах към морето и се проявиха познатите симптоми, веднага спрях и проверих винтила. Всичко беше наред. Ритнах гумата, която беше чисто нова. Изглеждаше доста твърда и така сложих грешната диагноза. Реших, че тежките куфари са причина за това поведение. От завода производител има ограничения за теглото и скоростта при използването им, точно заради подобни явления. А аз определено ги бях претоварил, а и карам по-бързичко.

Веднага щом се прибрах у дома, измерих налягането в гумите. Предната гума ….. беше само 0,9 атмосфери. Останах като ударен от гръм.

Съвет за рокерите

Профилът на моторните гуми е такъв, че ако не премериш  налягането с манометър, не можеш да си сигурен, че е достатъчно. С ритане и натискане с палец,  не става …. това вече го знам със сигурност!

Човекът, които се грижи за моите гуми е Дичо, има сервиз на околовръстното шосе. Той е стар рокер, който кара мотори, поне десет години преди мене. При всяка смяна на гума, сменя и винтила. По този повод, винаги съм смятал, че се престарава.

За съжаление последната предна гума смених в провинцията, там където свърши старата и не спазихме  традицията на Дичо.

Явно не е било престараване, май усилията са много големи при тези +,- ускорения на моторите. Този път игличката не изпускаше, а дебелата основа на винтила се оказа пропукана, вследствие на големите натоварвания. И при усукване от мощните динамични моменти, изпуска по-малко, в тези случаи. Така карайки налягането спадаше.

И така, въпреки опита си, се оказах много близо до същата ситуацията, като  преди години. Може би, не случайно тогава съм имал този късмет, това да се случи на прав, широк и празен път. Може това да е било някакво предупреждение и една възможност, сега да разсъждавам  по тази темата.

Силистар под нов ъгъл

Кагато научих истинската причина за нестабилноста на мотора, погледнах на случая Силистар под нов ъгъл.

В момента на случката, не съм разсъждавал много, много. Просто реагирах и мислех, че постъпвам правилно. Сега, когато наслагвам събитията и преценявам евентуалните разклонения на съдбата, съм напълно убеден, че съм постъпил както трябва!

При спасяването на момиченцето “Господ” (аз съм атеист, това е просто израз за непознатото) ме подложи на още по-сериозно изпитание. Вече знаех, че ситуацията в залива беше много страшна. Освен това, вече се налагаше, да се влиза в средата на мощното течение и то там където вече няма дъно.

Удобен вариант би бил да хукна, за да извикам спасителите. Помагам активно, тичам, раздавам се, но дълбоко в себе си зная, че каузата е загубена.

Житейският ми път е изпълнен с много премеждия и съм придобил голяма интуиция. Нещо ми подсказваше, как трябва да постъпя. Ако не бях послушал вътрешния си глас, “Господ“ най-вероятно щеше да ми удари едно шамарче…..

Още по-вероятно беше, то да бъде с 200км/ч, в една прясно боядисана мантинела.

Малко хора се замислят в дълбочина за това, което им се случва в живота. Убеден съм, че трябва да си правиш изводи от събитията, да си вадиш поуки.

Хората си пожелават късмет, като смятат, че това е случайна величина. Някои си мислят, че трябва да си го накъсметиш.

Аз пък смятам, че Късметът трябва да се заслужи!

Вярвам в народните мъдрости, защото те са установени от мислещи хора и са се утвърдили през хилядолетията.

Както “Всичко се връща на този свят“,

така и “Направи едно добро и го хвърли назад, то ще ти се върне”,

също  “Господ забавя, но не забравя“.

Убеден съм, че има наследственост в човешките съдби. Може злото да не ни се върне лично на нас, а някъде в поколенията. И това не го прави някой друг, а ние сами си го причиняваме.

Винаги съм имал такива разбирания. Пазя се не само от лоши действия, а и от лоши помисли. Петгодишен си пожелах нещо лошо и то взе, че се случи. Много се уплаших и до ден днешен внимавам, какво ще си помисля.

Ако някой много ме ядоса се ограничавам в пожеланията си – неговите симпатии към мен, да се връщат към него самия. Ако са хубави, хубави. Ако са лоши, лоши, това зависи от него. Ако е от моята порода, няма защо да се притеснява:)

Помощ навреме

Ирастнал съм по спортни лагери в планината. Там всички бяха много състрадателни и отзивчиви, не само планинските спасители, всички бяхме такива. Имаше много травми и те можеха да се случат на всеки.

