Ските – имало едно време

СКИ – АЛПИЙСКИ ДИСЦИПЛИНИ 

Качиха ме на ски, когато бях едва на четири. Няколко години по-късно бях напълно обсебен от тази емоция. Нищо не можеше да ме спре да и се наслаждавам. Нито безкрайните опашки при Земеделието или пред кабинката в Княжево. Нито претъпканите рейсове до Златните мостове. Нито ходенето пеша със ски на рамо до върха. Тези дребни несгоди ми осигуряваха огромното щастие да се спусна чак до София.

През шестдесетте, всяка събота и неделя се организираше спускане от Черни връх до Княжево. Беше чудесно мероприятие за масов спорт, където хиляди любители се радваха на ски-уикенд. На старта се регистрираш и на финала ти дават значка. Бях напълнил цяла кутия с безценните значки.

Минавах финала, взимах си значката, пистата свършваше, но аз неможех да спра. Спусках и по стълбищата под Бар Шишарка до самия край. Събувах ските чак на спирката, пред трамвая.

Толкова бях пристрастен, че и през лятото карах ски. Обувах стари тараби и се спусках по стълбището на детската градина, наблизо:)

Голям мераклия, но самоук аматьор.

На петнадесет години най-после баща ми даде съгласие да тренирам ски.

Посветих десет години на алпийските дисциплини, от 1969 до 1979г.

Тренирахме при липса  на добри условия и качествена екипировка, което компенсирахме с неизчерпаем ентусиазъм и пълна всеотдайност.

Ски-спускане

Спускане в България, през седемдесетте, трудно бих могъл да си представя по-екстремно занимание. Пистите бяха тесни и необезопасени, а скоростите като на спускане, над 100 км/ч.

Боровец

Писта Ястребец 1

В диагонала под „Моретата” се налагаше да прелиташ на метър-два край вековни борове, за да насочиш правилно ските, за полет към “Расилово торище”.

Влизането в „Големия пад” беше широко 4-5 метра, отляво скали, отдясно пропаст, при това в завой с обратен наклон.

А „Малкия пад”  беше непревзимаем на скорост. Беше извън всякакви стандарти. Приближаваш ръб с огромна скорост и само на няколко метра след него гората, която се извисява от двете ти страни продължава и върховете на борове са на твоето ниво.

Нямаше нормален плавен преход с подходящ  наклон за приземяване. Само за няколко линейни метра, двадесет метра денивелация, от почти отвес наклона става само дест процента.

Свирепи падания ставаха на това място.

Чепеларе

Първото спускане организирано в Чепеларе се проведе на много тясна писта. През лятото я разшириха, но реално я направиха по-опасна, защото  отрязаха дърветата високо. На следващата  година  карахме по снежна ивица, сред дънери.  В долната си част пистата беше много бърза, при определени условия скоростта ставаше 140км/ч.

Обезопасителни мрежи естествено нямаше, нито лифт, но имаше хеликоптер!

Стената

Често се случваше организаторите  на състезанието да имат грешна преценка за условията. На едно републиканско първенство по спускане на Витоша, завоят на „Ръба” към „Трите бора” на „Стената” се пропускаше. Ставаш безпомощен свидетел от въздуха, как трасето завива. Нищо не можеш да направиш,  защото летиш на малка височина и нямаш контакт с терена, . Приземяваш се с над 100 км/ч в мекия сняг извън трасето и започват флиг-флаци, салта и цигански кълба, чак до дъното в „Дупката” при „Спас”.

Паданията

При такова падане, изобщо не знаеш на кой свят си. Абсолютно дезориентиран, не знаеш къде е земята, къде е небето. Получаваш свирепи удари от всички посоки и само се надяваш да не уцелиш някоя скала, дърво или стълб.

Причина за непревземаемата отсечка беше полет от 60-70 метра на място, където не би трябвало да те отлепва – диагонала над “Ръба”. Обичайните скокове на “Стената” са при “Трите бора”, “Малката стена” и още три, надолу към финала – при “Романски”.

