Съдба

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес, на 26.01 е рожденият ден на дъщеря ми, Ралица.

Обичайно станах рано и с чаша дълго кафе сядам пред компютъра. Обичам спокойствието на ранното утро. Новини, Фейсбук, служебни мейли,… и  доста рядко – писане.

Днес е особен ден за мен и реших да разкажа една драматична история, която си спестих в предната публикация “Силистар”.

Имах приятел, който загубих твърде рано, Владо Дражев. Бяхме съотборници и станахме близки, защото много неща ни се случваха за първи път в живота едновременно.

………..

Трябваше да се явим в казармата на 15 септември, в 10 часа, остригани.

Срещнахме се, пред фризьорския салон на хотел Хемус и теглихме чоп, кой да седне пръв на стола.  Беше шокиращо, как машинката пое по средата на главата му. След по-малко от минута и аз седнах на неговото място. Процедурата беше къса.

Бяхме истински карикатури със снежно бели темета и черни от морски загар лица. Запътихме към входа на казармата, поделение 70300.  Спортната школа на ЦСКА се намираше съвсем наблизо, където е хотел Хилтън сега. Не искахме никой да ни види и се оглеждахме за познати. Крачехме унило и изминавахме последните си крачки свобода.

Свобода+

Само на десет метра от входа се роди щура идея, да не се крием, а да се покажем на всички. Нямаше по-подходящо място от свободната пързалка на стадион Дружба, в 12 часа.

Определено идеята беше глупава, защото от спортната школа откомандироваха само наказателно. Най-често в Звездец – бойно поделение на турската граница.

На Дружба всички ни познаваха и много ни се зарадваха. Беше весело, имаше хубава музика и обичайните закачки. Гонехме се лудо из тълпата, пръскахме хубавите момичета с майсторски „лули“, теглехме ги зад нас и ги ускорявахме по завоите…

На голяма част от момчета там им предстоеше същото. Всяка есен хиляди младежи тръпнеха в очакване на призовки. Изпращаха ги на далеч, минимум на 150 километра. Ние бяхме отвоювали казарма в София с много тренировки и състезания, а сега си играехме с късмета на 21.

В момента, в който музиката спря усмивките ни застинаха.

 

Казарма

Явихме се в 14 часа, караулният ни пусна да влезем без проблем. Вървяхме сред безлюден парк по широка, асфалтова алея.  Беше безупречно чисто,  нямаше прашинка, бордюрите бяха боядисани в черно и бяло,  нито едно листенце върху тревата. Стерилно, като в операционна.

Много скоро разбрахме, как става това.

Зад  дългата жълта сградата се ширна огромен плац. Имаше голяма суматоха, стотици униформени сновяха насам-натам. Всички изглеждаха много едри и снажни, облечени в кафяв, груб шаяк.

Не знаехме къде да отидем, стояхме в средата и се оглеждахме уплашени. Забелязвахме се отдалеч, всички носеха кепета, а ние бяхме единствените  цивилни и със сияещи бели глави. Озъртахме се, като истински зайци, при това нарушители.

-Еееей Кирливци, бегом тука, беее.

Сърцата ни паднаха в петите и хукнахме към един огромен гръмогласен войник. Изглеждаше страшен и много яростен – определено беше стар боец.

-Кир, това да не ви е цивилизацията, бееее?

-Защо закъснявате бееее, смрадливцивциии?

-На  земята… Легнии….  Веднагааа.

-Хиляда лицеви опори…. Правииии.

Той крещеше, а ние изпълнявахме, като пружини. Лицевите ни дойдоха в повече.

-Защо спирате беее, нещастнициии?

-Станииии. Миирно.  Надяяяс-но – насочи ни към  близката постройка.

-Бегооом-марш.

След пет метра спряхме в стената.

-Защо не изпълняватееее. Това е заповед беее, смрадливци. Ще ви скапя от службааа.

Той крещеше, а ние с Владо треперехме, още не знаехме, че старите са със зелени летни униформи.

Виковете му бяха чути от един старшина, който се приближи. Сега пък той започна да ни крещи. Оказа се старшината на ротата. Заповяда ни да го последваме. Заведе ни до склад, огледа ни и хвърли на всеки по един вързоп дрехи, шинел и чифт нови, корави обувки.

-Ако нещо изчезне – дисцип.

Първото юркане се оказа шега от друг новобранец. Старите бяха евакуирани на Панчарево, за да не ни тормозят от първия ден.

Основание за гонката му даваха няколкото часа служба в повече. По-късно с Милан станахме приятели. Беше боксьор, след казармата стана тежка на Левски.

Влизал съм с него на ринга, с уговорка да не ме удря, само аз него. Така и не успях да го докосна. Спазваше обещанието, но погледът му ми стигаше … и често ме плашеше с някое рязко движение.

………….

Катастрофата

Бяхме младото ядро на ЦСКА в отбора по алпийски ски. Неразделната четворка- Ваньо, Косьо, Владо и аз… купони, лагери, казарма….. с Владо бяхме новобранци, но пак бяхме едно.

Първи февруари

След купа Вела Пеева летяхме с бяла Жигула от Юндола към Велинград. Беше първи февруари, седемдесет и четвърта. Ваньо караше, Косьо до него, а ние с Владо, новобранците отзад.

„На тази права Жигулата ще вдигне 140“…., наострих уши, а Косьо  „От този завой, няма излизане“…  Всички се вкопчихме в седалките … Косьо сбърка…  въобще не можахме да влезем в завоя.

С тази скорост и с навит до край волан, продължихме направо, пътят зави на без нас. Минахме през стена от храсти и ни се отвори прекрасна гледка над долината.

Във въздуха колата продължи да изпълнява „хеликоптер“- до 180 градуса. Летяхме стабилно и се приземихме прецизно – задните седалки станаха предни.

Приземяването бе твърдо и правехме просека в храсталак по стръмен склон. Извадихме късмет, че не уцелихме някое по-дебело дърво и постепенно скоростта намаляваше.

Бяхме млади и добре тренирани спортисти, държахме се здраво, наведени напред и очаквахме удaра.

Беше страхотен…..  размаза ни по седалките. Тази пред мен се счупи и ме затисна.  Ако не бях със скиорски обувки щях да бъда с размазани крака.

Колата вече нямаше багажник и скалите бяха само на 20 сантиметра зад гърба ми. Стоеше вертикално изправена на една скала. Беше с подпряна предна гума на висока подпорна стена, над дълбоко дере.

Лежахме с краката нагоре и чувахме страни звуци. Някой каза ” Горим, резервоарът ще гръмне”… и настана суматоха.

Моята врата беше едва открехната, едно дърво я ограничаваше. Измъкнах се с мъка до кръста. Половината ми тяло навън, а краката ми бяха заклещени вътре.

Усетих, че колата силно се разклаща и това ми даде нечовешки сили.

Изкъртих всичко, което ми пречеше, включително щрамери от обувките и се измъкнах.

Всички бяхме навън, само Владо остана вътре и се блъскаше, като врабче в клетка. Успокоихме го, че нищо не гори и той внимателно се покатери и излезе през предната врата.

Радостта беше голяма. Смеехме се и коментирахме усещанията си. Разказвахме си, кой как се е измъкнал и ставаше все по-смешно. Косьо от бързане щял да скочи в  пропастта… Вече се търкаляхме от смях по земята….

Запалих цигара….. и с изненада забелязах, как огънчето на върхът и силно трепери…

Участвахме в страховита катастрофа, а никой от нас нямаше драскотина. Невероятен късмет – полет, приземяване без търкаляне, без среща с дебело дърво… и спиране на ръба на нова пропаст.

 

Представителният отбор на ЦСКА, алпийци и бегачи, за СКДА. Спартакиада на дружеските армии, която се проведе в Пампорово през февруари 1974г.

За съжаление всички клекнали на втория ред вече не са между живите. Ресми Ресмиев – от ляво, Иван Енчев, Владо Дражев  и Петър Ангелов – Хитре’ (истинският Хитре’).

Легнал най-отпред е Косьо Стайков, жив и здрав e и в перфектна форма. Аз съм прав, третият от дясно.

Снимката е направена скоро след свирепата катастрофа, но всички сме в прекрасно настроение.

Аз държа лявата си ръка поради тежка травма в рамото.  Предния ден паднах на тренировката по спускане и в момента ръка ми виси безжизнено. Обездвижена не ме болеше, но не можех да я контролирам. Въпреки това, усмивките никога не слизаха от лицата ни, все едно нищо лошо не се случва…. Младост…

Курбан

Както казах Рали е родена на двадесет и шести януари. Изписването и от родилното, на първи февруари  75-та беше голям празник.

Събрахме се цялата рода и предстоеше първото ритуално къпане на бебето.

За всеобща изненада, аз тръгнах да излизам.

“На този ден ли? “…. „имено на този ден“. Тръгнах без да се колебая.

Отидох на курбана, който организирахме по повод катастрофата. Изпих една ракия и веднага се прибрах при семейството си…., но изтървах първото къпане. Владо не се появи, имаше среща с ново гадже, което все още не искаше да ни показва.

Три години по-късно

Предстоеше най-престижното спускане в България –  за купата на в. “Отечествен фронт”, в Боровец. Щях да пътувам с Владо  и да се возя в новата му черна Волга, но дните съвпадаха с рождения ден на Раличка и така останах в София още един ден.

Лоши новини

На 26-ти след обяд ми се обадиха, Владо беше катастрофирал тежко. Челен удар с ТИР. Ниското, ранно слънце го беше заслепило точно преди Боровец .

Лекарите от болницата в Самоков го бяха отписали. Бе настъпила мозъчна смърт, но близките му приятели се надявахме и продължавахме да се борим. Нямаха апарат за командно дишане и го обдишвахме ръчно, с кръгла, гумена помпа. Редувахме се докато ни изгонят под предтекст – втора операция, след която обявиха смъртта му.

Този близък контакт беше много тежък за всеки от нас. Владо лежеше гол, с отворени, невиждащи очи. Беше в разцвета на силите си. Имаше тяло на атлет, изваяно като гръцка статуя.  Нямаше никакви видими травми, нито драскотина, само една превръзка на челото.

Не можех да повярвам, че това се случва.

Първи февруари си взе своето.

На този ден  погребахме Владо на Ридо, край Самоков. Бяхме разстроени и в момента не направихме връзка със злокобната дата. На първи февруари дадохме голям Курбан.

Странно нещо е животът, низ от случайности наречен съдба. Понякога тези случайни събития са знаци, предупреждават ни, но трябва да ги разгадаем и осмислим.

Владо загина много млад, но в никакъв случай не е напразно. Неговата гибел ни отрезви. До този момент приемахме всичко като детска игра. Всички без изключение бяхме много диви на пътя, продължавахме да караме като бесни и след катастрофата през 74-та.

Не оценихме жеста, който съдбата ни направи първия път. Решихме, че така ще ни се разминава и за напред.

Ако не беше тази трагедия с Владо, някой друг от нас със сигурност щеше да изтегли късата клечка напред във времето.

Хората не умеем да си прави изводи, докато не платим висока цена. Характерно е най-вече за младежките години.

Владо даде своя живот, за да запази нашия.

А моят ангел пазител е първородната ми дъщеря Ралица.

Тя ни изненада с ранната си поява, но явно е имала причина да избере точния момент.

Честит Рожден Ден, Рали!

Бъди здрава и продължавай да бдиш над близките си.

Обичаме те.

 

п.п.

 

Винаги съм бил луда глава, от палавото до безрасъдство хлапе, през дивя тинейджър зад волана, до екстремните спортове ….

Имам чувството, че през цялото време някой ме пазеше. Някой бдеше над мен, за да не пострадам, докато преливах кошницата на късмета в кошницата на опита.

През тези юнашки години натрупах безброй “щастливи” моменти. Събирах късметлийски дни, от които да си вадя поука. Дни, на чиято бройка изтървах края. Дни, които  може би изцяло покриват годишния календар……

Затова, всеки божи ден, стане ли шест часа, за по-сигурно сядам и си правя Курбан:) Не мога да допусна пропуск на някоя щастлива дата.

Късметът трябва да се уважава, за да продължава:)

Posted in *.* | 1 Comment

Силистар – случки и разсъждения

През август, миналото лято имаше прогноза за 2-3 дни силен вятър, по крайбрежието. Реагирах по естествения за всеки сърфист начин. Зарязах всичко, запалих мотора и веднага заминах. Всички, които ме познават знаят, че съм голям фен на моторите, повече от 25 години. Това е любимата ми подправка към всички екстремни спортове, които практикувам. Да летиш на една педя от земята е страхотна настройка, преди да скочиш във вълните или да се издигнеш във висините.

С обострени сетива, възприятията са несравнимо по-ярки. Седемте Рилски езера изглеждат различно от птичи поглед, ако преди това си лягал до асфалта през Бункера, Бистрица и Гуцал, до летището на Долна баня. Както и морето е по-синьо от високо, ако си се изстрелвал преди това между завоите край Ропотамо, до летището в Приморско.

 

Прогнозата беше един чудесен повод, да покарам мотор. При по-дългите преходи се срастваш с него и имаш усещането е, че така си се родил, с две гуми и 200 конски сили.

Като истински ветеран в екстремните спортове, вече не се задълбочавам в съвършенството на една дисциплина. Просто работя върху запазаване на нивото, което имам. Не уча нови и нови джайбове, а как да увеличавам насладата от наученото.

Вече избягвам натоварващо ме еднообразие. Знам как по-лесно да постигам желаното опиянение, с коктейли от любими занимания. От доста години практикувам тази форма – микс екстремен спорт. Така постигам невроятни емоционални висоти.

Комбинацията, с правилна последователност и прецизна дозировка на различни усещания, това е разковничето за удовлетвореност при нас, ветераните.

Първо вкарвам мозъка си в режим на работа с огромен интензитет, в тежък трафик. При карането на мотор концентрацията е огромна, защото нямаш право на нито една грешка. След това се хвърлям в безотговорната пяна на безопасната водна сихия и тогава се кефя истински.

Обостряне на сетивата.

 

Първо подготвям организма си, като усилвам настройките му с коефициент Х 10 и едва тогава му разрешаваш да оценява всяка наслада.

Картините и усещанията се отразяват чрез сетивата в мозака ни. Представата, за това какво се случва, зависи от въображението и фантазията на всеки един от нас.

Тя се изгражда и обработва индивидуално, като с фотошоп. Някои подобряват образa, като работят със светлината и контраста. Други успяват да подчертаят някои елементи, като  подсилват цветовете.

Но има виртуози, които изцяло преобразяват личното си преживяване до неузнаваемост и създават истински шедьоври.

Различните хора имат различни възприятия.

Емоционалните моменти са въздигане, изкачване нагоре по възвишение, сред монотонното ни ежедневие. Някои го  превръщат в изкачване на Мусала, други покоряват Еверест, трети се изстрелват в космоса.

Но има и опустошени души, на които съдбата изпраща възвишение, а те преминават през него, като през спящ полицай. Те си имат своята тръпчица и са щастливи, защото не подозират колко много пропускат в живота.

Какво удоволствие ще изпиташ от дадено преживяване, е въпрос на индивидуалност и зависи от психологията, въображението и интелекта на човека.

Хората, които умеят истински да се радват на живота, старателно се подготвят и настройват за своите предстоящи емоции. Те успяват да вземат максимума от мига.

Много хора живеят в заблуда, че щастието е свързано с материалното, с парите. Не е така, защото бързо се свиква с новите придобивки и започва старото еднообразие.

Щастието е изкуството да живееш. Да оценяваш и да се наслаждаваш на моментите. Умението да ги удължаваш и задълбочаваш. Да успяваш да ги превръщаш в безкрайна вселена.

Парите са важни, но не са достатъчни и съвсем не трябват толкова много.

Mоята философия е в удоволствието да си истински жив, да навлизаш в нови и нови територии, да се развиваш и самоусъвършенстваш. Понякога дори да настъпваш дявола по опашката, но да си подготвен за това.

Ден Първи

По пътя към морето, на магистралата засякох един младеж. Возеше гаджето си на Сузуки 1000. Покарахме заедно, определено беше добър. Приятно е в двойка с опитен карач. Спряхме да си поговорим на Лукойл в Ихтиман и да уточним правилата.

Беше забелязал, че моторът ми сее в завоите. Обясних му, че съм претоварил куфарите и съм нарушил баланса, затова карам по-кротко. На последното той се засмя. Продължихме заедно до Пловдив, където се разделихме. Те отиваха на събор в Асеновград.

Прогнозата за вятъра беше 15 м/с, но когато пристигнах, още не се беше раздухало достатъчно. С моите килограми и позавяхналата ми техника, 10м/с не са достатъчни за малка дъска, затова покарахме тандема със Сами. Двойният сърф е страхотна играчка за подобни ветрове.

 

По-голямата и стабилна дъска позволява използването на по-големи платна, а общата им площ го прави по-бърз от нормалните сърфове. Ако усили над 15м/с, дъската започва да тежи и нещата се променят, тогава малките  дъски имат предимство.

Въпросния ден, купонът беше пълен. Вече беше вдигнало голяма вълна и дори, успявахме да скачаме с огромния сърф. Кефехме се из залива на Градина, като оставяхме килватер по 200-300 метра, зад нас. Прекосявахме от Червенка до Златната рибка и обратно, за нула време.

След час-два каране, се разделихме доволни и наточени за по-силен вятър на другия ден.

Ден Първи вървеше много добре. Бях правил доста от любимите си неща, но още малко не му достигаше, за да бъде съвършен. Цял ден бях трупал емоции. В организма ми имаше букет от хормони – специална селекция. Не можех да го оставя да повехне или просто да го удавя в узо. Такова усещане трябва да се споделя с вселената, което го усилва още повече.

Затова препуснах с ендурото, из затънтените горски пътеки на Странджа. Отзовах се на върха над залива, върху бялата скала, любувайки се на прекрасната гледка.

Вече бях изпълнил плана за деня и бях готов за плавно приземяване, с вкусна вечеря в приятна компания. Насладата беше пълна и спомена за този ден, ще запазя в моята специална колекция.

Ден Втори – Черно море отново ни разочарова.

Прогнозата се случи, но само като продължителност, не и като сила. През нощта остана постоянен северо-източен вятър, който вдигна голяма вълна. Обичайният нощен бриз от сушата, който изглажда морето, тази нощ не се появи. Вълните станаха доста големи. За съжаление, вятърът вместо да се усили, спадна до 8м/с. По-големите вълни изискват по-силен вятър. Определено не ставаше за каране на сърф.

Получи се вечното противоречие в мненията. За плажуващи това си беше истински ураган, за сърфистите – пълно безветрие.

За дни като този имам решение. Използвам генератора на урагани. Произвежда вятър на мига. Колкото си поръчаш, толкова. Горната му граница е 85 мерта в секунда. Това е любимото Кавазаки ZZR 1200.

Обадих се на приятеля си Калин Вельов, който през лятото живее в каравана, на брега на морето. Предложих му разходка с моторите, по крайбрежието и той въобще не се поколеба. Тръгнахме след половин час, към Резово.

Наскоро, заедно с него и общия ни добър приятел Асен  Мавров бяхме на мото-трип в Турция. Направихме чудесен преход по турското крайбрежие и стигнахме до българската граница. Изкъпахме се на прекрасния плаж срещу Резово.

Сега бяхме решили да направим обратния маршрут. Този път, взех и дъщеря си Татяна с нас. Тя работи от морето през лятото, така е в ерата на интернет. На вечерята поех ангажимент, ако не карам сърф, да я повозя с мотора, което и е любимо.

Разкошен ден за целта, не беше горещо, нямаше трафик, прекрасни гледки към бошуващото море. Карахме бавно край брега, с глави нале-во.

Изпълнявахме свободна програма. Когато стигнахме в Резово, се обадихме на наши приятели. Течо и Венета ни поканиха на обяд. Всичко беше много вкусно и домашно произведено. Стана истински купон, доста се посмяхме с  историите на колоритния ни домакин. Разходихме се до турското знаме и пихме кафе в новия бар на плажа. Там имаше необичайно много и все готини хора. Не се чудя, защо Течката кара джет, по шест часа на ден.

Ден Втори вървеше лежерно и приятно.

Решенията, за това какво да правим, от къде да минем, на кой плаж да се изкъпем, взимахме с гласуване.  С  два на един гласа, решихме да се отклоним към залива Силистар. Така, след толкова много случайности, се отзовахме на конкретно място, в отределен час.

През тези три дни, навсякъде имаше червен флаг. За да не правим проблем на спасителите, ги попитахме къде бихме могли да се изкъпем. Те казаха, че морето е много опасно днес, но ако толкова настояваме да влезем, да го направим на наша отговорност, в неохраняемата зона. Това беше в най-южната част на залива.

Опитен плувец

Аз съм много добър и опитен плувец. Специално се готвя и развивам качества за плуване в бурно море. Покрай практикуването на екстремен сърф, знам от личен опит, че трябва да плувам много добре. Три пъти ми се е налагало  да плувам с часове, за да изляза на брега, защото бурята ми е взимала сърфа. При едно такова плуване, дори щеше да ме сгази една огромна военна барджа. Абсурдно е екипажа да те види сред вълните, а и да те видят, не могат да спрат.

Когато съм на морето, плувам два пъти по един час, всеки ден – сутрин и вечер. Мога да прекарам във водата много дълго време. Нямам никакъв проблем с издържливостта. Проблем са преохлаждането и обезводняването.

Създал съм си собствен стил, който е комбинация от два. Това е бруст с удължен цикъл, в който вкарвам едни крака от делфин. На практика, продължително се плъзгам по водата без да мърдам. Така щадя силите си.

Научил съм се и да контролирам ефективността на това което правя. Хващам и най-слабите течения и не допускам излишен разход на енергия.Правя си координатна система на сушата, като използвам контролни точки за желони.

Дългите плувания ги правя много навътре, а не успоредно на брега, за да калявам психиката си. Свикваш с мисълта, че не можеш да излезеш сега и веднага. Необходимо е доста време, усилия, премерен разчет на силите и самообладание. В общи линии, съм доста подготвен или поне така си мислех до този момент.

Изпитанието

Продължителният северо-източен вятър беше вдигнал огромни вълни, които се разбиваха в южния нос. В залива влизаше само повърхностна разбита вълна.

Влязохме в най-южния край, покрай скалите. Татяна се затича напред във водата, но аз я спрях категорично. Тя ми се обиди, защото се чувства голяма и достатъчно самостоятелна, за да взима сама решения. Още по малко за къпане в морето. Да, наистина тя е голяма, но сега когато пиша тези редове, вече знам, че дори аз не бях достатъчно зрял за предстоящата ситуация. Просто се подчиних на инстинкта си. Тя започна да ме майтапи, колко съм консервативен, как я третирам като бебе и ми посочи две деца, които си играеха навътре, пред нас.

Макар и да вреше морето изглеждаше безопастно, защото имаше дъно. Плиткото продължаваше доста навътре. Имаше ями, но не дълбоки. Нивото на водата варираше от под коленете, до кръста. Имаше силничко течение, но то беше в самото начало, на плиткото, близо до брега и после утихваше. Освен това беше настрани, успоредно на пясъка.

Вече бяхме наближили децата и щяхме да минем покрай тях, когато момченцето направи няколко крачки встрани. Момиченцето, което беше по-голямо на 11-12 години го гонеше. Изведнъж, силно течение хвана бягащото дете и го повлече навътре. Оставайки без дъно, то веднага започна да се дави, което означава, че въобще не можеше да плува. Всичко се случваше пред очите ни, само на метри от нас.

Калин се оказа много смел и самоотвержен, без колебание скочи след момченцето, което беше хлапе на 7-8 години. Той е популярен музикант, но малцина знаят, че в живота е исински герой.

Веднага изкрещях на дъщеря ми, която беше малко зад мен, да излиза моментално на брега. Обърнах се към момиченцето, което беше в дясно пред мен. Извиках и да не мърда от мястото си, и че след малко ще се върнем за нея. Водата и беше до кръста там, където тя се намираше в момента.

Стрелнах се след Калин в бърз кроул, хванахме момченцето от двете му страни и го държахме над водата. Горкото дете кашляше непрекъснато, явно вече беше вдишало вода. Погледът му излъчваше ужас. Слава богу, имахме дъно, но скоро можеше да го загубим, защото течението беше много силно.

За първи път изпадах в такава ситуация. Едва устоявахме на мощната струя навътре. И двамата осъзнавахме, че всяка следваща крачка назад, може да е в нищото. Странното беше, че не можехме да използваме вълните, защото те бяха някак си, само от пяна и по повърхността. Отдолу течението беше постоянно и много силно. С неимоверни усилия, пристъпвайки по дъното и гребейки със свободните си ръце, излезнахме до по-плитко.

Там ни посрещна един колос, огромен мъж, висок около два метра. Той се притече на помощ и пое детето. Тъкмо се обърнахме, за да се върнем за момиченцето, когато и то се разпищя. Беше тръгнало след нас и също беше попаднало в течението. Впоследствие се оказа, че децата бяха чужденци и не ме е разбрала, когато съм и казал да стои на едно място.

Почти в същия момент и “колоса“ се развика за помощ. Ръцете му бяха заети с момченцето и той не можеше да устои на силното течение и бавно отстъпваше назад. С Калин се спогледахме, какво да правим и се разбрахме без думи. Избрахме да спасяваме момиченцето, защото там нещата се развиваха светкавично. По-късно разбрах, че приятели на „колоса” бяха влезли и са му помогнали.

Настигнахме детето, което правеше отчаяни опити  да плува срещу течението. Пак така я хванахме от двете страни, но вече нямахме дъно. Трима души плувахме с две ръце. В тази конфигурация нямахме никакъв шанс. Обърнах се, за да видя на къде се носим и изтръпнах. До този момент си мислех, че силната струя ще ни изтегли навътре в морето, извън залива. Логично беше, там гадното течение да спре и след това щяхме да му мислим.

Не беше толкова розово положението обаче, отивахме право към прибоя. Огромните вълни мощно се разбиваха в едни чепати скали.

В този момент ми стана ясно, как преди няколко години, на същото това място се удавиха четири човека, за да спасят едно дете. В колебанието си какво да правя, погледнах към момиченцето и срещнах едни огромни, сини, уплашени очи. В този момент разбрах, че имаме една и съща съдба. Ще се борим и задно ще се спасим или заедно ще загинем. Ако я пусна и успея да се спася, не бих могъл да живея занапред, с този поглед.

Бяхме попаднали, в нещо като буйна река, насред морето. Затова  казах на Калин, да гребеме по течението и на ляво. Надявах се плитчината, на която си играеха децата да продължава още по-навътре.

Така се и оказа, изнасяйки се в страни, аз започнах да докосвам с върха на пръстите си, дъно. Това само ми показа, с каква голяма скорост се носим назад. Продължавахме с усилията си да гребем встрани. Гадното беше, че пясъкът нямаше никаква плътност. В граничния слой, бързо движещата се вода го правеше рехав и не можех да се запъна в дъното.

Може би хванахме последния влак, но в един момент успях и спряхме. Хванати на това драматично хоро, с обединени усилия се изнесохме по- близо до скалите. Там стъпихме на по-здраво и течението беше по-слабо. Много бавно, с мощни миши крачки, успяхме да се измъкнем.

За родителите нямам думи, оказаха се някакви напушени хипари. Определено, те самите имаха нужда от родителски надзор. Поблагодариха на руски, но май бяха словаци. Явно не си дадоха сметка за сериозността на ситуацията, в която бяха изпаднали децата им, защото започнаха да им се карат, вместо да ги целуват.

След като се даврандисахме, с Калин се разходихме и огледахме района. Между скалата – остров и брега, в залива се изливаше буйна река. Създаваше я налягането на прибоя. Именно тази река се завърташе и създаваше това коварно течение. Мощните вълни си бяха направили въртележка.

Трябва много да се внимава на Силистар, при големи вълни от северо-изток!

Видяхме и паметната плоча на загиналите, в опит да спасят дете. Били са роднини и за съжаление не са имали нашия късмет.

За първи път участвах в подобна акция. Нямах никакъв опит във водното спасяване. Кото си тръгнахме, минахме покрай спасителите и им разказахме за случилото се.  Те  бяха твърде далеч и въобще не бяха разбрали за инцидента с децата.

Казаха ни, че сме луди. Без въже, въобще не се влизало в такива случаи. Само с опора на сушата, можеш да се справиш с толкова силно течение и звучи логично.

Пасивна агресия

По време на същото това вълнение, се удави едно момиче в Созопол. Научих го от новините на другия ден. Ученици на екскурзия се снимали на скалите, когато една голяма вълна съборила две деца във водата. Едно от момичетата било спасено, докато е още близо. Подал и ръка самоотвержен сервитьор от близък ресторант, който дори не можел да плува.

Другото се е борило 10 минути и никой не му е помогнал. Многочислена тълпа е наблюдавала трагедията, а двама полицаи люпели семки. Когато прочетох подробности за този случай във вестника, бях потресен от тази картина.

Няма нищо по-зловещо от пасивната агресия, когато човек с бездействието си причинява зло. Това поведение издава много тъмна страна от характера на човека.

Със сигурност, в тълпата е имало доста хора, като героя-сервитьор, но не са били така инициативни и куражлии. Искали са да помогнат, но са били безпомощни. Напълно ги оправдавам. Представям си, какъв е бил прибоят на носа, в този ден.

И все пак не мога да разбера бездействието. Можеха да опитват да направят нещо безопастно. Да се катеря по балконите и да търся въже от простор, което да подхвърлят към момичето. Една празна туба или голямо шише от минерална вода би било опора във водата. Да извикат приятел с джет по телефона. Да тичат до пристанището за лодка.

Едно е задължително според мен в такава ситуация – трябва да се действа, да се опитва помощ, дори и да е безуспешно. Не бива просто да се наблюдава.

За мен безучастните наблюдатели, сеирджиите също носят вина.

Именно за тях разказвам тази случка, за хората, които проявяват пасивна агресия.

Пиша тези редове, не защото искам да се правя на герой, а защото искам да разкрия един аспект от живота, в който вярвам.

Убеден съм, че всичко на този свят ни се връща! И доброто, което правим и злото също!

Доста дълго време живях под въздействие на случката от Силистар. Не можех да не премисмислям събитията. Давам си сметка, какъв низ от случайности е животът. По безброй разклонения, нещата могат да тръгнат в съвсем различна посока.

Определено, децата от Силистар извадиха късмет в този ден. Спонтанно решихме да се изкъпем, именно на този плаж. Малко по-късно с Калин взехме съдбоносното решение и спасихме децата.

Понякога си мисля, че стана точно обратното. Може би те ни отклониха от по-голямо нещастие. Бяхме се насочили към най-силното течение, а и нищо не подозиращи щяхме да влезем доста по-близо до опастния прибой. Изтръпвам, като си представя подобни упражнения с доста по-голямата си дъщеря.

Давещото се на плиткото дете, ни предупреди за голямата опастност. А и самото им присъствие, ни информира за плитчината край скалите, която по-късно отчаяно търсихме.

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че ние спасихме тях, но и те спасиха нас.

 

Ден – трети

Изкефих се с мотора до София, въпреки че беше нестабилен в завоите, заради тежките куфари.

Преди години имах много тежко изпитание. Пак така, Кавазакито сееше по завоите и в един момент, гръмна  предната гума. В момента карах с 240 км/ч! Извадих невероятен късмет, това да се случи на права, широка отсечка без движение. Отървах се по чудо. Не паднах, защото запазих самообладание и дори не докоснах предната спирачка. Успях да спра само с компресията на двигателя, като лекичко използвах задната. Помогна и продължителния насрещен наклон. През цялото това време водех страховита битка за оцеляване. Кормилото силно теглеше на ляво и се опитваше да ме запрати в прясно боядисаната мантинела.

Странно, какви детайли забелязва човек в такъв съдбоносен момент. Явно при силен стрес, организмът впръсква доста еко-дрога и ставаш свръх човек.

Оказа се, че гумата се е разлепила от джантата и се е изместила на една страна. Причината беше изпускаща игличка на винтила. Падналото налягане в гумата, намалява притискането и към джантата. При нищожна неравност, но умножена по 240, става отлепване, а то е равносилно на гръмване.

Гумите на моторите се карат доста твърди, около 3 атмосфери, защото усилията в завоите са огромни.

Когато тръгнах към морето и се проявиха познатите симптоми, веднага спрях и проверих винтила. Всичко беше наред. Ритнах гумата, която беше чисто нова. Изглеждаше доста твърда и така сложих грешната диагноза. Реших, че тежките куфари са причина за това поведение. От завода производител има ограничения за теглото и скоростта при използването им, точно заради подобни явления. А аз определено ги бях претоварил, а и карам по-бързичко.

Веднага щом се прибрах у дома, измерих налягането в гумите. Предната гума ….. беше само 0,9 атмосфери. Останах като ударен от гръм.

Съвет за рокерите

Профилът на моторните гуми е такъв, че ако не премериш  налягането с манометър, не можеш да си сигурен, че е достатъчно. С ритане и натискане с палец,  не става …. това вече го знам със сигурност!

Човекът, които се грижи за моите гуми е Дичо, има сервиз на околовръстното шосе. Той е стар рокер, който кара мотори, поне десет години преди мене. При всяка смяна на гума, сменя и винтила. По този повод, винаги съм смятал, че се престарава.

За съжаление последната предна гума смених в провинцията, там където свърши старата и не спазихме  традицията на Дичо.

Явно не е било престараване, май усилията са много големи при тези +,- ускорения на моторите. Този път игличката не изпускаше, а дебелата основа на винтила се оказа пропукана, вследствие на големите натоварвания. И при усукване от мощните динамични моменти, изпуска по-малко, в тези случаи. Така карайки налягането спадаше.

И така, въпреки опита си, се оказах много близо до същата ситуацията, като  преди години. Може би, не случайно тогава съм имал този късмет, това да се случи на прав, широк и празен път. Може това да е било някакво предупреждение и една възможност, сега да разсъждавам  по тази темата.

Силистар под нов ъгъл

Кагато научих истинската причина за нестабилноста на мотора, погледнах на случая Силистар под нов ъгъл.

В момента на случката, не съм разсъждавал много, много. Просто реагирах и мислех, че постъпвам правилно. Сега, когато наслагвам събитията и преценявам евентуалните разклонения на съдбата, съм напълно убеден, че съм постъпил както трябва!

При спасяването на момиченцето “Господ” (аз съм атеист, това е просто израз за непознатото) ме подложи на още по-сериозно изпитание. Вече знаех, че ситуацията в залива беше много страшна. Освен това, вече се налагаше, да се влиза в средата на мощното течение и то там където вече няма дъно.

Удобен вариант би бил да хукна, за да извикам спасителите. Помагам активно, тичам, раздавам се, но дълбоко в себе си зная, че каузата е загубена.

Житейският ми път е изпълнен с много премеждия и съм придобил голяма интуиция. Нещо ми подсказваше, как трябва да постъпя. Ако не бях послушал вътрешния си глас, “Господ“ най-вероятно щеше да ми удари едно шамарче…..

Още по-вероятно беше, то да бъде с 200км/ч, в една прясно боядисана мантинела.

Малко хора се замислят в дълбочина за това, което им се случва в живота. Убеден съм, че трябва да си правиш изводи от събитията, да си вадиш поуки.

Хората си пожелават късмет, като смятат, че това е случайна величина. Някои си мислят, че трябва да си го накъсметиш.

Аз пък смятам, че Късметът трябва да се заслужи!

Вярвам в народните мъдрости, защото те са установени от мислещи хора и са се утвърдили през хилядолетията.

Както “Всичко се връща на този свят“,

така и “Направи едно добро и го хвърли назад, то ще ти се върне”,

също  “Господ забавя, но не забравя“.

Убеден съм, че има наследственост в човешките съдби. Може злото да не ни се върне лично на нас, а някъде в поколенията. И това не го прави някой друг, а ние сами си го причиняваме.

Винаги съм имал такива разбирания. Пазя се не само от лоши действия, а и от лоши помисли. Петгодишен си пожелах нещо лошо и то взе, че се случи. Много се уплаших и до ден днешен внимавам, какво ще си помисля.

Ако някой много ме ядоса се ограничавам в пожеланията си – неговите симпатии към мен, да се връщат към него самия. Ако са хубави, хубави. Ако са лоши, лоши, това зависи от него. Ако е от моята порода, няма защо да се притеснява:)

Помощ навреме

Ирастнал съм по спортни лагери в планината. Там всички бяха много състрадателни и отзивчиви, не само планинските спасители, всички бяхме такива. Имаше много травми и те можеха да се случат на всеки.

И аз като всички, съм помагал на много хора в беда, през годините. Спомням си, че изтървах един много важен за мене старт, защото трябваше да помогна на един любител скиор. Беше паднал върху скали и си беше разкъсал вената на ръката. Кръвта му течеше като от чешма.

Бяха пратили за спасители, но те докато дойдат, щеше да е късно. Направих му един тампон с ръкавицата и стегнах с кожени каишки “Маркер“. Всички скиори ползвахме такива за ските си. Оказаха се много подходящи за целта, защото стягаха здраво и се застопоряваха безотказно.

Вече не си спомням, защо е бил толкова важен този старт. Дори не си спомням за коя купа е бил, но още изпитвам удовлетворение от бързата си и адекватна реакция.

Всички знаят дебелия ром, който и днес продава семки пред Алеко. Дори не знам как се казва, но преди петнадесетина години му спасих живота. Това се случи под Бай Кръстьо, в една мразовита вечер. Планината вече беше опустяла, а ние с мой приятел се качихме за последно спускане с колела.

След нас спряха лифта и служителите си заминаха с кола към София. Тръгнахме по трасето надолу. Вече се стъмваше, но видимостта още беше добра, защото светлината се отразяваше от снега. На края на равното, точно преди стръмната част забелязах едно тъмно туловище. Беше заровено в преспата и издаващо някакви звуци.

В първия момент реших, че е глиган и се изненадах, че е излязъл толкова рано. Когато наближих, видях, че е човек, който стене.

Веднага го познах и го запитах какво се е случило. Оказа се, че се е возел на лифта и е забелязал изпуснато портмоне в снега. Окрилен от идеята за несметно богатство се стрелнал, като един ястреб към плячката.

Снежната покривка беше доста дебела, но не чак толкова, за да поеме сто и двадесетте му килограма. Имането се оказало два лева, а кракът му беше много лошо счупен.

По това време още нямахме мобифони и се заехме със спасителна операция. Отне ни доста време и усилия, но успяхме да го довлечем нагоре, до шосето. Това бяха най-тежките ми 4-500 метра, през дълбокия сняг. Качихме го в една кола и се прибрахме  в мрака.

Нямаше никакъв шанс да оцелее, ранен и неподвижен, през тази студената нощ. Температурата беше минус 10 градуса, а имаше и вятър.

През годините съм участвал в десетки подобни случки, но спирам дотук, за да не се героизирам, чак толкова. Идеята ми е да покажа, че има баланс в съдбата. Колкото и да съм помагал, пак няма да мога да  и се отплатя. Длъжник съм и.

Лични преживявания

За тези почти шейсет години, хиляди пъти съм бил много близо до това, да загина или да се осакатя, защото винаги съм се занимавал с опасни дейности.

Бях много буйно хлапе и имах невероятно детство. Нашето поколение живееше и играеше на свобода. Съвременните деца растат под контрол, защото ако го нямат, могат да станат наркомани или жертва на педофили и трафик на хора. Съжалявам за тях, защото пропускат много. Играта на улицата е една незаменима школа, която развива въображението и инстинктите.

Ние реализирахме в игрите си фантазиите на писателите, на приключенските романи, които четяхме. Строяхме къщички по дърветата, правехме си скривалища из мазета и тавани, определяхме си нощни срещи на нечий покрив.

Дните ни минаваха в непрестанно състезание, кой ще се качи по-високо, кой ще скочи и ще се хване на по-далечен клон. Поставяхме си разнообразни задачи, за да си докажем кой е по-смел, кой е по-съобразителен или по-ловък.

Например, през нощта да излезеш без да те усетят родителите, да се покатериш по непревзимаемата къща на баба Мара и като доказателство да оставиш консервна кутия на комина и.

За мен беше обида да хвана кормилото на колелото. По един месец не го докосвах, тръгвах, спирах, завивах, спусках се по наклони със скорост. Участвах в състезания по по-дълъг скок и не пипах кормилото.

Наблизо имаше трасе за мото-крос. Ние се спускахме обратно, от там където моторите се изкачват. Най-долу имаше противонаклон и се получаваше голям скок.

Естествено, вечно  бях покрит с рани, но това беше престижно. Много пъти съм изтръпвал и дъхът ми е спирал, но много рано разбрах, че има граница, която не трябва да минавам. Преминавахме през нещо, като „естественя подбор“ в дивата природа.

Най-голямата заплаха за живота и здравето си, бях самият аз. С голямо въображение измислях всевъзможни рисковани игри и много пъти съм имал необяснима подкрепа, за да оцелея.

Върхът може би беше, когато на пет се спънах пред огромен камион, който мина над мен, а аз останах невредим.

Растейки на свобода, се сблъсквах със ситуации, които ме научаваха да се пазя, както от лоши хора, така  и от мен самия. Докато завърша тази школа, десетки пъти бих могъл да пострадам, да се пребия от някой покрив или дърво, да бъда блъснат от кола или да се осакатя със самоделни бомбички.

Горките ми родители, развиха чувство за вина, когато след години научаваха подробности за подвизите ми. Не можех да им обясня, че те не са виновни.

С моята изобретателност и хрисим вид не беше никакъв проблем да ги преметна. Те просто живееха в неведение.

Като тинейджър започнах да практикувам много рискован спорт. Опредлено, участието ми в първите тренировки по ски спускане са моментите, в които съм брал най-голям страх. Там нещата се случват толкова бързо, че нямаш време да се уплашиш.

Веднъж на тренировка по Ястребец 1, на бубуната след диагонала излитам, като не съм завършил завоя и започна ротация във въздуха. В един момент, летях с над сто километра в час и с гръб към скоростта. Като една пантера се мятах във въздуха и при приземяването, само едната ми ска сочеше правилната посока. Кацнах и групирах по нея цялото останало тяло в яйце. Пистата беше много динамична и аз продължавах надолу с шеметна скорост. Реагирах на изникващите завои и падове.

Никога няма да забравя игличките по гърба си, които се появиха чак в продължителната равна и по-спокйна отсечка, преди малкия пад. Още не мога да си представя позата, с която се измъкнах от тази ситуация. Не е възможно да съм бил чак такъв йога, но като ти дойде до главата, нямаш избор. И всичко става за части от секундата.

В случаи като този имам чувството, че има външна намеса. Не е просто реакция и късмет.

Спирам коментариите за ски, защото предишната ми публикация беше по тази тема.

Десетки пъти бих могъл да се размажа някъде със ските, както и да се удавя, заклещен под платното на сърфа в бурите или пък да си счупя врата на мото-крос или спускане с колело. Част от случките съм описал в Хъмпи – екстрим.

Ще вметна и, че съм висял без осигуровка на бъндеришките скалите. Опитвах се да откъсна еделвайси и стана срутване на скали. Получих „телеграми“, целят се тресях от нерви. Успях да си наложа да се успокоя, залепен за гладката скала. Бях стъпил на едно ръбче, което беше около 5 см. Изготвих план и се измъкнах от тази ужасна ситуация. Никога повече на съм се катeрил.

“Господ” ми е помагал да оцелявам много пъти през живота, но може би най-много на пътя, като млад шофьор.

Колите

Когато взех книжка, вече имах 50 хиляди километра зад гърба си. Имах опит и самочувствие, защото добре се справях с волана. Никога не бих допуснал, аз да съм причината за катастрофа. Тогава още не знаех, колко много изненади има по шосетата.

Бях много див, първите сто хиляди километра карах с „вратите напред”. Обичах това и не слизах от колата. В движение научавах, къде какво да очаквам.

Например, че триоската затваря и двете платна, защото е много дълга за тесните пътища с остри завои.

Или, че докато задминаваш тира, шофьорът му ще види паркинг от ляво и без да поглежда рязко ще те засече, за да спре отсреща.

Това е безкрайна тема, мога да напиша дест тома,  дебели колкото Под игото, но много ще се отклоня и затова ще разкажа само две поучителни случки.

Веднъж се прибирах от Боровец и срещу мен се носи жълт Москвич 412, загубил управление върху леда. Сумарната скорост беше такава, че срещата беше неизбежна. Яви ми се изненадващо, излизайки от завой. Трябваше или да се разминем или следваше челен удар. Въртеше се около собствената си ос и шареше по цялото платно.

В един момент жълтото чудовище тръгна към скалите край пътя. Заложих на това, че след удъра ще отскочи. Тръгнах решително към мястото на срещата. Преценявах ъглите, все едно играя билярд. Не ми беше лесно да карам в лявото платно, точно срещу въртящата се кола.

Миг преди да се сблъскаме челно, скалите го изстреляха в моето платно и ми се отвори пролука, през която се промуших. Поех огромен риск, но той се оправда. Приложих за кратко английско движение и това ме спаси. Ако шофирах традиционно, може би щях да загина.

Три пъти през моята практика съм имал разминаване с кола, загубила упревление. За последно се разминах по британски с една бяла Лада, управлявана от жена. Това се случи между Перник и Диканя. Не беше напечено, защото скоростта и не беше голяма. Тя просто категорично не пускаше  спирачките и изправяше завоя.

Веднъж след Хисаря, към подбалканското шосе се разминах с камион, от който се изсипа товарът му – дърва за огрев. Около двеста метра не карах, а жонглирах сред подскачащи чудовища. Не знам защо се справих, защото съм слаломист или защото “някой” ми помогна.

Това, че не съм катастрофирал нито веднаж, едва ли се дължи само на добри рефлекси. Много пъти съм имал чувството, че някой се намесва на волана със светкавична и точно премерена реакция и успява да спаси положението.

Имам зад гърба си над милион и половина километра, на кола. От тях, най-опасни бяха първите 200-300 хиляди. През този период се срещах с много изненади на пътя. С нелогичното и непредсказуемо поведение, както и с всевъзможни случайни събития. При тези срещи  трябва да имаш бърза реакция и добри рефлекси, но също така и голям късмет.

С годините и натрупания опит, подобни срещи стават все по-редки, но само ако си способен да си вадиш поуки.

С нарастване на изминатите километри, карането с добри рефлекси се трансформира в каране с глава.  По-принцип карам бързичко, но често се случва да карам, необяснимо за останалите – бавно. От години не ми се е налагало да пробвам рефлексите си. Дано да няма нови изпитания.

За ситуации, в които съм изпадал, спирам да говоря, но ще разкажа за няколко от стотиците изпитания, вследствие на технически аварии.

Техническо състояние

По онова време, за покупка на нова кола се чакаше двадесет години.  Вноса на стари беше абсурден, зради 200% -то мито. Основен приток на пазара бяха катастрофиралите коли от трафика на гасарбайтерите.

По тази причина карахме абсолютни бараки. Като прибавя и това, че на практика коли не се бракуваха, защото бяха безценни.

От топка ламарина ставаше на кола и това беше добрия вариант. По-лошо беше, когато се разпада от старост и седалките изпаха. Кърпехме ги с ламарина или със смола и продължавахме да се возим смело. Ако си сръчен и изобретателен ще преодолееш и липсата на части.

Веднъж ми падна задната гума на Опел Кадет. Останах не само на три гуми, а и без никакви спирачки. По това време колите бяха с еднокръгови системи. Това се случи на влизане в Пловдив и още се чудя, кой ми помогна да овладея колата, за да не помета хората на спирката.

Това с падането на гумите е много неприятно, но най-зле беше положението, когато останах с едната гума на тежката си каравана. Прибирах я с Жигулката, от Боровец. Направих невъзможно спиране, не със спирачки, а с газ, защото тази голяма маса зад мен искаше да ме хвърли в дерето, особено ако пипна спирачката. Това, че светкавично се ориентирах, за да реагирам правилно, май пак стана с нечия помощ.

Три пъти съм късал кормилен и два пъти шарнирен болт. Това се случваше често, защото ремонтите по ходовата част не се правеха със скоба, а се прилагаше масово – бой с чук, по конуса. Ако се случи грешен удар, не по конуса, а по болта, може да се яви пукнатина в стеблото и по-късно той да те изостави.

Четири, от петте случая, бяха точно такива, само веднаж се беше извадила ябълката от износване. Когато разглеждах счупеното място, ясно личеше малката площ на свежо откъснато.  Което означава, че съм се движил дълго с дамоклиев меч над главата. В това състояние бяха повечето коли на пътя, защото тази технология масово се практикуваше по сервизите.

Веднъж ми се скъса ухото на реактивната щанга, която държи предния мост. Това е много неприятно, защото е придружено със силно теглене в съответната посока.

Друг неприятен случай имах, когато се разцепи изгнилият рог на Фиат 125 – специал. Това беше един много мощен, за времето си, автомобил. Нямаше нищо общо с полския Фиат 125. „Специал“ имаше 120к.с. двигател с два разпределителни вала.

Въпросният рог е правоъгълна греда, изградена от дебелостенна ламарина. В момента, в който се разруши връзката и се наруши формата, тя губи здравината си. Последва изместване на цялата предница, включително и двигателя. Тегленето встрани беше неудържимо. Пак извадих късмет, че това се случи с малка скорост.

Три пъти ми се е отварял предният капак. Често се случваше, защото карахме възстановявани коли, от тежка катастрофа. Части нямаше и се налагаше да се приспособяват осигуряващи закопчалки. Разбираш дали са ефективна, чак когато изпусне основната.

При тези случаи, оставах без видимост. Трябва добре да си запаметил ситуацията и да предвидиш развитието и докато спреш.

Такава случка имах на алея Яворов, на бул. Цариградско шосе и веднъж извън града.

Безчет пъти съм гръмвал гума, но три пъти предна. При един от тези случаи, в момента на задминаване на магистралата.  Тирът ми беше оставил много малко пространство до мантинелата, където в борба с волана, изтеглих  колата назад.

Моторите

Моторите са моята слабост. Не е нужно да казвам, колко са опасни. Част от преживяванията съм описал в предна публикация.

Няма да разказвам повече случки, за да не предизвикам дявола. Ще кажа само, че когато се качих на мотор, вече имах огромен опит, с кола по пътищата. Въпреки това, пак трябваше да си мина по пътя и да срещна нови специфични изненади. Така беше, поне сто хиляди километра.

И тук се сблъсках с доста технически неизправности.

Освен гръмналата предна гума, ще спомена за блокиране на задната.

Веднъж, при подлеза към Равно поле ми блокира скоростната кутия, бяха се влкючили две скорости едновременно. В резултат, блокира и задната гума. Много неприятен случай, но не беше страшно, защото бях почти спрял.

По късно разбрах, че това е било предупреждение, което не бях разтълкувал правилно. Доста години по-късно имах послание – индикации, на които пак не обърнах внимание. Моторът  изключваше от скорост, но аз продължавах да го карам.

Край Ропотамо, при голяма скорост, в завой, моторът пак изключи от трета, но този път директно наби първа. Ефектът беше същия, макар и за кратко, задната гума все едно блокира. Едва останах върху мотора след този къч, а наоколо беше пълно с коли. Имаше трафик и в двете посоки.

Не ми се мисли, какво можеше да се случи. Чудя се, кой бърникаше в скоростите и какво искаше да ми каже….

Самолети

Когато се обучавах за пилот, много дълго време не можех да събера кураж и да направя първия си самостоятелен полет. Веднъж при кацане, точно преди да допра, се появи страничен порив на вятъра. Реагирах мигновено. Подсъзнателно „сритах“ самолета в педалите и го наместих на пистата.

Сашо – моя инструктор, веднага ми каза – готов си. Аз обаче, не бях съгласен. Продължавахме да летим заедно, защото аз настоявах.

Накрая ме убеди, че това би могло да продължи вечно, че истинското обучение започва едва, когато поемеш цялата отговорност и останеш сам на борда.

Само след няколко месеца се вкарах в страховита ситуация. Наложи се да проведа битка за оцеляване. Бях сам на борда и се справих отлично. Успях да приземя самолета, без никаква видимост. Счупих го малко, но аз нямах драскотина, което е най-важното в авиацията.

Сашо се оказа прав, щом успях да се справя в тази напечена ситуация.

Аз пък си мисля, че пак “някой” помагаше с лоста. Той взимаше правилните решение и прецизно ги изпълняваше.

Това не беше изпитание, а предупреждение. Вече знаех, че трябва да се замислям над тези неща. Приех го като знак, че трябва доста да се потрудя, за да се справя с опастностите, които ми предстоят във въздуха.

Не е за вярване, но инцидентът предизвика обратен, на очаквания, ефект. Вместо да се уплаша, се почувствах много по-уверен.

Кураж ми даваше не успешната половинчасова битка във въздуха, а осъзнаването на това, колко много работа ме чака. И яснотата с какви задачи трябва да се заема, за да постигна по-голяма безопастност.

Flight

Винаги съм се вслушвал във вътрешното си усещане за това, което имам намерение да направя. Внимавал съм за различни знаци,  които ме предупреждават.

Така постъпвам, колкото и да съм се навил за нещо, ако получа знак или усещане – прекратявам. Никога не правя нещата на всяка цена, такива са моите убеждения.

Предчувствие

Една вечер, през октомври тръгнах от Черноморец за София. Имах тежък ден и бях доста уморен. Пътувах през гъста мъгла, сред тежък трафик от камиони. Това е път, който знам наизуст, защото го карах всяка седмица.

През цялото време нещо ме глозгаше и ми казаше да не продължавам напред, а да се връщам. Вече бях подминал Айтос, когато реших да се откажа от пътуването и да обърна посоката. Никога не бях го правил преди. Жена ми, която беше с мен, много се изненада. Давах си сметка, че напред и назад са си 150 км разходка, но аз реших да послушам вътрешния си глас.

Заведох я в стария град на Созопол. По улиците нямаше живо пиле, едва намерихме една кръчма, в която се съгласиха да ни сервират. Бяхме единствените клиенти. По средата на вечерята се чу страхотен грохот от улицата. Изкочихме да видим какво се случва.

Единствената кола, която се движеше тази нощ в Созопол, се беше забила в нашата. Направо не можех да повярвам. Явно е имало да става и е било неизбежно, но се случи по най-безболезнения начин. Един младеж без книжка беше решил да покара колата на баща си, докато той спи.

Дадох си сметка, че този който ме предупреждава, все пак го направи, за да нямам съмнения, в усещанията си.

В живота си съм имал много изпитания. Затова, много внимавам в детаилите на събитията, които ми се случват. Опитвам се да открия какво ми казват, но не винаги успявам.

Ще разкажа един такъв невероятен и необясним случай.

Ужилването, което не се случи.

Преди три години, един приятел си купи лъскава моторна яхта и ме покани да ме повози. Завъртяхме се в залива на Градина и аз му предложих да отскочим до Слънчев бряг. Беше му мерак, но още не смееше, защото не познаваше морето. Казах му, че няма страшно аз съм до него.

Ходил съм със сърф и с яхта до там. При бури кръстосвам бургаския залив, надлъж и шир. Знам къде са трасетата на корабите, шамандурите, всичко което ни е необходимо.

Тръгнахме на това приятно мини пътешествие с голямо настроение. На борда бяхме собственика Митко, съпругата ми Ели и сестра ми Дора.

Пресичахме вълните със скорост и се радвахме на вятъра и пръските. Беше чудесен слънчев ден, идеален за подобна разходка.

Мъжете стояхме прави и разговаряхме викайки заради шума от мотора и вятъра в ушите. Бяхме стигнали точно средата на залива. Нямаше суша на по-малко от 15 км, въздухът беше кристално чист.

Изведнъж, нещо едро влезе със скорост през устата ми, право в белия дроб. Беше голяма изненада и много страшно, защото не можех да дишам. Започнах да кашлям и изкарах една оса, върху седалката. Не можех да повярвам. Тя се заразхожда по бялата кожа, а Митко попита – няма ли да я убия? А аз му отвърнах – ти луд ли си, тя току що спаси живота ми.

От къде се взе тази оса, на това място? Едва ли вятъра я е докарал в средата на залив, защото времето беше прекрасно с обичайния дневен бриз, който е от морето към сушата. Трябва доста да се потрури, за да дойде на срещата си с мен.

Като пилот ми е известно, че бриза е обратен над триста метра височина. Но какво да прави там пчела? Там и на птиците им е скучно, летят до сто метра, освен ако не прелитат.

Сигурно е била единствената оса в целия залив, както и ние бяхме единствената лодка. Това са около хиляда квадратни километра площ. А нашата среща се случи с точност до милиметър в пространсвото и до милисекунда във времето. Подобна прецизност е необяснима.

Ако ме беше ужилила толкова на дълбоко в трахеята, по средата на морето, нямах никакъв шанс.

Какъв беше този знак така и не можах да разбера.

Дали ме предупреждава, че много говоря?

Или съдбата просто ми показа, че животът ми е в ръцете и?

Май второто!!

Господи, за какво ме пазиш толкова много?

Какво ли трябва да свърша?

За сега за друго, освен да пиша, не се сещам. Може би трябва да споделям опита си, мислите си… не знам?

Според мен, всеки човек си има мисия на този свят. Длъжен е да я открие и реализира. Ако не го проумее и не го направи, значи е живял напразно.

Posted in *.* | 4 Comments

Ските – имало едно време

СКИ – АЛПИЙСКИ ДИСЦИПЛИНИ 

Качиха ме на ски, когато бях едва на четири. Няколко години по-късно бях напълно обсебен от тази емоция. Нищо не можеше да ме спре да и се наслаждавам. Нито безкрайните опашки при Земеделието или пред кабинката в Княжево. Нито претъпканите рейсове до Златните мостове. Нито ходенето пеша със ски на рамо до върха. Тези дребни несгоди ми осигуряваха огромното щастие да се спусна чак до София.

През шестдесетте, всяка събота и неделя се организираше спускане от Черни връх до Княжево. Беше чудесно мероприятие за масов спорт, където хиляди любители се радваха на ски-уикенд. На старта се регистрираш и на финала ти дават значка. Бях напълнил цяла кутия с безценните значки.

Минавах финала, взимах си значката, пистата свършваше, но аз неможех да спра. Спусках и по стълбищата под Бар Шишарка до самия край. Събувах ските чак на спирката, пред трамвая.

Толкова бях пристрастен, че и през лятото карах ски. Обувах стари тараби и се спусках по стълбището на детската градина, наблизо:)

Голям мераклия, но самоук аматьор.

На петнадесет години най-после баща ми даде съгласие да тренирам ски.

Посветих десет години на алпийските дисциплини, от 1969 до 1979г.

Тренирахме при липса  на добри условия и качествена екипировка, което компенсирахме с неизчерпаем ентусиазъм и пълна всеотдайност.

Ски-спускане

Спускане в България, през седемдесетте, трудно бих могъл да си представя по-екстремно занимание. Пистите бяха тесни и необезопасени, а скоростите като на спускане, над 100 км/ч.

Боровец

Писта Ястребец 1

В диагонала под „Моретата” се налагаше да прелиташ на метър-два край вековни борове, за да насочиш правилно ските, за полет към “Расилово торище”.

Влизането в „Големия пад” беше широко 4-5 метра, отляво скали, отдясно пропаст, при това в завой с обратен наклон.

А „Малкия пад”  беше непревзимаем на скорост. Беше извън всякакви стандарти. Приближаваш ръб с огромна скорост и само на няколко метра след него гората, която се извисява от двете ти страни продължава и върховете на борове са на твоето ниво.

Нямаше нормален плавен преход с подходящ  наклон за приземяване. Само за няколко линейни метра, двадесет метра денивелация, от почти отвес наклона става само дест процента.

Свирепи падания ставаха на това място.

Чепеларе

Първото спускане организирано в Чепеларе се проведе на много тясна писта. През лятото я разшириха, но реално я направиха по-опасна, защото  отрязаха дърветата високо. На следващата  година  карахме по снежна ивица, сред дънери.  В долната си част пистата беше много бърза, при определени условия скоростта ставаше 140км/ч.

Обезопасителни мрежи естествено нямаше, нито лифт, но имаше хеликоптер!

Стената

Често се случваше организаторите  на състезанието да имат грешна преценка за условията. На едно републиканско първенство по спускане на Витоша, завоят на „Ръба” към „Трите бора” на „Стената” се пропускаше. Ставаш безпомощен свидетел от въздуха, как трасето завива. Нищо не можеш да направиш,  защото летиш на малка височина и нямаш контакт с терена, . Приземяваш се с над 100 км/ч в мекия сняг извън трасето и започват флиг-флаци, салта и цигански кълба, чак до дъното в „Дупката” при „Спас”.

Паданията

При такова падане, изобщо не знаеш на кой свят си. Абсолютно дезориентиран, не знаеш къде е земята, къде е небето. Получаваш свирепи удари от всички посоки и само се надяваш да не уцелиш някоя скала, дърво или стълб.

Причина за непревземаемата отсечка беше полет от 60-70 метра на място, където не би трябвало да те отлепва – диагонала над “Ръба”. Обичайните скокове на “Стената” са при “Трите бора”, “Малката стена” и още три, надолу към финала – при “Романски”.

Скоростите в деня на състезанието бяха необичайно високи.  Още покрай горна на “Заешкия”,  контактът с терена беше “тук-таме”. Въпреки стойката  яйце и гладката писта, въздушната струя започва да те отлепва от терена. А при лека, макар и плавна промяна в профила на склона, се отделяш трайно от снега. Причината за тази аномалия, беше липсата на естествената спирачка при спускане – въздушното съпротивление. Разликата от дните на тренировки беше, че в деня на състезанието се появи ураганен гръбен вятър. Това бе причината завоят да се пропуска.

На това състезание, паднахме почти цялата първа група. Пускаха ни през минута и отне доста време,  докато се направи организация за предупреждение.

Травми

Пистите за спускане нямаха необходимата твърдост, което ги правеше много опасни. Спомням си как един американец се прекърши на предолимпийската седмица в Гренобъл. Надявахме се на естествено заледяване то пък носеше други проблеми. Големите температурни амплитуди ни ужасяваха. Нощем преди спускане се ослушвахме. Когато капчуците спрат, сън не ни ловеше. Спомням си две тренировки на Чепеларе, ден първи +12, ден втори -12. Слизането беше кошмарно, седем човека свалиха с носилки. Пистата беше запомнила следи от разнообразни траектории и ги беше втвърдила като гранит.

Сега има оръдия и произвеждат сняг с подходяща структура. Съвремените ратраци правят пистите като магистрала. Има мрежи навсякъде, даже по три:)

 

Още чувам зловещото тропане на ските по леда.

Голямото ходене

Цял преди обяд се качвахме пеша, до старта на “Ястребец 1”, обути с тежките обувки. Нагоре носехме и цялата екипировка – тежки метални ски 223см, каска, щеки, а също яке и грейка, защото на старта чакахме добре загрели  час-два при минус 15 градуса.

Самото спускане до финала траеше две минути:)

Скорост

Скоростите бяха фантастични. Да гледаш по телевизията е сдно, на живо е съвсем различно.  Направо е страховито, особено когато ти предстои. Сега дори съдиите стоят зад мрежите, а през седемдесетте се качвахме към старта, пеша край пистата.

Още преди да се появи състезател от завоя, чуваш как тялото му свири във въздуха, като куршум. Като прибавиш и тропането на ските по леда, става страшно за гледане. Кръстех се да не стана свидетел на падане, защото гледката беше зловеща.

Разбира се, имаше доста тежки травми и дори загинали състезатели. Това не се случваше само в България, такова беше ски – спускането през онези далечни години в целия свят.

Вече беше станала революция в скоростите, поради скока в качеството на ските, ваксите, появата на гащиризони, кривите щеки и т.н.

Една година карахме с гащиризони гладки като стъкло, които подобряваха времето с 3-4 секунди.  Забраниха ги още същия сезон, защото ако паднеш, се ускоряваш по склона.  Няколко смъртни случая по света, бяха причината да се въведат норми за пропускливост на материята, от която са направени екипите. Това беше важно решение, защото през седемдесетте нямаше мрежи, а спирането след падане ставаше в дънерите на дърветата.

Технологиите в ските се развиваха, а мерките за безопастност чакаха, нашето поколение да им даде повод.

Слаломът

Слаломът беше не по-малко опасен.

Не бяхме слаломисти, а истински гладиатори. Коловете всъщност бяха едни яки тояги, от 3 до 5 см в диаметър, от много твърда и жилава дървесина. В началото нямаше никакви протектори. Карахме с ластични клинове и по градски пуловерчета. Наколенките и фишеците около лактите се появиха по-късно.

След всеки състезател, коловете се разлитаха във всички посоки, защото нямаха пружини в основата.

„Сто тояги са малко”, важеше с пълна сила. Блъскахме тоягите здраво, с извъртяна гърбина, за да летят настрани. Ако си провокиран от желание за по-добро класиране и ги атакуваш фронтално, както се прави сега, колът излита напред и се върти във въздуха, като често се забива на пътя ти, с острието към теб. Имаше доста наръгани скиори, най-често в корема. Мой съотборник бе намушкан в средата на бедрото, като колът бе проникнал чак до таза. Друг известен скиор от онова време, бе пронизан в гениталиите.

Аз самият, съм изпаднал в такива ситуации многократно. Веднаж на Боровец, в дупката на “Червено знаме” точно преди финала хвръкнаха няколко кола напред, въртейки се във въздуха. Карах по трасето и следях траекторията им, единият ме изненада и се заби непосредствено пред мен. Беше абсурд да го избегна. Острието му сочеше коремът ми. С рязка маневра се изправих и извъртях, като един тореадор. Отървах се само с  ”драскотина” в задните части. Клинът ми беше разпран, имаше и доста кръв. Разгащиха ме на пистата пред най-голямата публика,, баш на финала:)

Конкуренцията

През седемдесетте, въжетата от лифтовете в Алпите, вече можеха да опашат земното кълбо, бяха по-дълги от екватора. В Европа имаха на разположение и хиляди километри писти. Световният елит започваше сезона с хиляда и петститин километра спускане. В България завършвахме сезона със седемдесет километра, като карахме спускане предимно пеша.

хижа Мусала

Купа Рила се провеждаше в края на месец декември на Боровец. Често нямаше достадъчно сняг и трасетата се редяха в района на хижа Мусала.

ЦСКА наемахме шест коня, които натоварвахме с екипировка и провизии. Качвахме се пеша до хижата. Вървяхме в колона по един, като всеки водеше по един кон за юздата.

Горе условията бяха много сурови. Ние, глезаните от София, сутрин с кирка правехме дупка в леда и свенливо си миехме очите и зъбите. Водите на мусаленското езеро бяха ледени. Не и за железният Ресми, който направо си вземаше вана.

Ресми Ресмиев, спускач номер едно на България в продължение на много години.

Банско

През 1973 имаше затопляне и снегът се стопи. Стената на Витоша, Боровец, Пампорово навсякъде пистите бяха  зелени. Сняг имаше само високо в Пирин.

Тренерът реши да направим лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в туристическата спалня в центъра на града, а тренирахме на платото, под връх Тодорка.

Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг, с мощна общофизическа. Първите два дни бяха организационни.

Трябваше да изнесеме на ръце от Шилигарника  до “Платото” бензинов лифт 200кг, към него тежка ролка стоманено въже, водачи, стойки, дълга два метра пружина, която държи въжето по трасето опънато, връзки колове за слалом, туби бензин, екипировката ни.

Станахме в 5 часа, закусваме здраво и тръгнахме. Качихме всичко с УАЗ-ка до Шилигарника и от там нагоре поехме пеша. Задачите бяха разпределени от предната вечер.

На мен, Ваньо Енчев, Косьо Стайков и Владо Дражев се падна лифтът:), който трябваше да се качи на Платото. Имаше си четири дръжки и трябваше да го носим на ръце. Вечерта обсъждахме как ще действаме и Ваньо даде блестяща идея, да го качим на ски. Намерихме две ски за скок, те са дълги и с голяма площ. Подготвихме си и въжета, за да оптимизираме процеса.  Пристигнахме на Шилигарника, свалихме лифта от УАЗ–ката и го монтирахме върху ските.

Първият ден се бъхтихме здраво, като бурлаки на Волга.  По тъмно стигнахме до “Редката мура”. Това е една стръмна фуния точно под “Платото”.

Сега, когато се возя на лифтовете в Банско и гледам релефа на познатите ми места, не мога да повярвам какви сме го вършили.

Изправени пред тази стръмнина, вечерта мислехме стратегия, как да действаме на другия ден. Помолихме тренера да ни отпусне още един човек, но всички бяха много натоварени и той ни отказа, “оправяйте се”.

Тактиката бе, трима отпред с три въжета и един отзад с два кола за слалом. Теглещите се окопават или запъват в дърво, по команда дърпат, задният бута и забива коловете, за да фиксира преместването на лифта. Коловете трябваше да са здраво забити, за да не се плъзне тежкият лифт по стръмния склон.

Тримата теглещи се препозиционират и пак повтаряме процедурата  и пак.  Така по 50-60 см до вечерта качихме лифта на “Платото”.

Вярно, че ние бяхме войници и нямаше мърдане, но го приемахме с ентусиазъм, не го чувствахме като задължение.

Чудя се, ако сега накараш някой съвременен  спортист, да прави подобни неща, как би реагирал. Времената се менят, хората също.

Като човек, който е минал през това, не мога да си представя какво е било на руснаците да минат Балкана, през зимата с тежките оръдия. Ами Анибал със слоновете през Алпите?

Змата се завърна

Тъкмо качихме всичко, инсталирахме и пуснахме лифта, дори си подредихме  слалом за на другия ден и започна истинската зима. Обявиха бедсвено положение в много райони на България.

На тази снимка от ляво на дясно сме Иван Енчев, аз и Косьо Стайков. Снима Владо Дражев.

Да стигнеш до тренировката

На третия ден почивахме, защото бяхме затрупани. Тренировките започнахме свежи на четъртия ден. Ставахме в пет закусвахме сериозно и потегляхме. До Шилигарника се качвахме с УАЗ-ка, носехме и лопати с нас. Четири човека се возехме външно, практиката го наложи. Така сме по оперативни, когато усетиме, че ще забоксува се включваме по-бързо. Скачаме, бутаме и след това се мятаме в движение. При по-тежко закъсване се включва целият отбор с лопати и с бутане. Вадехме я от всяка ситуация.

От Шилигарника нагоре продължаваме пеша. Правенето на пъртина беше доста уморително и затова често се сменяхме. Редувахме се и в носенето на тубите с бензин. На места снегът стигаше до гърди от навяванията, особено в  горната част.

 

 

Иновации

Всеки ден оптимизирахме процеса. Не само в изнасянето на Уаз-ката, а и в ежедневното качване. В началото се качвахме със скиорските обувки и носехме ските нагоре, надолу. Състезателните ни ски бяха безценни. Някой пръв рискува и си оставя ските горе. На другия ден всички ги оставихме. Даваме си сметка, че няма кой друг, луд да се появи на това място, в това време. Кражбата определено не покрива усилието:) Някой си носи леки гуменки и си оставя тежките скиорски обувки увити в найлон, зарити в снега. На другия ден всички сме така, но с найлонов плик върху чорапите, до колената с навит бинт. Гуменките може да са мокри, важното е чорапите да са сухи. Усъвършенстван модел на навуща с цървули.

Сняг

Снегът не спираше да вали. Един ден загубихме два часа, за да търсим лифта и ските, затрупани в снега. Започнахме да  маркираме лифта със забити слаломни колове. Случваше се навяванията да заровят всичко, тук там стърчаха десет сантиметра от двуметровите колове. Всеки ден падаше голямо копане.

Тренировката

Същинската тренировка започваше по обед. Нормата ни беше 1000 врати слалом. Дължината на този лифт позволяваше да се наредят максимум двадесет и пет, т.е. правехме по 40 тренировъчни спускания и няколко, за пренареждане и заглаждане на трасето.

Прикючвахме, когато започва да се мръква. По това време вече бяхме доста уморени и освирепели от глад. Набързо завиваме екипировката и лифта с найлон, забивахме маркиращите колове и тръгвахме на крос, към Шилигарника.

Екшън

Всъщност това не беше крос, а истински спринт и най-емоционалната част от деня. Всички бяхме с приповдигнато настроение и забравяхме за умората, защото бяхме приключили тренировката и там долу, в Банско, ни чакаше сервирана храна.

Десертът

Тичахме като бесни по пътеката в гората, която беше станала много дълбока и изглеждаше, като трасе за бобслей. Задминаванията бяха невъзможни, а ако някой паднеше, всички ставахме на кълбо върху него. Правехме си състезание и от класирането, зависеше разпределението на десертите. Чудя се, от къде сме взимали тази енергия, в края на деня.

Размазване

В Банско обединявахме обяда и вечерята не само като понятия, а и като количество. Следваше кратка почивка и Уаз-ката ни закарваше на баня в Добринище, където разпускахме в горещия басейн. Тежките натоварвания през деня, превръщаха тези минути в истинско блаженство.

Кики

Кики Вълчев – нашият треньор, беше много обаятелна личност.  Всяка вечер ни  разказваше по една увлекателна история, за лека нощ. Умееше да сграбчва вниманието ни, а ние го слушахме със зяпнала уста. Той, по-добре от нас осъзнаваше, че имахме нужда от някакво развлечение и ни го даваше. Бяхме оставили гаджета и купони в София, за да се раздаваме в заточение.

Психолог

Освен сладкодумен разказзвач, тренерът беше и  невроятен психолог. Успяваше да ни накара да приемаме този тежък режим с усмивка и да изпълняваме всички поставени задачи с голямо желание. Любимо му беше, когато сме най-уморени и тренировката е вече официално приключила, да ни нареди невъзможен слалом и да направим – едно последно за деня, едно последно за ЦСКА.

Концентрация

Вече всички започват да негодуват и следва едно последно спускане за него. Това спускане се прави с хронометър, за време и със сто процентово завършване.  Подобно спускане изисква максимална мобилизация и пълна концентрация. В случая  най-важното е вярна самооценка. Да прецениш вярно моментните изчерпени възможности.

Шампиони

Под негово ръководство ЦСКА беше вечния национален шампион, дори и да нямаме индивидуален първенец. И тази 1973 година, на Боровец, не направи изключение. Кики определи шестимата за представителния отбор на слалом в последния момент. Това са хората, които носят точки за отборното класиране. Въпреки негодуванието на професионалистите, бяхме включени четиримата войници. Всички се класирахме в челната десятка на България.

На този ден станах шести в Републиката и си спомням, че бях много недоволен и ядосан на себе си, а сега се усмихвам.

 

Ски сервиз

Поддръжката на ските беше много важен елемент от нашия живот. Нямаше машини за точене на кантове и всички състезатели бяха перфектни шлосери. Всъщност, това беше едно решаващо умение. На практика, състезанието започваше от вечерта, когато всеки си прави ските в скиорната. Идеално наточени кантове, без мустаци и ръбове, под подходящ ъгъл. Огледално изциклена пластмасова повърхност, в една равнина с кантовете. Изборът на вакса, както и правилното и нанасяне, изцикляне и полиране, това са все предпоставки за добро класиране. Вложеното време и внимание, още повече те нахъсква за добро класиране. А като се грижиш сам за качеството на ските си и знаеш колко трудно се отстраняват дефектите ръчно, ставаш много внимателен и яко ги пазиш.

Сухи тренировки

През лятото водехме много разнообразна подготовка – за бързина, за издържливост, скоростна издържливост, акробатика, правехме и разни специфични за скиорите натоварвания. Например крос, с високо темпо по стръмни наклони,  допълнително  натоварени. Бяхме изключително подготвени. Спомням си някои резултати. Прескоци трупешката, с двата крака едноврененно, около препятствие широко тридесет сантиметра и високо десет.

Който иска може да се пробва

Спомням си някои лични рекорди.

Шейсет прескока за бързина – за 16,8 сек.

За издържливост – две минути  – 345 прескока.

Крос, право под лифта на Драгалевци. От горна станция – Голи връх, до долна станция при ресторант Воденицата  – 18 мин!!

 

Екипировка

Стилът на каране, атакуването на коловете непрекъснато се променят. Технологиите се развиват и техниката на каране веднага се възползва от новите възможности. Споням си на един лагер в Пампорово ни пуснаха филмчета с големите асове на нашето време. Боготворяхме Кили, Ги Перя, Карл Шранц, Патрик Росел, гледали сме ги на живо. Някои са идвали в България. Гледам филмчето и  не мога да повярвам, огромно разочарование. Бяха смешни. Записите бяха от преди пет-шест години и за толкова кратък период бе станала революция в карането. Ние сме я преживели, но не сме я усетили.

Бяхме изхвърлили кожените половинки и бяхме обули високи, твърди, пластмасови, персонално шприцвани обувки. А колко много им се радвахме на “Трапьор” и “Кофлак”, че имаха метални щрамери.

Скоро видях кадри от нашето време, Умрях от смях, направо сме жалки. Как заобикаляме коловете, как се въртиме, за да ги блъскаме настрани. Сега ги атакуват директно и ги буксират със срещуположна ръка.

На слалом карахме 207, сега се кара 160, вече ските са карвинг и са много управляеми. И най-важното коловете вече не хвърчат, а падат и пак се изправят, защото имат пружина в основата.

Личните ми постижения

Започнах да се състезавам много късно и като самоук скиор имах доста недостатъци. Направих добри класирания още на първите си състезания. На републиканско за юноши станах шести на гигантския слалом, от стотина участници, а на първото градско бях четвъри.  Едва ли щях да направя някаква реализация при мъжете, защото имах грешно каране, което треньорите се мъчеха да изкоренят. Карах с подчертано задно обременяване, което ме правеше нестабилен.

Промяната

Появиха се високите, твърди обувки и превърнаха недостатъка ми в предимство. Тази промяна дойде и с друга голяма промяна, влезах в казармата. Като войник в школата на ЦСКА, дисциплината ми се промени. Спряха ми купоните, пиенето, пушенето и тренировките се увеличиха до професионално ниво. Благодарение на това направих голям скок в техниката си на гигантски слалом.

Усъвършенствах задното си обременяване, вече можех да го контролирам с високите обувки. Ползвах го прецизно в началото на втората фаза от завоя.

Промених и психическата си нагласа по време на самото спускане. Вече не гонех ските напред по трасето, а ме интересуваше само скоростта по права директно към финала. Приемах вратите като досадни отклонения от моята посока.

Скок в постиженията

Направих невероятен скок в постиженията си. Това се случи в Пампорово през 1974, където тренирахме за голямо международно състезание. Започнах да давам някакви невероятни времена. Биех всики съотборници, включително и националите, завърнали се от олимпиадата в Япония. Съотборниците ми започнаха да се съмняват, че някъде по трасето пропускам врата. Карахме гигантски слаломи  над две минути. Имах огромна сила и гонех ските с енергия до самия финал.

Сложиха постове по трасето, като на състезание, но аз продължавах с тези изключителни резултати. В Пампорово пристигнаха най-добрите соц-състезатели Сохор, Земан, Бахледа. Състезатели от първата десятка на световната ранглиста в гигантския слалом.

От ръководството на ЦСКА създадоха отлични условия за тренировка. Имахме на разположение голям екип за пренареждане, заглаждане на трасетата, изправяне на коловете, а също машина за времеизмерване. Чужденците ни гледаха със завист. Чехите помолиха да се пуснат по нашето трасе. Направихме няколко спускания на две различни слалома. Сохор ме биеше само с няколко стотни, а месец по–късно спечели Световна купа. Започнах да си мечтая за пробив в гигатския слалом на високо ниво,  даже за Световна Купа:)

Травма

Два дни преди започване на състезанията дойде жестока травма. Всяка сутрин тренирахме спускане, а след обяд слалом или гигатски. Организаторите решиха да променят трасето за спускане, два дни преди състезанието. Тази промяна ме изненада и паднах тежко, при спускане няма леко.

Тогава, все още нямаше специализация, всички карахме и трите дисциплини. Още нямаше супер G.

Размазах си лявото рамо. Нямах болки, просто загубих контрол над ръката си. Рентгена не показа нищо счупено. Движех пръстите, китката, лакътя, но не и рамото. Хващам лявата ръка с дясната и я вдигам, не ме боли, но като я пусна тя пада безжизнено и увисва.. Беше много стресиращо.

Нямаше ясна диагноза, нито прогноза. Физеотерапиите не помагаха.

Тренера ме пусна да се прибера в София. За един войник това е неочаквана отпуска, винаги добре дошла. Така приключих сезона. Прибрах се и започнах да осъзнавам какво се случва. Имаше голяма вероятност да остана инвалид.

Таванът

Спортната школа на ЦСКА беше в Лозенец, където е хотел Хилтън сега. Когато влязах в казармата наех едно таванче наблизо. Там се срещахме с гадже Ели и държах цивилните си дрехи.

Бяха осем тавански стаи. Аз на 18 години, а останалите наематели от 30, до 43 години. Именно там се прибрах от Пампорово. Съквартирантите ми бяха предимно вечни студенти, които получаваха редовно колети с храна и най-вече дамаджани от провинцията:)

При липса на движение ръката ми започна да изтънява и това ме съсипваше.  Докато съотборниците ми тренираха в планината, аз давех мъката си с алкохол и така до края на сезона.  Сутрин страданието беше двойно, включваше се и тежкият махморлук.  В тези моменти имах време за трезви анализи и оценки. Осъзнавах колко рисков е всъщност този спорт.  Може би съм се отървал доста леко.

Решения

Слагам край на спорта дори и да възстановя ръката си. Ще се посветя на образованието си. Бях постигнал своя връх в спорта. Никой не разбра, защото не успях да го регистрирам в състезание. Нивото което постигнах напълно ме удовлетворяваше. Постижението си е за мен, лично мое, не е за публиката.

Да се осъкатя или да загина, за да го покажа на другите колко съм добър. В онзи момент това бе смешно. Не си струваше. По това време спортът беше наистина аматьорски. Класирането е за чест и слава и носи само краткосрочен престиж.

В наши дни е различно. Спортът стана комерсиален, това е сериозен бизнес. А една реализация на световно ниво може да осигури живота ти.

Възстановяване.

С настъпването на пролетта и ръката ми започна да се събужда. Полагах доста усилия да я раздвижвам и постепенно я натоварвах. Все още имах някои ограничение в движенията, но вече се чувствах много по-добре. Включих се в тренировките на отбора. Пролетта се събуди в душата и в тялото ми. Осъзнах, че не мога без това, вече бях зарибен. Бях свикнал да живея в тяло на добре трениран спортист и да се друсам с адреналин от екстремния спорт. Не, немога да се откажа.

Раздвоение

В края на службата тренера ми предложи назначение на свръхсрочна служба. Искаше да продължа да се състезавам на заплата, към ЦСКА. Колебах се кратко. Вариант 1 Да съм редови човек, да си гледам следването и кариерно развитие. Вариант 2 Да продължа по-професионално да карам ски и да се боря за реализация на световно ниво.

Избор

Аз избрах Вариант 3. Стремеж към Щастие. Битка за високо качество на живот. Премеждието с ръката ми показа колко сме уязвими и колко лесно може да свърши всичко.  Вариант 3 може да се осъществи само в комбинация от  двата варианта, едно и две.

Каквато и кариера да направиш, какъвто и пост да заемеш, каквито и пари да натрупаш, не струват нищо ако нямаш здраво и силно тяло, в добра кондиция, с психика, калена в битки.

За мен голямата победа е, че се осъзнах – спортът не е за публиката, не е за реализация на амбиции, а за самия теб, за лично ползване. Полагаш усилия, трудиш се всеки ден, за да живееш в тяло на шампион.

Адреналинът това е еко-дрогата, която безвредно променя коренно живота ни.    Екстремният спорт ни го доставя и променя усещанията, желанията и емоции ни.

Рискът от практикуването на екстремен спорт може да се намали до минимум. Може да се сведе до риск, който поема редови гражданин ходещ по тротоара. Знам, че някои се подсмихват, но аз знам от опит как това става. Важното е да си наложиш Safety first (безопастността на първо място) плюс вярна самооценка.

Ще дам пример. Ако един състезател по спускане печели състезанието на трасе около две минути, той поема известни рискове. Всички след него, на стотна, на десета, на една секунда също поемат рискове. Това са техните възножности. Ако шампионът реши да се спусне Safety first  ще слезе с десетина секунди по-бавно. Той отлично знае кои са критичните места и колко да намали, за да премине безопастно. Емоцията е същата, но без риск. Проблемът е в състезателния момент.

Safety first

Така продължих да се състезавам в шампионата на България. Карах за студентски отбор. Следвах в МЕИ, тренирах за удоволствие, не спазвах режим и не рискувах. С постигнатото ниво, нямах проблем пет години да съм в челната шестица и това ме задоволяваше напълно. Вече спортът не бе за останалите, той си е лично за мен.

Тази философия изповядвам и до днес. След ските включих още нови екстремни занимания карам мотори (пистови и кросови), спускам се с колела, карам сърф, летя с малък самолет и във всяко – Safety first. Възелът е да избягваш надпреварите. Състезателния елемент винаги вкарва риск, затова съм индивидуалист. Развивам собствените си възможности и непрестанно актуализирам самооценката си.

 

Равносметка

Благословен съм,  че посветих младостта си на ски спорта. Влагах огромна енергия и ентусиазъм, поемах рискове, в замяна получавах невероятна емоция.

В последствие се оказа, че съм получил много повече. Това беше една спортна и житейска школа, в която бях развил качества и умения, които преобразиха живота ми. Създадох си собствена нова философия и различна ценностна система. Тя е доста по-сложна и няма да навлизам в подробности тук.

Тези десет години отдаденост на ските, ми дадоха пропуск за непристъпни територии далеч извън спорта, в дълбините на живота. Дадоха ми усещания, непознати за повечето хора.

ОФП  общо-физическа подготовка

Вече имам много “дилъри” за доставката на еко–дрога, най-яката субстанция ми доставя – Моторът. Всеки си има специфични изисквания, но всички искат едно, добра спортна форма и супер кондиция. На тази възраст се налага, да тренирам много по-сериозно, от колкото на двадесет. Да практикуваш екстремни спортове, безопастно си е яко бачкане.

Вложеното време и усилия в тренировки, се оказват най-добрата ми инвестиция. “Инвестиция”, защото чрез нея получавам това, което не се купува с пари, а именно – невероятно качество на живот.

И понеже повечето хора свързват понятието “инвестиция” с пари ще дам цифров израз. Не бих се лишил от физическата си форма, от усещанията си, от уменията си,  философията си за всичките милиарди на света.

Не знам, на коя позиция съм в световната ранглистата, дисциплината  “Щастие” и не ме интересува.

Отдавна не се състезавам.

Важното е, че се чувствам Шампион:)

 

Дядо Хъмпи се забавлява на Витоша

Дядо Хъмпи се забавлява на Боровец

Мини ски на един и на два крака:)

Вече съм Супер Стар и се отдавам на пенсионерски забавления – карам мини ски в горската пудра:)

Posted in Xtreme Sports | 10 Comments

Моторите

За мен това е най-вълнуващото и най-екстремно изживяване

Карането на пистов мотор е и най-опасното нещо, с което някога съм се занимавал.

Не случайно казвам нещо, защото някои мотоциклети са много по-близо до “НЕЩОТО”, отколкото до превозно средство.

Когато спрях да се състезавам в ски шампионата, здраво ме нагази адреналиновата абстиненция. Колкото и да бях добър в свободното парзаляне, то не можеше да замести тренировките ми по ски-спускане, където директно с тялото си участваш в шеметните скорости.

Тогава реших и закупих първия си мотор – Кавазаки 1100 кубика. Това бе стара моя мечта, на която най-после дойде ред да осъществя.

Тази покупка напълно преобрази живота ми. От тук нататък аз изцяло посветих свободното си време на тази нова адреналинова “терапия”.

Карането на мотор се оказа много, много силна емоция, която напълно замести дългогодишния ми активен, екстремен спорт и задоволи всичките ми “нарко-зависимости”.

IMG_6620

Метаморфоза

През ерата, когато мотористите се събираха в кафето “Гъза на слона”, аз все още само гледах отстрани… и ми течаха лигите.
Тогава моторите бяха доста различни, предимно голи, много по-слаби, по-тежки и с висок център на тежестта.

Моят първи мотор беше един от последните представители на това поколение…

Тежеше триста и четиредесет килограма и бе една от първите инжекции…..

успяваше да вдигне над 200 км/ч, но доста бавно и беше много нестабилен при тези скорости…  освен това беше доста труден в завоите…:)

 

Характеристиките днес

Днес е много различно. Съвремените мотори са несравнимо по-мощни, по-леки, по-бързи…… и много по-красиви:)

И преди и сега хората ги гледат с възхита и респект, но истината е, че малцина знаят, точно за какво става дума.

Ще се опитам накратко да ги информирам.

Тези, които карат – знаят! Обръщам се към онези, които тайно се възхищават от далеч и лекичко завиждат за това изживяване.

Мечтата на всеки спортен, тунингован автомобил е да ускори от 0 до 100км/ч за 5-6 секунди.

За мотора това не е никакъв проблем,……  само дето става дума за втората стотица от 100 до 200км/ч.

За първата от 0 до 100, времето е наполовина по-късо и това се случва още на първа скорост.

Предавките са дълги, но двигателя се развърта светкавично и те се превключват с много бърз темп. При второто чукване стрелката на скоростомера прелита покрай  200 км/ч за около 8 секунди, при третото покрай 250 км/ч за около 15 секунди……

Освен това невероятно ускорение, мотоциклетите с голяма кубатура са и много бързи , повечето от тях развиват скорости над 300 км/ч.

Нещото на пътя

Технологично съвършенство

Ако демонтираме красивите обтекатели, които осигуряват съвършената аеродинамика и придават изящна форма ще видим, че плътно под тях се е скрил огромен, компактен, свръх мощен, високооборотен агрегат.

Невероятна емоция

На практика, директно яхваш напречен двигател от 200 к.с. Имаш само една задна задвижваща гума и една предна за спиране. Нищо излишно не ти тежи и не ти пречи да участваш директно с тялото си в купона.

Летиш на една педя от земята, въоръжен с невероятна тяга. Притежаваш страховито ускорение, късо спиране и голяма маневреност –  няма такава емоция.

Тайната за тези характеристики

Голямата динамика, не е само защото разпределяш по около един килограм на една конска сила, а защото имаш много дълги предавки, които се препокриват в широк скоростен диапазон.

Трета скорост е до 240 км/ч. Т.е. ако караш с 200 км/ч на шеста предавка, можеш да чукнеш две, три скорости надолу и да получиш ускорение, като при старт от място.

Какъв е залогът

Получаваш страшно много, но и губиш много. На този свят нищо не идва даром.

С премахването на двете “излишни” колела, възниква необходимостта от равновесие, във всеки един момент.

При резки маневри или при поднасяне е необходима огромна концентрация, прецизна реакция и перфектен баланс върху тази летяща, тежка машина.

Това видео съм го заснел специално, за да се види детайла. Успоредно с битката за направление на ръцете, китката трябва да върне оборотите на двигателя точно до стойностите от преди поднасянето, нито повече, нито по-малко.

 

Риск

Да премахнеш купето, този един тон  “излишна” ламарина….. това си е сделка с Дявола. Заменяш някакви си “защита” и “сигурност” срещу невъобразима динамика.

При мотора съчетаваш неразривно две неща, невероятна емоция и огромен риск.

Притежаваш страховито ускорение.., с лекота вдигаш 300км/ч….  супер яко преживяване, но рискуваш да пострадаш тежко и от най-лекия контакт с материалния… и много твърд свят.

Сделка за милиони

Да си купиш мотоциклет, означава да управляваш Ферари за жълти стотинки. Сделката определено е добра, спестяваш стотици хиляди, но си заслужава, само ако съумееш да компенсираш липсващите брони, колани, аербеци, електрони системи.. с разум, умения и опит.

Да обуздаеш Дявола

Моторът е много коварен, има свиреп и избухлив характер.
Точно, когато си мислиш, че си го обяздил и вече е послушен…. непременно ще те изненада.

Дори и да успееш да го подчиниш напълно, изненадата може да се появи отвън, нещо извън вас двамата.

Когато постигнеш перфектно справяне с тази непокорна машината си едва по средата на пътя към безопастността.

Ако допуснеш да влезеш в ситуация, майсторлъкът няма да ти помогне.

Улицата

С тези характеристики от „Формула-1”, да излезеш на улицата е много рисковано.

Моторите от GP се състезават на широки, гладки и обезопасени писти, които имат специални настилки. Използват гуми, които не могат да изкарат и един час, но осигуряват невероятно сцепление. На завоите има зони за сигурност – разширения без никакви препядствия.

Майсторството по шосетата е задължитено, но не е достатъчно. Една нищожна грешка, едно трепване на китката или пръсчето, може да те вкара под някой ТИР.

За разлика от състезателите ние нямаме право на нито едно падане! То може да преобърне живота ти за миг.

Превантивното мислене

По пътищата ни щъкат разнородни превозни средства, от тирове до каруци и трактори, които често се движат хаотично и некоректно.

Най-важното качество на моториста, е умението да мисли превантивно.
Безопастността изисква да караш колите на другите, да четеш мислите им, да очакваш неочакваното, да допускаш всяка една маневра, щом тя е физически възможна.

Това означава – да минаваш на зелено така, както би го направил ако ти се наложи да минеш на червено.

Аз лично не се доверявам на никой, карам все едно другите участици в движението искат умишлено да ме ударят.
И това е наистина възможно, защото те не подозират, какъв звяр е пуснат на свобода.
Поради малките си габарити и голямата си динамика, ние сме изненада за всеки.

За съжаление превантивното мислене не се учи или купува, а се изгажда с много години практика и голям късмет.

Според мен важно, за безопасното преминаване на този рисков период е наличието на опит в движението, но с кола.

Преди да се качиш на две колела, е хубаво да си се срещал с изненадите на пътя, но по-защитен и на четири колела.

Ограничения

Според мен, някои мотоциклети са оръжие и не би трябвало да се продават свободно.

Необходимо е въвеждане на ограничение за ползване на някои модели.

Защо да не се въведе психо тест, като за пилоти.
Там се проверяват съобразителност, бързина на преценки, адекватност на реакции, адаптивност към промени, умения за разпределяне на вниманието и т.н.

Младежите

Не може да се разчита на правилника за движение. Ограниченията на скоростта не са спирачка за  младежите.
Те не могат да разсъждават трезво, защото са обладани от невероятната емоция.

Очаровани от това чудо на чудесата, те не подозират в какво се забъркват.

А последиците могат да бъдат много жестоки.

Моят случай

Благодарен съм на баща си, който виждайки страстта ми към коли и мотори, постъпи изключително нестандартно и умно. Той съумя да ме предпази от самия мен.

Подходът му се оказа верен. Не всички мои връстници имаха този късмет. За съжаление много близки приятели загинаха в катастрофи още на млади години.

Баща ми лично ме научи да карам кола, когато бях на шестнадесет.

В началото карахме по полянки, по-късно излязохме на безлюдни пътища.

Накара ме да науча правилника за движение и да положа изпит за книжка – клас мотопед.

Успешно взех книжката – категория М, само за нея имах навършени години.
Започнах да карам с придружител, возех баща си когато движението не беше натоварено, а то през 1970 година си беше все така.

Педесет хиляди без нарушение

Държах изпит пред него и той ми връчи ключовете от колата.

Имахме Шкода 1000 МВ. Никога няма да забравя тази огромна отговорност, която поех.

Глобата, по това време, за каране от един клас в друг, бе 20 лв. Той демонстративно отдели еднократната сума, за тази санкция. Истинското наказание беше много по-сурово, а именно лишаване от правоуправление до навършване на осемнадесет години.

Обеща ми, да си прибере ключовете от колата ако допусна някаква грешка или ме хванат.
Не можех да се лиша от тази привилегия, бранейки статута си се превърнах в най-дисциплинирания шофьор на Републиката.

На 18 тръгнах в завоите с вратите напред

Бях много запален по шофирането и карах непрекъснато. Приятели и съученици си събирахме стотинките, за да се возим. За два лева купувахме осем литра бензин Супер 96.

Когато навърших 18 години и взех книжка категория С1, вече имах около петдесет хиляди километра стаж.

Този опит много ми помогна за безаварийното каране, когато станах правоспособен и здраво натиснах газта на Жигулата.

На мотор се качих с голям опит в движението, след 17 години и един милион километра зад волана.

За моторите баща ми беше категоричен, твърдо – НЕ. Тогава не го осъзнавах, но днес съм му благодарен.
Много от младежите, които започнаха рано претърпяха злополуки и се отказаха.
Така и не достигнаха до съвременните съвършенни машини и истинската наслада от карането на мотор.

Позволих си покупка на мотоциклет едва на тридесет и три. Задържах топката, защото имах семейство, деца и съответните приоритети.

За мое щастие се качих на мотор с един милион километра зад гърба си, при това без инциденти.

По това време ми се налагаше доста да пътувам и бях навъртял огромен километраж, предимно зимно каране.

През спортните си години правех средно по осемдесет хиляди километра на година, за да комбинирам семейство, следване и професионален спорт.

Специфика

Да, качих на мотора с огромен опит по пътищата и си мислех, че вече нищо не можеше да ме изненада…, но се наложи да си мина по пътя на начинаещ моторист.

Има много специфика, когато си на две колела. Сърцето ми е спирало не един път:) докато трупам полагащият ми се мото-опит.

Ските

Ски-спускането също много допринесе, за безопастното ми каране на мотор.

Усещането е много близко, защото учасваш по същия начин – директно с тялото си в движението.
Дългите години в този спорт ми дадоха много прецизен усет за траектория.
Прекрасно знаех как промените в радиуса влияят на центробежните сили.
Как въздействат неравностите на сцеплението с терена и как това е функция на скоростта.

Най-важното, което получих от алпийските дисциплини бе “студено сърце“. В критичен момент да се действа хладнокръвно и прецизно.

Паниката е убиец номер едно при моторите.
Една милисекунда преценка и после реакция, а не обратното:)

 

Най-безопастното пътуване

Ако се научиш да използваш опасните характеристики на мотора в своя полза, би могъл да станеш недосегаем на пътя.

Ако си разумен и имаш опит, използваш страхотните му характеристики правилно, той се превръща в най-безопастното превозно средство.

С нищо друго не би могъл по-успешно да се дистанцираш от неадекватните и разсеяни участници в движението.

Уникалното му ускорение, малките му габарити, късото му спиране и голямата му маневреност са огромно предимство на пътя.

С мотора влизаш в друго измерение, където всички останали се движат на забавен каданс…, но тази скоротечна среда изисква огромна концентрация, опит, превантивно мислене… вярна оценка и самооценка.
Трудно могат да те замесят в катастрофа, ако си концентриран, разумен….. и не бързаш толкова много:)

30 много яки години

Истински щастлив съм от тези 30 години на мотор. Изминал съм над 300 хиляди километра.
Това е несравнимо удоволствие и много силна емоция.

Камери

До сега катаджиите ни симпатизираха.
Влагаха разбиране, колко трудно можеш да се вместиш с мотор в ограниченията на скоростта.

Инсталирането на безпристрастни камери и завишаването на санкциите май ще намали емоцията:(

Няма как да обясним на останалите, че това е най-безопастното превозно средство:) и за нас ограниченията трябва да са други:)

 

Камерите не са от вчера, ето една снимка, която получих от КАТ през 1974 година.

 

Пожелавам на всички колеги мотористи щастливо и безаварийно каране.

Posted in *.*, Xtreme Sports | Leave a comment

Pазходка във времето

 

Твърдо спазвам традицията, да се радвам на София, по време на празници. Харесва ми да се разхождам безцелно из полупразните улици. Това са редки моменти, които не бих искал да пропусна. Ако съм някъде в чужбина или в непознат град, би било подтискащо, да няма хора наоколо. Но в родния ми град, където съм израснал, определено ми е приятно, да има и такива дни. Няма нищо особено в забързаното, делнично ежедневие, но по време на празници – не е така. Буквално на всяка крачка ме връхлитат спомени. Всяко кътче от този град събужда десетки случки и събития в паметта ми. 

 Разходка

Вчера си направих една такава разходка из полупразна София. На места, групи ученици разговаряха разпалено. От някои входове излизаха весели компании, след купон. Влюбени се целуваха и разхождаха, като залепени. Eдна двойка тинейджери бяха завързани с кожен лангремен – един за друг. И цяла вечер споделяха стола, дансинга и тоалетната дори.   

 Шишман

На един балкон, момче и момиче успяха да се омагьосат само с една бира, защото държаха всяка глътка под езика си. В градинката – отсреща, други двама си обясняваха нещо в пантомима. Водеха емоционален разговор с жестове, защото думите бяха трудни за изричанене.

Левски

Милиционер стоеше на пряката на Хан Крум към Шишман, отсреща кола се канеше да направи нарушение и да влезе право в ръцете му. Униформеният не можеше да проумее подобна наглост. Именно арогантното нарушение не му позволи да се усъмни, че младежът няма книжка и без много, много да гледа документите, набързо го глоби един лев. Всъщност, младежът направи тежък избор. Пое огромен риск, да загуби книжката си за мотопед, но да успее да хване края на часовете в седма гимназия. Искаше да изненада някой, който познаваше от предния ден.

Входът на Седма

Зърна го в последния – възможен момент и в миг смени посоката. Само за няколко крачки, примерната ученичка се преобрази. Това беше тотална метаморфоза – двете плитки се превърнаха в буйна, естествено-червена грива. Черната пристилка с бяла якичка се скриха в чантата. Скочи в колата, само с педя велурена пола и отпрашиха да пият кафе в Пловдив, че  е по-далече.

Славейков

Едно шестгодишно хлапе се затича по стълбите в Алианса, бързаше за час- в английската забавачка. Дядо му махна, обърна се и напусна фоайето. След миг, хлапето крадешком се измъкна и се насочи към градинката на Солунска. Игрите бяха много по-интересни. След време, когато лавина деца се смеси с родителите, дядото беше изненадан в гръб с едно „бум”.

Рила

В ресторанта – на терасата, софийската красавицата Ванда, преобърна традициите на българина. Направи шокираща поръчка, гроздова ракия със салата, а ние мигахме на парцали, защото това беше напитката на каруцарите. Ако не е коняк или водка, поне да е сливова. Сашо Диков носеше кашони, с домашна – за приятели от Троян.

Раковска

Милиционер спря движението, опънаха червена пътека през улицата и младеж пренесе красива абитуриентка, на ръце, от ВИТИЗ до ресторант Прага.

Славянска

В Руския клуб, вчера, отново предлагаха легендарния котлет по киевски. Преди месец сервитьорите гледаха учудени и се питаха какво е това. На излизане, вдигнах поглед към прозореца на Ружо…… нямаше го. Това прекрасно момче остана там, на една далечна гара …. на двадесет и пет.

Цар Освободител

В сладкарницата на Радисон, четирима младежи разпалено обсъждаха регламента за плейбой – десетобой. Разделени по двама в отбор, имаха право на пет предложения от вид спорт. Автомобилизмът започна след час, по скоростната отсечка, Воденицата – Щастливеца. Там, на място, същата вечер бе надпреварата, по билярд и покер. На другия ден, Мальовица – ски /там на високо има сняг през май/. На връщане, в Панчарево – водни ски ….. тенис – Академик ……..   

Страхотно е да се разходиш във времето, из полупразния град, в който си живял на младини, защото там и най-обикновените места, са много специални.

Дистанцията на времето филтрира крайните емоции и в двете посоки. Така, равносметката  е по-реалистична. Тази разходка не е просто преговор на миналото. Това е по-различен начин, да се оцени настоящето.

Posted in *.*, Personal | Leave a comment

Юбилей за Hampi

Днес се навършва точно един месец, откакто направих първата публикация. Тази сутрин влезнах в сайта и установих, че съм доста производителен, за ентусиазма, който влагам. Чудех се, на коя тема  да се спра за случая. Имам десетките проекти, за които бих искал да пиша. Но реших да замълча. Да не философствам на днешния ден, а да ви представя моя адаш – Хъмпи. Това е уникален древен град в Индия. Бил е средище за търговия на диаманти и всякакви други скъпоценности. Един, невероятно богат и красив град. За съжаление е бил превзет от мюсюлманите на 23 януари 1565г. и в продължение на шест месеца, неговите несметни богатства са били разграбвани и уникалната му архитектура е била разрушавана. Сринати са безчет храмове и дворци, паметници на световната цивилизация и култура. След като е бил ограбен и унищожен е потънал в забвение – за векове. Бил е забравен от света, което от своя страна е добре, защото така са се съхранили изключителните останки, за нас – съвремениците.

Ще ми се да вярвам, че името, което се е лутало през вековете и ме е намерило преди 40 години, не е сучайно. И ми е донесло и частица от мъдростта и философията на този тайнствен и загадъчен град – Hampi.

Posted in *.* | 2 Comments

София по време на празници

София е супер курорт за софиянци, по време на празници. Това е страхотен град, когато не е пренаселен. Установих го миналата година, през август. По това време няма задръствания и по улиците цари пълно спокойствие. Кино-салоните и ресторантите, са полупразни.

София е заобиколена от чудна природа, която не забелязваме, защото нямаме навика да се вглеждаме наблизо. От центъра на града, само за няколко минути, се пренасяш в съвсем различен свят.

Днес, за час – два се разходих с ендуро из Плана. Докато женичката приготви обяда, аз реших да поспортувам.

Целта ми беше най-високия връх в Плана планина – Манастирище, с 1333 метра надморска височина. В монента там има само параклис, но ясно личат основите на стар манастир.

Наблизо има стар Бук, от времето на манастира, съществувал през второто българско царство.

Много интересно дърво, което бързах да снимам. Исках да запечатам интересната му структура преди да се е разеленило. Благодарен съм на приятеля си Светьо, който напълно оправда името си, като ме „светна” за това невероятно дърво.

Някои от по-старите клони са се срастнали и си обменят сокове, а по-младите са навити, като змии.

Огромният ствол е кух и е пълен с вода.

В дървото има извор, който лекичко сълзи от дупка, на около метър височина от терена. Вековното дърво използва извора за собствени нужди, по този начин е останало незасегнато през различните епохи.

Течността изпълва ствола, като огромна бъчва и е смес от вода и дървесни сокове. Тя е кафеникава, с приятен дървесен аромат. Местните хората я използват като мехлем и се мажат с нея, за да се лекуват.

Бръкнах предпазливо в тясната дупка и намокрих ръцете си. Седнах на тревата да си почина от карането и се любувах на прекрасната гледка.  Това е най-високата точка в района и видимостта е триста и шейсет градуса.     

Да си намокриш ръцете със соковете на този вековен бук е все едно да докоснеш материя от онези далечни времена. Атоми от дъха на българските царе са били арестувани в дълбините на дървото до този момент, в който ги освобождава наново.    

Всички се радваме на хубавите моменти, но силата на усещането е в детайлите и дълбочината. Трудно се изгражда чувствителност, за невидимото, но си заслужава. 

Някои хора претичват през щастливите си моменти, минават по повърхността. Други, съумяват да проникнат до най-затънтените кътчета, на момента. Те успяват да го удължат и задълбочат. Това е въпрос на психология.  Различните хора са щастливи в различна степен от едно и също преживяване.

Така е във всичко, така е в отношението ни към заобикалящия свят, така е и в отношенията между хората. Определено, интелигентните и мислещи хора са по-щастливи, защото са способни да вземат повече от момента.

Има хора, които обикалят екзотични места и единственото, което им остава е споменът за качественото напиване и стоте партии белот.

Букът е достатъчно високо и успях да го снимам без зеленина, след седмица би било късно.

В по-ниските места из Плана вече всичко се е раззеленило.

При екстремния офроуд, концентрацията е върху самото каране. Вниманието е съсредоточено върху важното, в случая – дупки, камъни, коловози и всякакви препятствия.

По този начин се пропускат страхотни места и гледки, минаваш покрай тях и не ги забелязваш. Когато съм сам често спирам, за да си почивам и по този начин съчетавам карането и насладата от контакта с природата.

Не страдам от липса на апетит, но след едно такова кръгче, определено ракията е по-сладка и храната е по-вкусна.

Posted in Personal | 2 Comments

Животът

Смъртта е един естествен край

Вчера бях на погребението на близък човек – Енчо Петков, баща на моя най-добър приятел. Беше треньор на няколко поколения български алпинисти, голям спортист и много силен мъж. Вечерта, в новините съобщиха и за смъртта на Батето, една много колоритна, а за някои и противоречива личност. Аз лично, отдавна съм надраснал това, да давам оценки на нечий жизнен път. През вчерашния ден, сигурно са починали стотина души само в София и са се родили, горе-долу  толкова. Самият аз загубих майка си наскоро. Това е животът, никой не е вечен. И Бен Ладен е приключил жизнения си път, вчера.

Големият Енчо Петков

Сипах си една ракия, за бог да прости, големия Енчо Петков и си припомних десетки случаи с него. На фона  жалките тленни останки на един старец – днес, моите спомени от преди 30-40 години са много различни. Срещал съм го с лодка, почти в открито море, да си плува кроул. Учил ме е да далдисвам и никога не съм имал куража,  да го последвам до край. С плавници- гигант и оловни колани, тръгвахме надолу, като ми показваше, как да изравнявам налягането. На десет-дванадесет метра, аз спирах. Поглеждах нагоре и виждах далечното дъно на лодката и изкрящата повърхност наоколо. Черно море, тогава все още беше бистро и прозрачно. Те, двамата с Ваньо, продължаваха надолу и се губеха в тъмнината. Обратно горе, последен излизаше Енчо и като доказателство, че се е разходил по дъното, показваше някой рапан. Те бяха екзотика по онова време, но по-късно се превърнаха в напаст. Станаха причина, морето ни да е мътно в момента, защото унищожават мидите, които са естествен филтър за морската вода.

Майстор на подводния риболов

Не знам до какви дълбочини слизаше, но със своя харпун  изхранваше къмпинг Арапя, с риби. Вярно, че по онова време, там бяха пет палатки на кръст, но имаше дърво, накичено ритуално, с рибни скелети. Беше доста голямо и изглеждаше, като коледна елха, от енчовия улов.

Имаше ограничения за сърфа

Веднъж, при бурно време, с Енчо влязохме навътре в морето, с тандема. Изневиделица се появи граничен катер. По онова време, вече имаше избягали в Турция, със сърф. Тренерът беше подготвен, беше извадил открит лист, но не можехме да се разберем с граничарите. Контактът беше еднопосочен, те имаха мегафон, а ние викахме на вятъра, в бурята. Невъзможно бе да ни арестуват, поради големите вълни, но ни разпоредиха веднага да се прибираме в залива и със заплахи ни ескортираха до брега.

Енчо Петков имаше контакт с много поколения спортисти и на всекиго е дал по нещо.

Поклон пред паметта му

Споменът за този голям мъж, ме накара да споделя, някои свои мисли за тленността.

Тялото на човек

Пак ще кажа, хората знаят, но не вникват в дълбочина. Какво представлява тялото на човек? Това е къщичката на душата ни, това е нейното местообитание. Малко хора осъзнават, че тази къщичка е доста променлива. Тялото е много по-преходно, отколкото изглежда на пръв поглед. Поглеждайки се в огледалото, от време на време, виждаш един и същи човек. Не, това не е така, това е илюзия. Изпълнявайки  жизнените си функции, ние се обновяваме непрестанно. Дишайки, въвеждаме кислород, който извежда въглерод, който пък набавяме от харната си. Така се случва с цялата менделеева таблица. Пътят, на замяна в нашето химическо съдържание, е многообразен, това става дори при допир.  Човекът в огледалото е уж същия, а всъщност е съвсем друг. Атомите, които ние ползваме, е само за известно време, след това пак ги пускаме в обръщение. Потокът е непрестанен. До скоро те са били част от други хора, растения, животни, предмети. Те са част от света, в който живеем. Някои идват от звездите, други от различни галактики. Текучеството е много голямо и затова не бива да се привързваме толкова много:).

Душата е по-важна

Трябва добре да се грижим за тялото си (за хардуера), за да  може то да служи добре – на душата (на софтуера), която е много по-важна. Човек трябва да се съсредоточи към своето духовно усъвършенстване. Това е същественото, за да бъде един живот смислен.

Какво следва след смъртта?

Ако знаех, щях да ви кажа. Имам няколко варианта, но няма да ви занимавам сега. Определено, не мога да скрия усмивката си, когато слушам обясненията на популярните религии. Звучат ми неправдоподобно.

Нелепи обяснения

Не за това, че са примитивни и са създадени, когато Земята е била плоска, а защото- прекалено дълго са защитавали тази нелепост. Скрити зад проповядване на добродетели, в продължение на хилядолетия, всъщност са вършели грехове. И понеже една лъжа, повторена сто пъти – става истина, човечеството не може да се оттърси от разбирането, че тези, които мислят различно, са неверници и нямат страх от бога.

Истината е в нас

Според мен, всеки образован и интелигентен човек има страх от неизвестното и респект към непознатото. Всички религии и учения са създадени на един принцип “не прави това на другите, което не искаш да правят на теб”. Това е начин, да се избегне диващината и варварщината.

Актуализация на доброто

Аз лично, вярвам в доброто, по един актуализиран начин, съобразен с времето, в което живеем. Религиите, като всички идеологии – създадени в името на доброто, се променят с персоналната човешка намеса. Те се превръщат в бизнес, в политика, противопоставят хората, служат на нечии интереси.

Един възможен вариант

Не сме дорасли, за да разберем какво представлява животът. Много е възможно, всичко на този свят да се записва някъде, в дълбините на материята, всяко човешко действие, мисъл и намерение. Документира се секунда по секунда,  животът на всяка самоличност. Така, както е записано на молекулярно ниво в една клетка, всичко за развитието на индивида. Как ще изглежда, едно коте например, каква окраска да има, какъв характер. Записан е дори инстинктът на ловец. Без никой да го учи, то знае, как да дебне и убива. Всичко тръгва от една единствена клетка.

Не само материята е едно цяло

Тялото е фиксирано само привидно. Всъщност, си обменяме атомите с околния свят, непрестанно и по този начин сме неразривно свързани с него. По същия начин, нашата душа е част от едно цяло. Само временно сме разделени, за да развиваме нашия софтуер по добре. Да се усъвършенстваме духовно, по-пълноценно.

Злото ни се връща

Да направиш зло, е все едно – палецът и показалецът да стистнат една игла и да убодат малкия пръст. Тях двамата не ги боли, защото са разделени в своите къщички, но истината е, че страда цялото – общото. Те, всъщност нараняват себе си, без да го осъзнават.

Нека да бъдем по-добри с останалите, така ще сме по-добри със себе си.

Posted in *.* | 4 Comments

Кайтсърф – фантазия

 

Софтуер за хора

Намерих страхотен интернет магазин. Там се продава софтуер за хора! Можеш да си закупиш умения за всякакви екстремни спортове. Това лято ще се кефя на кайт, само срещу 125 евро. Записал съм се за 20-ти май, в 9:00. Хората се мъчат с години, губят си времето и пак не могат да карат, а аз се уредих по лесния начин. Взимам наготово, направо майсторско ниво и то на момента. Ще бъда готов още за началото на сезона.

Нано технологии

Успели са да свалят информацията от хора, дето не го мислят кайта. Някакъв институт е създал безвреден разтвор, който се инжектира. С микро-импулси се “желират” нано-пътеки до невроните, в активната при каране на кайт, зона в мозъка. С това, доблиращо  нервната система “опроводяване”, са успели да адресират паметта и да свалят необходимата информация.

Не е толкова просто

Само един концерн има правата, защото са създали програма за адаптация на човешкия мозък към компютъра. Могат да преобразуват и записват биохимичните процеси в двуичен код и обратното.

С програмата “кайт” ставаш най-добрия

Софтуерът е обобщен от десете най-добри кайтисти. Уменията им взаимно се допълват. Не знам колко са им платили, но определено си заслужава.

Хич не е страшно

За да те ъпгрейтват, трябва да те “опроводят” . Става за половин час. Въпросните нано-пътеки са несъизмеримо малки и въобще не пречат на кръвообращението. След манипулацията, с друг разтвор те изчистват. Цялата работа е един час. След това, няма и следа, всичко се изхвърля от организма. Остава ти само високата кайт класа.

В 21 век всичко е възможно

Човекът сам по себе си е една биологична машина, управлявана от мощен компютър – мозъка. Операционата му система е с опция за самоусъвършенстване. Това става непрекъснато и се прави в движение. Различните екземпляри се развиват в различни насоки, защо да не се възползваме от новите технологии?  Защо трябва да хабим време и енергия:)

Щели да предлагат Камю. Непременно ще се възползвам, определено имам проблем с него:)…….

Дали пък да не проговоря китайски?…..

Шега

За да звучи правдоподобно тази хрумка, си измислих технология. Би било страхотно, един ден да си update, download знания, умения,…. професионална квалификация.

През годините много мои хрумвания са се случвали след време……, така че човек никога не знае. 

Рали, напомни на Коко, един ден да си потърси авторските права. Адресация на невроните чрез “опроводаване” реализирано в кръвоносната ситема. Протичането на импулс втвърдява нано-пътечки в проводим разтвор, които в последствие се използва за инфо-сигнали….  🙂

Posted in Fiction | 1 Comment

ИТ метаморфоза

Хъмпи инженер

През 1980 започнах работа, като специалист в Изоткомплект. Предприятието се занимаваше с монтаж и поддръжка на изчислителни системи. Това бяха някогашните компютри. През седемдесете и осемдесете години компютрите бяха огромни.  Поради своята сложност, експлоатацията им изискваше ежедневна профилактика. Периодично се правеха различни настройки. Въпреки тази непрестанна грижа,  често имаше откази, а локализирането и отстраняването бе доста сложно.

Гигантите от миналото

Представете си огромна, добре климатизирана зала. Централният процесор беше колкото два четирикрилни гардероба, сложени един до друг. Същият размер беше и паметта. Пръснати из залата, колкото двукрили гардероби, бяха контролерите, които осъществяваха връзката с перифериите. Дискови и лентови устройства бяха строени в редици, до тях устройства  за въвеждане на данни чрез перфокарти, имаше и огромни печатници. В двойния под лежаха километри дебели кабели, които свързваха отделните устройства. Стотици вентилатори охлаждаха хилядите платки с чипове. Шелфът, бе изпълнен с милиони пера и безброй жични връзки между тях.

Паметта

Едно К памет представляваше огромен панел – два на два метра, изпълнен със стотици платки и хиляди чипове, които адресираха паметта и изпълняваха команди запис/четене. Физически  битове се запаметяваха във феромагнити, които не само се виждаха, но и можеха да се отремонтират. За запаметяване се използваше хистерезиса на материала.

Дисковите устройства

Дисковите устройства бяха по седем и половина мегабайта. Двадесет плочи със специално покритие се въртяха на високи обороти, турбина един киловат създаваше мощен въздушен поток между плочите, където на четири микрона от повърхността летяха магнитни глави. Линеен двигател местеше тези глави, в рамките на дестина сантиметра, със скорост от двеста км/ч и спираше с точност до микрони. Не знам дали можете да си представите, колко сложна и прецизна техника беше това. С годините дисковете стигнаха до 200 мегабайта, когато се обезмисли производството им.

Ефективност

Тази машина харчеше ток, колкото едно село. Златното покритие на контактните повърхности беше около осем килограма. Всяка машина беше обслужвана от по няколко оператори денонощно. Отдел програмисти се грижеха за въвеждането на данните.  От там те отиваха в отдел перфорация, където десетки жени работеха по цял ден на перфориращите машини.

Метаморфозата

Пред очите ми гигантската машина намаляваше размерите си и увеличаваше възможностите и ефективността си. Станах свидетел на тази фантастична метаморфоза. Честотата ставаше все по-голяма, платките все по-многослойни, а чиповете по-интегрирани.

Свиване в пространството

В момента онази грамада трябва да се гледа под микроскоп. Цялата е събрана в един единствен чип и струва два лева. Не е за вярване, но е факт. Инженерите,  работили по оптимизацията и минимизацията сами си затръшнаха врата зад себе си, защото вече, физически няма място за тях. В момента, една шепа хора проектират мощни чипове на лаптопите си, а производството  е напълно роботизирано и няма как да е другояче, поради микро размерите. Една цяла професия отиде в история. Единственото, което ни остава, е да гледаме на света с удовлетворение, че сме били част от този исторически етап. Някои колеги се преквалифицираха към софтуер, други ремонтират перални, трети правят ресторанти, всеки търси своето ново място под слънцето.

Разпространение

В момента  такъв чип има във всеки автомобил, във всеки телевизор, пералня, микровеле… , навсякъде. Той оптимизира процесите и замества сложни механични части. Благодарение на него, имаме съвременното качество на уредите и машините. Съвременният човек, улисан в своите претенциите, забравя да е благодарен за това, че в момента милиарди хора по света живеят много по-добре от шепата царски особи, до преди стотина години. Приемат го за даденост, но да не забравяме, че в човешката история има много поврати.

Работа на хардуерен инженер

Работата ни беше много сложна. Всеки нов модел  носеше с появата си, огромни проблеми и денонощна работа. Отказите на машините бяха много чести. За секунда  се случват милион неща и те трябва да са съгласувани, всеки сигнал трябваше да дойде на уречената среща навреме, с точност до милионна. Когато проблемът беше  траен, е лесно, но често се проявяваше за миг и ако стандартните тестове минават, ставаше сложно. Случвало се е, програма, която е вървяла десет часа и изведнъж, машината заспива.  Възможните причини бяха милиард. Работата беше такава, че не можеш да изоставиш проблема в службата, с края на работното време. Той си тръгва с тебе и не ти дава да спиш цяла нощ. Кроиш планове, правиш стратегии за другия ден, къде да залагаш капани. “Капани”, защото причината често трае милионна част от секундата и не можеш да я видиш трайно. Залагаш тригер на едно от многото възможни места и чакаш нещо да мине и да го обърне. Трудно беше да го локализираш, в този космос от възможности. Всеки случай се решаваше индивидуално и с много творчество. Създавахме си микро програми в двуичен код за конкретен обмен, задавахме  команди в определени регистри. Не можете да си представите, колко сложно нещо е този днешен чип. Като си помисля, че съм се разхождал в него с години…

Светът е променлив

Имах уникална и супер сложна професия, която вече не съществува. Някой ще каже, че сме работили на вятъра, губили сме си времето, енергията и интелекта. Мисля, че не би имало лаптопи и достъпен интернет днес, ако не беше извървян този път, през последните тридесет години. Сега вече е по-лесно, самите чипове се проектират на лаптоп. Темпа на развитие се ускорява. Светът става все по динамичен. Нуждата от хора с добра квалифиция е за кратко. В днешния свят се налага непрекъснато догонване на препускащите изисквания. Образованието не е достатъчно, то е само основа и трябва човек да се развива непрекъснато, за да е необходим.

Интересна ще е съдбата на човечеството в следващите няколко години. В момента милиарди живеят в удобства, за които царете от преди сто години само са мечтали. Дали толкова много царски синове с високи претенции, ще бъдат достатъчно адаптивни към променящия се свят и ще намерят своето място за реализация.

Posted in Computers | 1 Comment