И аз като всички, съм помагал на много хора в беда, през годините. Спомням си, че изтървах един много важен за мене старт, защото трябваше да помогна на един любител скиор. Беше паднал върху скали и си беше разкъсал вената на ръката. Кръвта му течеше като от чешма.

Бяха пратили за спасители, но те докато дойдат, щеше да е късно. Направих му един тампон с ръкавицата и стегнах с кожени каишки “Маркер“. Всички скиори ползвахме такива за ските си. Оказаха се много подходящи за целта, защото стягаха здраво и се застопоряваха безотказно.

Вече не си спомням, защо е бил толкова важен този старт. Дори не си спомням за коя купа е бил, но още изпитвам удовлетворение от бързата си и адекватна реакция.

Всички знаят дебелия ром, който и днес продава семки пред Алеко. Дори не знам как се казва, но преди петнадесетина години му спасих живота. Това се случи под Бай Кръстьо, в една мразовита вечер. Планината вече беше опустяла, а ние с мой приятел се качихме за последно спускане с колела.

След нас спряха лифта и служителите си заминаха с кола към София. Тръгнахме по трасето надолу. Вече се стъмваше, но видимостта още беше добра, защото светлината се отразяваше от снега. На края на равното, точно преди стръмната част забелязах едно тъмно туловище. Беше заровено в преспата и издаващо някакви звуци.

В първия момент реших, че е глиган и се изненадах, че е излязъл толкова рано. Когато наближих, видях, че е човек, който стене.

Веднага го познах и го запитах какво се е случило. Оказа се, че се е возел на лифта и е забелязал изпуснато портмоне в снега. Окрилен от идеята за несметно богатство се стрелнал, като един ястреб към плячката.

Снежната покривка беше доста дебела, но не чак толкова, за да поеме сто и двадесетте му килограма. Имането се оказало два лева, а кракът му беше много лошо счупен.

По това време още нямахме мобифони и се заехме със спасителна операция. Отне ни доста време и усилия, но успяхме да го довлечем нагоре, до шосето. Това бяха най-тежките ми 4-500 метра, през дълбокия сняг. Качихме го в една кола и се прибрахме  в мрака.

Нямаше никакъв шанс да оцелее, ранен и неподвижен, през тази студената нощ. Температурата беше минус 10 градуса, а имаше и вятър.

През годините съм участвал в десетки подобни случки, но спирам дотук, за да не се героизирам, чак толкова. Идеята ми е да покажа, че има баланс в съдбата. Колкото и да съм помагал, пак няма да мога да  и се отплатя. Длъжник съм и.

Лични преживявания

За тези почти шейсет години, хиляди пъти съм бил много близо до това, да загина или да се осакатя, защото винаги съм се занимавал с опасни дейности.

Бях много буйно хлапе и имах невероятно детство. Нашето поколение живееше и играеше на свобода. Съвременните деца растат под контрол, защото ако го нямат, могат да станат наркомани или жертва на педофили и трафик на хора. Съжалявам за тях, защото пропускат много. Играта на улицата е една незаменима школа, която развива въображението и инстинктите.

Ние реализирахме в игрите си фантазиите на писателите, на приключенските романи, които четяхме. Строяхме къщички по дърветата, правехме си скривалища из мазета и тавани, определяхме си нощни срещи на нечий покрив.

Дните ни минаваха в непрестанно състезание, кой ще се качи по-високо, кой ще скочи и ще се хване на по-далечен клон. Поставяхме си разнообразни задачи, за да си докажем кой е по-смел, кой е по-съобразителен или по-ловък.

Например, през нощта да излезеш без да те усетят родителите, да се покатериш по непревзимаемата къща на баба Мара и като доказателство да оставиш консервна кутия на комина и.

За мен беше обида да хвана кормилото на колелото. По един месец не го докосвах, тръгвах, спирах, завивах, спусках се по наклони със скорост. Участвах в състезания по по-дълъг скок и не пипах кормилото.

Наблизо имаше трасе за мото-крос. Ние се спускахме обратно, от там където моторите се изкачват. Най-долу имаше противонаклон и се получаваше голям скок.

Естествено, вечно  бях покрит с рани, но това беше престижно. Много пъти съм изтръпвал и дъхът ми е спирал, но много рано разбрах, че има граница, която не трябва да минавам. Преминавахме през нещо, като „естественя подбор“ в дивата природа.

Най-голямата заплаха за живота и здравето си, бях самият аз. С голямо въображение измислях всевъзможни рисковани игри и много пъти съм имал необяснима подкрепа, за да оцелея.

Върхът може би беше, когато на пет се спънах пред огромен камион, който мина над мен, а аз останах невредим.

Растейки на свобода, се сблъсквах със ситуации, които ме научаваха да се пазя, както от лоши хора, така  и от мен самия. Докато завърша тази школа, десетки пъти бих могъл да пострадам, да се пребия от някой покрив или дърво, да бъда блъснат от кола или да се осакатя със самоделни бомбички.

Горките ми родители, развиха чувство за вина, когато след години научаваха подробности за подвизите ми. Не можех да им обясня, че те не са виновни.

С моята изобретателност и хрисим вид не беше никакъв проблем да ги преметна. Те просто живееха в неведение.

Като тинейджър започнах да практикувам много рискован спорт. Опредлено, участието ми в първите тренировки по ски спускане са моментите, в които съм брал най-голям страх. Там нещата се случват толкова бързо, че нямаш време да се уплашиш.

Веднъж на тренировка по Ястребец 1, на бубуната след диагонала излитам, като не съм завършил завоя и започна ротация във въздуха. В един момент, летях с над сто километра в час и с гръб към скоростта. Като една пантера се мятах във въздуха и при приземяването, само едната ми ска сочеше правилната посока. Кацнах и групирах по нея цялото останало тяло в яйце. Пистата беше много динамична и аз продължавах надолу с шеметна скорост. Реагирах на изникващите завои и падове.

Никога няма да забравя игличките по гърба си, които се появиха чак в продължителната равна и по-спокйна отсечка, преди малкия пад. Още не мога да си представя позата, с която се измъкнах от тази ситуация. Не е възможно да съм бил чак такъв йога, но като ти дойде до главата, нямаш избор. И всичко става за части от секундата.

В случаи като този имам чувството, че има външна намеса. Не е просто реакция и късмет.

Спирам коментариите за ски, защото предишната ми публикация беше по тази тема.

Десетки пъти бих могъл да се размажа някъде със ските, както и да се удавя, заклещен под платното на сърфа в бурите или пък да си счупя врата на мото-крос или спускане с колело. Част от случките съм описал в Хъмпи – екстрим.

Ще вметна и, че съм висял без осигуровка на бъндеришките скалите. Опитвах се да откъсна еделвайси и стана срутване на скали. Получих „телеграми“, целят се тресях от нерви. Успях да си наложа да се успокоя, залепен за гладката скала. Бях стъпил на едно ръбче, което беше около 5 см. Изготвих план и се измъкнах от тази ужасна ситуация. Никога повече на съм се катeрил.

“Господ” ми е помагал да оцелявам много пъти през живота, но може би най-много на пътя, като млад шофьор.

Колите

Когато взех книжка, вече имах 50 хиляди километра зад гърба си. Имах опит и самочувствие, защото добре се справях с волана. Никога не бих допуснал, аз да съм причината за катастрофа. Тогава още не знаех, колко много изненади има по шосетата.

Бях много див, първите сто хиляди километра карах с „вратите напред”. Обичах това и не слизах от колата. В движение научавах, къде какво да очаквам.

Например, че триоската затваря и двете платна, защото е много дълга за тесните пътища с остри завои.

Или, че докато задминаваш тира, шофьорът му ще види паркинг от ляво и без да поглежда рязко ще те засече, за да спре отсреща.

Това е безкрайна тема, мога да напиша дест тома,  дебели колкото Под игото, но много ще се отклоня и затова ще разкажа само две поучителни случки.

Веднъж се прибирах от Боровец и срещу мен се носи жълт Москвич 412, загубил управление върху леда. Сумарната скорост беше такава, че срещата беше неизбежна. Яви ми се изненадващо, излизайки от завой. Трябваше или да се разминем или следваше челен удар. Въртеше се около собствената си ос и шареше по цялото платно.

В един момент жълтото чудовище тръгна към скалите край пътя. Заложих на това, че след удъра ще отскочи. Тръгнах решително към мястото на срещата. Преценявах ъглите, все едно играя билярд. Не ми беше лесно да карам в лявото платно, точно срещу въртящата се кола.

Миг преди да се сблъскаме челно, скалите го изстреляха в моето платно и ми се отвори пролука, през която се промуших. Поех огромен риск, но той се оправда. Приложих за кратко английско движение и това ме спаси. Ако шофирах традиционно, може би щях да загина.

Три пъти през моята практика съм имал разминаване с кола, загубила упревление. За последно се разминах по британски с една бяла Лада, управлявана от жена. Това се случи между Перник и Диканя. Не беше напечено, защото скоростта и не беше голяма. Тя просто категорично не пускаше  спирачките и изправяше завоя.

Веднъж след Хисаря, към подбалканското шосе се разминах с камион, от който се изсипа товарът му – дърва за огрев. Около двеста метра не карах, а жонглирах сред подскачащи чудовища. Не знам защо се справих, защото съм слаломист или защото “някой” ми помогна.

Това, че не съм катастрофирал нито веднаж, едва ли се дължи само на добри рефлекси. Много пъти съм имал чувството, че някой се намесва на волана със светкавична и точно премерена реакция и успява да спаси положението.

Имам зад гърба си над милион и половина километра, на кола. От тях, най-опасни бяха първите 200-300 хиляди. През този период се срещах с много изненади на пътя. С нелогичното и непредсказуемо поведение, както и с всевъзможни случайни събития. При тези срещи  трябва да имаш бърза реакция и добри рефлекси, но също така и голям късмет.

С годините и натрупания опит, подобни срещи стават все по-редки, но само ако си способен да си вадиш поуки.

С нарастване на изминатите километри, карането с добри рефлекси се трансформира в каране с глава.  По-принцип карам бързичко, но често се случва да карам, необяснимо за останалите – бавно. От години не ми се е налагало да пробвам рефлексите си. Дано да няма нови изпитания.

За ситуации, в които съм изпадал, спирам да говоря, но ще разкажа за няколко от стотиците изпитания, вследствие на технически аварии.

Техническо състояние

По онова време, за покупка на нова кола се чакаше двадесет години.  Вноса на стари беше абсурден, зради 200% -то мито. Основен приток на пазара бяха катастрофиралите коли от трафика на гасарбайтерите.

По тази причина карахме абсолютни бараки. Като прибавя и това, че на практика коли не се бракуваха, защото бяха безценни.

От топка ламарина ставаше на кола и това беше добрия вариант. По-лошо беше, когато се разпада от старост и седалките изпаха. Кърпехме ги с ламарина или със смола и продължавахме да се возим смело. Ако си сръчен и изобретателен ще преодолееш и липсата на части.

Веднъж ми падна задната гума на Опел Кадет. Останах не само на три гуми, а и без никакви спирачки. По това време колите бяха с еднокръгови системи. Това се случи на влизане в Пловдив и още се чудя, кой ми помогна да овладея колата, за да не помета хората на спирката.

Това с падането на гумите е много неприятно, но най-зле беше положението, когато останах с едната гума на тежката си каравана. Прибирах я с Жигулката, от Боровец. Направих невъзможно спиране, не със спирачки, а с газ, защото тази голяма маса зад мен искаше да ме хвърли в дерето, особено ако пипна спирачката. Това, че светкавично се ориентирах, за да реагирам правилно, май пак стана с нечия помощ.

Три пъти съм късал кормилен и два пъти шарнирен болт. Това се случваше често, защото ремонтите по ходовата част не се правеха със скоба, а се прилагаше масово – бой с чук, по конуса. Ако се случи грешен удар, не по конуса, а по болта, може да се яви пукнатина в стеблото и по-късно той да те изостави.

Четири, от петте случая, бяха точно такива, само веднаж се беше извадила ябълката от износване. Когато разглеждах счупеното място, ясно личеше малката площ на свежо откъснато.  Което означава, че съм се движил дълго с дамоклиев меч над главата. В това състояние бяха повечето коли на пътя, защото тази технология масово се практикуваше по сервизите.

Веднъж ми се скъса ухото на реактивната щанга, която държи предния мост. Това е много неприятно, защото е придружено със силно теглене в съответната посока.

Друг неприятен случай имах, когато се разцепи изгнилият рог на Фиат 125 – специал. Това беше един много мощен, за времето си, автомобил. Нямаше нищо общо с полския Фиат 125. „Специал“ имаше 120к.с. двигател с два разпределителни вала.

Въпросният рог е правоъгълна греда, изградена от дебелостенна ламарина. В момента, в който се разруши връзката и се наруши формата, тя губи здравината си. Последва изместване на цялата предница, включително и двигателя. Тегленето встрани беше неудържимо. Пак извадих късмет, че това се случи с малка скорост.

Три пъти ми се е отварял предният капак. Често се случваше, защото карахме възстановявани коли, от тежка катастрофа. Части нямаше и се налагаше да се приспособяват осигуряващи закопчалки. Разбираш дали са ефективна, чак когато изпусне основната.

При тези случаи, оставах без видимост. Трябва добре да си запаметил ситуацията и да предвидиш развитието и докато спреш.

Такава случка имах на алея Яворов, на бул. Цариградско шосе и веднъж извън града.

Безчет пъти съм гръмвал гума, но три пъти предна. При един от тези случаи, в момента на задминаване на магистралата.  Тирът ми беше оставил много малко пространство до мантинелата, където в борба с волана, изтеглих  колата назад.

Моторите

Моторите са моята слабост. Не е нужно да казвам, колко са опасни. Част от преживяванията съм описал в предна публикация.

Няма да разказвам повече случки, за да не предизвикам дявола. Ще кажа само, че когато се качих на мотор, вече имах огромен опит, с кола по пътищата. Въпреки това, пак трябваше да си мина по пътя и да срещна нови специфични изненади. Така беше, поне сто хиляди километра.

И тук се сблъсках с доста технически неизправности.

Освен гръмналата предна гума, ще спомена за блокиране на задната.

Веднъж, при подлеза към Равно поле ми блокира скоростната кутия, бяха се влкючили две скорости едновременно. В резултат, блокира и задната гума. Много неприятен случай, но не беше страшно, защото бях почти спрял.

По късно разбрах, че това е било предупреждение, което не бях разтълкувал правилно. Доста години по-късно имах послание – индикации, на които пак не обърнах внимание. Моторът  изключваше от скорост, но аз продължавах да го карам.

Край Ропотамо, при голяма скорост, в завой, моторът пак изключи от трета, но този път директно наби първа. Ефектът беше същия, макар и за кратко, задната гума все едно блокира. Едва останах върху мотора след този къч, а наоколо беше пълно с коли. Имаше трафик и в двете посоки.

Не ми се мисли, какво можеше да се случи. Чудя се, кой бърникаше в скоростите и какво искаше да ми каже….

Самолети

Когато се обучавах за пилот, много дълго време не можех да събера кураж и да направя първия си самостоятелен полет. Веднъж при кацане, точно преди да допра, се появи страничен порив на вятъра. Реагирах мигновено. Подсъзнателно „сритах“ самолета в педалите и го наместих на пистата.

Сашо – моя инструктор, веднага ми каза – готов си. Аз обаче, не бях съгласен. Продължавахме да летим заедно, защото аз настоявах.

Накрая ме убеди, че това би могло да продължи вечно, че истинското обучение започва едва, когато поемеш цялата отговорност и останеш сам на борда.

Само след няколко месеца се вкарах в страховита ситуация. Наложи се да проведа битка за оцеляване. Бях сам на борда и се справих отлично. Успях да приземя самолета, без никаква видимост. Счупих го малко, но аз нямах драскотина, което е най-важното в авиацията.

Сашо се оказа прав, щом успях да се справя в тази напечена ситуация.

Аз пък си мисля, че пак “някой” помагаше с лоста. Той взимаше правилните решение и прецизно ги изпълняваше.

Това не беше изпитание, а предупреждение. Вече знаех, че трябва да се замислям над тези неща. Приех го като знак, че трябва доста да се потрудя, за да се справя с опастностите, които ми предстоят във въздуха.

Не е за вярване, но инцидентът предизвика обратен, на очаквания, ефект. Вместо да се уплаша, се почувствах много по-уверен.

Кураж ми даваше не успешната половинчасова битка във въздуха, а осъзнаването на това, колко много работа ме чака. И яснотата с какви задачи трябва да се заема, за да постигна по-голяма безопастност.

Flight

Винаги съм се вслушвал във вътрешното си усещане за това, което имам намерение да направя. Внимавал съм за различни знаци,  които ме предупреждават.

Така постъпвам, колкото и да съм се навил за нещо, ако получа знак или усещане – прекратявам. Никога не правя нещата на всяка цена, такива са моите убеждения.

Предчувствие

Една вечер, през октомври тръгнах от Черноморец за София. Имах тежък ден и бях доста уморен. Пътувах през гъста мъгла, сред тежък трафик от камиони. Това е път, който знам наизуст, защото го карах всяка седмица.

През цялото време нещо ме глозгаше и ми казаше да не продължавам напред, а да се връщам. Вече бях подминал Айтос, когато реших да се откажа от пътуването и да обърна посоката. Никога не бях го правил преди. Жена ми, която беше с мен, много се изненада. Давах си сметка, че напред и назад са си 150 км разходка, но аз реших да послушам вътрешния си глас.

Заведох я в стария град на Созопол. По улиците нямаше живо пиле, едва намерихме една кръчма, в която се съгласиха да ни сервират. Бяхме единствените клиенти. По средата на вечерята се чу страхотен грохот от улицата. Изкочихме да видим какво се случва.

Единствената кола, която се движеше тази нощ в Созопол, се беше забила в нашата. Направо не можех да повярвам. Явно е имало да става и е било неизбежно, но се случи по най-безболезнения начин. Един младеж без книжка беше решил да покара колата на баща си, докато той спи.

Дадох си сметка, че този който ме предупреждава, все пак го направи, за да нямам съмнения, в усещанията си.

В живота си съм имал много изпитания. Затова, много внимавам в детаилите на събитията, които ми се случват. Опитвам се да открия какво ми казват, но не винаги успявам.

Ще разкажа един такъв невероятен и необясним случай.

Ужилването, което не се случи.

Преди три години, един приятел си купи лъскава моторна яхта и ме покани да ме повози. Завъртяхме се в залива на Градина и аз му предложих да отскочим до Слънчев бряг. Беше му мерак, но още не смееше, защото не познаваше морето. Казах му, че няма страшно аз съм до него.

Ходил съм със сърф и с яхта до там. При бури кръстосвам бургаския залив, надлъж и шир. Знам къде са трасетата на корабите, шамандурите, всичко което ни е необходимо.

Тръгнахме на това приятно мини пътешествие с голямо настроение. На борда бяхме собственика Митко, съпругата ми Ели и сестра ми Дора.

Пресичахме вълните със скорост и се радвахме на вятъра и пръските. Беше чудесен слънчев ден, идеален за подобна разходка.

Мъжете стояхме прави и разговаряхме викайки заради шума от мотора и вятъра в ушите. Бяхме стигнали точно средата на залива. Нямаше суша на по-малко от 15 км, въздухът беше кристално чист.

Изведнъж, нещо едро влезе със скорост през устата ми, право в белия дроб. Беше голяма изненада и много страшно, защото не можех да дишам. Започнах да кашлям и изкарах една оса, върху седалката. Не можех да повярвам. Тя се заразхожда по бялата кожа, а Митко попита – няма ли да я убия? А аз му отвърнах – ти луд ли си, тя току що спаси живота ми.

От къде се взе тази оса, на това място? Едва ли вятъра я е докарал в средата на залив, защото времето беше прекрасно с обичайния дневен бриз, който е от морето към сушата. Трябва доста да се потрури, за да дойде на срещата си с мен.

Като пилот ми е известно, че бриза е обратен над триста метра височина. Но какво да прави там пчела? Там и на птиците им е скучно, летят до сто метра, освен ако не прелитат.

Сигурно е била единствената оса в целия залив, както и ние бяхме единствената лодка. Това са около хиляда квадратни километра площ. А нашата среща се случи с точност до милиметър в пространсвото и до милисекунда във времето. Подобна прецизност е необяснима.

Ако ме беше ужилила толкова на дълбоко в трахеята, по средата на морето, нямах никакъв шанс.

Какъв беше този знак така и не можах да разбера.

Дали ме предупреждава, че много говоря?

Или съдбата просто ми показа, че животът ми е в ръцете и?

Май второто!!

Господи, за какво ме пазиш толкова много?

Какво ли трябва да свърша?

За сега за друго, освен да пиша, не се сещам. Може би трябва да споделям опита си, мислите си… не знам?

Според мен, всеки човек си има мисия на този свят. Длъжен е да я открие и реализира. Ако не го проумее и не го направи, значи е живял напразно.

Posted in *.* | 4 Comments