Скоростите в деня на състезанието бяха необичайно високи.  Още покрай горна на “Заешкия”,  контактът с терена беше “тук-таме”. Въпреки стойката  яйце и гладката писта, въздушната струя започва да те отлепва от терена. А при лека, макар и плавна промяна в профила на склона, се отделяш трайно от снега. Причината за тази аномалия, беше липсата на естествената спирачка при спускане – въздушното съпротивление. Разликата от дните на тренировки беше, че в деня на състезанието се появи ураганен гръбен вятър. Това бе причината завоят да се пропуска.

На това състезание, паднахме почти цялата първа група. Пускаха ни през минута и отне доста време,  докато се направи организация за предупреждение.

Травми

Пистите за спускане нямаха необходимата твърдост, което ги правеше много опасни. Спомням си как един американец се прекърши на предолимпийската седмица в Гренобъл. Надявахме се на естествено заледяване то пък носеше други проблеми. Големите температурни амплитуди ни ужасяваха. Нощем преди спускане се ослушвахме. Когато капчуците спрат, сън не ни ловеше. Спомням си две тренировки на Чепеларе, ден първи +12, ден втори -12. Слизането беше кошмарно, седем човека свалиха с носилки. Пистата беше запомнила следи от разнообразни траектории и ги беше втвърдила като гранит.

Сега има оръдия и произвеждат сняг с подходяща структура. Съвремените ратраци правят пистите като магистрала. Има мрежи навсякъде, даже по три:)

 

Още чувам зловещото тропане на ските по леда.

Голямото ходене

Цял преди обяд се качвахме пеша, до старта на “Ястребец 1”, обути с тежките обувки. Нагоре носехме и цялата екипировка – тежки метални ски 223см, каска, щеки, а също яке и грейка, защото на старта чакахме добре загрели  час-два при минус 15 градуса.

Самото спускане до финала траеше две минути:)

Скорост

Скоростите бяха фантастични. Да гледаш по телевизията е сдно, на живо е съвсем различно.  Направо е страховито, особено когато ти предстои. Сега дори съдиите стоят зад мрежите, а през седемдесетте се качвахме към старта, пеша край пистата.

Още преди да се появи състезател от завоя, чуваш как тялото му свири във въздуха, като куршум. Като прибавиш и тропането на ските по леда, става страшно за гледане. Кръстех се да не стана свидетел на падане, защото гледката беше зловеща.

Разбира се, имаше доста тежки травми и дори загинали състезатели. Това не се случваше само в България, такова беше ски – спускането през онези далечни години в целия свят.

Вече беше станала революция в скоростите, поради скока в качеството на ските, ваксите, появата на гащиризони, кривите щеки и т.н.

Една година карахме с гащиризони гладки като стъкло, които подобряваха времето с 3-4 секунди.  Забраниха ги още същия сезон, защото ако паднеш, се ускоряваш по склона.  Няколко смъртни случая по света, бяха причината да се въведат норми за пропускливост на материята, от която са направени екипите. Това беше важно решение, защото през седемдесетте нямаше мрежи, а спирането след падане ставаше в дънерите на дърветата.

Технологиите в ските се развиваха, а мерките за безопастност чакаха, нашето поколение да им даде повод.

Слаломът

Слаломът беше не по-малко опасен.

Не бяхме слаломисти, а истински гладиатори. Коловете всъщност бяха едни яки тояги, от 3 до 5 см в диаметър, от много твърда и жилава дървесина. В началото нямаше никакви протектори. Карахме с ластични клинове и по градски пуловерчета. Наколенките и фишеците около лактите се появиха по-късно.

След всеки състезател, коловете се разлитаха във всички посоки, защото нямаха пружини в основата.

„Сто тояги са малко”, важеше с пълна сила. Блъскахме тоягите здраво, с извъртяна гърбина, за да летят настрани. Ако си провокиран от желание за по-добро класиране и ги атакуваш фронтално, както се прави сега, колът излита напред и се върти във въздуха, като често се забива на пътя ти, с острието към теб. Имаше доста наръгани скиори, най-често в корема. Мой съотборник бе намушкан в средата на бедрото, като колът бе проникнал чак до таза. Друг известен скиор от онова време, бе пронизан в гениталиите.

Аз самият, съм изпаднал в такива ситуации многократно. Веднаж на Боровец, в дупката на “Червено знаме” точно преди финала хвръкнаха няколко кола напред, въртейки се във въздуха. Карах по трасето и следях траекторията им, единият ме изненада и се заби непосредствено пред мен. Беше абсурд да го избегна. Острието му сочеше коремът ми. С рязка маневра се изправих и извъртях, като един тореадор. Отървах се само с  ”драскотина” в задните части. Клинът ми беше разпран, имаше и доста кръв. Разгащиха ме на пистата пред най-голямата публика,, баш на финала:)

Конкуренцията

През седемдесетте, въжетата от лифтовете в Алпите, вече можеха да опашат земното кълбо, бяха по-дълги от екватора. В Европа имаха на разположение и хиляди километри писти. Световният елит започваше сезона с хиляда и петститин километра спускане. В България завършвахме сезона със седемдесет километра, като карахме спускане предимно пеша.

хижа Мусала

Купа Рила се провеждаше в края на месец декември на Боровец. Често нямаше достадъчно сняг и трасетата се редяха в района на хижа Мусала.

ЦСКА наемахме шест коня, които натоварвахме с екипировка и провизии. Качвахме се пеша до хижата. Вървяхме в колона по един, като всеки водеше по един кон за юздата.

Горе условията бяха много сурови. Ние, глезаните от София, сутрин с кирка правехме дупка в леда и свенливо си миехме очите и зъбите. Водите на мусаленското езеро бяха ледени. Не и за железният Ресми, който направо си вземаше вана.

Ресми Ресмиев, спускач номер едно на България в продължение на много години.

Банско

През 1973 имаше затопляне и снегът се стопи. Стената на Витоша, Боровец, Пампорово навсякъде пистите бяха  зелени. Сняг имаше само високо в Пирин.

Тренерът реши да направим лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в туристическата спалня в центъра на града, а тренирахме на платото, под връх Тодорка.

Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг, с мощна общофизическа. Първите два дни бяха организационни.

Трябваше да изнесеме на ръце от Шилигарника  до “Платото” бензинов лифт 200кг, към него тежка ролка стоманено въже, водачи, стойки, дълга два метра пружина, която държи въжето по трасето опънато, връзки колове за слалом, туби бензин, екипировката ни.

Станахме в 5 часа, закусваме здраво и тръгнахме. Качихме всичко с УАЗ-ка до Шилигарника и от там нагоре поехме пеша. Задачите бяха разпределени от предната вечер.

На мен, Ваньо Енчев, Косьо Стайков и Владо Дражев се падна лифтът:), който трябваше да се качи на Платото. Имаше си четири дръжки и трябваше да го носим на ръце. Вечерта обсъждахме как ще действаме и Ваньо даде блестяща идея, да го качим на ски. Намерихме две ски за скок, те са дълги и с голяма площ. Подготвихме си и въжета, за да оптимизираме процеса.  Пристигнахме на Шилигарника, свалихме лифта от УАЗ–ката и го монтирахме върху ските.

Първият ден се бъхтихме здраво, като бурлаки на Волга.  По тъмно стигнахме до “Редката мура”. Това е една стръмна фуния точно под “Платото”.

Сега, когато се возя на лифтовете в Банско и гледам релефа на познатите ми места, не мога да повярвам какви сме го вършили.

Изправени пред тази стръмнина, вечерта мислехме стратегия, как да действаме на другия ден. Помолихме тренера да ни отпусне още един човек, но всички бяха много натоварени и той ни отказа, “оправяйте се”.

Тактиката бе, трима отпред с три въжета и един отзад с два кола за слалом. Теглещите се окопават или запъват в дърво, по команда дърпат, задният бута и забива коловете, за да фиксира преместването на лифта. Коловете трябваше да са здраво забити, за да не се плъзне тежкият лифт по стръмния склон.

Тримата теглещи се препозиционират и пак повтаряме процедурата  и пак.  Така по 50-60 см до вечерта качихме лифта на “Платото”.

Вярно, че ние бяхме войници и нямаше мърдане, но го приемахме с ентусиазъм, не го чувствахме като задължение.

Чудя се, ако сега накараш някой съвременен  спортист, да прави подобни неща, как би реагирал. Времената се менят, хората също.

Като човек, който е минал през това, не мога да си представя какво е било на руснаците да минат Балкана, през зимата с тежките оръдия. Ами Анибал със слоновете през Алпите?

Змата се завърна

Тъкмо качихме всичко, инсталирахме и пуснахме лифта, дори си подредихме  слалом за на другия ден и започна истинската зима. Обявиха бедсвено положение в много райони на България.

На тази снимка от ляво на дясно сме Иван Енчев, аз и Косьо Стайков. Снима Владо Дражев.

Да стигнеш до тренировката

На третия ден почивахме, защото бяхме затрупани. Тренировките започнахме свежи на четъртия ден. Ставахме в пет закусвахме сериозно и потегляхме. До Шилигарника се качвахме с УАЗ-ка, носехме и лопати с нас. Четири човека се возехме външно, практиката го наложи. Така сме по оперативни, когато усетиме, че ще забоксува се включваме по-бързо. Скачаме, бутаме и след това се мятаме в движение. При по-тежко закъсване се включва целият отбор с лопати и с бутане. Вадехме я от всяка ситуация.

От Шилигарника нагоре продължаваме пеша. Правенето на пъртина беше доста уморително и затова често се сменяхме. Редувахме се и в носенето на тубите с бензин. На места снегът стигаше до гърди от навяванията, особено в  горната част.

 

 

Иновации

Всеки ден оптимизирахме процеса. Не само в изнасянето на Уаз-ката, а и в ежедневното качване. В началото се качвахме със скиорските обувки и носехме ските нагоре, надолу. Състезателните ни ски бяха безценни. Някой пръв рискува и си оставя ските горе. На другия ден всички ги оставихме. Даваме си сметка, че няма кой друг, луд да се появи на това място, в това време. Кражбата определено не покрива усилието:) Някой си носи леки гуменки и си оставя тежките скиорски обувки увити в найлон, зарити в снега. На другия ден всички сме така, но с найлонов плик върху чорапите, до колената с навит бинт. Гуменките може да са мокри, важното е чорапите да са сухи. Усъвършенстван модел на навуща с цървули.

Сняг

Снегът не спираше да вали. Един ден загубихме два часа, за да търсим лифта и ските, затрупани в снега. Започнахме да  маркираме лифта със забити слаломни колове. Случваше се навяванията да заровят всичко, тук там стърчаха десет сантиметра от двуметровите колове. Всеки ден падаше голямо копане.

Тренировката

Същинската тренировка започваше по обед. Нормата ни беше 1000 врати слалом. Дължината на този лифт позволяваше да се наредят максимум двадесет и пет, т.е. правехме по 40 тренировъчни спускания и няколко, за пренареждане и заглаждане на трасето.

Прикючвахме, когато започва да се мръква. По това време вече бяхме доста уморени и освирепели от глад. Набързо завиваме екипировката и лифта с найлон, забивахме маркиращите колове и тръгвахме на крос, към Шилигарника.

Екшън

Всъщност това не беше крос, а истински спринт и най-емоционалната част от деня. Всички бяхме с приповдигнато настроение и забравяхме за умората, защото бяхме приключили тренировката и там долу, в Банско, ни чакаше сервирана храна.

Десертът

Тичахме като бесни по пътеката в гората, която беше станала много дълбока и изглеждаше, като трасе за бобслей. Задминаванията бяха невъзможни, а ако някой паднеше, всички ставахме на кълбо върху него. Правехме си състезание и от класирането, зависеше разпределението на десертите. Чудя се, от къде сме взимали тази енергия, в края на деня.

Размазване

В Банско обединявахме обяда и вечерята не само като понятия, а и като количество. Следваше кратка почивка и Уаз-ката ни закарваше на баня в Добринище, където разпускахме в горещия басейн. Тежките натоварвания през деня, превръщаха тези минути в истинско блаженство.

Кики

Кики Вълчев – нашият треньор, беше много обаятелна личност.  Всяка вечер ни  разказваше по една увлекателна история, за лека нощ. Умееше да сграбчва вниманието ни, а ние го слушахме със зяпнала уста. Той, по-добре от нас осъзнаваше, че имахме нужда от някакво развлечение и ни го даваше. Бяхме оставили гаджета и купони в София, за да се раздаваме в заточение.

Психолог

Освен сладкодумен разказзвач, тренерът беше и  невроятен психолог. Успяваше да ни накара да приемаме този тежък режим с усмивка и да изпълняваме всички поставени задачи с голямо желание. Любимо му беше, когато сме най-уморени и тренировката е вече официално приключила, да ни нареди невъзможен слалом и да направим – едно последно за деня, едно последно за ЦСКА.

Концентрация

Вече всички започват да негодуват и следва едно последно спускане за него. Това спускане се прави с хронометър, за време и със сто процентово завършване.  Подобно спускане изисква максимална мобилизация и пълна концентрация. В случая  най-важното е вярна самооценка. Да прецениш вярно моментните изчерпени възможности.

Шампиони

Под негово ръководство ЦСКА беше вечния национален шампион, дори и да нямаме индивидуален първенец. И тази 1973 година, на Боровец, не направи изключение. Кики определи шестимата за представителния отбор на слалом в последния момент. Това са хората, които носят точки за отборното класиране. Въпреки негодуванието на професионалистите, бяхме включени четиримата войници. Всички се класирахме в челната десятка на България.

На този ден станах шести в Републиката и си спомням, че бях много недоволен и ядосан на себе си, а сега се усмихвам.

 

Ски сервиз

Поддръжката на ските беше много важен елемент от нашия живот. Нямаше машини за точене на кантове и всички състезатели бяха перфектни шлосери. Всъщност, това беше едно решаващо умение. На практика, състезанието започваше от вечерта, когато всеки си прави ските в скиорната. Идеално наточени кантове, без мустаци и ръбове, под подходящ ъгъл. Огледално изциклена пластмасова повърхност, в една равнина с кантовете. Изборът на вакса, както и правилното и нанасяне, изцикляне и полиране, това са все предпоставки за добро класиране. Вложеното време и внимание, още повече те нахъсква за добро класиране. А като се грижиш сам за качеството на ските си и знаеш колко трудно се отстраняват дефектите ръчно, ставаш много внимателен и яко ги пазиш.

Сухи тренировки

През лятото водехме много разнообразна подготовка – за бързина, за издържливост, скоростна издържливост, акробатика, правехме и разни специфични за скиорите натоварвания. Например крос, с високо темпо по стръмни наклони,  допълнително  натоварени. Бяхме изключително подготвени. Спомням си някои резултати. Прескоци трупешката, с двата крака едноврененно, около препятствие широко тридесет сантиметра и високо десет.

Който иска може да се пробва

Спомням си някои лични рекорди.

Шейсет прескока за бързина – за 16,8 сек.

За издържливост – две минути  – 345 прескока.

Крос, право под лифта на Драгалевци. От горна станция – Голи връх, до долна станция при ресторант Воденицата  – 18 мин!!

 

Екипировка

Стилът на каране, атакуването на коловете непрекъснато се променят. Технологиите се развиват и техниката на каране веднага се възползва от новите възможности. Споням си на един лагер в Пампорово ни пуснаха филмчета с големите асове на нашето време. Боготворяхме Кили, Ги Перя, Карл Шранц, Патрик Росел, гледали сме ги на живо. Някои са идвали в България. Гледам филмчето и  не мога да повярвам, огромно разочарование. Бяха смешни. Записите бяха от преди пет-шест години и за толкова кратък период бе станала революция в карането. Ние сме я преживели, но не сме я усетили.

Бяхме изхвърлили кожените половинки и бяхме обули високи, твърди, пластмасови, персонално шприцвани обувки. А колко много им се радвахме на “Трапьор” и “Кофлак”, че имаха метални щрамери.

Скоро видях кадри от нашето време, Умрях от смях, направо сме жалки. Как заобикаляме коловете, как се въртиме, за да ги блъскаме настрани. Сега ги атакуват директно и ги буксират със срещуположна ръка.

На слалом карахме 207, сега се кара 160, вече ските са карвинг и са много управляеми. И най-важното коловете вече не хвърчат, а падат и пак се изправят, защото имат пружина в основата.

Личните ми постижения

Започнах да се състезавам много късно и като самоук скиор имах доста недостатъци. Направих добри класирания още на първите си състезания. На републиканско за юноши станах шести на гигантския слалом, от стотина участници, а на първото градско бях четвъри.  Едва ли щях да направя някаква реализация при мъжете, защото имах грешно каране, което треньорите се мъчеха да изкоренят. Карах с подчертано задно обременяване, което ме правеше нестабилен.

Промяната

Появиха се високите, твърди обувки и превърнаха недостатъка ми в предимство. Тази промяна дойде и с друга голяма промяна, влезах в казармата. Като войник в школата на ЦСКА, дисциплината ми се промени. Спряха ми купоните, пиенето, пушенето и тренировките се увеличиха до професионално ниво. Благодарение на това направих голям скок в техниката си на гигантски слалом.

Усъвършенствах задното си обременяване, вече можех да го контролирам с високите обувки. Ползвах го прецизно в началото на втората фаза от завоя.

Промених и психическата си нагласа по време на самото спускане. Вече не гонех ските напред по трасето, а ме интересуваше само скоростта по права директно към финала. Приемах вратите като досадни отклонения от моята посока.

Скок в постиженията

Направих невероятен скок в постиженията си. Това се случи в Пампорово през 1974, където тренирахме за голямо международно състезание. Започнах да давам някакви невероятни времена. Биех всики съотборници, включително и националите, завърнали се от олимпиадата в Япония. Съотборниците ми започнаха да се съмняват, че някъде по трасето пропускам врата. Карахме гигантски слаломи  над две минути. Имах огромна сила и гонех ските с енергия до самия финал.

Сложиха постове по трасето, като на състезание, но аз продължавах с тези изключителни резултати. В Пампорово пристигнаха най-добрите соц-състезатели Сохор, Земан, Бахледа. Състезатели от първата десятка на световната ранглиста в гигантския слалом.

От ръководството на ЦСКА създадоха отлични условия за тренировка. Имахме на разположение голям екип за пренареждане, заглаждане на трасетата, изправяне на коловете, а също машина за времеизмерване. Чужденците ни гледаха със завист. Чехите помолиха да се пуснат по нашето трасе. Направихме няколко спускания на две различни слалома. Сохор ме биеше само с няколко стотни, а месец по–късно спечели Световна купа. Започнах да си мечтая за пробив в гигатския слалом на високо ниво,  даже за Световна Купа:)

Травма

Два дни преди започване на състезанията дойде жестока травма. Всяка сутрин тренирахме спускане, а след обяд слалом или гигатски. Организаторите решиха да променят трасето за спускане, два дни преди състезанието. Тази промяна ме изненада и паднах тежко, при спускане няма леко.

Тогава, все още нямаше специализация, всички карахме и трите дисциплини. Още нямаше супер G.

Размазах си лявото рамо. Нямах болки, просто загубих контрол над ръката си. Рентгена не показа нищо счупено. Движех пръстите, китката, лакътя, но не и рамото. Хващам лявата ръка с дясната и я вдигам, не ме боли, но като я пусна тя пада безжизнено и увисва.. Беше много стресиращо.

Нямаше ясна диагноза, нито прогноза. Физеотерапиите не помагаха.

Тренера ме пусна да се прибера в София. За един войник това е неочаквана отпуска, винаги добре дошла. Така приключих сезона. Прибрах се и започнах да осъзнавам какво се случва. Имаше голяма вероятност да остана инвалид.

Таванът

Спортната школа на ЦСКА беше в Лозенец, където е хотел Хилтън сега. Когато влязах в казармата наех едно таванче наблизо. Там се срещахме с гадже Ели и държах цивилните си дрехи.

Бяха осем тавански стаи. Аз на 18 години, а останалите наематели от 30, до 43 години. Именно там се прибрах от Пампорово. Съквартирантите ми бяха предимно вечни студенти, които получаваха редовно колети с храна и най-вече дамаджани от провинцията:)

При липса на движение ръката ми започна да изтънява и това ме съсипваше.  Докато съотборниците ми тренираха в планината, аз давех мъката си с алкохол и така до края на сезона.  Сутрин страданието беше двойно, включваше се и тежкият махморлук.  В тези моменти имах време за трезви анализи и оценки. Осъзнавах колко рисков е всъщност този спорт.  Може би съм се отървал доста леко.

Решения

Слагам край на спорта дори и да възстановя ръката си. Ще се посветя на образованието си. Бях постигнал своя връх в спорта. Никой не разбра, защото не успях да го регистрирам в състезание. Нивото което постигнах напълно ме удовлетворяваше. Постижението си е за мен, лично мое, не е за публиката.

Да се осъкатя или да загина, за да го покажа на другите колко съм добър. В онзи момент това бе смешно. Не си струваше. По това време спортът беше наистина аматьорски. Класирането е за чест и слава и носи само краткосрочен престиж.

В наши дни е различно. Спортът стана комерсиален, това е сериозен бизнес. А една реализация на световно ниво може да осигури живота ти.

Възстановяване.

С настъпването на пролетта и ръката ми започна да се събужда. Полагах доста усилия да я раздвижвам и постепенно я натоварвах. Все още имах някои ограничение в движенията, но вече се чувствах много по-добре. Включих се в тренировките на отбора. Пролетта се събуди в душата и в тялото ми. Осъзнах, че не мога без това, вече бях зарибен. Бях свикнал да живея в тяло на добре трениран спортист и да се друсам с адреналин от екстремния спорт. Не, немога да се откажа.

Раздвоение

В края на службата тренера ми предложи назначение на свръхсрочна служба. Искаше да продължа да се състезавам на заплата, към ЦСКА. Колебах се кратко. Вариант 1 Да съм редови човек, да си гледам следването и кариерно развитие. Вариант 2 Да продължа по-професионално да карам ски и да се боря за реализация на световно ниво.

Избор

Аз избрах Вариант 3. Стремеж към Щастие. Битка за високо качество на живот. Премеждието с ръката ми показа колко сме уязвими и колко лесно може да свърши всичко.  Вариант 3 може да се осъществи само в комбинация от  двата варианта, едно и две.

Каквато и кариера да направиш, какъвто и пост да заемеш, каквито и пари да натрупаш, не струват нищо ако нямаш здраво и силно тяло, в добра кондиция, с психика, калена в битки.

За мен голямата победа е, че се осъзнах – спортът не е за публиката, не е за реализация на амбиции, а за самия теб, за лично ползване. Полагаш усилия, трудиш се всеки ден, за да живееш в тяло на шампион.

Адреналинът това е еко-дрогата, която безвредно променя коренно живота ни.    Екстремният спорт ни го доставя и променя усещанията, желанията и емоции ни.

Рискът от практикуването на екстремен спорт може да се намали до минимум. Може да се сведе до риск, който поема редови гражданин ходещ по тротоара. Знам, че някои се подсмихват, но аз знам от опит как това става. Важното е да си наложиш Safety first (безопастността на първо място) плюс вярна самооценка.

Ще дам пример. Ако един състезател по спускане печели състезанието на трасе около две минути, той поема известни рискове. Всички след него, на стотна, на десета, на една секунда също поемат рискове. Това са техните възножности. Ако шампионът реши да се спусне Safety first  ще слезе с десетина секунди по-бавно. Той отлично знае кои са критичните места и колко да намали, за да премине безопастно. Емоцията е същата, но без риск. Проблемът е в състезателния момент.

Safety first

Така продължих да се състезавам в шампионата на България. Карах за студентски отбор. Следвах в МЕИ, тренирах за удоволствие, не спазвах режим и не рискувах. С постигнатото ниво, нямах проблем пет години да съм в челната шестица и това ме задоволяваше напълно. Вече спортът не бе за останалите, той си е лично за мен.

Тази философия изповядвам и до днес. След ските включих още нови екстремни занимания карам мотори (пистови и кросови), спускам се с колела, карам сърф, летя с малък самолет и във всяко – Safety first. Възелът е да избягваш надпреварите. Състезателния елемент винаги вкарва риск, затова съм индивидуалист. Развивам собствените си възможности и непрестанно актуализирам самооценката си.

 

Равносметка

Благословен съм,  че посветих младостта си на ски спорта. Влагах огромна енергия и ентусиазъм, поемах рискове, в замяна получавах невероятна емоция.

В последствие се оказа, че съм получил много повече. Това беше една спортна и житейска школа, в която бях развил качества и умения, които преобразиха живота ми. Създадох си собствена нова философия и различна ценностна система. Тя е доста по-сложна и няма да навлизам в подробности тук.

Тези десет години отдаденост на ските, ми дадоха пропуск за непристъпни територии далеч извън спорта, в дълбините на живота. Дадоха ми усещания, непознати за повечето хора.

ОФП  общо-физическа подготовка

Вече имам много “дилъри” за доставката на еко–дрога, най-яката субстанция ми доставя – Моторът. Всеки си има специфични изисквания, но всички искат едно, добра спортна форма и супер кондиция. На тази възраст се налага, да тренирам много по-сериозно, от колкото на двадесет. Да практикуваш екстремни спортове, безопастно си е яко бачкане.

Вложеното време и усилия в тренировки, се оказват най-добрата ми инвестиция. “Инвестиция”, защото чрез нея получавам това, което не се купува с пари, а именно – невероятно качество на живот.

И понеже повечето хора свързват понятието “инвестиция” с пари ще дам цифров израз. Не бих се лишил от физическата си форма, от усещанията си, от уменията си,  философията си за всичките милиарди на света.

Не знам, на коя позиция съм в световната ранглистата, дисциплината  “Щастие” и не ме интересува.

Отдавна не се състезавам.

Важното е, че се чувствам Шампион:)

 

Дядо Хъмпи се забавлява на Витоша

Дядо Хъмпи се забавлява на Боровец

Мини ски на един и на два крака:)

Вече съм Супер Стар и се отдавам на пенсионерски забавления – карам мини ски в горската пудра:)

This entry was posted in Xtreme Sports. Bookmark the permalink.

10 Responses to Ските – имало едно време

  1. iskra says:

    Хъмпи ,
    Да споделяш , пишейки своите екстремни спортни достижения , да споделяш своя “живот на скорост “, изпълнен с адреналин и непрекъснато “движение ” на мисълта и тялото е НОВ израз на смелост и умение!
    Откровение , Доверие , Надежда , че твоят живот , бидейки изпитание и удоволствие за теб самия , ще бъде отворена книга , от която ще могат да прочетат и да се поучат. Признание от страна на тези , които идват след теб и споделят мечтите ти! С вълнение четях и гледах “Ските – имало едно време”. Това е и моето време. Благодаря!
    Не е важно на колко си години , а как се чувстваш. Не е важно как се чувстваш , а как изглеждаш ! Тази древна поговорка е за недосегаемите от Времето .
    Ти си един от малкото Благословени на този земен свят , откриващи и осъществяващи мисията на живота си. Не спирай своя полет !

    С обич ! Искра

    P.S. “Да преминем под Дъгата , да открием Красотата …
    и дано да не я достигнем ! “

  2. Светла Йотова says:

    За мен беше голямо удоволствие да прочета тези редове.
    И аз си припомних някои “нещица” от моите “първи ски” на х. Г.Делчев, а по- късно и на Банско…

  3. Vlado says:

    Страхотен разказ, доста мотивиращ! Прочетох го с голям интерес, от гледната точка на човек, който на 34 години се опитва тепърва да се състезава и да оправи техниката си в ските.

  4. Evgeni Ionov says:

    Respect………………………………..

  5. Nikolaj Najdenov says:

    На един дъх. Благодаря Ви за текста 🙂
    Вдъхновяващо.

  6. Alexander Valkov says:

    Направо ме върна в онези години. Страхотен разказ, страхотни спомени. И колко се смях на”Колегите от Самоков – хитретата, директно ме обвиниха – „тренер, он лаже”.

  7. Elka Kasabova says:

    Ех,..какви времена бяха,.. аз го чета за втори път,.. страхотно,!!! Мерси за прекрасните спомени, Хъмпи… много хубаво си го написал,..!).. 🙂

  8. Dimitar Dimitrov says:

    Спомних си, че си ми разказвал някои моменти – като качването на лифта на платото, но цялата история е впечатляваща – изчетох я на един дъх! Респект!

  9. Tortarov says:

    Малко разаснение относно Хитретата . Хитре е един името му е Петър Ангелов от Самоков но се състезава цял живот за отбора на ЦСКА.Участник в две олимпийски игри 64 и 68 година.Инсбрук и Гренобъл. Беше най добрия скиор за времето си.Побеждаваше ги не като сега със стотни а с секунди , някой с минути.Иначе като цяло хубав разказ. Хъмпи 😉

    • hampi says:

      Наистина Петър беше голям шампион. Бяхме две години съотборници. Аз бях на 18, той вече над 30. Така и не не успях да достигна неговите резултати. Да, Хитре бе един, брат му беше Васе-Хитре. По-късно и племеник се писа хитре. Стефане, вие бяхте пример за нас. Ти, Янкиша, Гинчин.. Бъди здрав.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *