Ските – имало едно време

СКИ – алпийски дисциплини

Ските -това е първия ми и много любим спорт. Започнах да карам, когато бях на 4-5 години На петнадесет станах състезател. На алпийските дисциплини посветих десет години, от 1969 до 1979г. Тренирахме при пълна липса на условия и екипировка, което компенсирахме с безкраен ентусиазъм и пълна всеотдайност.

Ски-спускане… в България…, през седемдесете – трудно бих могъл да си представя нещо по-екстремно. Пистите бяха много тесни и необезопасени, а скоростите твърде високи.

Ястребец

В Боровец, писта Ястребец 1, между „Расилово торище” и „Големия пад” беше широка 4-5 метра, при това в завой с обратен наклон. Диагоналът под „Моретата” се караше на 1-2 м край вековни борове, с над 100км/ч, а „Малкият пад”  беше непревзимаем на скорост  –  бе извън всякакви стандарти.

Чепеларе

Първото спускане организирано в Чепеларе се проведе на много тясна писта. През лятото я разшириха, но реално я направиха по-опасна, защото  отрязаха дърветата високо. На следващата  година  карахме по снежна ивица, сред дънери.  В долната си част пистата беше много бърза, при определени условия скоростта ставаше около 140км/ч.

Обезопасителни мрежи естествено нямаше, нито лифт, но имаше хеликоптер!

Стената

Често се случваше организаторите  на състезанието да имат грешна преценка за условията. На едно републиканско първенство по спускане на Витоша, завоят на „Ръба” към „Трите бора” на „Стената” се пропускаше. Ставаш безпомощен свидетел от въздуха, как трасето завива. Нищо не можеш да направиш,  защото летиш на малка височина и нямаш контакт с терена, . Приземяваш се с над 100 км/ч в мекия сняг извън трасето и започват флиг-флаци, салта и цигански кълба, чак до дъното на „Дупката” при „Спас”.

Падания

При такова падане, изобщо не знаеш на кой свят си. Абсолютно дезориентиран, не знаеш къде е земята, къде е небето. Получаваш свирепи удари от всички посоки и само се кръстиш да не уцелиш някоя скала, дърво или да  се забие част от тялото ти по-дълбоко и да се прекърши.

Вятър

Причина за непревземаемата отсечка беше полет от 60-70 метра на място, където не би трябвало да те отлепва – диагонала над “Ръба”. Обичайните скокове на “Стената” са при “Трите бора”, “Малката стена” и още три, надолу към финала – при “Романски”.

Скоростите в деня на състезанието бяха необичайно високи.  Още покрай горна на “Заешкия”,  контактът с терена беше “тук-таме”. Въпреки стойката  яйце и гладката писта, въздушната струя започва да те отлепва от терена. А при лека, макар и плавна промяна в профила на склона, се отделяш трайно от снега. Причината за тази аномалия, беше липсата на естествената спирачка при спускане -въздушното съпротивление. Разликата от дните на тренировки беше, че в деня на състезанието се появи ураганен гръбен вятър. Това бе причината завоят да се пропуска.

Липса на отговорност

На това състезание, паднахме почти цялата първа група. Пускаха ни през минута и отне доста време,  докато се направи организация за предупреждение.

Оръдия

Голяма опастност от травми имаше, защото пистите често нямаха необходимата твърдост. Надявахме се на естествено заледяване, защото по това време още нямаше оръдия за изкуствен сняг, то пък водеше до по-високи скорости и проблем с неравностите.

Ратрак

Често трасето замръзваше недобре обработено, защото нямаше достатъчно машини. Наглед идеално гладка писта, но като отидеш във високите скорости, тя оживява и контактът с терена става невъзможен.

Още чувам зловещото тропане на ските по леда.

Да не говорим за умората, при която карахме, защото нямаше лифтове навсякъде.

Голямото ходене

Цял преди обяд се качвахме пеша, до старта на “Ястребец 1”, обути с тежките обувки. Нагоре носехме и цялата екипировка – тежки метални ски 223см, каска, щеки, а също яке и грейка. На старта пристигахме загрели и чакахме час-два при минус 15 градуса, да започне състезанието. Трябваше да се изчисти трасето от пешеходци и да се поставят съдии. Самото спускане до финала траеше две минути:)

Скорост

Скоростите бяха фантастични, още преди да се появи състезател от завоя, чуваш как тялото му свири във въздуха, като куршум. Разбира се, имаше доста тежки травми и дори загинали състезатели. Това не се случваше само в България, такова беше ски – спускането през онези далечни години в целия свят.

Риск

Вече беше станала революция в скоростите, поради скока в качеството на ските, ваксите, появата на гащиризони, кривите щеки и т.н.

Една година карах с гащиризон гладък като стъкло, който подобряваше времето с 3-4 секунди.  Забраниха ги още същия сезон, защото ако паднеш, се ускоряваш по склона.  Няколко смъртни случая по света, бяха причината да се въведат норми за пропускливост на материята, от която са направени екипите. Това беше важно решение, защото през седемдесетте нямаше мрежи, а спирането след падане ставаше в дънерите на дърветата.

Развитието иска жертви

Технологиите в ските се развиваха, а мерките за безопастност чакаха, нашето поколение да им даде повод.

Слаломът – беше не по-малко опасен.

Протектори

Не бяхме слаломисти, а истински гладиатори. Коловете всъщност бяха едни яки тояги, от 3 до 5 см в диаметър, от много трърда и жилава дървесина. В началото нямаше никакви протектори. Карахме с ластични клинове и по градски пуловерчета. Наколенките и фишеците около лактите се появиха по-късно.

След всеки състезател, коловете се разлитаха във всички посоки, защото нямаха пружини в основата.

Средновековно наказание

„Сто тояги са малко”, важеше с пълна сила. Блъскахме тоягите здраво, с извъртяна гърбина, за да летят настрани. Ако си провокиран от желание за по-добро класиране и ги атакуваш фронтално, както се прави сега, колът излита напред и се върти във въздуха, като често се забива на пътя ти, с острието към теб. Имаше доста наръгани скиори, най-често в корема. Мой съотборник бе намушкан в бедрото, като колът бе проникнал чак до таза. Друг известен скиор от онова време, бе пронизан в гениталиите. Аз самият, съм изпаднал в такива ситуации многократно. Веднаж на “Червено знаме” в Боровец се опитах с рязък завой, да избегна фронталното нанизване и бях ”одраскан” в задните части.

Конкуренцията

През седемдесете, въжетата от лифтовете в Алпите, вече можеха да опашат земното кълбо. В Европа имаха на разположение и хиляди километри писти. Световният елит започваше сезона с хиляда километра ски-спускане. В България завършвахме сезона със седемдесет километра, като карахме спускане предимно пеша.

Компенсация

Липсата на нормални условия за подготовка на сняг, компенсирахме с нечовешки усилия.

хижа Мусала

Купа Рила се провеждаше в края на месец декември в Боровец. Когато още нямаше достадъчно сняг, трасетата по слалом и гигандски слалом се редяха по-високо в планината, до хижа Мусала. ЦСКА наемахме шест коня, които натоварвахме с екипировка и провизии. Качвахме се пеша до хижата. Вървяхме в колона по един, като всеки водеше по един кон за юздата.

Горе условията бяха много сурови. Ние, глезаните от София, сутрин с кирка правехме дупка в леда и свенливо си миехме очите и зъбите. Водите на мусаленското езеро бяха ледени. Не и за железния Ресмандо, който направо си вземаше вана.

Ресми Ресмиев, спускач номер едно на България в продължение на много години.

Банско

През 1973 направихме зимен лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в града, в туристическата спалня, а тренирахме на платото, под връх Тодорка.

