Маслен нос

Лимнос 2010

Вчера, на тържествения обяд по случай Никулден, стана дума за покровителството на св. Никола над сърфистите. По този повод разказах пред моето семейство сърф-преживяване от преди тридесет години.

Много малко хора знаят за този случай. Дори съпругата ми не бе го чувала, до вчера. Винаги съм се опитвал да и спестявам някои безпокойства :).

Кагато научи за моето премеждие, тя настоя да го споделя в блога си. Случката наистина е поучителна и би могла да предотврати нечие нещастие.

Преди тридесет години беше ерата на сърфовете – кораби. Дъските бяха над триста литра и всички имаха швертове, а по-баровските – клап :).

Току що се бях пребазирал от Арапя на Градина и проучвах акваторията. Бях станал много добър сърфист и търсех още разнообразие. Намирах се на някакъв върхов предел и се нуждаех от развитие, но нямаше накъде. Гигантската конструкция на сърфовете, по онова време, слагаше таван и ограничаваше техниката. По-късно, революцията във формата и размера на тялото и рига позволиха експлозия в разнообразяването с джайбове и акробатични скокове.

Но, по онова време,  не можех да стоя на едно място. Това, че оставах сам в залива при бури, не ме удовлетворяваше. Продължавах да търся нови предизвикателства и ги намерих. Корабните мащаби на дъската предопределиха посоката – станах самотен мореплавател. Чаках силно време, за да правя преходи. Кръстосвах крайбрежието от Варвара до Емине.

Първото ми минаване над Маслен нос

Един ден излезе силен северо-източен вятър 12-15 м / сек. И аз поех на поредното си пътешествие, отплавах на Юг 🙂

Преминах между острова и Стария град и се оказах сред огромни вълни. Над Харманите яхнах една и я яздих чак до Германката на Боджака. Юнашко сърце не ми позволяваше да прекъсна тази забава и затова накрая здраво се поизпотих. Измъкнах се на косъм от прибоя на носа.

Това ме отрезви и започнах да катеря отдалече, за преодоляване на Маслен нос. От север той изглеждаше, просто като един ръб. Покрай Дюни минах на километри и продължих да катеря, движейки се на юг.

Наближавайки северната страна на Маслен нос, бях респектиран от страховития прибой. Огромни вълни се разбиваха върху скалите, чак до устието на Ропотамо.

Направих поворот и влязох още по-навътре. В един момент имах запас около пет километра и реших, че са ми достатъчни, за да прескоча заветния нос.

Напредвайки се оказа, че зад ръба навлизам в един безкраен врящ котел. Отпред и отдясно се разкриха цяла поредица от бушуващи малки заливи, а далеч напред ме чакаше зловещ десерт. Най-южно на носа стърчеше, много навътре в морето, нов ръб.

Имах голям запас, но вече не бях сигурен, че ще ми стигне. Работата беше на кантар и аз реших да не рискувам с повороти, в тази бушуваща област. Едно падане щеше на мига да отсече изхода на битката, в която се бях вкарал. Напредвах бавно, защото се опитвах да катеря. Борех се за всеки метър височина.

Прибоят се случваше далеч навътре. Имаше плитчина, риф по дължината на южния ръб.

Бях се концентрирал на макс, стисках зъби и приближавах мига на развръзката. Очертаваше се да мина на стотина метра над прибоя. Тъкмо започвах да се успокоявам, че и този път ще ми се размине, когато забелязах, че навътре в морето се надига една огромна вълна. Като истинска планина, тя стърчеше над останалите.

Макар, че я видях от километър, нищо не можех да направя, щяхме да се срещнем на най-неподходящото място, точно пред носа. Ако се опитах да я изпреваря, да ускоря, пускайки по вятъра, щях да се набутам точно в прибоя на “стандартните” вълни.

Тръгнах директно към нея, за да направя неизбежната ни среща, колкото се може по-навътре.

Приближавахме се бавно и това бе зловещо. С всеки миг, Тя ставаше все по-стръмна и по-висока. Накрая се изправи пред мен, като стена. Почувствах се пред входа на двуетажна сграда.

По някакво чудо успях да и се изкача, миг преди да ме захлупи. Пречупи се точно под мен. Когато бях на върха, видях ужасяващи остри скали, на седем-осем метра отдолу. Разклати ме здраво, чудя се как успях да се задържа. Последва пропадане и всичко побеля.

Аз останах да стърча сред пяната, със спряло сърце. Вече не бе нужно да бързам, имах време да се даврандисам.  Следващите няколко вълни бяха от стандартния размер, само ме повдигаха, а се разбиваха на сто метра след мен.

Току -що бях минал критичната точка и пред мен се отвори залива на Перла.

Пуснах по вятъра, яхнах първата вълна, но вече не се забавлявах по същия начин. Пак бях щастлив, но се чувствах различно. Подобни изпитания ни променят завинаги.

Насочих се към Атлиман, на хубав бакщак. Хвърчах с бясна скорост по вятъра и с вълните. Радвах се, че съм оцелял, но още не осъзнавах, че съм помъдрял. Това го разбираш по-късно, когато оценяваш разни ситуации.

Навсякъде плажовете бяха пълни с хора, които се забавляваха, танцуваха си и си ядяха сладоледа. А само преди няколко минути бях толкова сам,  все едно – бях на друга планета ….

При практикуване на екстремен спорт, дори и в група, човек трябва да разчита единствено на себе си. Всички негови преценки и действия трябва да са такива, все едно е сам.

И този път се бях измъкнал. Не знам на кого да благодаря … може би на Господ, но от този момент нататък почитам св. Никола. Празнувам на Никулден, повече от всеки Николай 🙂

IMG_8008

След години, трябваше да стана пилот, да се вдигна на две хиляди метра, за да ми се изясни картинката. Ръбът, за който говоря е най-долу, в дясно на снимката. Идвайки от север, след Боджака, минавам далеч навътре покрай Дюни и Аркутино и виждам насреща, само първия ръб на Маслен нос.

Едва по-късно разбираш какво те чака в бурята, Пътешественико 🙂

Човек не подозира, в какво се забърква в ежедневието си. Трябва му поглед отдалече, отстрани, от високо, с интуиция и опит … така е в живота, не само на сърфиста 🙂

 

ПП

Няколко пъти съм минавал край Маслен нос. Веднъж, дори само на пет метра от скалите :). Бяхме с Люси.

Години след описания случай, двамата отскочихме до Арапя, при силен западен вятър.

Между двата пика на Маслен нос, повърхността беше като огледало. Мравките пиеха вода. Ефект от посоката на вятъра.

Но щом подминахме южния ръб и се отдалечихме от сушата, на пет – шест километра, ти да видиш вълни, но вече бяха от брега.

В  този случай няма опастност от размазване в прибой, но ако ти се счупи нещо от такелажа, си пътник. Пътуваш за Одеса, не можеш да се добереш до брега, плувайки срещу вятъра и огромните вълни.

Там загубих последния часовник, който съм имал, страхотно Касийо. Сигурно още показве на рибите часа, дълбочината и посоките на света 🙂

В момента нямам часовник, не защото съм разстроен от загубата, а защото не нося бижута …, сега точно време ми показва телефона 🙂

This entry was posted in *.*. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *