Hampi

Днес имам рожден ден, ставам на 62:)

Денят е подходящ за купон до сутринта с посрещане на изгрева – Джулай морнинг. Да, но вече я карам по-кротко.
След 60 не отбелязвам специално конкретната дата, а празнувам всеки божи ден и му се радвам от сърце.
Тези, които ме познават, знаят че се храня вредно и пия алкохол редовно. Просто не искам да удължавам живота си в онази крайна фаза с бастунчето, но полагам големи усилия да удължавам младостта си.
Спортувам редовно и се друсам здраво…. с адреналин. Обичам екстремните спортове, те ме зареждат емоционално и ме карат да се чувствам млад.
Общо взето живея си като 30-годишен:)
Не, само 10 % от тридесет годишните живеят като мен:)
Непрестанно, всеки ден, всяка минута планувам жадувани преживявания. Организирам си ги и ми се наслаждавам дълбоко и осъзнато.
Умея го по две причини първо, защото съм съумял да обостря чувствителността си към хубавите моменти и второ, защото се поддържам в добра форма.
Изпитвам хиляди желания и нямам търпение да ги реализирам. Да яхна мотора, самолета, сърфа…. много са нещата, които ме правят щастлив…., понякога това е само една красива гледка, която ме поглъща изцяло.
Бих казал, че съм синът на щастието.
Осъзнал съм, че всичко необходимо да бъдем щастливи ни е дала природата единственото, което ни трябва е здраве. Просто трябва да се научим да го ценим и когато го имаме.
На човек не му трябват много пари, за да бъде щастлив, не му трябват излишни придобивки. По-скоро му трябва да се самоусъвършенства, да развива умения, усещания…, а това изисква време.
Времето е много по-ценна инвестиция от материалното, стига да знаеш какво да го правиш. Майсторството е в баланса на разпределяне на усилията.
Трудно се достига до подобно мислене, не можеш да го получиш на готово, просто да научиш или да купиш. Това е състояние на духа, за което трябва да се потрудиш.

Сравнително късно узрях за тази философия, преди това имах доста неща да свърша, да създам и осигуря семейство, да понатрупам опит… и да порасна:)
В младежките си години всеки е безсмъртен и не умее да цени мига. Освен това се пали по много по-висши цели от личното щастие.
Живях достатъчно дълго анализирайки света наоколо и осъзнах, че злото вече е набрало голяма скорост и никой не може да го спре. И главен виновник е….. човешката природа… Его, алчност, завист…… и не на последно място глупост.

Разбирайки, че не мога да променя света… избрах щастието за мое ежедневие:)

И като един млад (30) и щастлив човек започнах да мечтая… за един по-добър и справедлив свят.

На днешния си рожден ден си позволявам да се обърна към политиците в Англия, сега е актуално, гласува се Брекзит.
Не си правя илюзии, че някой ще ме чуе от тази трибуна, но аз да си кажа.
В днешния технологичен свят всяка дума остава следа, па кой знае, някой ден, след мен:)

Англия
На света е имало много велики цивилизации, за които не знаем почти нищо.

Смайващи свидетелства, по чудо оцелели от вандали доказват съществуването им. Дори за днешната техника те са необяснимо сътворени.
Всички тези велики цивилизации са били безмилостно унищожени от варвари. Диви, жестоки, необразовани, алчни…
Светът се върти, историята се повтаря и повтаря..
Преди 2000 години, когато Нерон е завладявал Англия със слонове са му се чудели, защо му е.
Островът е бил обитаван само от диви племена, дори имало е чевекоядци сред тях.
След няколко столетия безуспешни опити да ги цивилизоват римляните са се отказали и са се отеглили. Било безмислено и скъпо да поддържат гарнизони там.

Промяната
Светът се върти, човечеството се развива, едни цивилизации западат, други се въздигат…
В Англия се раждат умове като Томас Мор, Нютон, Шекспир…
Започва чудовищна индустриализация… съпроводена с “Тежки времена”..
Водят се безкрайни битки за преразпределение и се завладяват безбройни територии по целия свят….
Англия се превръща в поредната нова империя и велика цивилизация.
Светът продължава да се върти…, а доброто и злото са все така преплетени..

Политиците правят своите компромиси, избират по-малкото зло или се съюзяват с едно зло, за да победят друго такова.

За сега Чърчил все още е герой?, за Дейвид все още никой не се е изказал. Времето ще отсъди.
Какво кара политиците да взимат техните решения… Разум? Обществен интерес или лична амбиция, алчност, комплекси…

Ясно е, светът се развива пулсиращо с крачки две напред, една назад.
Сега обаче е различно, светът зад нас се срива и зад гърба ни е бездна.
Имаме си ядрени играчки и крачки назад са недопустими.

Животът

Убеден съм, че Животът е нещо много сложено, много по-сложно от колкото изглежда. Нещо което не сме дорасли да си обясним. Твърде малки сме още, има много още да се учим.
Обясненията на религиите са откровенно наивни.
Аз определено съм избрал доброто в този необясним живот и ако моят избор наречем Господ, предпочитам да си имам директна връзка с него.
Не ми трябват йерархични църковни структури от посредници. Доверявам се на моята лична преценка, кое е добро и кое зло.
Сигурен съм, че всеки човек дълбоко в себе си носи тази преценка. Дори и тези, които служат на злото, а те са много. Малко от тях обаче го правят съзнателно. Повечето са дезинформирани или не се замислят много, защото така им е изгодно.
Убеден съм, че тук на земята сме на изпит. Нашите действия и решения ще бъдат оценявани.
Мисля, че всеки от нас си има мисия, която трябва да изпълни, докато е на този свят. Каква е моята не знам.
Може би трябва да споделям идеите си, които ме връхлитат.

Имам въпрос към Дейвид Камеран.

Защо ги питате? Защо рискувате Света ни?
Защо питате глупавите, необразованите, неориентираните, лесно манипулируемите.
Не ги питайте тях, а умните и образовани хора.
Ако ще питате всички, по-добре не задавайте този въпрос.
Глупавите повличат умните със себе си. В крайна сметка всички страдат.
Просто някои се усещат по-късно как е трябвало да постъпят.

Помагайте им. Вие политиците мислете вместо тях.

Решението

Аз съм за непрекъснати референдуми, по всички важни въпроси.

Но да се гласува само по електронен път и да има кратък тест по темата преди всеки вот.

Лесно е, в съвремения високо технологичен свят не е проблем това да се случи.

Така ще се питат за мнението им само интелигентните, образовани, информирани и мислещи хора.

Предварително знам аргументите против, те идват от статуквото.

Системата щяла да бъде пробита от хакери. Нищо подобно сега са големите измами, с бюлетините.

От няколко години дори телефоните имат пръстов идентификатор, а банките оперират с телефонни преводи. Това доказва, че не е кой знае какъв проблем сигурността.
Освен това лесно може да се хванат измамите, всеки ще може да провери как е отчетен гласа му.

Залогът е твърде голям, бъдещето на света.
Струва си да се създаде необходимия софтуер и да се въведат подходящи машини в изборните секции за хората, които нямат хубав телефон или компютър.

Другата атака ще е за дискриминация, пак от статуквото.

Не съм съгласен, никой не е дискриминиран, нали се дава равна възможност и достъп на всеки да гласува. Ако някой не успее на даден вот, да се готви, да попрочете за следващия.

За каква дискриминация говорим, нали се прави пресяване, получаване на допуск до вот.
Право се дава на всеки, но се допускат само по-информираните за съответната тема.
Справянето с компютъра също е част от този тест. Не е редно хора, които живеят в миналия век да решават съдбата на хората от бъдещето, колкото и да са умни и мъдри.

Един щял да гласува за цяло село:)
Как ще стане с пръстов индентификатор или снимка в момента на вота…. то лифта на Боровец не пуска двама души с една карта, та система за гласуване няма да измислят.

След идентификацията се генерират 2-3 еднотипни елементарни въпроса. Имаш 30 секунди за маркиране на верните отговори и съответно ДА или НЕ за вот.
Вместването в тези 30 сек. също е част от теста.

Не знам, дали си давате сметка колко би се променил светът с подобно въведение.

Това ще сложи край на манипулациите и на популизма.
Край на флирта с маргиналите. Политиците са готови на всичко, за да ги изберат.

Ако има подобен образован коректив и регулярно допитване по важните въпроси…
бюрокрацията ще се свие и администрацията ще се оптимизира ….

Да, имам си мечта….

И една още по-голяма…

Това е следващата крачка. Власт без посредници.
Свят без партии и политици. Сега действащия модел отдавна не работи.

Вижте Америка, огромна страна, а не могат да излъчат един приемлив кандидат за президент.
Това е така, защото партиите са йерархични структури и малки групи от несменяеми хора кадруват и номинират кандидатите.

Когато властта се персонализира става ясна мишена. Лесно може да се притисне и корумпира.

Злото пробива именно през политическата класа, през посредниците в управлението. Ако ги премахнем, то губи своите лостове за въздействие.

Малко повече за моята неосъществима (за сега) мечта.

Историята показва, че човечеството се върти в омагьосан кръг.
Обществото е безпомощно да се справи с настоящата система на управление.
Кризите се редуват – културна, морална, финансова, военна…

Познатата ни демокрация не дава решения, нито прави крачка напред, стои на едно място и се върти като торнадо.. изреждат се партии, обещания.., а резултатът е, че истинската промяна става все по-трудна, защото системата натежава и натежава превръща се в истинаска черна дупка. Създава все по-тежка и самовъзпроизвеждаща се бюрократична администрация, която притегля и поглъща всичко… само решенията ускорено се отдалечават.

Светът има спасителен изход, технологиите го създадоха и решението е – Виртуален парламент, с идеална цел…, без ограничение в броя на депутатите и без заплати.
Би трябвало участието в управлението да е достъпно за всеки. Не е нужно да бъдеш посочван или избиран от някого.
Ако искаш да станеш депутат, просто трябва да се запишеш:)
… само дето ще трябва да отговаряш на определени изискванията.

Условията за регистрация – възраст, редовно плащани данъци, чисто съдебно минало, успешен психологически и образователени тестове и… положителен финансов баланс към държавата:) т.е. ако си на издръжка на държавата, независимо дали си бюджетен служител или социален , нямаш право да бъдеш депутат.

Така в управлението и създаването на законите ще участват само реализирани, загрижени, интелигентни, образовани и мислещи хора.
На такъв парламент трябва да се поверят назначенията в държавите – президенти, министри, прокурори, съдии, шефове на митници, комисии и т.н….

Лошо му се пише на Злото в тази фантазия… остава и без зъби.

Защо умните хора в Европейския съюз да не направят крачка в тази посока, като реакция на Брекзит. Ей така, без реална власт, само за проба, експериментално… да се създаде виртуално общество с членове отговарящи на високи критерии… и да видим дали неговите преценки ще съвпадат с тези на политиците:)

Ех, как се размечтах…. на връх рождения си ден:)

П.П. Е, какъв беше този ход на Дейвид Камеран?
Дали това не е някакъв план за разобличаване на Злото? И Англия да се върне пречистена от популисти в Евросъюза?… и това да е пример за подражание за останалите страни?
Или пък битката със Злото в континентална Европа е безвъзвратно загубена и я оставят на вълците?

Скоро ще разберем.

Водачите на евроскептиците се разбягаха пред отговорностите… Негативите лъсват всеки ден… Шотландия и Ирландия искат да си ходят… Изборите май ще отчетат промени в общественото мнение… задава се и нова Маргарет Тачър…, а парламентът още не се е произнесъл по референдума и няма официално действие в посока напускане.

Интересно си е.



Законът е за всички и всеки трябва да го спазва.

Аз лично нямам нарушение от седем – осем години. Но това, че спазвам:) правилата не означава, че ги одобрявам.
Не обичам да говоря за движението по пътищата, най-вече за ограниченията на скоростта. Още повече, когато става дума за мотори. Упорито съм избягвал темата извън кръга на практикуващите. Би звучало шокиращо за широката публика….ако говорим откровено за моторите. Хората не подозират колко различна е тази машина, какви характеристики има, колко трудна и опасна за каране е, колко специфично е управлението и… Не можеш да я сложим под един общ знаменател с колите.

Нашумелият случай с „Лудия Голф“ (момче с психични проблеми, което излиза на лов за мотористи) ме накара да наруша обета си за мълчание. Реших да споделя част от своя опит, като разкажа един конкретен случай отпреди 20-тина години, който промени мисленето и стила ми на каране.
Надявам се, да съм полезен. Ще се радвам, ако някой извади същите поуки, без да преживява подобно нещо.

Приоритети

Ще започна с това, че моето верую е безопасността, независимо как изглежда карането ми отстрани.
Повечето млади мотористи искат да се развиват и гонят високо майсторство в техниката на каране.
Лягат до земята и изцеждат възможностите на завоя до дупка. Достигат до предела… добри са.., но аз не влагам разбиране. Бих ги посъветвал да обърнат внимание на превантивното мислене и да очакват изненадите в завоите.
Техниката е хубаво нещо, но не стига, трябва и мислене.
Шосето не е писта… има насрещно движение, настилките са различни, гумите също…. и няма зони за безопасност, където да се търкаляш ако се наложи.

Както казах моят приоритет е безопасността. Стремежът ми е да карам винаги със съобразена скорост, цифрите нямат значение.
Вярна оценка за ситуацията и предвиждане на развитието и – това е посоката, в която съм се опитвал да се развивам през годините.
Да се радваш на тази уникална машина без да пострадаш изисква много повече от спазване на правилата.
Зад гърба си имам около 2 милиона километра, от които над 300 хиляди на мотор и до сега не съм допуснал да ме катастрофират.
Избегнал съм хиляди катастрофи, това е безкрайна редица от случки, за които няма да разказвам в този пост.
Ще спомена само, че два пъти съм се спасявал от атаки в спряло положение:) Веднъж, дори минах на червено, избрах да се справя с изненадания трафик, пред това да ме размажат. Заблуден от подвеждаща светофарна уредба, водач премина със свирещи спирачки през освободеното от мен място. Дори и спрял, трябва да си концентриран и нащрек, щом си с мотор.
Затова си оставям големи дистанции отпред и възможен изход, когато се налага да спирам, особено последен на светофара.

СЛУЧКАТА … 2 август.. деветдесет и някоя година

До преди тази дата, си хвърчах с мотора щастлив и недосегаем. Имах огромен стаж и нищо на пътя не можеше да ме изненада. Освен, че добре владеех двуколесната машина вече знаех, че не трябва да очакам някой да ме пази, а сам трябва да се грижа за това.

Вече бях осъзнал, че непрекъснато стават катастрофи и винаги единият е невинен…., а ако е с мотор го е згазил здраво.

Приемах за нормално и очаквах всевъзможни засичания, нелогични маневри, минавания на червено, отнемане на предимство…. нормално е…. има толкова много разсеяни, неопитни, пияни и нагли шофьори на пътя.

Приел съм го, нито се ядосвам, нито се дразня… просто си карам и ги очаквам, пък като не се случи, не страдам, че съм намалил или съм се позиционирал по определен начин.
Мисля превантивно и допускам всяко неадекватно действие щом е физически възможно, а когато то се случи просто го отработвам…, имам тази възможност, защото съм си осигурил запас по скорост и по място.

В периода “преди” постигах невероятно високи “съобразени” средни скорости – мечта за формула 1… само Монца ме равнеше:)
Карам без да правя компромис със сигурността, а скоростта колкото дойде….
Да, така бе през деветдесетте… до един 2 август.

Умисъл

Злонамерените действия, за съжаление са непредвидими. Идват изневиделица, когато най-малко ги допускаш.
Обикновено, следя обстановката глобално и мисля вместо другите, ако се появи коза, куче или дупка… това е голяма изненада за някои. Забавянето на реакцията на някой при създаваща се ситуация подсказва колко тя ще е непредсказуема.

Но наистина непредсказуема е рязката маневра без причина.

В практиката си с мотор съм имал няколко умишлени засичания. Тези прояви са много редки, при мен са веднаж на сто хиляди километра.

Случки

Беше началото на деветдесетте, тъкмо се бяха появили борците – първите мутри… аз се прибирах от Щъркела и естествено прескачах колите, като спрели.
Точно преди един остър ляв завой без видимост, черен мерцедес 190, барака наби яки спирачки – без никаква причина… почти спря.. и в момента, в който тръгнах да го заобикалям с газ ме затисна към скалите… успях да се измъкнах благодарение на много по-мощния си мотор…, но реално взех завоя в насрещното без възможност да се прибера ако дойде някой насреща… извадих голям късмет, че нямаше никой.
Огледах пасажерите. В колата бяха пет главанака видимо доволни от чувството си за хумор.

След този случай преосмислих отношението си към мутренските коли…. само месец преди това наказвах Крушата 2-3 пъти с червения му кабриолет на път за морето…
.. веднъж ме бяха заклещвали три Ес-класи до мантинелата в третата лента, бяха ми оставили само няколко квадратни метра…, а се движехме с пределната за Ес-класа скорост – няма да цитирам! Беше мноого нервно, в един момент ми отвориха отпред и аз изхвърчах ….. добре, че карам силен мотор. Кортежът ме затвори, за да ме разгледат отблизо:) Искаха да видят кой бърза повече от тях….. и аз като тях бързах, за да не забравя на къде съм тръгнал:)

Явно до преди “Щъркела” бях попадал само на “готини” мутри:)

Изпитанието на 2 август.

Километри прав, празен път и само един Тир се тътри с 40-50км/ч, някъде отпред. Отдалече съм се преустроил в лявото платно и си карам, като пич, нали гоня висока “съобразена” скорост.
В момент, когато наближавам критично, тирът с рязка маневра се премества пред мен…..
Това упражнение съм го имал преди 40 години с кола, но тогава имаше причина – паркинг в ляво, който тирът видя и реши да паркира… човекът просто не ме беше видял…, а сега, от ляво е мантинела, а пред него нямаше друга кола, затова беше толкова неочаквано.

Скачам на спирачките и започвам интензивно спиране, но чак толкова интензивно, колкото ми трябва при тази скорост не може…. гумите блокират, ту предна, ту задна, отсичат ме, пускам спирачката, пак спирам и пак и пак. Намалявам бързо, оставяйки черни черти по асфалта, но камионът продължава да се приближава със страховита неизбежност.

Не посмях да го задмина от дясно, би трябвало да има причина за тази маневра…. аз ли да я поема, щом той я заобикаля.
Тирът беше бордови и изглеждаше празен, но имаше капаци, които бяха вдигнати, ако ги нямаше щях да скоча отгоре му и да оставя мотора да се разбие отзад.
Накрая дойде моментът и аз избрах да вляза в ада … мушнах се между камиона и мантинелата…. в първия момент моторът легна почти до земята, но успях да го изправя….. ужас, настилката беше пясък и трева….. щом докоснех спирачките, гумите блокираха и моторът започваше да се мята, като бик…. аз продължавах да навлизам в този тесен, прашен, шумен ад…. едва наваксвах на поднасянията с кормилото и на косъм овладявах мотора…., а на сантиметри от мен се въртяха с грохот поредица от огромни, двойни гуми…. в един момент скоростта ни се изравни….

Вече бяхме изминали доста път така и „препятствието“ би трябвало да е отминало… очаквах всеки момент камионът да ме освободи, но вместо това, той продължаваше да ме притиска …. намалявах скоростта и започнах да се измъквам назад…. бях стигнал почти до кабината и ме чакаше дълъг път обратно…. Камионът караше с около 50, а аз бях почти спрял и с тази ниска скорост едва пазех равновесие с тежкия мотор, в това ограничено пространство и по този хлъзгав банкет….. и само на сантиметри от тази ужасна мелница от огромни гуми, гуми, гуми.

Изход

В момента, в който се измъкнах, бяха останал без сили, както физически така психически. И адреналинът не ми помогна, бях размазан…., дори не подпрях мотора, а го пуснах на асфалта, прескочих го и продължих да ходя.
Огледах се и установих, че не е имало никаква причина за тази притискаща маневра…??

Трябваше ми време, за да се възстановя от преживяното. Ходех напред-назад, изследвах черните линии, които бях оставил по асфалта, бе огромно разстояние, а следите в пясъка… при първото влизане минаваха зад мантинелата ….късмет, че не съм срещнал колонка да ме изстреля в мелницата…
Опитвах се да си обясня какво се бе случило.

Това не беше от онези моменти на уплаха, които ти спират дъха, това беше продължителна битка на живот и смърт.
Тези 15 – 20 секунди ми се видяха, като цяла вечност.

Седях в тази пустош и си събирах мислите. Чудех се каква ли е причината за това действие.
Дали шофьорът не е заспал? Едва ли, ако беше така щеше да се премести плавно по платното, а не така рязко и премерено да ме засеча…. Дали не си е изпуснал запалената цигара, щеше веднага след маневрата да погледне в огледалото и да ме освободи.. , а той продължаваше да ме притиска и притиска.

Защо му е да ме убива без причина? Та той не ме познава.
Със сигурност му е било нещо криво, пък и кои караха мотори в тази години.., може да ме е взел за някой… знам ли …
Знам, че има лоши хора, зависливи… ама чак пък толкова….

Сигурно не е добре, човекът. Да, определено е някой ненормален, да посегне на живот… до този извод стигнах.
А и мястото бе идеално за покушение… нито един свидетел в тази пустош … през онези години имаше периоди без никакъв трафик… и бензинът беше кът.

Нов стил на каране.

На втори август, морето взимало жертви…, а аз, екстремният сърфист щях да загина на пътя…, е поне си извадих поуки.

Не бих могъл да се откажа от моторите, не бих могъл да живея без тези усещания, които карането на мотор ми дава.
Реших да променя стила си на каране, но да продължа. Въпреки рисковете, продължавам да карам и до днес.
Но от този 2 август нататък, приех нов стил на каране.

Към дългия списък от очаквани изненади от разсеяни и неопитни водачи включих и умишлени действия.
Покрай никого вече не минавам на доверие, всеки вкарвам в спирачния си път и след това го издухвам.
Изобщо не влизам в обсега му. Първо имам възможност да се измъкна назад, а после изчезвам напред.
Може никога повече да не ми се случи подобно покушение, но аз вече така си карам.
Малко е изнервящо за толерантните и мото-феновете, които очакват да профучиш край тях, но това е положението, сигурността над всичко.
Изобщо не чакам някой да ме пази, а използвам динамиката на мотора, за да бъда недосегаем. Затова и карам от най-мощните мотори.

Съвсем закономерно след този 2 август високите “съобразени” скорости паднаха драстично. Сложих край на рекордите.

За съжаление този безопасен стил на каране е в противоречие със правилника за движение по пътищата. Случва се при тези ускорения за кратно, “значително” да превиша максимално разрешената скорост.
Е, когато се налага да избираш дали да пострадаш или да бъдеш глобен…. 🙂

Карам по този начин от много години и установих, че съм забравил правилата:) Не съм ги забравил, но ми трябва време да измисля кой има предимство…. по-лесно ми е ако някой ама много иска да мине, да го пусна:) Ако иска да направи обратен завой, без мигач, на забранено… Моля… затова ако има човек в спряла кола или се движи съмнително бавно.. много внимавам, вкарвам го в спирачния си път и гледам гумите…

Фантазии

И тъй и тъй съм започнал да се изказвам по тема табу….. Ще си кажа и мнението за ограниченията на скоростта.

Според мен хората карат, като луди в рамките на позволеното!

Всеки ден по тихата ни, тясна уличка минават младежи с 30км/ч!! За мен това е безумна скорост, но е разрешена.
Аз лично по такива улици карам с 5-10 км/ч и през повечето време с крак върху спирачката.

“Прилежни” шофьори вдигат 70 – 80 км/ч със скапани коли, без гуми, по пътища с дупки!!
Пак те се хранят, пишат СМС-и, блеят докато се движат с разрешената скорост от 140 км/ч по магистралата…
Е, как няма да не сме на това дередже. Всеки ден даваме жертви, като при война.

Всяка скорост е опасна и с 10 км/ч може да стане голяма беля… ако се подложиш на Тир:)
Скоростта е наистина опасна, но само в комбинация с липса на умение, опит, концентрация….
Тя е само компонента от проблема.

Вторачвайки се само в скоростта създаваме условия за рекет и тормоз.

Законът не трябва да бъде само тояга, трябва да има и морков.
Затова предлагам да има не само наказания, но и стимули:)

СЪОБРАЗЕНА СКОРОСТ, това е разковничето.

Знакът – 60, той си е там…, там е и в дъжд и в пек, там е и ден и нощ, там е в мъгла и в сняг…. там е и за Мерцедесът -последен модел, там е и за Търбантът едвам. Там е за млад и за стар, там е за професора и за неграмотния, за пияния и за трезвия, за 20-годишния опит и за начинаещия….. възможностите са различни… съобразената, безопасна скорост за един е от 20, за друг е 100…..,
а малко по-надолу е катаджията.

Имам предложение за оптимизация.

Нека да се води битка с несъобразената, а не с превишената скорост. Тя се доказва лесно – участие в ПТП.
Нека да се отчитат участията в инциденти.
Нека има единен регистър.
Нека гражданската отговорност да бъде с цена от 10 до 1000 лева.
Нека стикерът да е с различен цвят. Зелен – чист, Жълт – допуснал и Червен – предизвикал ПТП.
Нека новите водачи да са с червен стикер – две години и с жълт още пет.
Нека камерите на КАТ да се включват само от жълт и червен стикер.
Нека катаджиите да наблюдават, да спират и проверяват приоритетно!
Нека да има строги санкции.
Нека да има лишаване от правоуправление след причиняване на ПТП.
Нека да има и лишаване завинаги и затвор на рецедивистите и убийците….., но

Нека да ни оставят намира:)

Аз лично съм си наложил наказанието предварително.
Още, когато се захващах с моторите реших, ако падна, самокатастрофирам или допусна някой да ме удари –
се самонаказвам с лишаване.
Отказвам се от мотора, явно не ставам за тази работа.

П.П.

Позволявам си да се обърна към младежите. Възхищавам се на майсторството им, но се притеснявам за тях.

Когато изцеждаш завоя, когато караш на предела, спирачният път е много по-дълъг от разстоянието до изненадата, която може да изникне…, а това е промяна в сцелпението, неравности, свличания, пропадания и всевъзможни пепядствия….
Може да се случват рядко, но ги има.

Един случай от миналата година

На ляв завой, подбалканското някъде след Саранци… карам си нормално за мен със запас и естествено съм на осовата линия. Завоят е с променлив радиус за мен се отваря, а за насрещното се затваря.
По средата на завоя срещу мен изскача камионче, тип хладилник около – 3 тона. През предното стъкло виждам уплашен млад шофьор с очи като палачинки, навил кормилото докрай и вече е по средата на платното, а тепърва завоя се изостря.
За мен бе много по лесно да му мина обратно, от ляво, но риска за челен удър със следващия ме спря. С бърза маневра за промяна на траекторията и яка спирачка, докато моторът е по-изправен успях да убия значително скоростта и да се изместя до мантинелата. В този момент камиончето поднесе и тръгна с вратите напред. Внимателно следях движението му и се мушнах през половин метър пространство, което ми остави. Ако ме застрашаваше сблъсък – нямах проблем да оставя мотора и да прескоча мантинелата, вече се движех с 20-тина км.
Ако караш на макс, без запас няма как да отработиш подобна ситуация.
Тези случаи са много редки, кога ли камион ще поднесе срещу теб…., но се случват… резултатът би бил един – той е виновен и гад, а ти… ти влизаш в статистиката.

Вчера, на Никулден, по време на традиционния обяд разказах пред близките си една случка.
Всъщност тя е повод да почитам Св. Никола толкова силно.

Мисля, че съм длъжник на закрилникът за моряци, рибари…. и сърфисти.

Малко хора знаят подробности около този случай. Дълги години избягвах темата най-вече пред семейството си.

Когато научи за това мое премеждие, съпругата ми Ели настоя да го споделя в блога си.
Случката наистина е поучителна и би могла да предотврати нечие нещастие.

Имало едно друго време

Преди много години сърфовете бяха като кораби и предимно самоделки. Дъските, бяха около четири метра с вместимост триста – четиристотин литра и всичките си имаха швертове. Гиковете бяха по три метра, а платната – геометричен триъгълник…..

Успях да трансформирам няколко сърфа собствено производство в един оригинален “Марлин” 200 литра. Олраунд с клап-шверт, беше хит за времето си.

Вече бях станал доста добър и исках да карам само в бури, но те са рядкост за нашето море.
С този нов сърф не можех да стоя на брега. Току-що се бях пребазирал от Арапя на Градина и реших проучвам акваторията наоколо.
Станах самотен мореплавател:) обикалях заливите наоколо.
Чаках малко по-силно време, за да правя по-дълги преходи.
В крайна сметка съм обиколил крайбрежието от Варвара до нос Емине със сърф.

Първото ми минаване над Маслен нос

Една вечер излезе силен северо-източен вятър и духа през цялата нощ. На сутринта реших да се кефя на пълния курс и тръгнах на юг.

Преминах между острова и Стария град на Созопол, вълните бяха огромни. Над Харманите яхнах една вълна и я яздих на бакщак крещейки от кеф. Заради този кеф за малко да се ботурясам в скалите на “Германката” – Боджака.

Измъкнах се на косъм и това ме отрезви.

Започнах да катеря отдалече, за безопасно преодоляване на Маслен нос. От север той изглеждаше, просто като един ръб.
Покрай Дюни минах на километри навътре в морето и продължавах да катеря, движейки се на юг.

Северната страна на Маслен нос изглеждаше респектираща в този ден, от далеч се белееше страховития прибой. Огромните вълни се разбиваха върху скалите, чак до устието на Ропотамо.

Направих поворот и влязох още по-навътре. В един момент имах запас около шест-седем километра и реших, че са ми достатъчни, за да прескоча безопасно заветния нос.

Напредвах и оглеждах от далече какво ме чака. Оказа се, че зад първия ръб навлизам в един безкраен врящ котел.
Отпред и отдясно се разкриха цяла поредица от бушуващи малки скални заливи, а далеч напред ме чакаше зловещ десерт. Най-южно носът стърчеше навътре в морето.

Имах голям запас като разстояние до брега, но вече не бях сигурен, че ще ми стигне. Работата беше на кантар и реших да не рискувам с повороти, в тази пералня.
Едно падане и закъсване можеше значително да влоши нещата.
Напредвах бавно, защото се опитвах да катеря. Борех се за всеки метър височина, не трябваше да падам по вятъра в никакъв случай.

Този предстоящ най-южен ръб се оказа истинският Маслен нос, всичко до тук е било прелюдия. Прибоят се случваше пред него навътре в морето. Имаше плитчина по дължината му.

Бях се концентрирал на макс, стисках зъби и приближавах мига на развръзката. Очертаваше се да мина само на стотина метра над прибоя.
Тъкмо започвах да се успокоявам, че и този път ще ми се размине, когато забелязах, че навътре в морето се надига една огромна вълна. Като истинска планина, стърчеше необичайно над останалите.

Макар, че я видях от километър, нищо не можех да направя, щяхме да се срещнем на най-неподходящото място, точно пред носа. Ако се опитах да я изпреваря, да ускоря пускайки по вятъра, щях да се набутам точно в прибоя на “стандартните” вълни.

Тръгнах максимално остро срещу вятъра, почти спрях, за да направя неизбежната ни среща, колкото се може по-навътре.

Приближаваше се зловещо бавно и с всеки метър ставаше все по-стръмна и по-висока. Накрая се изправи пред мен, като стена. Почувствах се като пред входа на двуетажна сграда.

По някакво чудо, почти вертикално Марлинът се качи до върха на вълната точно в мига, в който тя се пречупваше.
В един момент се оказах над тунела на разбиващата се вълна.
Беше изтеглила водата пред себе си и скала от озъбеното дъно се показа над повърхността.
Гледах я ужасен на около седем – осем метра отдолу.
Изтръпнах, не знаех как ще свърши всичко това.

Последва здраво пропадане и мощно разклащане…… и всичко побеля. Чудя се как успях да се задържа и не паднах в тази преизподня.

Останах да стърча сред пяната, със спряло сърце.

Вече не бе нужно да бързам, имах време да се даврандисам. Държах посоката и бавно се измъквах. Следващите няколко вълни бяха от стандартния размер, само ме повдигаха и спускаха, а се разбиваха на стотина метра след мен.

Бях преминал критичната точка и пред мен в дясно имаше вариант за акостиране, северния плаж на Приморско.
Скоро видях и Перла, но пропуснах тази възможност да стъпя на твърдо, чакаха ме на Атлиман.

Пуснах по вятъра, яхнах следващата вълна и с нея подминах Приморско. Кефех се, но вече не се забавлявах по същия начин, чувствах различно.

Подобни изпитания ни променят завинаги.

Вижте как изглежда Маслен нос, обиколка от въздуха

Плажовете бяха пълни с хора въпреки черния флаг. Бяха толкова близо, забавляваха се, ядяха си сладоледа,
а само преди няколко минути се чувствах толкова сам, все едно – бях на друга планета ….

При практикуване на екстремен спорт, независимо дали сам или в група, човек трябва да разчита единствено на себе си. Всички негови преценки, решения и действия трябва да са такива.

Не е за вярване от каква ситуация се измъкнах. Ако тази вълна ме беше захлупила върху скалите щях да имам маса тежки травми, а най-близкия плаж – Перла е на километри плуване сред страховити вълни.
Нищожен шанс за оцеляване.

Как да не почитам св. Никола?

Празнувам на Никулден, повече от всеки Николай 🙂

След години, трябваше да стана пилот и да се вдигна на две хиляди метра, за да ми се изясни картинката. Ръбът, за който говоря е най-долу, в дясно на снимката. Идвайки от север, след Боджака, минавам далеч навътре покрай Дюни и Аркутино и виждам насреща, само първия ръб на Маслен нос.

Едва по-късно разбираш какво те чака в бурята, Пътешественико 🙂

Човек без опит не подозира в какво се забърква в ежедневието си.

Трябва му интуиция, поглед отдалече, отстрани, от високо.., от висините на опита … така е в живота, не само на сърфиста 🙂

А опитът трябва да се споделя, за да знаят тези които се интересуват.

ПП

Няколко пъти съм минавал край Маслен нос. Веднъж, дори само на пет метра от скалите :). Бяхме с Люси.

Години след описания случай, двамата отскочихме до Арапя, при силен западен вятър.

Между двата пика на Маслен нос, повърхността беше като огледало. Мравките пиеха вода. Ефект от посоката на вятъра.

Но щом подминахме южния ръб, този път безобиден и се отдалечихме от сушата, на пет – шест километра навътре, ти да видиш вълни, но вече бяха от брега.

В този случай няма опасност от размазване в прибой, но ако ти се счупи нещо по такелажа, си уан-уей пътник. Пътуваш за Одеса:)

Там някъде загубих последният часовник, който носех. Страхотно Касийо, сигурно още показва на рибите часа, дата, дълбочина и посоките на света… 🙂

Маслен нос си взе такса преминаване или курбан 🙂

Вече не нося часовници, не защото Маслен нос може да разбере:) – не обичам бижута … телефонът ми показва точното време сега 🙂

Днес, на 26.01 е рожденият ден на дъщеря ми, Ралица.

Обичайно станах рано и с чаша дълго кафе сядам пред компютъра. Обичам спокойствието на ранното утро. Новини, Фейсбук, служебни мейли,… и  доста рядко – писане.

Днес е особен ден за мен и реших да разкажа една драматична история, която си спестих в предната публикация “Силистар”.

Имах приятел, който загубих твърде рано, Владо Дражев. Бяхме съотборници и станахме близки, защото много неща ни се случваха за първи път в живота едновременно.

………..

Трябваше да се явим в казармата на 15 септември, в 10 часа, остригани.

Срещнахме се, пред фризьорския салон на хотел Хемус и теглихме чоп, кой да седне пръв на стола.  Беше шокиращо, как машинката пое по средата на главата му. След по-малко от минута и аз седнах на неговото място. Процедурата беше къса.

Бяхме истински карикатури със снежно бели темета и черни от морски загар лица. Запътихме към входа на казармата, поделение 70300.  Спортната школа на ЦСКА се намираше съвсем наблизо, където е хотел Хилтън сега. Не искахме никой да ни види и се оглеждахме за познати. Крачехме унило и изминавахме последните си крачки свобода.

Свобода+

Само на десет метра от входа се роди щура идея, да не се крием, а да се покажем на всички. Нямаше по-подходящо място от свободната пързалка на стадион Дружба, в 12 часа.

Определено идеята беше глупава, защото от спортната школа откомандироваха само наказателно. Най-често в Звездец – бойно поделение на турската граница.

На Дружба всички ни познаваха и много ни се зарадваха. Беше весело, имаше хубава музика и обичайните закачки. Гонехме се лудо из тълпата, пръскахме хубавите момичета с майсторски „лули“, теглехме ги зад нас и ги ускорявахме по завоите…

На голяма част от момчета там им предстоеше същото. Всяка есен хиляди младежи тръпнеха в очакване на призовки. Изпращаха ги на далеч, минимум на 150 километра. Ние бяхме отвоювали казарма в София с много тренировки и състезания, а сега си играехме с късмета на 21.

В момента, в който музиката спря усмивките ни застинаха.

Казарма

Явихме се в 14 часа, караулният ни пусна да влезем без проблем. Вървяхме сред безлюден парк по широка, асфалтова алея.  Беше безупречно чисто,  нямаше прашинка, бордюрите бяха боядисани в черно и бяло,  нито едно листенце върху тревата. Стерилно, като в операционна.

Много скоро разбрахме, как става това.

Зад  дългата жълта сградата се ширна огромен плац. Имаше голяма суматоха, стотици униформени сновяха насам-натам. Всички изглеждаха много едри и снажни, облечени в кафяв, груб шаяк.

Не знаехме къде да отидем, стояхме в средата и се оглеждахме уплашени. Забелязвахме се отдалеч, всички носеха кепета, а ние бяхме единствените  цивилни и със сияещи бели глави. Озъртахме се, като истински зайци, при това нарушители.

-Еееей Кирливци, бегом тука, беее.

Сърцата ни паднаха в петите и хукнахме към един огромен гръмогласен войник. Изглеждаше страшен и много яростен – определено беше стар боец.

-Кир, това да не ви е цивилизацията, бееее?

-Защо закъснявате бееее, смрадливцивциии?

-На  земята… Легнии….  Веднагааа.

-Хиляда лицеви опори…. Правииии.

Той крещеше, а ние изпълнявахме, като пружини. Лицевите ни дойдоха в повече.

-Защо спирате беее, нещастнициии?

-Станииии. Миирно.  Надяяяс-но – насочи ни към  близката постройка.

-Бегооом-марш.

След пет метра спряхме в стената.

-Защо не изпълняватееее. Това е заповед беее, смрадливци. Ще ви скапя от службааа.

Той крещеше, а ние с Владо треперехме, още не знаехме, че старите са със зелени летни униформи.

Виковете му бяха чути от един старшина, който се приближи. Сега пък той започна да ни крещи. Оказа се старшината на ротата. Заповяда ни да го последваме. Заведе ни до склад, огледа ни и хвърли на всеки по един вързоп дрехи, шинел и чифт нови, корави обувки.

-Ако нещо изчезне – дисцип.

Първото юркане се оказа шега от друг новобранец. Старите бяха евакуирани на Панчарево, за да не ни тормозят от първия ден.

Основание за гонката му даваха няколкото часа служба в повече. По-късно с Милан станахме приятели. Беше боксьор, след казармата стана тежка на Левски.

Влизал съм с него на ринга, с уговорка да не ме удря, само аз него. Така и не успях да го докосна. Спазваше обещанието, но погледът му ми стигаше … и често ме плашеше с някое рязко движение.

………….

Катастрофата

Бяхме младото ядро на ЦСКА в отбора по алпийски ски. Неразделната четворка- Ваньо, Косьо, Владо и аз… купони, лагери, казарма….. с Владо бяхме новобранци, но пак бяхме едно.

Първи февруари

След купа Вела Пеева летяхме с бяла Жигула от Юндола към Велинград. Беше първи февруари, седемдесет и четвърта. Ваньо караше, Косьо до него, а ние с Владо, новобранците отзад.

„На тази права Жигулата ще вдигне 140“…., наострих уши, а Косьо  „От този завой, няма излизане“…  Всички се вкопчихме в седалките … Косьо сбърка…  въобще не можахме да влезем в завоя.

С тази скорост и с навит до край волан, продължихме направо, пътят зави на без нас. Минахме през стена от храсти и ни се отвори прекрасна гледка над долината.

Във въздуха колата продължи да изпълнява „хеликоптер“- до 180 градуса. Летяхме стабилно и се приземихме прецизно – задните седалки станаха предни.

Приземяването бе твърдо и правехме просека в храсталак по стръмен склон. Извадихме късмет, че не уцелихме някое по-дебело дърво и постепенно скоростта намаляваше.

Бяхме млади и добре тренирани спортисти, държахме се здраво, наведени напред и очаквахме удaра.

Беше страхотен…..  размаза ни по седалките. Тази пред мен се счупи и ме затисна.  Ако не бях със скиорски обувки щях да бъда с размазани крака.

Колата вече нямаше багажник и скалите бяха само на 20 сантиметра зад гърба ми. Стоеше вертикално изправена на една скала. Беше с подпряна предна гума на висока подпорна стена, над дълбоко дере.

Лежахме с краката нагоре и чувахме страни звуци. Някой каза ” Горим, резервоарът ще гръмне”… и настана суматоха.

Моята врата беше едва открехната, едно дърво я ограничаваше. Измъкнах се с мъка до кръста. Половината ми тяло навън, а краката ми бяха заклещени вътре.

Усетих, че колата силно се разклаща и това ми даде нечовешки сили.

Изкъртих всичко, което ми пречеше, включително щрамери от обувките и се измъкнах.

Всички бяхме навън, само Владо остана вътре и се блъскаше, като врабче в клетка. Успокоихме го, че нищо не гори и той внимателно се покатери и излезе през предната врата.

Радостта беше голяма. Смеехме се и коментирахме усещанията си. Разказвахме си, кой как се е измъкнал и ставаше все по-смешно. Косьо от бързане щял да скочи в  пропастта… Вече се търкаляхме от смях по земята….

Запалих цигара….. и с изненада забелязах, как огънчето на върхът и силно трепери…

Участвахме в страховита катастрофа, а никой от нас нямаше драскотина. Невероятен късмет – полет, приземяване без търкаляне, без среща с дебело дърво… и спиране на ръба на нова пропаст.

Представителният отбор на ЦСКА, алпийци и бегачи, за СКДА. Спартакиада на дружеските армии, която се проведе в Пампорово през февруари 1974г.

За съжаление всички клекнали на втория ред вече не са между живите. Ресми Ресмиев – от ляво, Иван Енчев, Владо Дражев  и Петър Ангелов – Хитре’ (истинският Хитре’).

Легнал най-отпред е Косьо Стайков, жив и здрав e и в перфектна форма. Аз съм прав, третият от дясно.

Снимката е направена скоро след свирепата катастрофа, но всички сме в прекрасно настроение.

Аз държа лявата си ръка поради тежка травма в рамото.  Предния ден паднах на тренировката по спускане и в момента ръка ми виси безжизнено. Обездвижена не ме болеше, но не можех да я контролирам. Въпреки това, усмивките никога не слизаха от лицата ни, все едно нищо лошо не се случва…. Младост…

Курбан

Както казах Рали е родена на двадесет и шести януари. Изписването и от родилното, на първи февруари  75-та беше голям празник.

Събрахме се цялата рода и предстоеше първото ритуално къпане на бебето.

За всеобща изненада, аз тръгнах да излизам.

“На този ден ли? “…. „имено на този ден“. Тръгнах без да се колебая.

Отидох на курбана, който организирахме по повод катастрофата. Изпих една ракия и веднага се прибрах при семейството си…., но изтървах първото къпане. Владо не се появи, имаше среща с ново гадже, което все още не искаше да ни показва.

Три години по-късно

Предстоеше най-престижното спускане в България –  за купата на в. “Отечествен фронт”, в Боровец. Щях да пътувам с Владо  и да се возя в новата му черна Волга, но дните съвпадаха с рождения ден на Раличка и така останах в София още един ден.

Лоши новини

На 26-ти след обяд ми се обадиха, Владо беше катастрофирал тежко. Челен удар с ТИР. Ниското, ранно слънце го беше заслепило точно преди Боровец .

Лекарите от болницата в Самоков го бяха отписали. Бе настъпила мозъчна смърт, но близките му приятели се надявахме и продължавахме да се борим. Нямаха апарат за командно дишане и го обдишвахме ръчно, с кръгла, гумена помпа. Редувахме се докато ни изгонят под предтекст – втора операция, след която обявиха смъртта му.

Този близък контакт беше много тежък за всеки от нас. Владо лежеше гол, с отворени, невиждащи очи. Беше в разцвета на силите си. Имаше тяло на атлет, изваяно като гръцка статуя.  Нямаше никакви видими травми, нито драскотина, само една превръзка на челото.

Не можех да повярвам, че това се случва.

Първи февруари си взе своето.

На този ден  погребахме Владо на Ридо, край Самоков. Бяхме разстроени и в момента не направихме връзка със злокобната дата. На първи февруари дадохме голям Курбан.

Странно нещо е животът, низ от случайности наречен съдба. Понякога тези случайни събития са знаци, предупреждават ни, но трябва да ги разгадаем и осмислим.

Владо загина много млад, но в никакъв случай не е напразно. Неговата гибел ни отрезви. До този момент приемахме всичко като детска игра. Всички без изключение бяхме много диви на пътя, продължавахме да караме като бесни и след катастрофата през 74-та.

Не оценихме жеста, който съдбата ни направи първия път. Решихме, че така ще ни се разминава и за напред.

Ако не беше тази трагедия с Владо, някой друг от нас със сигурност щеше да изтегли късата клечка напред във времето.

Хората не умеем да си прави изводи, докато не платим висока цена. Характерно е най-вече за младежките години.

Владо даде своя живот, за да запази нашия.

А моят ангел пазител е първородната ми дъщеря Ралица.

Тя ни изненада с ранната си поява, но явно е имала причина да избере точния момент.

Честит Рожден Ден, Рали!

Бъди здрава и продължавай да бдиш над близките си.

Обичаме те.

п.п.

Винаги съм бил луда глава, от палавото до безрасъдство хлапе, през дивя тинейджър зад волана, до екстремните спортове ….

Имам чувството, че през цялото време някой ме пазеше. Някой бдеше над мен, за да не пострадам, докато преливах кошницата на късмета в кошницата на опита.

През тези юнашки години натрупах безброй “щастливи” моменти. Събирах късметлийски дни, от които да си вадя поука. Дни, на чиято бройка изтървах края. Дни, които  може би изцяло покриват годишния календар……

Затова, всеки божи ден, стане ли шест часа, за по-сигурно сядам и си правя Курбан:) Не мога да допусна пропуск на някоя щастлива дата.

Късметът трябва да се уважава, за да продължава:)

През август, миналото лято имаше прогноза за 2-3 дни силен вятър, по крайбрежието. Реагирах по естествения за всеки сърфист начин. Зарязах всичко, запалих мотора и веднага заминах. Всички, които ме познават знаят, че съм голям фен на моторите, повече от 25 години. Това е любимата ми подправка към всички екстремни спортове, които практикувам. Да летиш на една педя от земята е страхотна настройка, преди да скочиш във вълните или да се издигнеш във висините.

С обострени сетива, възприятията са несравнимо по-ярки. Седемте Рилски езера изглеждат различно от птичи поглед, ако преди това си лягал до асфалта през Бункера, Бистрица и Гуцал, до летището на Долна баня. Както и морето е по-синьо от високо, ако си се изстрелвал преди това между завоите край Ропотамо, до летището в Приморско.

Прогнозата беше един чудесен повод, да покарам мотор. При по-дългите преходи се срастваш с него и имаш усещането е, че така си се родил, с две гуми и 200 конски сили.

Като истински ветеран в екстремните спортове, вече не се задълбочавам в съвършенството на една дисциплина. Просто работя върху запазаване на нивото, което имам. Не уча нови и нови джайбове, а как да увеличавам насладата от наученото.

Вече избягвам натоварващо ме еднообразие. Знам как по-лесно да постигам желаното опиянение, с коктейли от любими занимания. От доста години практикувам тази форма – микс екстремен спорт. Така постигам невроятни емоционални висоти.

Комбинацията, с правилна последователност и прецизна дозировка на различни усещания, това е разковничето за удовлетвореност при нас, ветераните.

Първо вкарвам мозъка си в режим на работа с огромен интензитет, в тежък трафик. При карането на мотор концентрацията е огромна, защото нямаш право на нито една грешка. След това се хвърлям в безотговорната пяна на безопасната водна сихия и тогава се кефя истински.

Обостряне на сетивата.

Първо подготвям организма си, като усилвам настройките му с коефициент Х 10 и едва тогава му разрешаваш да оценява всяка наслада.

Картините и усещанията се отразяват чрез сетивата в мозака ни. Представата, за това какво се случва, зависи от въображението и фантазията на всеки един от нас.

Тя се изгражда и обработва индивидуално, като с фотошоп. Някои подобряват образa, като работят със светлината и контраста. Други успяват да подчертаят някои елементи, като  подсилват цветовете.

Но има виртуози, които изцяло преобразяват личното си преживяване до неузнаваемост и създават истински шедьоври.

Различните хора имат различни възприятия.

Емоционалните моменти са въздигане, изкачване нагоре по възвишение, сред монотонното ни ежедневие. Някои го  превръщат в изкачване на Мусала, други покоряват Еверест, трети се изстрелват в космоса.

Но има и опустошени души, на които съдбата изпраща възвишение, а те преминават през него, като през спящ полицай. Те си имат своята тръпчица и са щастливи, защото не подозират колко много пропускат в живота.

Какво удоволствие ще изпиташ от дадено преживяване, е въпрос на индивидуалност и зависи от психологията, въображението и интелекта на човека.

Хората, които умеят истински да се радват на живота, старателно се подготвят и настройват за своите предстоящи емоции. Те успяват да вземат максимума от мига.

Много хора живеят в заблуда, че щастието е свързано с материалното, с парите. Не е така, защото бързо се свиква с новите придобивки и започва старото еднообразие.

Щастието е изкуството да живееш. Да оценяваш и да се наслаждаваш на моментите. Умението да ги удължаваш и задълбочаваш. Да успяваш да ги превръщаш в безкрайна вселена.

Парите са важни, но не са достатъчни и съвсем не трябват толкова много.

Mоята философия е в удоволствието да си истински жив, да навлизаш в нови и нови територии, да се развиваш и самоусъвършенстваш. Понякога дори да настъпваш дявола по опашката, но да си подготвен за това.

Ден Първи

По пътя към морето, на магистралата засякох един младеж. Возеше гаджето си на Сузуки 1000. Покарахме заедно, определено беше добър. Приятно е в двойка с опитен карач. Спряхме да си поговорим на Лукойл в Ихтиман и да уточним правилата.

Беше забелязал, че моторът ми сее в завоите. Обясних му, че съм претоварил куфарите и съм нарушил баланса, затова карам по-кротко. На последното той се засмя. Продължихме заедно до Пловдив, където се разделихме. Те отиваха на събор в Асеновград.

Прогнозата за вятъра беше 15 м/с, но когато пристигнах, още не се беше раздухало достатъчно. С моите килограми и позавяхналата ми техника, 10м/с не са достатъчни за малка дъска, затова покарахме тандема със Сами. Двойният сърф е страхотна играчка за подобни ветрове.

По-голямата и стабилна дъска позволява използването на по-големи платна, а общата им площ го прави по-бърз от нормалните сърфове. Ако усили над 15м/с, дъската започва да тежи и нещата се променят, тогава малките  дъски имат предимство.

Въпросния ден, купонът беше пълен. Вече беше вдигнало голяма вълна и дори, успявахме да скачаме с огромния сърф. Кефехме се из залива на Градина, като оставяхме килватер по 200-300 метра, зад нас. Прекосявахме от Червенка до Златната рибка и обратно, за нула време.

След час-два каране, се разделихме доволни и наточени за по-силен вятър на другия ден.

Ден Първи вървеше много добре. Бях правил доста от любимите си неща, но още малко не му достигаше, за да бъде съвършен. Цял ден бях трупал емоции. В организма ми имаше букет от хормони – специална селекция. Не можех да го оставя да повехне или просто да го удавя в узо. Такова усещане трябва да се споделя с вселената, което го усилва още повече.

Затова препуснах с ендурото, из затънтените горски пътеки на Странджа. Отзовах се на върха над залива, върху бялата скала, любувайки се на прекрасната гледка.

Вече бях изпълнил плана за деня и бях готов за плавно приземяване, с вкусна вечеря в приятна компания. Насладата беше пълна и спомена за този ден, ще запазя в моята специална колекция.

Ден Втори – Черно море отново ни разочарова.

Прогнозата се случи, но само като продължителност, не и като сила. През нощта остана постоянен северо-източен вятър, който вдигна голяма вълна. Обичайният нощен бриз от сушата, който изглажда морето, тази нощ не се появи. Вълните станаха доста големи. За съжаление, вятърът вместо да се усили, спадна до 8м/с. По-големите вълни изискват по-силен вятър. Определено не ставаше за каране на сърф.

Получи се вечното противоречие в мненията. За плажуващи това си беше истински ураган, за сърфистите – пълно безветрие.

За дни като този имам решение. Използвам генератора на урагани. Произвежда вятър на мига. Колкото си поръчаш, толкова. Горната му граница е 85 мерта в секунда. Това е любимото Кавазаки ZZR 1200.

Обадих се на приятеля си Калин Вельов, който през лятото живее в каравана, на брега на морето. Предложих му разходка с моторите, по крайбрежието и той въобще не се поколеба. Тръгнахме след половин час, към Резово.

Наскоро, заедно с него и общия ни добър приятел Асен  Мавров бяхме на мото-трип в Турция. Направихме чудесен преход по турското крайбрежие и стигнахме до българската граница. Изкъпахме се на прекрасния плаж срещу Резово.

Сега бяхме решили да направим обратния маршрут. Този път, взех и дъщеря си Татяна с нас. Тя работи от морето през лятото, така е в ерата на интернет. На вечерята поех ангажимент, ако не карам сърф, да я повозя с мотора, което и е любимо.

Разкошен ден за целта, не беше горещо, нямаше трафик, прекрасни гледки към бошуващото море. Карахме бавно край брега, с глави нале-во.

Изпълнявахме свободна програма. Когато стигнахме в Резово, се обадихме на наши приятели. Течо и Венета ни поканиха на обяд. Всичко беше много вкусно и домашно произведено. Стана истински купон, доста се посмяхме с  историите на колоритния ни домакин. Разходихме се до турското знаме и пихме кафе в новия бар на плажа. Там имаше необичайно много и все готини хора. Не се чудя, защо Течката кара джет, по шест часа на ден.

Ден Втори вървеше лежерно и приятно.

Решенията, за това какво да правим, от къде да минем, на кой плаж да се изкъпем, взимахме с гласуване.  С  два на един гласа, решихме да се отклоним към залива Силистар. Така, след толкова много случайности, се отзовахме на конкретно място, в отределен час.

През тези три дни, навсякъде имаше червен флаг. За да не правим проблем на спасителите, ги попитахме къде бихме могли да се изкъпем. Те казаха, че морето е много опасно днес, но ако толкова настояваме да влезем, да го направим на наша отговорност, в неохраняемата зона. Това беше в най-южната част на залива.

Опитен плувец

Аз съм много добър и опитен плувец. Специално се готвя и развивам качества за плуване в бурно море. Покрай практикуването на екстремен сърф, знам от личен опит, че трябва да плувам много добре. Три пъти ми се е налагало  да плувам с часове, за да изляза на брега, защото бурята ми е взимала сърфа. При едно такова плуване, дори щеше да ме сгази една огромна военна барджа. Абсурдно е екипажа да те види сред вълните, а и да те видят, не могат да спрат.

Когато съм на морето, плувам два пъти по един час, всеки ден – сутрин и вечер. Мога да прекарам във водата много дълго време. Нямам никакъв проблем с издържливостта. Проблем са преохлаждането и обезводняването.

Създал съм си собствен стил, който е комбинация от два. Това е бруст с удължен цикъл, в който вкарвам едни крака от делфин. На практика, продължително се плъзгам по водата без да мърдам. Така щадя силите си.

Научил съм се и да контролирам ефективността на това което правя. Хващам и най-слабите течения и не допускам излишен разход на енергия.Правя си координатна система на сушата, като използвам контролни точки за желони.

Дългите плувания ги правя много навътре, а не успоредно на брега, за да калявам психиката си. Свикваш с мисълта, че не можеш да излезеш сега и веднага. Необходимо е доста време, усилия, премерен разчет на силите и самообладание. В общи линии, съм доста подготвен или поне така си мислех до този момент.

Изпитанието

Продължителният северо-източен вятър беше вдигнал огромни вълни, които се разбиваха в южния нос. В залива влизаше само повърхностна разбита вълна.

Влязохме в най-южния край, покрай скалите. Татяна се затича напред във водата, но аз я спрях категорично. Тя ми се обиди, защото се чувства голяма и достатъчно самостоятелна, за да взима сама решения. Още по малко за къпане в морето. Да, наистина тя е голяма, но сега когато пиша тези редове, вече знам, че дори аз не бях достатъчно зрял за предстоящата ситуация. Просто се подчиних на инстинкта си. Тя започна да ме майтапи, колко съм консервативен, как я третирам като бебе и ми посочи две деца, които си играеха навътре, пред нас.

Макар и да вреше морето изглеждаше безопастно, защото имаше дъно. Плиткото продължаваше доста навътре. Имаше ями, но не дълбоки. Нивото на водата варираше от под коленете, до кръста. Имаше силничко течение, но то беше в самото начало, на плиткото, близо до брега и после утихваше. Освен това беше настрани, успоредно на пясъка.

Вече бяхме наближили децата и щяхме да минем покрай тях, когато момченцето направи няколко крачки встрани. Момиченцето, което беше по-голямо на 11-12 години го гонеше. Изведнъж, силно течение хвана бягащото дете и го повлече навътре. Оставайки без дъно, то веднага започна да се дави, което означава, че въобще не можеше да плува. Всичко се случваше пред очите ни, само на метри от нас.

Калин се оказа много смел и самоотвержен, без колебание скочи след момченцето, което беше хлапе на 7-8 години. Той е популярен музикант, но малцина знаят, че в живота е исински герой.

Веднага изкрещях на дъщеря ми, която беше малко зад мен, да излиза моментално на брега. Обърнах се към момиченцето, което беше в дясно пред мен. Извиках и да не мърда от мястото си, и че след малко ще се върнем за нея. Водата и беше до кръста там, където тя се намираше в момента.

Стрелнах се след Калин в бърз кроул, хванахме момченцето от двете му страни и го държахме над водата. Горкото дете кашляше непрекъснато, явно вече беше вдишало вода. Погледът му излъчваше ужас. Слава богу, имахме дъно, но скоро можеше да го загубим, защото течението беше много силно.

За първи път изпадах в такава ситуация. Едва устоявахме на мощната струя навътре. И двамата осъзнавахме, че всяка следваща крачка назад, може да е в нищото. Странното беше, че не можехме да използваме вълните, защото те бяха някак си, само от пяна и по повърхността. Отдолу течението беше постоянно и много силно. С неимоверни усилия, пристъпвайки по дъното и гребейки със свободните си ръце, излезнахме до по-плитко.

Там ни посрещна един колос, огромен мъж, висок около два метра. Той се притече на помощ и пое детето. Тъкмо се обърнахме, за да се върнем за момиченцето, когато и то се разпищя. Беше тръгнало след нас и също беше попаднало в течението. Впоследствие се оказа, че децата бяха чужденци и не ме е разбрала, когато съм и казал да стои на едно място.

Почти в същия момент и “колоса“ се развика за помощ. Ръцете му бяха заети с момченцето и той не можеше да устои на силното течение и бавно отстъпваше назад. С Калин се спогледахме, какво да правим и се разбрахме без думи. Избрахме да спасяваме момиченцето, защото там нещата се развиваха светкавично. По-късно разбрах, че приятели на „колоса” бяха влезли и са му помогнали.

Настигнахме детето, което правеше отчаяни опити  да плува срещу течението. Пак така я хванахме от двете страни, но вече нямахме дъно. Трима души плувахме с две ръце. В тази конфигурация нямахме никакъв шанс. Обърнах се, за да видя на къде се носим и изтръпнах. До този момент си мислех, че силната струя ще ни изтегли навътре в морето, извън залива. Логично беше, там гадното течение да спре и след това щяхме да му мислим.

Не беше толкова розово положението обаче, отивахме право към прибоя. Огромните вълни мощно се разбиваха в едни чепати скали.

В този момент ми стана ясно, как преди няколко години, на същото това място се удавиха четири човека, за да спасят едно дете. В колебанието си какво да правя, погледнах към момиченцето и срещнах едни огромни, сини, уплашени очи. В този момент разбрах, че имаме една и съща съдба. Ще се борим и задно ще се спасим или заедно ще загинем. Ако я пусна и успея да се спася, не бих могъл да живея занапред, с този поглед.

Бяхме попаднали, в нещо като буйна река, насред морето. Затова  казах на Калин, да гребеме по течението и на ляво. Надявах се плитчината, на която си играеха децата да продължава още по-навътре.

Така се и оказа, изнасяйки се в страни, аз започнах да докосвам с върха на пръстите си, дъно. Това само ми показа, с каква голяма скорост се носим назад. Продължавахме с усилията си да гребем встрани. Гадното беше, че пясъкът нямаше никаква плътност. В граничния слой, бързо движещата се вода го правеше рехав и не можех да се запъна в дъното.

Може би хванахме последния влак, но в един момент успях и спряхме. Хванати на това драматично хоро, с обединени усилия се изнесохме по- близо до скалите. Там стъпихме на по-здраво и течението беше по-слабо. Много бавно, с мощни миши крачки, успяхме да се измъкнем.

За родителите нямам думи, оказаха се някакви напушени хипари. Определено, те самите имаха нужда от родителски надзор. Поблагодариха на руски, но май бяха словаци. Явно не си дадоха сметка за сериозността на ситуацията, в която бяха изпаднали децата им, защото започнаха да им се карат, вместо да ги целуват.

След като се даврандисахме, с Калин се разходихме и огледахме района. Между скалата – остров и брега, в залива се изливаше буйна река. Създаваше я налягането на прибоя. Именно тази река се завърташе и създаваше това коварно течение. Мощните вълни си бяха направили въртележка.

Трябва много да се внимава на Силистар, при големи вълни от северо-изток!

Видяхме и паметната плоча на загиналите, в опит да спасят дете. Били са роднини и за съжаление не са имали нашия късмет.

За първи път участвах в подобна акция. Нямах никакъв опит във водното спасяване. Кото си тръгнахме, минахме покрай спасителите и им разказахме за случилото се.  Те  бяха твърде далеч и въобще не бяха разбрали за инцидента с децата.

Казаха ни, че сме луди. Без въже, въобще не се влизало в такива случаи. Само с опора на сушата, можеш да се справиш с толкова силно течение и звучи логично.

Пасивна агресия

По време на същото това вълнение, се удави едно момиче в Созопол. Научих го от новините на другия ден. Ученици на екскурзия се снимали на скалите, когато една голяма вълна съборила две деца във водата. Едно от момичетата било спасено, докато е още близо. Подал и ръка самоотвержен сервитьор от близък ресторант, който дори не можел да плува.

Другото се е борило 10 минути и никой не му е помогнал. Многочислена тълпа е наблюдавала трагедията, а двама полицаи люпели семки. Когато прочетох подробности за този случай във вестника, бях потресен от тази картина.

Няма нищо по-зловещо от пасивната агресия, когато човек с бездействието си причинява зло. Това поведение издава много тъмна страна от характера на човека.

Със сигурност, в тълпата е имало доста хора, като героя-сервитьор, но не са били така инициативни и куражлии. Искали са да помогнат, но са били безпомощни. Напълно ги оправдавам. Представям си, какъв е бил прибоят на носа, в този ден.

И все пак не мога да разбера бездействието. Можеха да опитват да направят нещо безопастно. Да се катеря по балконите и да търся въже от простор, което да подхвърлят към момичето. Една празна туба или голямо шише от минерална вода би било опора във водата. Да извикат приятел с джет по телефона. Да тичат до пристанището за лодка.

Едно е задължително според мен в такава ситуация – трябва да се действа, да се опитва помощ, дори и да е безуспешно. Не бива просто да се наблюдава.

За мен безучастните наблюдатели, сеирджиите също носят вина.

Именно за тях разказвам тази случка, за хората, които проявяват пасивна агресия.

Пиша тези редове, не защото искам да се правя на герой, а защото искам да разкрия един аспект от живота, в който вярвам.

Убеден съм, че всичко на този свят ни се връща! И доброто, което правим и злото също!

Доста дълго време живях под въздействие на случката от Силистар. Не можех да не премисмислям събитията. Давам си сметка, какъв низ от случайности е животът. По безброй разклонения, нещата могат да тръгнат в съвсем различна посока.

Определено, децата от Силистар извадиха късмет в този ден. Спонтанно решихме да се изкъпем, именно на този плаж. Малко по-късно с Калин взехме съдбоносното решение и спасихме децата.

Понякога си мисля, че стана точно обратното. Може би те ни отклониха от по-голямо нещастие. Бяхме се насочили към най-силното течение, а и нищо не подозиращи щяхме да влезем доста по-близо до опастния прибой. Изтръпвам, като си представя подобни упражнения с доста по-голямата си дъщеря.

Давещото се на плиткото дете, ни предупреди за голямата опастност. А и самото им присъствие, ни информира за плитчината край скалите, която по-късно отчаяно търсихме.

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че ние спасихме тях, но и те спасиха нас.

Ден – трети

Изкефих се с мотора до София, въпреки че беше нестабилен в завоите, заради тежките куфари.

Преди години имах много тежко изпитание. Пак така, Кавазакито сееше по завоите и в един момент, гръмна  предната гума. В момента карах с 240 км/ч! Извадих невероятен късмет, това да се случи на права, широка отсечка без движение. Отървах се по чудо. Не паднах, защото запазих самообладание и дори не докоснах предната спирачка. Успях да спра само с компресията на двигателя, като лекичко използвах задната. Помогна и продължителния насрещен наклон. През цялото това време водех страховита битка за оцеляване. Кормилото силно теглеше на ляво и се опитваше да ме запрати в прясно боядисаната мантинела.

Странно, какви детайли забелязва човек в такъв съдбоносен момент. Явно при силен стрес, организмът впръсква доста еко-дрога и ставаш свръх човек.

Оказа се, че гумата се е разлепила от джантата и се е изместила на една страна. Причината беше изпускаща игличка на винтила. Падналото налягане в гумата, намалява притискането и към джантата. При нищожна неравност, но умножена по 240, става отлепване, а то е равносилно на гръмване.

Гумите на моторите се карат доста твърди, около 3 атмосфери, защото усилията в завоите са огромни.

Когато тръгнах към морето и се проявиха познатите симптоми, веднага спрях и проверих винтила. Всичко беше наред. Ритнах гумата, която беше чисто нова. Изглеждаше доста твърда и така сложих грешната диагноза. Реших, че тежките куфари са причина за това поведение. От завода производител има ограничения за теглото и скоростта при използването им, точно заради подобни явления. А аз определено ги бях претоварил, а и карам по-бързичко.

Веднага щом се прибрах у дома, измерих налягането в гумите. Предната гума ….. беше само 0,9 атмосфери. Останах като ударен от гръм.

Съвет за рокерите

Профилът на моторните гуми е такъв, че ако не премериш  налягането с манометър, не можеш да си сигурен, че е достатъчно. С ритане и натискане с палец,  не става …. това вече го знам със сигурност!

Човекът, които се грижи за моите гуми е Дичо, има сервиз на околовръстното шосе. Той е стар рокер, който кара мотори, поне десет години преди мене. При всяка смяна на гума, сменя и винтила. По този повод, винаги съм смятал, че се престарава.

За съжаление последната предна гума смених в провинцията, там където свърши старата и не спазихме  традицията на Дичо.

Явно не е било престараване, май усилията са много големи при тези +,- ускорения на моторите. Този път игличката не изпускаше, а дебелата основа на винтила се оказа пропукана, вследствие на големите натоварвания. И при усукване от мощните динамични моменти, изпуска по-малко, в тези случаи. Така карайки налягането спадаше.

И така, въпреки опита си, се оказах много близо до същата ситуацията, като  преди години. Може би, не случайно тогава съм имал този късмет, това да се случи на прав, широк и празен път. Може това да е било някакво предупреждение и една възможност, сега да разсъждавам  по тази темата.

Силистар под нов ъгъл

Кагато научих истинската причина за нестабилноста на мотора, погледнах на случая Силистар под нов ъгъл.

В момента на случката, не съм разсъждавал много, много. Просто реагирах и мислех, че постъпвам правилно. Сега, когато наслагвам събитията и преценявам евентуалните разклонения на съдбата, съм напълно убеден, че съм постъпил както трябва!

При спасяването на момиченцето “Господ” (аз съм атеист, това е просто израз за непознатото) ме подложи на още по-сериозно изпитание. Вече знаех, че ситуацията в залива беше много страшна. Освен това, вече се налагаше, да се влиза в средата на мощното течение и то там където вече няма дъно.

Удобен вариант би бил да хукна, за да извикам спасителите. Помагам активно, тичам, раздавам се, но дълбоко в себе си зная, че каузата е загубена.

Житейският ми път е изпълнен с много премеждия и съм придобил голяма интуиция. Нещо ми подсказваше, как трябва да постъпя. Ако не бях послушал вътрешния си глас, “Господ“ най-вероятно щеше да ми удари едно шамарче…..

Още по-вероятно беше, то да бъде с 200км/ч, в една прясно боядисана мантинела.

Малко хора се замислят в дълбочина за това, което им се случва в живота. Убеден съм, че трябва да си правиш изводи от събитията, да си вадиш поуки.

Хората си пожелават късмет, като смятат, че това е случайна величина. Някои си мислят, че трябва да си го накъсметиш.

Аз пък смятам, че Късметът трябва да се заслужи!

Вярвам в народните мъдрости, защото те са установени от мислещи хора и са се утвърдили през хилядолетията.

Както “Всичко се връща на този свят“,

така и “Направи едно добро и го хвърли назад, то ще ти се върне”,

също  “Господ забавя, но не забравя“.

Убеден съм, че има наследственост в човешките съдби. Може злото да не ни се върне лично на нас, а някъде в поколенията. И това не го прави някой друг, а ние сами си го причиняваме.

Винаги съм имал такива разбирания. Пазя се не само от лоши действия, а и от лоши помисли. Петгодишен си пожелах нещо лошо и то взе, че се случи. Много се уплаших и до ден днешен внимавам, какво ще си помисля.

Ако някой много ме ядоса се ограничавам в пожеланията си – неговите симпатии към мен, да се връщат към него самия. Ако са хубави, хубави. Ако са лоши, лоши, това зависи от него. Ако е от моята порода, няма защо да се притеснява:)

Помощ навреме

Ирастнал съм по спортни лагери в планината. Там всички бяха много състрадателни и отзивчиви, не само планинските спасители, всички бяхме такива. Имаше много травми и те можеха да се случат на всеки.

И аз като всички, съм помагал на много хора в беда, през годините. Спомням си, че изтървах един много важен за мене старт, защото трябваше да помогна на един любител скиор. Беше паднал върху скали и си беше разкъсал вената на ръката. Кръвта му течеше като от чешма.

Бяха пратили за спасители, но те докато дойдат, щеше да е късно. Направих му един тампон с ръкавицата и стегнах с кожени каишки “Маркер“. Всички скиори ползвахме такива за ските си. Оказаха се много подходящи за целта, защото стягаха здраво и се застопоряваха безотказно.

Вече не си спомням, защо е бил толкова важен този старт. Дори не си спомням за коя купа е бил, но още изпитвам удовлетворение от бързата си и адекватна реакция.

Всички знаят дебелия ром, който и днес продава семки пред Алеко. Дори не знам как се казва, но преди петнадесетина години му спасих живота. Това се случи под Бай Кръстьо, в една мразовита вечер. Планината вече беше опустяла, а ние с мой приятел се качихме за последно спускане с колела.

След нас спряха лифта и служителите си заминаха с кола към София. Тръгнахме по трасето надолу. Вече се стъмваше, но видимостта още беше добра, защото светлината се отразяваше от снега. На края на равното, точно преди стръмната част забелязах едно тъмно туловище. Беше заровено в преспата и издаващо някакви звуци.

В първия момент реших, че е глиган и се изненадах, че е излязъл толкова рано. Когато наближих, видях, че е човек, който стене.

Веднага го познах и го запитах какво се е случило. Оказа се, че се е возел на лифта и е забелязал изпуснато портмоне в снега. Окрилен от идеята за несметно богатство се стрелнал, като един ястреб към плячката.

Снежната покривка беше доста дебела, но не чак толкова, за да поеме сто и двадесетте му килограма. Имането се оказало два лева, а кракът му беше много лошо счупен.

По това време още нямахме мобифони и се заехме със спасителна операция. Отне ни доста време и усилия, но успяхме да го довлечем нагоре, до шосето. Това бяха най-тежките ми 4-500 метра, през дълбокия сняг. Качихме го в една кола и се прибрахме  в мрака.

Нямаше никакъв шанс да оцелее, ранен и неподвижен, през тази студената нощ. Температурата беше минус 10 градуса, а имаше и вятър.

През годините съм участвал в десетки подобни случки, но спирам дотук, за да не се героизирам, чак толкова. Идеята ми е да покажа, че има баланс в съдбата. Колкото и да съм помагал, пак няма да мога да  и се отплатя. Длъжник съм и.

Лични преживявания

За тези почти шейсет години, хиляди пъти съм бил много близо до това, да загина или да се осакатя, защото винаги съм се занимавал с опасни дейности.

Бях много буйно хлапе и имах невероятно детство. Нашето поколение живееше и играеше на свобода. Съвременните деца растат под контрол, защото ако го нямат, могат да станат наркомани или жертва на педофили и трафик на хора. Съжалявам за тях, защото пропускат много. Играта на улицата е една незаменима школа, която развива въображението и инстинктите.

Ние реализирахме в игрите си фантазиите на писателите, на приключенските романи, които четяхме. Строяхме къщички по дърветата, правехме си скривалища из мазета и тавани, определяхме си нощни срещи на нечий покрив.

Дните ни минаваха в непрестанно състезание, кой ще се качи по-високо, кой ще скочи и ще се хване на по-далечен клон. Поставяхме си разнообразни задачи, за да си докажем кой е по-смел, кой е по-съобразителен или по-ловък.

Например, през нощта да излезеш без да те усетят родителите, да се покатериш по непревзимаемата къща на баба Мара и като доказателство да оставиш консервна кутия на комина и.

За мен беше обида да хвана кормилото на колелото. По един месец не го докосвах, тръгвах, спирах, завивах, спусках се по наклони със скорост. Участвах в състезания по по-дълъг скок и не пипах кормилото.

Наблизо имаше трасе за мото-крос. Ние се спускахме обратно, от там където моторите се изкачват. Най-долу имаше противонаклон и се получаваше голям скок.

Естествено, вечно  бях покрит с рани, но това беше престижно. Много пъти съм изтръпвал и дъхът ми е спирал, но много рано разбрах, че има граница, която не трябва да минавам. Преминавахме през нещо, като „естественя подбор“ в дивата природа.

Най-голямата заплаха за живота и здравето си, бях самият аз. С голямо въображение измислях всевъзможни рисковани игри и много пъти съм имал необяснима подкрепа, за да оцелея.

Върхът може би беше, когато на пет се спънах пред огромен камион, който мина над мен, а аз останах невредим.

Растейки на свобода, се сблъсквах със ситуации, които ме научаваха да се пазя, както от лоши хора, така  и от мен самия. Докато завърша тази школа, десетки пъти бих могъл да пострадам, да се пребия от някой покрив или дърво, да бъда блъснат от кола или да се осакатя със самоделни бомбички.

Горките ми родители, развиха чувство за вина, когато след години научаваха подробности за подвизите ми. Не можех да им обясня, че те не са виновни.

С моята изобретателност и хрисим вид не беше никакъв проблем да ги преметна. Те просто живееха в неведение.

Като тинейджър започнах да практикувам много рискован спорт. Опредлено, участието ми в първите тренировки по ски спускане са моментите, в които съм брал най-голям страх. Там нещата се случват толкова бързо, че нямаш време да се уплашиш.

Веднъж на тренировка по Ястребец 1, на бубуната след диагонала излитам, като не съм завършил завоя и започна ротация във въздуха. В един момент, летях с над сто километра в час и с гръб към скоростта. Като една пантера се мятах във въздуха и при приземяването, само едната ми ска сочеше правилната посока. Кацнах и групирах по нея цялото останало тяло в яйце. Пистата беше много динамична и аз продължавах надолу с шеметна скорост. Реагирах на изникващите завои и падове.

Никога няма да забравя игличките по гърба си, които се появиха чак в продължителната равна и по-спокйна отсечка, преди малкия пад. Още не мога да си представя позата, с която се измъкнах от тази ситуация. Не е възможно да съм бил чак такъв йога, но като ти дойде до главата, нямаш избор. И всичко става за части от секундата.

В случаи като този имам чувството, че има външна намеса. Не е просто реакция и късмет.

Спирам коментариите за ски, защото предишната ми публикация беше по тази тема.

Десетки пъти бих могъл да се размажа някъде със ските, както и да се удавя, заклещен под платното на сърфа в бурите или пък да си счупя врата на мото-крос или спускане с колело. Част от случките съм описал в Хъмпи – екстрим.

Ще вметна и, че съм висял без осигуровка на бъндеришките скалите. Опитвах се да откъсна еделвайси и стана срутване на скали. Получих „телеграми“, целят се тресях от нерви. Успях да си наложа да се успокоя, залепен за гладката скала. Бях стъпил на едно ръбче, което беше около 5 см. Изготвих план и се измъкнах от тази ужасна ситуация. Никога повече на съм се катeрил.

“Господ” ми е помагал да оцелявам много пъти през живота, но може би най-много на пътя, като млад шофьор.

Колите

Когато взех книжка, вече имах 50 хиляди километра зад гърба си. Имах опит и самочувствие, защото добре се справях с волана. Никога не бих допуснал, аз да съм причината за катастрофа. Тогава още не знаех, колко много изненади има по шосетата.

Бях много див, първите сто хиляди километра карах с „вратите напред”. Обичах това и не слизах от колата. В движение научавах, къде какво да очаквам.

Например, че триоската затваря и двете платна, защото е много дълга за тесните пътища с остри завои.

Или, че докато задминаваш тира, шофьорът му ще види паркинг от ляво и без да поглежда рязко ще те засече, за да спре отсреща.

Това е безкрайна тема, мога да напиша дест тома,  дебели колкото Под игото, но много ще се отклоня и затова ще разкажа само две поучителни случки.

Веднъж се прибирах от Боровец и срещу мен се носи жълт Москвич 412, загубил управление върху леда. Сумарната скорост беше такава, че срещата беше неизбежна. Яви ми се изненадващо, излизайки от завой. Трябваше или да се разминем или следваше челен удар. Въртеше се около собствената си ос и шареше по цялото платно.

В един момент жълтото чудовище тръгна към скалите край пътя. Заложих на това, че след удъра ще отскочи. Тръгнах решително към мястото на срещата. Преценявах ъглите, все едно играя билярд. Не ми беше лесно да карам в лявото платно, точно срещу въртящата се кола.

Миг преди да се сблъскаме челно, скалите го изстреляха в моето платно и ми се отвори пролука, през която се промуших. Поех огромен риск, но той се оправда. Приложих за кратко английско движение и това ме спаси. Ако шофирах традиционно, може би щях да загина.

Три пъти през моята практика съм имал разминаване с кола, загубила упревление. За последно се разминах по британски с една бяла Лада, управлявана от жена. Това се случи между Перник и Диканя. Не беше напечено, защото скоростта и не беше голяма. Тя просто категорично не пускаше  спирачките и изправяше завоя.

Веднъж след Хисаря, към подбалканското шосе се разминах с камион, от който се изсипа товарът му – дърва за огрев. Около двеста метра не карах, а жонглирах сред подскачащи чудовища. Не знам защо се справих, защото съм слаломист или защото “някой” ми помогна.

Това, че не съм катастрофирал нито веднаж, едва ли се дължи само на добри рефлекси. Много пъти съм имал чувството, че някой се намесва на волана със светкавична и точно премерена реакция и успява да спаси положението.

Имам зад гърба си над милион и половина километра, на кола. От тях, най-опасни бяха първите 200-300 хиляди. През този период се срещах с много изненади на пътя. С нелогичното и непредсказуемо поведение, както и с всевъзможни случайни събития. При тези срещи  трябва да имаш бърза реакция и добри рефлекси, но също така и голям късмет.

С годините и натрупания опит, подобни срещи стават все по-редки, но само ако си способен да си вадиш поуки.

С нарастване на изминатите километри, карането с добри рефлекси се трансформира в каране с глава.  По-принцип карам бързичко, но често се случва да карам, необяснимо за останалите – бавно. От години не ми се е налагало да пробвам рефлексите си. Дано да няма нови изпитания.

За ситуации, в които съм изпадал, спирам да говоря, но ще разкажа за няколко от стотиците изпитания, вследствие на технически аварии.

Техническо състояние

По онова време, за покупка на нова кола се чакаше двадесет години.  Вноса на стари беше абсурден, зради 200% -то мито. Основен приток на пазара бяха катастрофиралите коли от трафика на гасарбайтерите.

По тази причина карахме абсолютни бараки. Като прибавя и това, че на практика коли не се бракуваха, защото бяха безценни.

От топка ламарина ставаше на кола и това беше добрия вариант. По-лошо беше, когато се разпада от старост и седалките изпаха. Кърпехме ги с ламарина или със смола и продължавахме да се возим смело. Ако си сръчен и изобретателен ще преодолееш и липсата на части.

Веднъж ми падна задната гума на Опел Кадет. Останах не само на три гуми, а и без никакви спирачки. По това време колите бяха с еднокръгови системи. Това се случи на влизане в Пловдив и още се чудя, кой ми помогна да овладея колата, за да не помета хората на спирката.

Това с падането на гумите е много неприятно, но най-зле беше положението, когато останах с едната гума на тежката си каравана. Прибирах я с Жигулката, от Боровец. Направих невъзможно спиране, не със спирачки, а с газ, защото тази голяма маса зад мен искаше да ме хвърли в дерето, особено ако пипна спирачката. Това, че светкавично се ориентирах, за да реагирам правилно, май пак стана с нечия помощ.

Три пъти съм късал кормилен и два пъти шарнирен болт. Това се случваше често, защото ремонтите по ходовата част не се правеха със скоба, а се прилагаше масово – бой с чук, по конуса. Ако се случи грешен удар, не по конуса, а по болта, може да се яви пукнатина в стеблото и по-късно той да те изостави.

Четири, от петте случая, бяха точно такива, само веднаж се беше извадила ябълката от износване. Когато разглеждах счупеното място, ясно личеше малката площ на свежо откъснато.  Което означава, че съм се движил дълго с дамоклиев меч над главата. В това състояние бяха повечето коли на пътя, защото тази технология масово се практикуваше по сервизите.

Веднъж ми се скъса ухото на реактивната щанга, която държи предния мост. Това е много неприятно, защото е придружено със силно теглене в съответната посока.

Друг неприятен случай имах, когато се разцепи изгнилият рог на Фиат 125 – специал. Това беше един много мощен, за времето си, автомобил. Нямаше нищо общо с полския Фиат 125. „Специал“ имаше 120к.с. двигател с два разпределителни вала.

Въпросният рог е правоъгълна греда, изградена от дебелостенна ламарина. В момента, в който се разруши връзката и се наруши формата, тя губи здравината си. Последва изместване на цялата предница, включително и двигателя. Тегленето встрани беше неудържимо. Пак извадих късмет, че това се случи с малка скорост.

Три пъти ми се е отварял предният капак. Често се случваше, защото карахме възстановявани коли, от тежка катастрофа. Части нямаше и се налагаше да се приспособяват осигуряващи закопчалки. Разбираш дали са ефективна, чак когато изпусне основната.

При тези случаи, оставах без видимост. Трябва добре да си запаметил ситуацията и да предвидиш развитието и докато спреш.

Такава случка имах на алея Яворов, на бул. Цариградско шосе и веднъж извън града.

Безчет пъти съм гръмвал гума, но три пъти предна. При един от тези случаи, в момента на задминаване на магистралата.  Тирът ми беше оставил много малко пространство до мантинелата, където в борба с волана, изтеглих  колата назад.

Моторите

Моторите са моята слабост. Не е нужно да казвам, колко са опасни. Част от преживяванията съм описал в предна публикация.

Няма да разказвам повече случки, за да не предизвикам дявола. Ще кажа само, че когато се качих на мотор, вече имах огромен опит, с кола по пътищата. Въпреки това, пак трябваше да си мина по пътя и да срещна нови специфични изненади. Така беше, поне сто хиляди километра.

И тук се сблъсках с доста технически неизправности.

Освен гръмналата предна гума, ще спомена за блокиране на задната.

Веднъж, при подлеза към Равно поле ми блокира скоростната кутия, бяха се влкючили две скорости едновременно. В резултат, блокира и задната гума. Много неприятен случай, но не беше страшно, защото бях почти спрял.

По късно разбрах, че това е било предупреждение, което не бях разтълкувал правилно. Доста години по-късно имах послание – индикации, на които пак не обърнах внимание. Моторът  изключваше от скорост, но аз продължавах да го карам.

Край Ропотамо, при голяма скорост, в завой, моторът пак изключи от трета, но този път директно наби първа. Ефектът беше същия, макар и за кратко, задната гума все едно блокира. Едва останах върху мотора след този къч, а наоколо беше пълно с коли. Имаше трафик и в двете посоки.

Не ми се мисли, какво можеше да се случи. Чудя се, кой бърникаше в скоростите и какво искаше да ми каже….

Самолети

Когато се обучавах за пилот, много дълго време не можех да събера кураж и да направя първия си самостоятелен полет. Веднъж при кацане, точно преди да допра, се появи страничен порив на вятъра. Реагирах мигновено. Подсъзнателно „сритах“ самолета в педалите и го наместих на пистата.

Сашо – моя инструктор, веднага ми каза – готов си. Аз обаче, не бях съгласен. Продължавахме да летим заедно, защото аз настоявах.

Накрая ме убеди, че това би могло да продължи вечно, че истинското обучение започва едва, когато поемеш цялата отговорност и останеш сам на борда.

Само след няколко месеца се вкарах в страховита ситуация. Наложи се да проведа битка за оцеляване. Бях сам на борда и се справих отлично. Успях да приземя самолета, без никаква видимост. Счупих го малко, но аз нямах драскотина, което е най-важното в авиацията.

Сашо се оказа прав, щом успях да се справя в тази напечена ситуация.

Аз пък си мисля, че пак “някой” помагаше с лоста. Той взимаше правилните решение и прецизно ги изпълняваше.

Това не беше изпитание, а предупреждение. Вече знаех, че трябва да се замислям над тези неща. Приех го като знак, че трябва доста да се потрудя, за да се справя с опастностите, които ми предстоят във въздуха.

Не е за вярване, но инцидентът предизвика обратен, на очаквания, ефект. Вместо да се уплаша, се почувствах много по-уверен.

Кураж ми даваше не успешната половинчасова битка във въздуха, а осъзнаването на това, колко много работа ме чака. И яснотата с какви задачи трябва да се заема, за да постигна по-голяма безопастност.

Flight

Винаги съм се вслушвал във вътрешното си усещане за това, което имам намерение да направя. Внимавал съм за различни знаци,  които ме предупреждават.

Така постъпвам, колкото и да съм се навил за нещо, ако получа знак или усещане – прекратявам. Никога не правя нещата на всяка цена, такива са моите убеждения.

Предчувствие

Една вечер, през октомври тръгнах от Черноморец за София. Имах тежък ден и бях доста уморен. Пътувах през гъста мъгла, сред тежък трафик от камиони. Това е път, който знам наизуст, защото го карах всяка седмица.

През цялото време нещо ме глозгаше и ми казаше да не продължавам напред, а да се връщам. Вече бях подминал Айтос, когато реших да се откажа от пътуването и да обърна посоката. Никога не бях го правил преди. Жена ми, която беше с мен, много се изненада. Давах си сметка, че напред и назад са си 150 км разходка, но аз реших да послушам вътрешния си глас.

Заведох я в стария град на Созопол. По улиците нямаше живо пиле, едва намерихме една кръчма, в която се съгласиха да ни сервират. Бяхме единствените клиенти. По средата на вечерята се чу страхотен грохот от улицата. Изкочихме да видим какво се случва.

Единствената кола, която се движеше тази нощ в Созопол, се беше забила в нашата. Направо не можех да повярвам. Явно е имало да става и е било неизбежно, но се случи по най-безболезнения начин. Един младеж без книжка беше решил да покара колата на баща си, докато той спи.

Дадох си сметка, че този който ме предупреждава, все пак го направи, за да нямам съмнения, в усещанията си.

В живота си съм имал много изпитания. Затова, много внимавам в детаилите на събитията, които ми се случват. Опитвам се да открия какво ми казват, но не винаги успявам.

Ще разкажа един такъв невероятен и необясним случай.

Ужилването, което не се случи.

Преди три години, един приятел си купи лъскава моторна яхта и ме покани да ме повози. Завъртяхме се в залива на Градина и аз му предложих да отскочим до Слънчев бряг. Беше му мерак, но още не смееше, защото не познаваше морето. Казах му, че няма страшно аз съм до него.

Ходил съм със сърф и с яхта до там. При бури кръстосвам бургаския залив, надлъж и шир. Знам къде са трасетата на корабите, шамандурите, всичко което ни е необходимо.

Тръгнахме на това приятно мини пътешествие с голямо настроение. На борда бяхме собственика Митко, съпругата ми Ели и сестра ми Дора.

Пресичахме вълните със скорост и се радвахме на вятъра и пръските. Беше чудесен слънчев ден, идеален за подобна разходка.

Мъжете стояхме прави и разговаряхме викайки заради шума от мотора и вятъра в ушите. Бяхме стигнали точно средата на залива. Нямаше суша на по-малко от 15 км, въздухът беше кристално чист.

Изведнъж, нещо едро влезе със скорост през устата ми, право в белия дроб. Беше голяма изненада и много страшно, защото не можех да дишам. Започнах да кашлям и изкарах една оса, върху седалката. Не можех да повярвам. Тя се заразхожда по бялата кожа, а Митко попита – няма ли да я убия? А аз му отвърнах – ти луд ли си, тя току що спаси живота ми.

От къде се взе тази оса, на това място? Едва ли вятъра я е докарал в средата на залив, защото времето беше прекрасно с обичайния дневен бриз, който е от морето към сушата. Трябва доста да се потрури, за да дойде на срещата си с мен.

Като пилот ми е известно, че бриза е обратен над триста метра височина. Но какво да прави там пчела? Там и на птиците им е скучно, летят до сто метра, освен ако не прелитат.

Сигурно е била единствената оса в целия залив, както и ние бяхме единствената лодка. Това са около хиляда квадратни километра площ. А нашата среща се случи с точност до милиметър в пространсвото и до милисекунда във времето. Подобна прецизност е необяснима.

Ако ме беше ужилила толкова на дълбоко в трахеята, по средата на морето, нямах никакъв шанс.

Какъв беше този знак така и не можах да разбера.

Дали ме предупреждава, че много говоря?

Или съдбата просто ми показа, че животът ми е в ръцете и?

Май второто!!

Господи, за какво ме пазиш толкова много?

Какво ли трябва да свърша?

За сега за друго, освен да пиша, не се сещам. Може би трябва да споделям опита си, мислите си… не знам?

Според мен, всеки човек си има мисия на този свят. Длъжен е да я открие и реализира. Ако не го проумее и не го направи, значи е живял напразно.