Ентусиазъм

Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг, с мощна общофизическа. Първите два дни бяха за загрявка:)

Изнасяхме на ръце, там горе на “Платото”, над “Редката мура”, през клековете -двеста килограмов, бензинов лифт, ролка стоманено важе, пружини и стойки за него, туби с бензин, колове за слалом и екипировката ни.

На тази снимка от ляво на дясно сме Иван Енчев, аз и Косьо Стайков. Снима Владо Дражев.

Транспорт

На третия ден започна същинската подготовка.Ставхме в пет часа, закусвахме и тръгваме. Валеше сняг всеки ден и обикновено пътя не беше почистен, освен това по нищо не приличаше на сегашния, беше тесен, стръмен и с много остри завои. Някои от тях се взимаха с маневра. В най-тежките отсечки се возехме външно на УАЗ-ката. Щом започне да боксува, скачаме и я бутаме, след като захапе се мятаме в движение. За четирима на тесните стъпенки отзад става, но за шестима….. не винаги се получава. Ако не се уредиш  продължаваш да тичаш след нея до следващото забуксуване. За да си го спестя съм пътувал, като човекът паяк закaчен, на един квадратен сантиметър от стъпенката, външната панта на вратата, левия мигач и на пръчка от багажника.

Така – бутайки, висейки, тичайки, бутайки, висейки, стигахме  до “Шилигарника”.

Партина

От там нагоре тръгваме пеша към Платото. Правенето на партина беше доста уморително и затова често се сменяхме. Редувахме се и в носенето на тубите ежедневен бензин. На места снега стигаше до гърди от навяванията, особено в  горната част.

Сняг

Един ден загубихме два часа, за да търсим лифта и ските, затрупани в снега. След този случай, започнахме да ги маркирахме със забити наоколо слаломни колове, от предния ден. Случвало се е да ги заварваме стърчащи, само десетина сантиметра над повърхността. Беше голяма борба да изравяме лифта всеки ден, с всичките му ролки и въжета.

Към обяд, след часове усилия, слаломът е нареден и загладен, лифтът е зареден с бензин и запален. Ежедневното “загряване”, с тези туби до Платото и разриването на сняг,  беше с такъв обем, какъвото е може би, седмичното натоварване за някои спортисти сега.

Тренировката

Предстоеше същинската тренировка, която беше 1000 врати слалом. Дължината на този лифт позволяваше да се наредят максимум двадесет и пет, т.е. правехме по 40 тренировъчни спускания и няколко, за пренареждане и заглаждане на трасето.

Прикючвахме към четири – пет часа, когато започва да се мръква. По това време вече бяхме доста уморени и освирепели от глад. Набързо завиваме екипировката и лифта с найлон, забивахме маркиращите колове и тръгвахме на “разтоварващ” крос, към Шилигарника.

Екшън

Всъщност това не беше крос, още по-малко, разтоварващ. Беше истински спринт и най-емоционалната част от деня. Всички бяхме с приповдигнато настроение и забравяхме за умората, защото бяхме приключили и там долу, в Банско, ни чакаше сервирана храна.

Десертът

Тичахме като бесни по пътеката в гората, която беше много дълбока и изглеждаше, като мини-трасе за бобслей. Задминаванията бяха много трудни, а ако някой паднеше, всички ставахме на кълбо върху него. Правехме си състезание -кой ще слезе пръв. От класирането, зависеше разпределението на десертите. Чудя се, от къде сме взимали тази енергия, в края на деня.

Размазване

В Банско обединявахме обяда и вечерята не само като понятия, а и като количество. Следваше кратка почивка и Уаз-ката ни закарваше на баня в Добринище, където разпускахме в горещия басейн. Тежките натоварвания през деня, превръщаха тези минути в истинско блаженство.

Кики

Кики Вълчев – нашият треньор, беше много обаятелна личност.  Всяка вечер ни  разказваше по една увлекателна история, за лека нощ. Умееше да сграбчва вниманието ни, а ние го слушахме със зяпнала уста. Той, по-добре от нас осъзнаваше, че имахме нужда от някакво развлечение и ни го даваше. Бяхме оставили гаджета и купони в София, за да се раздаваме в заточение.

Психолог

Освен сладкодумен разкарвач, тренерът беше и  невроятен психолог. Успяваше да ни накара да приемаме този тежък режим с усмивка и да изпълняваме всички поставени задачи с голямо желание. Любимо му беше, когато сме най-уморени и тренировката е вече официално приключила, да ни нареди невъзможен слалом и да направим – “едно последно”, за деня. След това, едно последно  – за ЦСКА, едно последно за … списъкът се оказа дълъг.

Концентрация

Накрая, когато всички започват да негодуват, се налага да се спуснем – за него, за време и със сто процентово завършване. Подобно спускане изисква максимална мобилизация, пълна концентрация и вярна самооценка за моментните изчерпени възможности, а също и правилен избор на темпо, което да гарантира и  добро време и завършване.

Шампиони

Под негово ръководство ЦСКА беше вечния национален шампион, въпреки огромната конкуренция на Рилски спортист. И тази 1973 година, на Боровец, не направи изключение. Кики определи шестимата за представителния отбор на слалом в последния момент. Въпреки негодуванието на професионалистите, бяхме включени четирима млади войници:)… Всички шест от ЦСКА се класирахме в челната десятка на България.

На този ден станах шести в Републиката и си спомням, че бях много недоволен и ядосан на себе си…., а сега се усмихвам.

Юни на ски

Летните лагери на сняг в България се правеха  през месец юни, на хижа Вихрен. Карахме по преспите, останали от падналите лавини, които се задържаха в коларите по западния склон на връх Тодорка.

Снежната покривка се менеше с часове. “Пистите” бяха стръмни, тесни ивици сняг, между скалите. На моменти се появяваха стеснения, през които трябваше да минаваме на една ска, за да свържем по-дълга отсечка. Често местехме лифта на по-широки места, нагоре по склона. Ние сами си вършехме цялата хамалска работа по местенията, това си беше част от тренировката.

Ски сервиз

Поддръжката на ските беше много важен елемент от нашия живот. Нямаше машини за точене на кантове и всички състезатели бяха перфектни шлосери. Всъщност, това беше едно решаващо умение. На практика ,състезанието започваше от вечерта, когато всеки си прави ските в скиорната. Идеално наточени кантове, без мустаци и ръбове, под подходящ ъгъл. Огледално изциклена пластмасова повърхност, в една равнина с кантовете. Изборът на вакса, както и правилното и нанасяне, изцикляне и полиране, това са все предпоставки за добро класиране. Вложеното време и внимание, още повече те нахъсква за добро класиране. А като се грижиш сам за качеството на ските си и знаеш колко трудно се отстраняват дефектите ръчно, ставаш много внимателен и ги пазиш, като очите си. Никой не допускаше драскотинка по състезателните ски. А ако се случи, все едно нож се забива в сърцето му.

Сухи тренировки

През лятото водехме много разнообразна подготовка – за бързина, за издържливост, скоростна издържливост, акробатика, правехме и разни специфични за скоирите натоварвания. Например крос, с високо темпо по стръмни наклони, като бяхме  натоварени с допълнителна тежест. Бяхме изключително подготвени. Спомням си някои резултати. Прескоци трупешката, с двата крака едноврененно, около препятствие широко тридесет сантиметра и високо десет.

Който иска може да се пробва

Спомням си някои лични рекорди.

Шейсет прескока за бързина – за 16,8 сек.

За издържливост – две минути  – 345 прескока.

Крос, право под лифта на Драгалевци. От горна станция – Голи връх до долна станция при ресторант Воденицата  – 18 мин!!

Специфика

При този крос темпото беше много високо, два пъти по-бързо от лифта!!  При тази скорост, краката ти работят, като шевна машина. Това е голямо натоварване, което е специфично за скиорите.

Взимали сме с нас добре тренирани колеги от други спортове, но при това високо темпо и продължителен режим на еднопосочно задържане на мускулите, краката им отказваха по средета на трасето. Налагало се е да продължат на заден ход:), както се случи с един, много здрав шампион по джудо, абсолютна категория.

Спринт в бездната

Тази тренировка изисква светкавична преценка и реакция. Освен бърз анализ на туфите трева и евентуално пропадане в дупки между тях, трябва да оценяваш стабилността на стърчащите камъни, на които стъпваш.

В някои стръмни отсечки, като при последния наклон към Драгалевци, рискът е много голям. Там с контролни докосвания по скалите, само забавяш и контролираш посоката на свободното падане, а вече и умората започва да си казва думата.

Малко история

Първобитна екипировка

Ски-обувките до този момент бяха меки, кожени половинки, малко над глезените. На всичкото отгоре, отзад бяха изрязани, заради стари ретро техники на каране. Имаха много връзки, на вътрешната обувка – стягане здраво, на външната обувка – стягане здраво. Връзки отзад, за да се определи наклона напред (форлагето).  Ако имаш такива специални кожени половинки с квадратно бомбе -ти си върха!! Аз имах такива още като дете, номер 35 и много се гордеех.

Лангремените

Още нямаше автомати и ските се закрепваха към обувките с много дълги кожени каишки, които се омотаваха и натягаха около обувката по сложна формула. Те допълнително я стягаха и втвърдяваха. Тези системи подобряваха контрола върху ските, но да не ти се случва да паднеш. Имаше много тежки поражения и от най-леките инциденти.

Автоматите

Първите автомати бяха само предни, а отзад въртящата се пета пак беше здраво вързана с лангремен.Много бързо се появиха и задните автомати и това наложи производителите на обувки да помислят за по твърди модели, които да стягат крака без допълнителни каиши.

Обувки с метални закопчалки

Започна надпревара между Кофлак -Австрия и Трапьор -Франция, за първенство в качеството на обувки. В тази конкуренция се създадоха уникални модели. Все така ниски и изрязани отзад , все още от кожа, но от няколко пласта и много дебела. На всичкото отгоре, имаха метални закопчалки, благодарение, на които си стягаш крака, като в менгеме. Ново беше и твърдата, като от стомана подметка. А дизайнът – истинско бижу.  В горния край, около крака завършваха с мека кожа, със съответно австрийския и френски трикольор. Трапьор Елит имаха и безценно метално петле отзад.

С първите си Трапьори спах в леглото една нощ, да им се радвам и разглеждам.

Производителите са консервативни

Производителите са много консервативни, те зависят от търсенето. Реално, промените идваха от потребителите, в сучая от състезателите. Ние бяхме изобретатели  и двигатели на промяната. Много скоро, прекрасните Трапиори и Кофлаци омекваха, като мекици, защото бяха от кожа и всеки работеше върху тях с въображение. Печахме ги във фурната, заливахме ги с разтопен парафин, придавахме им наклон и форма и бързо ги замръзявахме в снега. И всичко това, да имаме, за кратко малко по-твърди обувки. Дори започнахме да ги третираме със смоли, което ги правеше много грозни.

Как обувките станаха по-високи

Това, че имаше толкова много народно творчество върху екипировката показваше, че тя не отговаря на изискванията. Трапьор и Кофлак дремеха върху лавровите си венци от 60-те. Един младеж направи пробив в слалома за световната купа и това, което впечатли всички, беше неговата разработка на тема обувки.

Самоделки подпирачки, стегнати с лангремен към обувката отзад, я правеше по-висока. Производителите не можаха да реагират, но всички състезатели, още същия сезон си направихме обувките по-високи. Изрязвахме полутръби от пластмаса, тапицирахме и ги стягахме към обувките отзад.

Нордика

Нордика – Италия първи реагираха и произведоха твърди пластмасови обувки и не само премахнаха изрязването, а даже повдигнаха свенливо задната част. Сан-Марко действаха по-драстично с височината и реглажите. Бързо реагираха и Ланге, както и цяла плеада производители. Трапьор и Кофлак определено не можаха да вземат завоя на промените.

Лични постижения

Нямах шанс

Започнах да се състезавам доста късно и като самоук скиор, имах грешно каране. Въпреки, че имах добри класирания още на първото републиканско – станах шести, от стотина участници. На първото си градско на София бях четвъри, но реално нямах шанс за сериозна реализация в ски спорта. Карах със задно обременяване, което треньорите се мъчеха да изкоренят. Вече бях на осемнадесет, когато стана революцията в скиорските обувки.

Промяната

За един сезон, те станаха твърди, пластмасови, високи и с голям наклон. Тези обувки бяха персонално шприцвани с пяна, която се втвърдяваше и ставаше калъп, точно копие на крака на състезателя. С тях усещаш ските, като част от тялото си и можеш да се извадиш от всяка ситуация. Тази огромна промяна превърна недостатъците ми   в предимство.

Скок в постиженията

Направих невероятен скок в постиженията си. Това се случи в Пампорово през 1974, където тренирахме за голямо международно състезание. По едно и също трасе тренирахме с представители на световния елит. Аз започнах да давам някакви невероятни времена. Започнаха едни съмнения, че съм некоректен.

Колегите от Самоков – хитретата, директно ме обвиниха – „тренер, он лаже”. Сложиха постове по трасето, да не би някъде да пресичам. Но не, аз карах, та карах и ги биех – здраво. Вече започнах да мечтая и се виждах в битка за световната купа. До този момент, българин не беше правил пробив в гигантския слалом, където беше моята изява в тренировките.

Травма

Два дни преди състезанието дойде жестока травма, получена при падане  на тренировка по спускане. Тогава, все още нямаше специализация, всички караха и трите дисциплини. Размазах си лявото рамо. Нямах особени болки, но бях загубил контрол над ръката си. Рентгена не показа нищо строшено, просто ставата беше разтворена. Като я задвижвах с дясната ръка, не ме болеше, но нея самата не можех да я мръдна. Още по-гадно беше, че като я вдигна с другата ръка и я пусна тя падаше безжизнено и увисваше надолу. Имаше опасност да остана инвалид. Това ме отрезви и ме накара да си дам сметка, колко рискован е нашия спорт. Всъщност, може би съм се отървал доста леко. Реших да преосмисля спортната си кариера.

Аз вече съм на върха

Не бях го регистрирам на състезание, но биех нашите национали, които се завърнаха от Япония. Тренирахме с времеизмервателна машина, по трасета гигандски слалом, около две минути и половина. В продължение на две седмици, давах страхотни времена. Участници в предстоящите СКДА бяха Сохор, Земан и Бахледа. Те бяха състезатели от първата десетка в гигандския слалом за Световната купа.  Давах равни времена със Сохор, който беше в страхотна форма и скоро след това стана пръв на един гигандски слалом за световната купа. Реално погледнато, първите стотина човека в света карат еднакво съвършено. Нищожните разлики в класирането идва от атаката към кола и траекторията, която се избира. В свободното каране няма разлика.

Решения

Бях пуснат в отпуск (по това време бях войник в ЦСКА) заради травмата и разсъждавах по темата. Бях много нещастен от това, че бях инвалид. Усещах си ръката, но не можех да я движа в раменната става. Очертаваше се ръката ми просто да изсъхне. Обещах си, ако се възстановя – никакви големи спортни амбиции.  Вече съм на върха, щом давам равни времена със състезатели от първата десятка в ранглистата за световната купа, какво повече искам.  Аз вече си го знам!!

Да се осъкатя или да загина, за да го покажа на другите?!?

Сега е различно

Ако беше сега, нямаше да взема подобно решение. В момента ски спортът е много по-безопасен. Освен това съвременият спорт е доходен бизнес. В наши дни има много пари в една реализация за световната купа по ски. През седемдесетте – не беше така.

Истински аматьори

По онова време, ски спорът беше наистина аматьорски и се правеше от ентусиасти. Единственото което получавахме, беше екипировката. Много се дебнеше, да не стават някакви скрити плащания в световния елит. През 1974г., в Сапоро дисквалифицираха главният претендент за олимпийската титла в спускането – Карл Шранц. Австриецът отказа да махне звездата на Кнайсел от каската си, което доказваше, че има таен договор с тях.

Соц-профита

При нас, в соц. страните спортистите бяха професионалисти.  Уж, че спортистите са служители на МВР, армията или големи предприятия и се състезават в съответните им спорните клубове. Всъщност не ходеха на работа, а само тренирараха. Този професионализъм, мен лично, не ме интересуваше. Тези двеста лева заплата не си заслужаваха, нито риска, нито осакътеното образование. Аз си гонех следването в Техническия университет и виждах бъдещето си по различен начин, след като приключа със спорта.

Радостта от спорта

Сякаш травмата чу за моето решение и започна да отшумява. До края на сезона започнах да движа ръката си и пак да карам ски -лекичко. Е, все още не мога да хвърлям камък с нея, движенията отгоре  са ми  затруднени и като духне вятър, в рамото имам ревматични болки, но това да е.

Започнах да карам  за шампионата на страната от студентски отбор, където бях фаворит. С нивото, което бях постигнал без проблем, в продължение на шест години, не напусках челната шестица и в трите дисциплини (ако завърша нормално състезанието).

Не спазвах никакъв режим (даже напротив:), тренирах за удоволствие и най-важното, не поемах излишни рискове. Общо взето, радвах се на ските!! Практикувайки по този безопасен начин спорта,  осъзнах, че рискът нараства неимоверно много, в надпреварата за тези малки стотни.

Без риск

Този извод се оказа безценен за моето бъдеще. Ако свалиш само 5-10% от темпото на реалните си възможности, качваш сигурността стотици пъти. Ако възможностите ти са 50 секунди за дадено трасе слалом, а ти го слезеш за 55 (10% по-бавно) , рискът става почти нулев.

Така е не само в слалома, така е във всички дисциплини. Така е в мото-кроса, така е в карането на сърф, така е и на пътя с мотор,  кола, така е и във въздуха със самолета. Така е въобще в живота.

Но има едно голямо “НО”

Трябва да знаеш, къде са реалните ти възможности, за да прибавиш към тях, тези десет процента. Именно това ми даде ски спорта, този усет за вярна самооценка на възможностите и определяне степента на риска в ситуацията. Трябва доста да си препатил и да имаш нещо в главата, за да бъде тази преценка достоверна.

Равносметка

Въпреки трудностите и големите опастности, не съжалявам,  че посветих младостта си на ски спорта. Влагах огромна енергия и ентусиазъм и в замяна, получавах невероятна емоция. В последствие се оказа, че съм получил много повече. Това беше една спортна и житейска школа, в която бях развил качества и умения, които преобразиха живота ми.

Вложеното време и усилия в тренировки при такива тежки условия, се оказа най-добрата ми инвестиция. “Инвестиция”, защото с нея си купувам това, което не се купува с пари, а именно – качество на живот. Тази школа в спорта е безценна не само, защото ти дава невероятна кондиция, а получаваш пропуск за непристъпни територии – усещания, непознати за много хора.

Получих една добра основа за всичките си последващите екстремни начинания.

Техника на удоволствието

Натрупаната ски техника през състезателните ми години, ползвам и до днес. Непрекъснатото каране на колове, те задължава да завиваш на конкретното място, независимо дали има дупка, лед или ребра. По този,  начин придобиваш пълен контрол над ските. И когато те пуснат на свобода по пистата, можеш да направиш с тях, каквото си пожелаеш.

Свобода

Когато спрях да се състезавам, ми останаха уменията, на които се радвах дълги години.  Обичах да карам диво сред огромни бубуни и си позволявах скокове по 20-30 метра, между тях. В момента на излитането, с втвърдяването на коленете, прецизно определях дължината на скока, за да кацна меко на гърба на избраната бубуна. Това беше един танц, една скоростна интерпретация, която не мога вече толкова добре, но все още се забавлявам по пистите.

Дядо Хъмпи се забавлява на Витоша

В момента имам добра техниката и сигурно много скиори ми завиждат за това каране, но истината е, че аз им завиждам за удоволствието, което изпитват и развитието, което им предстои. Аз лично бих искал да карам, както умеех преди. В момента,  ските за мен са като ходене на фитнес. Отивам да се понатоваря и да се раздвижа, което пак си е спорт, при това на чист въздух.

Дядо Хъмпи се забавлява на Боровец

Мини ски на един и на два крака:)

Не се оплаквам, все пак се радвам на ските повече от 50 години, а това си е

половин век.

…., а след 60 минавам на следващото ниво:)
Пистите вече не са ми интересни… и почти не карам класически ски.
СуперСтар съм вече за фрирайд…., тежат ми огромните широки ски, а и нЕмам нерви за борба с лавини….
Отдал съм се на пенсионерски забави – карам мини ски в горската пудра:)

This entry was posted in Xtreme Sports. Bookmark the permalink.

8 Responses to Ските – имало едно време

  1. iskra says:

    Хъмпи ,
    Да споделяш , пишейки своите екстремни спортни достижения , да споделяш своя “живот на скорост “, изпълнен с адреналин и непрекъснато “движение ” на мисълта и тялото е НОВ израз на смелост и умение!
    Откровение , Доверие , Надежда , че твоят живот , бидейки изпитание и удоволствие за теб самия , ще бъде отворена книга , от която ще могат да прочетат и да се поучат. Признание от страна на тези , които идват след теб и споделят мечтите ти! С вълнение четях и гледах “Ските – имало едно време”. Това е и моето време. Благодаря!
    Не е важно на колко си години , а как се чувстваш. Не е важно как се чувстваш , а как изглеждаш ! Тази древна поговорка е за недосегаемите от Времето .
    Ти си един от малкото Благословени на този земен свят , откриващи и осъществяващи мисията на живота си. Не спирай своя полет !

    С обич ! Искра

    P.S. “Да преминем под Дъгата , да открием Красотата …
    и дано да не я достигнем ! “

  2. Светла Йотова says:

    За мен беше голямо удоволствие да прочета тези редове.
    И аз си припомних някои “нещица” от моите “първи ски” на х. Г.Делчев, а по- късно и на Банско…

  3. Vlado says:

    Страхотен разказ, доста мотивиращ! Прочетох го с голям интерес, от гледната точка на човек, който на 34 години се опитва тепърва да се състезава и да оправи техниката си в ските.

  4. Evgeni Ionov says:

    Respect………………………………..

  5. Nikolaj Najdenov says:

    На един дъх. Благодаря Ви за текста 🙂
    Вдъхновяващо.

  6. Alexander Valkov says:

    Направо ме върна в онези години. Страхотен разказ, страхотни спомени. И колко се смях на”Колегите от Самоков – хитретата, директно ме обвиниха – „тренер, он лаже”.

  7. Elka Kasabova says:

    Ех,..какви времена бяха,.. аз го чета за втори път,.. страхотно,!!! Мерси за прекрасните спомени, Хъмпи… много хубаво си го написал,..!).. 🙂

  8. Dimitar Dimitrov says:

    Спомних си, че си ми разказвал някои моменти – като качването на лифта на платото, но цялата история е впечатляваща – изчетох я на един дъх! Респект!

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *