Докато мигнеш

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Беше в навечерието Новата 1960 година. Елхата вече беше украсена. С дядо ми седяхме до камината и си говорехме. Майка ми приготвяше празничната вечеря и от кухнята се носеха апетитни ухания.

Имахме телевизор и очаквахме много гости. Предстоеше първото, новогодишно, телевизионно предаване.

Бил съм едва на шест, но много добре си спомням този разговор. Бях любопитен и обсипвах дядо ми с въпроси за телевизията и за годините.

Как така някой някъде се движи, а ние тук го гледаме?

Защо 1960 година е кръгла? Как е кръгла?

Той ми обясняваше за десетилетията, че предстоят 1970, 80-та… 2000-та.

Година две хиляди.. звучеше като безкрайност.

Каза ми, че не е толкова далеч и че сам ще се убедя.

Очаквало се през 80-та година социализмът да победи в целия свят, а през 2000-та аз съм щял да бъда на 46 години.

Не можех да си го представя, дядо ми говореше за някаква фантастична друга епоха….

Да, беше безкрайно далече, а сега сме 20 години след това.

Невероятно, сякаш този разговор беше вчера. Всъщност, изминал бе само миг.

Скоростта на времето зависи от това на къде гледаш, напред или назад.

С възрастта се променя съотношение бъдеще, минало и затова оставаме с впечатление, че времето тече по-бързо.

А то си е същото, все така безкомпромисно.

Миг, ама какъв миг. Промените, които настъпиха през този миг са колосални.

 

Спомени

 

Ще споделя спомени, които младежите да съпоставят с настоящето, за да оценят по-добре промените.

Преди всяка прожекция на филм имаше „Кино-преглед“. В повечето случаи даваха трудови успехи на металурзи, тъкачки, комбайнери…, но кино-прегледите ме направиха и свидетел на много исторически моменти.

Речите на Мартин Лутър и негърските вълнения след убийството му.

Черните все още си бяха негри.

Рухващите сгради и бягащи хора при земетресението в Скопие. Кадри на живо, беше ужасяващо.

Убийството на Кенеди, все още вървят тези кадри.

Появата на упадъчните Бръмбари – Битълс.

Полетът на първият космонавт Юри Гагарин.

Прилуняването на Нил Армстронг….

……..

Гагарин посрещнах на живо в София. Мина само на метър от мене.

Чайка, кабриолет обиколи булевардите в центъра. Движеше се съвсем бавно, а Юри Гагарин приемаше възторжените поздравления на хората и им махаше с усмивка.

Тротоарите бяха препълнени с народ, но с дядо ми се бяхме преборили за “първият ред“. Чакахме Чайката на островчето пред Халите.

 

Колите

Помня безкрайната редица от файтони на Централна гара. Това бяха такситата тогава.

Колите бяха рядкост. Нямаше трафик, по главните улици на София вървяха старите, червени трамваи с врати от двете страни и много пешеходци.

Понякога минаваха камиони, някой ЗИС /Завод Имени Сталина/ или частна, ретро бракма от СОАТ.

На витрините в ЦУМ се въртяха Опел- Олимпия, Рено – Дофин, Москвич 407 и Чешка триколка с брезентов покрив.

Колите не бяха скъпи, струваха под две хиляди лева, но хората ги гледаха с недоверие и не проявяваха интерес.

По-скоро не смееха.

До скоро бяха гонили богаташите и никой не искаше да е на мушката.

Баща ми се колебаеше и често ходехме до ЦУМ да ги гледаме.

Беше лекар – гинеколог и имаше частен кабинет, можеше да си го позволи.

Пръв в махалата се осмели зъболекаря, купи си Рено. Нищо не му се случи и баща ми го последва, но с Москвич 407.

Ако ще имаме собствена кола, поне да е съветска.. следващата ни беше Мерцедес 219S, ЕС-класата – мече.

 

Да имаш кола през 50-те бе супер лукс. Правехме семейни излети извън София, а понякога с няколко курса се изнасяше цялата компания.

Пътувахме с колата до морето. Това си беше истинско приключение. Тръгваше се по тъмно и се пристигаше по тъмно.

За пограничните райони, след Царево трябваше „открит лист“. Имаше военно поделение на всеки нос.

Пътищата бяха тесни и разбити, а гумите некачествени и често се пукаха.

Беше късмет да пристигнеш до морето само със смяна на резервната.

При едно пътуване до Приморско ни се случи четири пъти да правим гума.

Външните гуми се демонтираха ръчно от джантата, с помощта на две щанги. Вътрешните се лепяха. Във всеки багажник имаше метална преса и горящи вулканизиращи лепенки.

Нямаше пътна помощ, но хората си помагаха.

Коли започнаха да се купуват, но митата станаха 200 процента и пазарът стана соц.

Западните автомобили отидоха в Кореком, а за Жигула или Москвич, даваш 1500 лева на Мото-техника и вече имаш „вноска“. Подредил си се на опашката… и започваш да чакаш, и чакаш и чакаш… около 20 години.

 

Телевизия

Беше невероятно. Картина, която се движи. Ходихме при наши близки да гледаме първите експериментални излъчвания на телевизия.

По това време хората имаха „радио-точки“ 🙂

Изглежда като радиоприемник, но всъщност е само говорител. Сигналът идва по жица и всички слушат едно и също.

Никога няма да забравя огромната черна тълпа пред ЦУМ. Три дена с майка ми носехме храна на баща ми и дядо ми.

Редуваха се на опашката и спяха в Москвича на паркинга. Измъчиха се, но успяха.

Сдобихме се с немски, черно-бял телевизор с „голям“ екран.

Това беше през 1959-та година.

Първоначално имаше предаване само веднъж в седмицата по няколко часа.

Седмиците ми се струваха безкрайни в очакване на Фюри…. и Вилхелм Тел в неделя.

Най-популярният телевизор по онова време беше „Опера“, черно-бял с много малък екран. Появи се смешна мода да се увеличава образа с правоъгълна лупа пред екрана. Всъщност тя деформираше образа. Не след дълго Оперите станаха цветни 🙂

Купуваха си цветни лупи, долу зелено, горе синьо, като са тревата и небето, а по средата червено… наистина беше смешно 🙂

Независимо от всичко телевизията ни правеше свидетели на много исторически и спортни събития. Репортажи от войната във Виетнам.., голът на Гунди на Уембли.., както и двата на Вуцов, но в собствената врата – световното през 66-та.

 

Връх Сталин

Покорих връх Мусала за първи път през 1959 година, бил съм на пет, но имам ясен спомен. Горе ми дадоха триъгълна „златна“ значка, на която пишеше връх Сталин и надморската височина 2925м.

Тръгнахме от хижа Заврачица, където спахме. През целия ден всички от компанията искаха да ме носят, но аз не давах. Явно много съм ги бавил, защото 200 метра преди върха д-р Гъдев не издържа, грабна ме насила, и ме метна на рамене. Бях много ядосан, но и тайно доволен.

 

Екология

Сега говорим за прахови частици и се притесняваме, а преди дори не знаехме за тях.

Пък са и много дребни не си заслужаваха вниманието ни.

Наблюдавахме саждите, които падат на парцали от небето, когато ТЕЦ-овете работеха на мазут и без филтри.

Майка ми тичаше да прибира прането, когато започваше това явление.

Снегът бе бял само първият ден.

Спомням си карикатура във в. „Стършел“.

Два снежни човека си говорят, единият е негър. Оказва се, че черният е от квартал Надежда.

 

Инверсията затапваше София с месеци през зимата, а Кремиковци бълваше отрова всеки ден, при това денонощно.

Рейсовете бяха едни стари Шкоди. Пускаха черни облаци при всяко тръгване.

Освен това цяла София се отопляваше с въглища и брикети. Есенно време по улиците имаше планини от кюмюр, където играехме на „крепости“.

Какви ли са били стойностите на фините прахови частици през 60-те.

На кой му пука, всички бяхме заклети пушачи 🙂

 

 Комуникация

Междуградските разговори не бяха автоматизирани и това продължи до късно, чак до осемдесетте години.

Отиваш в пощата, изчакваш огромна опашка, попълваш формуляр, влизаш в кабина и чакаш да те свържат.

Имаше телефонистки, които правеха това.

 

Инфраструктура

Много бързо се свиква с хубавото. Подлези, надлези, булеварди, дъги…., цели магистрали кръстосват София…, метро… Хората пак са недоволни.

…….

Когато започнах да карам кола нищо от това го нямаше.

Ще опиша само едно кръстовище от тези. които ме притесняваха – Цариградско шосе (бул. Ленин) и алея Яворов. Това бяха две тесни, павирани улици.

Като запрехвърча сняг, слизах по Яворов на първа, защото беше много стръмна. Ако караш бързо и червеното те изненада няма спиране по този наклон, на мокрите павета.

Ако въобще видиш червеното, защото нямаше светофари по ъглите, а само едно светофарче, което висеше по средата на кръстовището общо за четирите посоки.

 

Порядки

За по-младите ще е интересно, но мъжете също носеха жартиери 🙂 Слагаха се на прасците. Тогавашните чорапите се смъкваха и влизаха в обувките.

А женските чорапи бяха с ръб отзад.

Този ръб беше тема за шушукане в трамвая, когато е крив 🙂

Мина време ръбът изчезна, мина още и жартиерите изчезнаха, а чорапите се качиха до кръста 🙂

Харесвахме жените си и ги обичахме с ръб и без ръб. Такива, каквито господ ги е създал…. съвършени и леко окосмени 🙂

 

Казарма

Ходехме войници по две безкрайни години. Аз лично реално служих три месеца до клетвата, след това предимно на лагери. Служих в спортната школа на ЦСКА, където е Хилтън сега.

Ще разкажа за тези, които не са служили, как минават само първите два часа на войника.

В пет часа старшината влиза в спалното с крясъци „Стани“ и всевъзможни епитети. Издърпвам шаячния клин от под дюшека, където се ”глади“ през нощта. Обувам го във въздуха падайки от второто ниво, приземявам се в обувките и хуквам по коридора, използвам за заслон от тълпата първия завой, за светкавичен, войнишки възел на връзките и политам по стълбището.

Строяваме се голи до кръста в тъмното, на студа. Старшината брои на изхода под мижавата лампа и отклонява последните, които излизат от сградата. Строява ги отделно. Така се набира първата порция „дневални“. Това са хората, които ще имат допълнителни задължения за деня. Да мият тоалетните, да метат алеите, да оправят помещенията…

Извършва се проверка и започва три километров крос в калта.

В седем часа има развод. Старшината ни строява, преглежда и представя на дежурния офицер. Обувките, с които си тичал трябва да светят като огледало. Шаячните дрехи изгладени. С ръб на панталона и хоризонтален на куртката – отзад, якичката снежно бяла, избръснат, с изрязани нокти и изпънат (без гънки), стегнат ( старшината опитва да си вкара пръстите зад колана на всеки), комплект игли и конци в кепето…. Ако не си „опрятен“ те добавят в списъка на дневалните.

Това е водовъртеж, от който трудно се измъкваш.

Как да си измил тоалетните и да си строен „опрятен“ в седем, като до седем без пет тоалетната е пълна хора. Чиниите са с ниски прегради, без врати и всичките заети, а пред всяко огледало по десетина човека се опитват да се бръснат…. дневалния пуска маркуча в седем без петнайсет и започва настъпателно да си мие…. кой до където е стигнал напуска.

Как да няма нито едно листо на алеята точно в седем без пет……, след основното метене се качваш и тръскаш тополите.., осигуряваш си пет минути без листопад.

Ако духне вятър, на другия ден пак си дневален.

Черната ивица на всички легла да е по конец, а ако хвърли старшината пет стотинки върху одеялото трябва да отскочат…. става ако сгъваш дюшеците на лък 🙂

 

Беше странно, строяват ни голи на студа, духа вятър, вали дъжд или сняг, а никой не се разболяваше.

Стресът май е полезен, супер мобилизира организма.

 

Алчност

За времето което помня светът се комерсиализира неимоверно много. Хубавите западни коли, които струваха по 2-3 хиляди долара сега са 100 хиляди.

Бяха надеждно направени, караха се от няколко поколения. Частите унифицирани, поддръжката евтина. Вече не, след гаранцията започват проблемите, а частите са само по каталожен номер.

Да, браншовете се сдружават без думи и цените умножават. И това е повсеместно във всички сфери банки, фармация, застраховане… дори спортът се промени.

По мое време надпреварата бе за чест, за престиж, не за пари.

И тогава имаше професионален спорт, но аматьорският беше с класи по-високо. Всеки искаше да стане олимпийски или световен шампион, а там не се допускаше заплащане под никаква форма.

През 72-ра, в Сапоро дисквалифицираха претендента в спускането Карл Шранц. Имаше звезда на „Кнайсел“ върху каската си. Сега е различно спортът е договори, реклама, телевизионно време.

Нормално е, спортистите отдават младостта си, рискуват здравето си, понякога и живота.

Но футболът прекали. Превърна се в милиарден бизнес. Младежи без образование стават звезди и взимат милиони на седмица.

Определено не е справедливо, не само към останалите спортове, а към всички останали, инженери, лекари…

Според мен спортът е за практикуване, а не за гледане и надявам се все повече хора ще го разберат. Така ще се урегулират нещата.

 

Миг

Толкова много неща се случиха през тези 60 години, а минаха като един миг и какви големи промени настанаха в света само за този миг.

…….

Вчера бяхме на кино със съпругата ми. Естествено взехме метрото и пътувахме бързо, на топло, чисто, уай-фай. Между впрочем софийското метро е сто пъти по-хубаво от ню-йоркското и това е нормално то е 100 години по-старо.

Бяхме в мол “Парадайс”, прекрасна обстановка, в чудесен кино салон, гледахме хубав български филм…

 

Животът става все по-лесен, по-удобен, по-екологичен…. направо е прекрасен.

Ползваме компютри, караме умни коли, мотори, плащаме с телефони, носим умни, леки дрехи, обувки…

 

Появиха се нови спортове за свободното време и невероятни екипировки за тях. Планината, морето, небето станаха достъпни.

Светът стана достъпен….

Благодарен съм, че доживях тези промени, видях и почувствах този нов свят. Ще стискам зъби по-дълго да му се радвам 🙂

 

Блазе им, на бъдещите поколения. Кой знае те на какви чудеса ще станат свидетели.

 

Пожелавам на всички весело посрещане на Новата 2020 година.

Начало на нечии осъзнат, прекрасен вековен миг.

 

п.п.

Към настоящето поколение – радвайте се, ценете и пазете това, което имате. Не го приемайте за даденост.

Прекалената взискателност, постоянно недоволство и неодобрение може да ви върне назад и да съсипе постигнатото от поколения.

Преди да критикувате се запитайте, лично вие какво сте допринесли за света.

This entry was posted in *.*. Bookmark the permalink.

2 Responses to Докато мигнеш

  1. iskra says:

    За тези мигновени 60 години, се опитвах да правя добро и никога никому не направих зло!

  2. Божидар Крапчев says:

    Хъмпи, върна на Миджур за миг… е, моят Миджур е от 80те години, и все пак години толкова далечни от днешния нов свят. Продължавай да пишеш!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *