Ските – имало едно време

СКИ – алпийски дисциплини

Ските -това е първия ми и много любим спорт. Започнах да карам, когато бях на 4-5 години На петнадесет станах състезател. На алпийските дисциплини посветих десет години, от 1969 до 1979г. Тренирахме при пълна липса на условия и екипировка, което компенсирахме с безкраен ентусиазъм и пълна всеотдайност.

Ски-спускане… в България…, през седемдесете – трудно бих могъл да си представя нещо по-екстремно. Пистите бяха много тесни и необезопасени, а скоростите твърде високи.

Ястребец

В Боровец, писта Ястребец 1, между „Расилово торище” и „Големия пад” беше широка 4-5 метра, при това в завой с обратен наклон. Диагоналът под „Моретата” се караше на 1-2 м край вековни борове, с над 100км/ч, а „Малкият пад”  беше непревзимаем на скорост  –  бе извън всякакви стандарти.

Чепеларе

Първото спускане организирано в Чепеларе се проведе на много тясна писта. През лятото я разшириха, но реално я направиха по-опасна, защото  отрязаха дърветата високо. На следващата  година  карахме по снежна ивица, сред дънери.  В долната си част пистата беше много бърза, при определени условия скоростта ставаше около 140км/ч.

Обезопасителни мрежи естествено нямаше, нито лифт, но имаше хеликоптер!

Стената

Често се случваше организаторите  на състезанието да имат грешна преценка за условията. На едно републиканско първенство по спускане на Витоша, завоят на „Ръба” към „Трите бора” на „Стената” се пропускаше. Ставаш безпомощен свидетел от въздуха, как трасето завива. Нищо не можеш да направиш,  защото летиш на малка височина и нямаш контакт с терена, . Приземяваш се с над 100 км/ч в мекия сняг извън трасето и започват флиг-флаци, салта и цигански кълба, чак до дъното на „Дупката” при „Спас”.

Падания

При такова падане, изобщо не знаеш на кой свят си. Абсолютно дезориентиран, не знаеш къде е земята, къде е небето. Получаваш свирепи удари от всички посоки и само се кръстиш да не уцелиш някоя скала, дърво или да  се забие част от тялото ти по-дълбоко и да се прекърши.

Вятър

Причина за непревземаемата отсечка беше полет от 60-70 метра на място, където не би трябвало да те отлепва – диагонала над “Ръба”. Обичайните скокове на “Стената” са при “Трите бора”, “Малката стена” и още три, надолу към финала – при “Романски”.

Скоростите в деня на състезанието бяха необичайно високи.  Още покрай горна на “Заешкия”,  контактът с терена беше “тук-таме”. Въпреки стойката  яйце и гладката писта, въздушната струя започва да те отлепва от терена. А при лека, макар и плавна промяна в профила на склона, се отделяш трайно от снега. Причината за тази аномалия, беше липсата на естествената спирачка при спускане -въздушното съпротивление. Разликата от дните на тренировки беше, че в деня на състезанието се появи ураганен гръбен вятър. Това бе причината завоят да се пропуска.

Липса на отговорност

На това състезание, паднахме почти цялата първа група. Пускаха ни през минута и отне доста време,  докато се направи организация за предупреждение.

Оръдия

Голяма опастност от травми имаше, защото пистите често нямаха необходимата твърдост. Надявахме се на естествено заледяване, защото по това време още нямаше оръдия за изкуствен сняг, то пък водеше до по-високи скорости и проблем с неравностите.

Ратрак

Често трасето замръзваше недобре обработено, защото нямаше достатъчно машини. Наглед идеално гладка писта, но като отидеш във високите скорости, тя оживява и контактът с терена става невъзможен.

Още чувам зловещото тропане на ските по леда.

Да не говорим за умората, при която карахме, защото нямаше лифтове навсякъде.

Голямото ходене

Цял преди обяд се качвахме пеша, до старта на “Ястребец 1”, обути с тежките обувки. Нагоре носехме и цялата екипировка – тежки метални ски 223см, каска, щеки, а също яке и грейка. На старта пристигахме загрели и чакахме час-два при минус 15 градуса, да започне състезанието. Трябваше да се изчисти трасето от пешеходци и да се поставят съдии. Самото спускане до финала траеше две минути:)

Скорост

Скоростите бяха фантастични, още преди да се появи състезател от завоя, чуваш как тялото му свири във въздуха, като куршум. Разбира се, имаше доста тежки травми и дори загинали състезатели. Това не се случваше само в България, такова беше ски – спускането през онези далечни години в целия свят.

Риск

Вече беше станала революция в скоростите, поради скока в качеството на ските, ваксите, появата на гащиризони, кривите щеки и т.н.

Една година карах с гащиризон гладък като стъкло, който подобряваше времето с 3-4 секунди.  Забраниха ги още същия сезон, защото ако паднеш, се ускоряваш по склона.  Няколко смъртни случая по света, бяха причината да се въведат норми за пропускливост на материята, от която са направени екипите. Това беше важно решение, защото през седемдесетте нямаше мрежи, а спирането след падане ставаше в дънерите на дърветата.

Развитието иска жертви

Технологиите в ските се развиваха, а мерките за безопастност чакаха, нашето поколение да им даде повод.

Слаломът – беше не по-малко опасен.

Протектори

Не бяхме слаломисти, а истински гладиатори. Коловете всъщност бяха едни яки тояги, от 3 до 5 см в диаметър, от много трърда и жилава дървесина. В началото нямаше никакви протектори. Карахме с ластични клинове и по градски пуловерчета. Наколенките и фишеците около лактите се появиха по-късно.

След всеки състезател, коловете се разлитаха във всички посоки, защото нямаха пружини в основата.

Средновековно наказание

„Сто тояги са малко”, важеше с пълна сила. Блъскахме тоягите здраво, с извъртяна гърбина, за да летят настрани. Ако си провокиран от желание за по-добро класиране и ги атакуваш фронтално, както се прави сега, колът излита напред и се върти във въздуха, като често се забива на пътя ти, с острието към теб. Имаше доста наръгани скиори, най-често в корема. Мой съотборник бе намушкан в бедрото, като колът бе проникнал чак до таза. Друг известен скиор от онова време, бе пронизан в гениталиите. Аз самият, съм изпаднал в такива ситуации многократно. Веднаж на “Червено знаме” в Боровец се опитах с рязък завой, да избегна фронталното нанизване и бях ”одраскан” в задните части.

Конкуренцията

През седемдесете, въжетата от лифтовете в Алпите, вече можеха да опашат земното кълбо. В Европа имаха на разположение и хиляди километри писти. Световният елит започваше сезона с хиляда километра ски-спускане. В България завършвахме сезона със седемдесет километра, като карахме спускане предимно пеша.

Компенсация

Липсата на нормални условия за подготовка на сняг, компенсирахме с нечовешки усилия.

хижа Мусала

Купа Рила се провеждаше в края на месец декември в Боровец. Когато още нямаше достадъчно сняг, трасетата по слалом и гигандски слалом се редяха по-високо в планината, до хижа Мусала. ЦСКА наемахме шест коня, които натоварвахме с екипировка и провизии. Качвахме се пеша до хижата. Вървяхме в колона по един, като всеки водеше по един кон за юздата.

Горе условията бяха много сурови. Ние, глезаните от София, сутрин с кирка правехме дупка в леда и свенливо си миехме очите и зъбите. Водите на мусаленското езеро бяха ледени. Не и за железния Ресмандо, който направо си вземаше вана.

Ресми Ресмиев, спускач номер едно на България в продължение на много години.

Банско

През 1973 направихме зимен лагер в Банско, където все още нямашe хотели, за лифт да не говорим. Спяхме в града, в туристическата спалня, а тренирахме на платото, под връх Тодорка.

Ентусиазъм

Това не беше лагер, а истинска епопея. Съчетавахме подготовката на сняг, с мощна общофизическа. Първите два дни бяха за загрявка:)

Изнасяхме на ръце, там горе на “Платото”, над “Редката мура”, през клековете -двеста килограмов, бензинов лифт, ролка стоманено важе, пружини и стойки за него, туби с бензин, колове за слалом и екипировката ни.

На тази снимка от ляво на дясно сме Иван Енчев, аз и Косьо Стайков. Снима Владо Дражев.

Транспорт

На третия ден започна същинската подготовка.Ставхме в пет часа, закусвахме и тръгваме. Валеше сняг всеки ден и обикновено пътя не беше почистен, освен това по нищо не приличаше на сегашния, беше тесен, стръмен и с много остри завои. Някои от тях се взимаха с маневра. В най-тежките отсечки се возехме външно на УАЗ-ката. Щом започне да боксува, скачаме и я бутаме, след като захапе се мятаме в движение. За четирима на тесните стъпенки отзад става, но за шестима….. не винаги се получава. Ако не се уредиш  продължаваш да тичаш след нея до следващото забуксуване. За да си го спестя съм пътувал, като човекът паяк закaчен, на един квадратен сантиметър от стъпенката, външната панта на вратата, левия мигач и на пръчка от багажника.

Така – бутайки, висейки, тичайки, бутайки, висейки, стигахме  до “Шилигарника”.

Партина

От там нагоре тръгваме пеша към Платото. Правенето на партина беше доста уморително и затова често се сменяхме. Редувахме се и в носенето на тубите ежедневен бензин. На места снега стигаше до гърди от навяванията, особено в  горната част.

Сняг

Един ден загубихме два часа, за да търсим лифта и ските, затрупани в снега. След този случай, започнахме да ги маркирахме със забити наоколо слаломни колове, от предния ден. Случвало се е да ги заварваме стърчащи, само десетина сантиметра над повърхността. Беше голяма борба да изравяме лифта всеки ден, с всичките му ролки и въжета.

Към обяд, след часове усилия, слаломът е нареден и загладен, лифтът е зареден с бензин и запален. Ежедневното “загряване”, с тези туби до Платото и разриването на сняг,  беше с такъв обем, какъвото е може би, седмичното натоварване за някои спортисти сега.

Тренировката

Предстоеше същинската тренировка, която беше 1000 врати слалом. Дължината на този лифт позволяваше да се наредят максимум двадесет и пет, т.е. правехме по 40 тренировъчни спускания и няколко, за пренареждане и заглаждане на трасето.

Прикючвахме към четири – пет часа, когато започва да се мръква. По това време вече бяхме доста уморени и освирепели от глад. Набързо завиваме екипировката и лифта с найлон, забивахме маркиращите колове и тръгвахме на “разтоварващ” крос, към Шилигарника.

Екшън

Всъщност това не беше крос, още по-малко, разтоварващ. Беше истински спринт и най-емоционалната част от деня. Всички бяхме с приповдигнато настроение и забравяхме за умората, защото бяхме приключили и там долу, в Банско, ни чакаше сервирана храна.

Десертът

Тичахме като бесни по пътеката в гората, която беше много дълбока и изглеждаше, като мини-трасе за бобслей. Задминаванията бяха много трудни, а ако някой паднеше, всички ставахме на кълбо върху него. Правехме си състезание -кой ще слезе пръв. От класирането, зависеше разпределението на десертите. Чудя се, от къде сме взимали тази енергия, в края на деня.

Размазване

В Банско обединявахме обяда и вечерята не само като понятия, а и като количество. Следваше кратка почивка и Уаз-ката ни закарваше на баня в Добринище, където разпускахме в горещия басейн. Тежките натоварвания през деня, превръщаха тези минути в истинско блаженство.

Кики

Кики Вълчев – нашият треньор, беше много обаятелна личност.  Всяка вечер ни  разказваше по една увлекателна история, за лека нощ. Умееше да сграбчва вниманието ни, а ние го слушахме със зяпнала уста. Той, по-добре от нас осъзнаваше, че имахме нужда от някакво развлечение и ни го даваше. Бяхме оставили гаджета и купони в София, за да се раздаваме в заточение.

Психолог

Освен сладкодумен разкарвач, тренерът беше и  невроятен психолог. Успяваше да ни накара да приемаме този тежък режим с усмивка и да изпълняваме всички поставени задачи с голямо желание. Любимо му беше, когато сме най-уморени и тренировката е вече официално приключила, да ни нареди невъзможен слалом и да направим – “едно последно”, за деня. След това, едно последно  – за ЦСКА, едно последно за … списъкът се оказа дълъг.

Концентрация

Накрая, когато всички започват да негодуват, се налага да се спуснем – за него, за време и със сто процентово завършване. Подобно спускане изисква максимална мобилизация, пълна концентрация и вярна самооценка за моментните изчерпени възможности, а също и правилен избор на темпо, което да гарантира и  добро време и завършване.

Шампиони

Под негово ръководство ЦСКА беше вечния национален шампион, въпреки огромната конкуренция на Рилски спортист. И тази 1973 година, на Боровец, не направи изключение. Кики определи шестимата за представителния отбор на слалом в последния момент. Въпреки негодуванието на професионалистите, бяхме включени четирима млади войници:)… Всички шест от ЦСКА се класирахме в челната десятка на България.

На този ден станах шести в Републиката и си спомням, че бях много недоволен и ядосан на себе си…., а сега се усмихвам.

Юни на ски

Летните лагери на сняг в България се правеха  през месец юни, на хижа Вихрен. Карахме по преспите, останали от падналите лавини, които се задържаха в коларите по западния склон на връх Тодорка.

Снежната покривка се менеше с часове. “Пистите” бяха стръмни, тесни ивици сняг, между скалите. На моменти се появяваха стеснения, през които трябваше да минаваме на една ска, за да свържем по-дълга отсечка. Често местехме лифта на по-широки места, нагоре по склона. Ние сами си вършехме цялата хамалска работа по местенията, това си беше част от тренировката.

Ски сервиз

Поддръжката на ските беше много важен елемент от нашия живот. Нямаше машини за точене на кантове и всички състезатели бяха перфектни шлосери. Всъщност, това беше едно решаващо умение. На практика ,състезанието започваше от вечерта, когато всеки си прави ските в скиорната. Идеално наточени кантове, без мустаци и ръбове, под подходящ ъгъл. Огледално изциклена пластмасова повърхност, в една равнина с кантовете. Изборът на вакса, както и правилното и нанасяне, изцикляне и полиране, това са все предпоставки за добро класиране. Вложеното време и внимание, още повече те нахъсква за добро класиране. А като се грижиш сам за качеството на ските си и знаеш колко трудно се отстраняват дефектите ръчно, ставаш много внимателен и ги пазиш, като очите си. Никой не допускаше драскотинка по състезателните ски. А ако се случи, все едно нож се забива в сърцето му.

Сухи тренировки

През лятото водехме много разнообразна подготовка – за бързина, за издържливост, скоростна издържливост, акробатика, правехме и разни специфични за скоирите натоварвания. Например крос, с високо темпо по стръмни наклони, като бяхме  натоварени с допълнителна тежест. Бяхме изключително подготвени. Спомням си някои резултати. Прескоци трупешката, с двата крака едноврененно, около препятствие широко тридесет сантиметра и високо десет.

Който иска може да се пробва

Спомням си някои лични рекорди.

Шейсет прескока за бързина – за 16,8 сек.

За издържливост – две минути  – 345 прескока.

Крос, право под лифта на Драгалевци. От горна станция – Голи връх до долна станция при ресторант Воденицата  – 18 мин!!

Специфика

При този крос темпото беше много високо, два пъти по-бързо от лифта!!  При тази скорост, краката ти работят, като шевна машина. Това е голямо натоварване, което е специфично за скиорите.

Взимали сме с нас добре тренирани колеги от други спортове, но при това високо темпо и продължителен режим на еднопосочно задържане на мускулите, краката им отказваха по средета на трасето. Налагало се е да продължат на заден ход:), както се случи с един, много здрав шампион по джудо, абсолютна категория.

Спринт в бездната

Тази тренировка изисква светкавична преценка и реакция. Освен бърз анализ на туфите трева и евентуално пропадане в дупки между тях, трябва да оценяваш стабилността на стърчащите камъни, на които стъпваш.

В някои стръмни отсечки, като при последния наклон към Драгалевци, рискът е много голям. Там с контролни докосвания по скалите, само забавяш и контролираш посоката на свободното падане, а вече и умората започва да си казва думата.

Малко история

Първобитна екипировка

Ски-обувките до този момент бяха меки, кожени половинки, малко над глезените. На всичкото отгоре, отзад бяха изрязани, заради стари ретро техники на каране. Имаха много връзки, на вътрешната обувка – стягане здраво, на външната обувка – стягане здраво. Връзки отзад, за да се определи наклона напред (форлагето).  Ако имаш такива специални кожени половинки с квадратно бомбе -ти си върха!! Аз имах такива още като дете, номер 35 и много се гордеех.

Лангремените

Още нямаше автомати и ските се закрепваха към обувките с много дълги кожени каишки, които се омотаваха и натягаха около обувката по сложна формула. Те допълнително я стягаха и втвърдяваха. Тези системи подобряваха контрола върху ските, но да не ти се случва да паднеш. Имаше много тежки поражения и от най-леките инциденти.

Автоматите

Първите автомати бяха само предни, а отзад въртящата се пета пак беше здраво вързана с лангремен.Много бързо се появиха и задните автомати и това наложи производителите на обувки да помислят за по твърди модели, които да стягат крака без допълнителни каиши.

Обувки с метални закопчалки

Започна надпревара между Кофлак -Австрия и Трапьор -Франция, за първенство в качеството на обувки. В тази конкуренция се създадоха уникални модели. Все така ниски и изрязани отзад , все още от кожа, но от няколко пласта и много дебела. На всичкото отгоре, имаха метални закопчалки, благодарение, на които си стягаш крака, като в менгеме. Ново беше и твърдата, като от стомана подметка. А дизайнът – истинско бижу.  В горния край, около крака завършваха с мека кожа, със съответно австрийския и френски трикольор. Трапьор Елит имаха и безценно метално петле отзад.

С първите си Трапьори спах в леглото една нощ, да им се радвам и разглеждам.

Производителите са консервативни

Производителите са много консервативни, те зависят от търсенето. Реално, промените идваха от потребителите, в сучая от състезателите. Ние бяхме изобретатели  и двигатели на промяната. Много скоро, прекрасните Трапиори и Кофлаци омекваха, като мекици, защото бяха от кожа и всеки работеше върху тях с въображение. Печахме ги във фурната, заливахме ги с разтопен парафин, придавахме им наклон и форма и бързо ги замръзявахме в снега. И всичко това, да имаме, за кратко малко по-твърди обувки. Дори започнахме да ги третираме със смоли, което ги правеше много грозни.

Как обувките станаха по-високи

Това, че имаше толкова много народно творчество върху екипировката показваше, че тя не отговаря на изискванията. Трапьор и Кофлак дремеха върху лавровите си венци от 60-те. Един младеж направи пробив в слалома за световната купа и това, което впечатли всички, беше неговата разработка на тема обувки.

Самоделки подпирачки, стегнати с лангремен към обувката отзад, я правеше по-висока. Производителите не можаха да реагират, но всички състезатели, още същия сезон си направихме обувките по-високи. Изрязвахме полутръби от пластмаса, тапицирахме и ги стягахме към обувките отзад.

Нордика

Нордика – Италия първи реагираха и произведоха твърди пластмасови обувки и не само премахнаха изрязването, а даже повдигнаха свенливо задната част. Сан-Марко действаха по-драстично с височината и реглажите. Бързо реагираха и Ланге, както и цяла плеада производители. Трапьор и Кофлак определено не можаха да вземат завоя на промените.

Лични постижения

Нямах шанс

Започнах да се състезавам доста късно и като самоук скиор, имах грешно каране. Въпреки, че имах добри класирания още на първото републиканско – станах шести, от стотина участници. На първото си градско на София бях четвъри, но реално нямах шанс за сериозна реализация в ски спорта. Карах със задно обременяване, което треньорите се мъчеха да изкоренят. Вече бях на осемнадесет, когато стана революцията в скиорските обувки.

Промяната

За един сезон, те станаха твърди, пластмасови, високи и с голям наклон. Тези обувки бяха персонално шприцвани с пяна, която се втвърдяваше и ставаше калъп, точно копие на крака на състезателя. С тях усещаш ските, като част от тялото си и можеш да се извадиш от всяка ситуация. Тази огромна промяна превърна недостатъците ми   в предимство.

Скок в постиженията

Направих невероятен скок в постиженията си. Това се случи в Пампорово през 1974, където тренирахме за голямо международно състезание. По едно и също трасе тренирахме с представители на световния елит. Аз започнах да давам някакви невероятни времена. Започнаха едни съмнения, че съм некоректен.

Колегите от Самоков – хитретата, директно ме обвиниха – „тренер, он лаже”. Сложиха постове по трасето, да не би някъде да пресичам. Но не, аз карах, та карах и ги биех – здраво. Вече започнах да мечтая и се виждах в битка за световната купа. До този момент, българин не беше правил пробив в гигантския слалом, където беше моята изява в тренировките.

Травма

Два дни преди състезанието дойде жестока травма, получена при падане  на тренировка по спускане. Тогава, все още нямаше специализация, всички караха и трите дисциплини. Размазах си лявото рамо. Нямах особени болки, но бях загубил контрол над ръката си. Рентгена не показа нищо строшено, просто ставата беше разтворена. Като я задвижвах с дясната ръка, не ме болеше, но нея самата не можех да я мръдна. Още по-гадно беше, че като я вдигна с другата ръка и я пусна тя падаше безжизнено и увисваше надолу. Имаше опасност да остана инвалид. Това ме отрезви и ме накара да си дам сметка, колко рискован е нашия спорт. Всъщност, може би съм се отървал доста леко. Реших да преосмисля спортната си кариера.

Аз вече съм на върха

Не бях го регистрирам на състезание, но биех нашите национали, които се завърнаха от Япония. Тренирахме с времеизмервателна машина, по трасета гигандски слалом, около две минути и половина. В продължение на две седмици, давах страхотни времена. Участници в предстоящите СКДА бяха Сохор, Земан и Бахледа. Те бяха състезатели от първата десетка в гигандския слалом за Световната купа.  Давах равни времена със Сохор, който беше в страхотна форма и скоро след това стана пръв на един гигандски слалом за световната купа. Реално погледнато, първите стотина човека в света карат еднакво съвършено. Нищожните разлики в класирането идва от атаката към кола и траекторията, която се избира. В свободното каране няма разлика.

Решения

Бях пуснат в отпуск (по това време бях войник в ЦСКА) заради травмата и разсъждавах по темата. Бях много нещастен от това, че бях инвалид. Усещах си ръката, но не можех да я движа в раменната става. Очертаваше се ръката ми просто да изсъхне. Обещах си, ако се възстановя – никакви големи спортни амбиции.  Вече съм на върха, щом давам равни времена със състезатели от първата десятка в ранглистата за световната купа, какво повече искам.  Аз вече си го знам!!

Да се осъкатя или да загина, за да го покажа на другите?!?

Сега е различно

Ако беше сега, нямаше да взема подобно решение. В момента ски спортът е много по-безопасен. Освен това съвременият спорт е доходен бизнес. В наши дни има много пари в една реализация за световната купа по ски. През седемдесетте – не беше така.

Истински аматьори

По онова време, ски спорът беше наистина аматьорски и се правеше от ентусиасти. Единственото което получавахме, беше екипировката. Много се дебнеше, да не стават някакви скрити плащания в световния елит. През 1974г., в Сапоро дисквалифицираха главният претендент за олимпийската титла в спускането – Карл Шранц. Австриецът отказа да махне звездата на Кнайсел от каската си, което доказваше, че има таен договор с тях.

Соц-профита

При нас, в соц. страните спортистите бяха професионалисти.  Уж, че спортистите са служители на МВР, армията или големи предприятия и се състезават в съответните им спорните клубове. Всъщност не ходеха на работа, а само тренирараха. Този професионализъм, мен лично, не ме интересуваше. Тези двеста лева заплата не си заслужаваха, нито риска, нито осакътеното образование. Аз си гонех следването в Техническия университет и виждах бъдещето си по различен начин, след като приключа със спорта.

Радостта от спорта

Сякаш травмата чу за моето решение и започна да отшумява. До края на сезона започнах да движа ръката си и пак да карам ски -лекичко. Е, все още не мога да хвърлям камък с нея, движенията отгоре  са ми  затруднени и като духне вятър, в рамото имам ревматични болки, но това да е.

Започнах да карам  за шампионата на страната от студентски отбор, където бях фаворит. С нивото, което бях постигнал без проблем, в продължение на шест години, не напусках челната шестица и в трите дисциплини (ако завърша нормално състезанието).

Не спазвах никакъв режим (даже напротив:), тренирах за удоволствие и най-важното, не поемах излишни рискове. Общо взето, радвах се на ските!! Практикувайки по този безопасен начин спорта,  осъзнах, че рискът нараства неимоверно много, в надпреварата за тези малки стотни.

Без риск

Този извод се оказа безценен за моето бъдеще. Ако свалиш само 5-10% от темпото на реалните си възможности, качваш сигурността стотици пъти. Ако възможностите ти са 50 секунди за дадено трасе слалом, а ти го слезеш за 55 (10% по-бавно) , рискът става почти нулев.

Така е не само в слалома, така е във всички дисциплини. Така е в мото-кроса, така е в карането на сърф, така е и на пътя с мотор,  кола, така е и във въздуха със самолета. Така е въобще в живота.

Но има едно голямо “НО”

Трябва да знаеш, къде са реалните ти възможности, за да прибавиш към тях, тези десет процента. Именно това ми даде ски спорта, този усет за вярна самооценка на възможностите и определяне степента на риска в ситуацията. Трябва доста да си препатил и да имаш нещо в главата, за да бъде тази преценка достоверна.

Равносметка

Въпреки трудностите и големите опастности, не съжалявам,  че посветих младостта си на ски спорта. Влагах огромна енергия и ентусиазъм и в замяна, получавах невероятна емоция. В последствие се оказа, че съм получил много повече. Това беше една спортна и житейска школа, в която бях развил качества и умения, които преобразиха живота ми.

Вложеното време и усилия в тренировки при такива тежки условия, се оказа най-добрата ми инвестиция. “Инвестиция”, защото с нея си купувам това, което не се купува с пари, а именно – качество на живот. Тази школа в спорта е безценна не само, защото ти дава невероятна кондиция, а получаваш пропуск за непристъпни територии – усещания, непознати за много хора.

Получих една добра основа за всичките си последващите екстремни начинания.

Техника на удоволствието

Натрупаната ски техника през състезателните ми години, ползвам и до днес. Непрекъснатото каране на колове, те задължава да завиваш на конкретното място, независимо дали има дупка, лед или ребра. По този,  начин придобиваш пълен контрол над ските. И когато те пуснат на свобода по пистата, можеш да направиш с тях, каквото си пожелаеш.

Свобода

Когато спрях да се състезавам, ми останаха уменията, на които се радвах дълги години.  Обичах да карам диво сред огромни бубуни и си позволявах скокове по 20-30 метра, между тях. В момента на излитането, с втвърдяването на коленете, прецизно определях дължината на скока, за да кацна меко на гърба на избраната бубуна. Това беше един танц, една скоростна интерпретация, която не мога вече толкова добре, но все още се забавлявам по пистите.

Дядо Хъмпи се забавлява на Витоша

В момента имам добра техниката и сигурно много скиори ми завиждат за това каране, но истината е, че аз им завиждам за удоволствието, което изпитват и развитието, което им предстои. Аз лично бих искал да карам, както умеех преди. В момента,  ските за мен са като ходене на фитнес. Отивам да се понатоваря и да се раздвижа, което пак си е спорт, при това на чист въздух.

Дядо Хъмпи се забавлява на Боровец

Мини ски на един и на два крака:)

Не се оплаквам, все пак се радвам на ските повече от 50 години, а това си е

половин век.

…., а след 60 минавам на следващото ниво:)
Пистите вече не са ми интересни… и почти не карам класически ски.
СуперСтар съм вече за фрирайд…., тежат ми огромните широки ски, а и нЕмам нерви за борба с лавини….
Отдал съм се на пенсионерски забави – карам мини ски в горската пудра:)

Posted in Xtreme Sports | 8 Comments

Моторите

За мен това е най-вълнуващото и най-екстремно изживяване

Карането на пистов мотор е и най-опасното нещо, с което някога съм се занимавал.

Не случайно казвам нещо, защото някои мотоциклети са много по-близо до “НЕЩОТО”, отколкото до превозно средство.

Когато спрях да се състезавам в ски шампионата, здраво ме нагази адреналиновата абстиненция. Колкото и да бях добър в свободното парзаляне, то не можеше да замести тренировките ми по ски-спускане, където директно с тялото си участваш в шеметните скорости.

Тогава реших и закупих първия си мотор – Кавазаки 1100 кубика. Това бе стара моя мечта, на която най-после дойде ред да осъществя.

Тази покупка напълно преобрази живота ми. От тук нататък аз изцяло посветих свободното си време на тази нова адреналинова “терапия”.

Карането на мотор се оказа много, много силна емоция, която напълно замести дългогодишния ми активен, екстремен спорт и задоволи всичките ми “нарко-зависимости”.

IMG_6620

Метаморфоза

През ерата, когато мотористите се събираха в кафето “Гъза на слона”, аз все още само гледах отстрани… и ми течаха лигите.
Тогава моторите бяха доста различни, предимно голи, много по-слаби, по-тежки и с висок център на тежестта.

Моят първи мотор беше един от последните представители на това поколение…

Тежеше триста и четиредесет килограма и бе една от първите инжекции…..

успяваше да вдигне над 200 км/ч, но доста бавно и беше много нестабилен при тези скорости…  освен това беше доста труден в завоите…:)

 

Характеристиките днес

Днес е много различно. Съвремените мотори са несравнимо по-мощни, по-леки, по-бързи…… и много по-красиви:)

И преди и сега хората ги гледат с възхита и респект, но истината е, че малцина знаят, точно за какво става дума.

Ще се опитам накратко да ги информирам.

Тези, които карат – знаят! Обръщам се към онези, които тайно се възхищават от далеч и лекичко завиждат за това изживяване.

Мечтата на всеки спортен, тунингован автомобил е да ускори от 0 до 100км/ч за 5-6 секунди.

За мотора това не е никакъв проблем,……  само дето става дума за втората стотица от 100 до 200км/ч.

За първата от 0 до 100, времето е наполовина по-късо и това се случва още на първа скорост.

Предавките са дълги, но двигателя се развърта светкавично и те се превключват с много бърз темп. При второто чукване стрелката на скоростомера прелита покрай  200 км/ч за около 8 секунди, при третото покрай 250 км/ч за около 15 секунди……

Освен това невероятно ускорение, мотоциклетите с голяма кубатура са и много бързи , повечето от тях развиват скорости над 300 км/ч.

Нещото на пътя

Технологично съвършенство

Ако демонтираме красивите обтекатели, които осигуряват съвършената аеродинамика и придават изящна форма ще видим, че плътно под тях се е скрил огромен, компактен, свръх мощен, високооборотен агрегат.

Невероятна емоция

На практика, директно яхваш напречен двигател от 200 к.с. Имаш само една задна задвижваща гума и една предна за спиране. Нищо излишно не ти тежи и не ти пречи да участваш директно с тялото си в купона.

Летиш на една педя от земята, въоръжен с невероятна тяга. Притежаваш страховито ускорение, късо спиране и голяма маневреност –  няма такава емоция.

Тайната за тези характеристики

Голямата динамика, не е само защото разпределяш по около един килограм на една конска сила, а защото имаш много дълги предавки, които се препокриват в широк скоростен диапазон.

Трета скорост е до 240 км/ч. Т.е. ако караш с 200 км/ч на шеста предавка, можеш да чукнеш две, три скорости надолу и да получиш ускорение, като при старт от място.

Какъв е залогът

Получаваш страшно много, но и губиш много. На този свят нищо не идва даром.

С премахването на двете “излишни” колела, възниква необходимостта от равновесие, във всеки един момент.

При резки маневри или при поднасяне е необходима огромна концентрация, прецизна реакция и перфектен баланс върху тази летяща, тежка машина.

Това видео съм го заснел специално, за да се види детайла. Успоредно с битката за направление на ръцете, китката трябва да върне оборотите на двигателя точно до стойностите от преди поднасянето, нито повече, нито по-малко.

 

Риск

Да премахнеш купето, този един тон  “излишна” ламарина….. това си е сделка с Дявола. Заменяш някакви си “защита” и “сигурност” срещу невъобразима динамика.

При мотора съчетаваш неразривно две неща, невероятна емоция и огромен риск.

Притежаваш страховито ускорение.., с лекота вдигаш 300км/ч….  супер яко преживяване, но рискуваш да пострадаш тежко и от най-лекия контакт с материалния… и много твърд свят.

Сделка за милиони

Да си купиш мотоциклет, означава да управляваш Ферари за жълти стотинки. Сделката определено е добра, спестяваш стотици хиляди, но си заслужава, само ако съумееш да компенсираш липсващите брони, колани, аербеци, електрони системи.. с разум, умения и опит.

Да обуздаеш Дявола

Моторът е много коварен, има свиреп и избухлив характер.
Точно, когато си мислиш, че си го обяздил и вече е послушен…. непременно ще те изненада.

Дори и да успееш да го подчиниш напълно, изненадата може да се появи отвън, нещо извън вас двамата.

Когато постигнеш перфектно справяне с тази непокорна машината си едва по средата на пътя към безопастността.

Ако допуснеш да влезеш в ситуация, майсторлъкът няма да ти помогне.

Улицата

С тези характеристики от „Формула-1”, да излезеш на улицата е много рисковано.

Моторите от GP се състезават на широки, гладки и обезопасени писти, които имат специални настилки. Използват гуми, които не могат да изкарат и един час, но осигуряват невероятно сцепление. На завоите има зони за сигурност – разширения без никакви препядствия.

Майсторството по шосетата е задължитено, но не е достатъчно. Една нищожна грешка, едно трепване на китката или пръсчето, може да те вкара под някой ТИР.

За разлика от състезателите ние нямаме право на нито едно падане! То може да преобърне живота ти за миг.

Превантивното мислене

По пътищата ни щъкат разнородни превозни средства, от тирове до каруци и трактори, които често се движат хаотично и некоректно.

Най-важното качество на моториста, е умението да мисли превантивно.
Безопастността изисква да караш колите на другите, да четеш мислите им, да очакваш неочакваното, да допускаш всяка една маневра, щом тя е физически възможна.

Това означава – да минаваш на зелено така, както би го направил ако ти се наложи да минеш на червено.

Аз лично не се доверявам на никой, карам все едно другите участици в движението искат умишлено да ме ударят.
И това е наистина възможно, защото те не подозират, какъв звяр е пуснат на свобода.
Поради малките си габарити и голямата си динамика, ние сме изненада за всеки.

За съжаление превантивното мислене не се учи или купува, а се изгажда с много години практика и голям късмет.

Според мен важно, за безопасното преминаване на този рисков период е наличието на опит в движението, но с кола.

Преди да се качиш на две колела, е хубаво да си се срещал с изненадите на пътя, но по-защитен и на четири колела.

Ограничения

Според мен, някои мотоциклети са оръжие и не би трябвало да се продават свободно.

Необходимо е въвеждане на ограничение за ползване на някои модели.

Защо да не се въведе психо тест, като за пилоти.
Там се проверяват съобразителност, бързина на преценки, адекватност на реакции, адаптивност към промени, умения за разпределяне на вниманието и т.н.

Младежите

Не може да се разчита на правилника за движение. Ограниченията на скоростта не са спирачка за  младежите.
Те не могат да разсъждават трезво, защото са обладани от невероятната емоция.

Очаровани от това чудо на чудесата, те не подозират в какво се забъркват.

А последиците могат да бъдат много жестоки.

Моят случай

Благодарен съм на баща си, който виждайки страстта ми към коли и мотори, постъпи изключително нестандартно и умно. Той съумя да ме предпази от самия мен.

Подходът му се оказа верен. Не всички мои връстници имаха този късмет. За съжаление много близки приятели загинаха в катастрофи още на млади години.

Баща ми лично ме научи да карам кола, когато бях на шестнадесет.

В началото карахме по полянки, по-късно излязохме на безлюдни пътища.

Накара ме да науча правилника за движение и да положа изпит за книжка – клас мотопед.

Успешно взех книжката – категория М, само за нея имах навършени години.
Започнах да карам с придружител, возех баща си когато движението не беше натоварено, а то през 1970 година си беше все така.

Педесет хиляди без нарушение

Държах изпит пред него и той ми връчи ключовете от колата.

Имахме Шкода 1000 МВ. Никога няма да забравя тази огромна отговорност, която поех.

Глобата, по това време, за каране от един клас в друг, бе 20 лв. Той демонстративно отдели еднократната сума, за тази санкция. Истинското наказание беше много по-сурово, а именно лишаване от правоуправление до навършване на осемнадесет години.

Обеща ми, да си прибере ключовете от колата ако допусна някаква грешка или ме хванат.
Не можех да се лиша от тази привилегия, бранейки статута си се превърнах в най-дисциплинирания шофьор на Републиката.

На 18 тръгнах в завоите с вратите напред

Бях много запален по шофирането и карах непрекъснато. Приятели и съученици си събирахме стотинките, за да се возим. За два лева купувахме осем литра бензин Супер 96.

Когато навърших 18 години и взех книжка категория С1, вече имах около петдесет хиляди километра стаж.

Този опит много ми помогна за безаварийното каране, когато станах правоспособен и здраво натиснах газта на Жигулата.

На мотор се качих с голям опит в движението, след 17 години и един милион километра зад волана.

За моторите баща ми беше категоричен, твърдо – НЕ. Тогава не го осъзнавах, но днес съм му благодарен.
Много от младежите, които започнаха рано претърпяха злополуки и се отказаха.
Така и не достигнаха до съвременните съвършенни машини и истинската наслада от карането на мотор.

Позволих си покупка на мотоциклет едва на тридесет и три. Задържах топката, защото имах семейство, деца и съответните приоритети.

За мое щастие се качих на мотор с един милион километра зад гърба си, при това без инциденти.

По това време ми се налагаше доста да пътувам и бях навъртял огромен километраж, предимно зимно каране.

През спортните си години правех средно по осемдесет хиляди километра на година, за да комбинирам семейство, следване и професионален спорт.

Специфика

Да, качих на мотора с огромен опит по пътищата и си мислех, че вече нищо не можеше да ме изненада…, но се наложи да си мина по пътя на начинаещ моторист.

Има много специфика, когато си на две колела. Сърцето ми е спирало не един път:) докато трупам полагащият ми се мото-опит.

Ските

Ски-спускането също много допринесе, за безопастното ми каране на мотор.

Усещането е много близко, защото учасваш по същия начин – директно с тялото си в движението.
Дългите години в този спорт ми дадоха много прецизен усет за траектория.
Прекрасно знаех как промените в радиуса влияят на центробежните сили.
Как въздействат неравностите на сцеплението с терена и как това е функция на скоростта.

Най-важното, което получих от алпийските дисциплини бе “студено сърце“. В критичен момент да се действа хладнокръвно и прецизно.

Паниката е убиец номер едно при моторите.
Една милисекунда преценка и после реакция, а не обратното:)

 

Най-безопастното пътуване

Ако се научиш да използваш опасните характеристики на мотора в своя полза, би могъл да станеш недосегаем на пътя.

Ако си разумен и имаш опит, използваш страхотните му характеристики правилно, той се превръща в най-безопастното превозно средство.

С нищо друго не би могъл по-успешно да се дистанцираш от неадекватните и разсеяни участници в движението.

Уникалното му ускорение, малките му габарити, късото му спиране и голямата му маневреност са огромно предимство на пътя.
Трудно могат да те замесят в катастрофа, ако си концентриран, разумен….. и не бързаш толкова много:)

30 много яки години

Истински щастлив съм от тези 30 години на мотор. Изминал съм над 300 хиляди километра.
Това е несравнимо удоволствие и много силна емоция.

Камери

До сега катаджиите ни симпатизираха.
Влагаха разбиране, колко трудно можеш да се вместиш с мотор в ограниченията на скоростта.

Инсталирането на безпристрастни камери и завишаването на санкциите май ще намали емоцията:(

Няма как да обясним на останалите, че това е най-безопастното превозно средство:) и за нас ограниченията трябва да са други:)

 

Камерите не са от вчера, ето една снимка, която получих от КАТ през 1974 година.

 

Пожелавам на всички колеги мотористи щастливо и безаварийно каране.

Posted in *.*, Xtreme Sports | Leave a comment

Pазходка във времето

 

Твърдо спазвам традицията, да се радвам на София, по време на празници. Харесва ми да се разхождам безцелно из полупразните улици. Това са редки моменти, които не бих искал да пропусна. Ако съм някъде в чужбина или в непознат град, би било подтискащо, да няма хора наоколо. Но в родния ми град, където съм израснал, определено ми е приятно, да има и такива дни. Няма нищо особено в забързаното, делнично ежедневие, но по време на празници – не е така. Буквално на всяка крачка ме връхлитат спомени. Всяко кътче от този град събужда десетки случки и събития в паметта ми. 

 Разходка

Вчера си направих една такава разходка из полупразна София. На места, групи ученици разговаряха разпалено. От някои входове излизаха весели компании, след купон. Влюбени се целуваха и разхождаха, като залепени. Eдна двойка тинейджери бяха завързани с кожен лангремен – един за друг. И цяла вечер споделяха стола, дансинга и тоалетната дори.   

 Шишман

На един балкон, момче и момиче успяха да се омагьосат само с една бира, защото държаха всяка глътка под езика си. В градинката – отсреща, други двама си обясняваха нещо в пантомима. Водеха емоционален разговор с жестове, защото думите бяха трудни за изричанене.

Левски

Милиционер стоеше на пряката на Хан Крум към Шишман, отсреща кола се канеше да направи нарушение и да влезе право в ръцете му. Униформеният не можеше да проумее подобна наглост. Именно арогантното нарушение не му позволи да се усъмни, че младежът няма книжка и без много, много да гледа документите, набързо го глоби един лев. Всъщност, младежът направи тежък избор. Пое огромен риск, да загуби книжката си за мотопед, но да успее да хване края на часовете в седма гимназия. Искаше да изненада някой, който познаваше от предния ден.

Входът на Седма

Зърна го в последния – възможен момент и в миг смени посоката. Само за няколко крачки, примерната ученичка се преобрази. Това беше тотална метаморфоза – двете плитки се превърнаха в буйна, естествено-червена грива. Черната пристилка с бяла якичка се скриха в чантата. Скочи в колата, само с педя велурена пола и отпрашиха да пият кафе в Пловдив, че  е по-далече.

Славейков

Едно шестгодишно хлапе се затича по стълбите в Алианса, бързаше за час- в английската забавачка. Дядо му махна, обърна се и напусна фоайето. След миг, хлапето крадешком се измъкна и се насочи към градинката на Солунска. Игрите бяха много по-интересни. След време, когато лавина деца се смеси с родителите, дядото беше изненадан в гръб с едно „бум”.

Рила

В ресторанта – на терасата, софийската красавицата Ванда, преобърна традициите на българина. Направи шокираща поръчка, гроздова ракия със салата, а ние мигахме на парцали, защото това беше напитката на каруцарите. Ако не е коняк или водка, поне да е сливова. Сашо Диков носеше кашони, с домашна – за приятели от Троян.

Раковска

Милиционер спря движението, опънаха червена пътека през улицата и младеж пренесе красива абитуриентка, на ръце, от ВИТИЗ до ресторант Прага.

Славянска

В Руския клуб, вчера, отново предлагаха легендарния котлет по киевски. Преди месец сервитьорите гледаха учудени и се питаха какво е това. На излизане, вдигнах поглед към прозореца на Ружо…… нямаше го. Това прекрасно момче остана там, на една далечна гара …. на двадесет и пет.

Цар Освободител

В сладкарницата на Радисон, четирима младежи разпалено обсъждаха регламента за плейбой – десетобой. Разделени по двама в отбор, имаха право на пет предложения от вид спорт. Автомобилизмът започна след час, по скоростната отсечка, Воденицата – Щастливеца. Там, на място, същата вечер бе надпреварата, по билярд и покер. На другия ден, Мальовица – ски /там на високо има сняг през май/. На връщане, в Панчарево – водни ски ….. тенис – Академик ……..   

Страхотно е да се разходиш във времето, из полупразния град, в който си живял на младини, защото там и най-обикновените места, са много специални.

Дистанцията на времето филтрира крайните емоции и в двете посоки. Така, равносметката  е по-реалистична. Тази разходка не е просто преговор на миналото. Това е по-различен начин, да се оцени настоящето.

Posted in *.*, Personal | Leave a comment

Юбилей за Hampi

Днес се навършва точно един месец, откакто направих първата публикация. Тази сутрин влезнах в сайта и установих, че съм доста производителен, за ентусиазма, който влагам. Чудех се, на коя тема  да се спра за случая. Имам десетките проекти, за които бих искал да пиша. Но реших да замълча. Да не философствам на днешния ден, а да ви представя моя адаш – Хъмпи. Това е уникален древен град в Индия. Бил е средище за търговия на диаманти и всякакви други скъпоценности. Един, невероятно богат и красив град. За съжаление е бил превзет от мюсюлманите на 23 януари 1565г. и в продължение на шест месеца, неговите несметни богатства са били разграбвани и уникалната му архитектура е била разрушавана. Сринати са безчет храмове и дворци, паметници на световната цивилизация и култура. След като е бил ограбен и унищожен е потънал в забвение – за векове. Бил е забравен от света, което от своя страна е добре, защото така са се съхранили изключителните останки, за нас – съвремениците.

Ще ми се да вярвам, че името, което се е лутало през вековете и ме е намерило преди 40 години, не е сучайно. И ми е донесло и частица от мъдростта и философията на този тайнствен и загадъчен град – Hampi.

Posted in *.* | 2 Comments

София по време на празници

София е супер курорт за софиянци, по време на празници. Това е страхотен град, когато не е пренаселен. Установих го миналата година, през август. По това време няма задръствания и по улиците цари пълно спокойствие. Кино-салоните и ресторантите, са полупразни.

София е заобиколена от чудна природа, която не забелязваме, защото нямаме навика да се вглеждаме наблизо. От центъра на града, само за няколко минути, се пренасяш в съвсем различен свят.

Днес, за час – два се разходих с ендуро из Плана. Докато женичката приготви обяда, аз реших да поспортувам.

Целта ми беше най-високия връх в Плана планина – Манастирище, с 1333 метра надморска височина. В монента там има само параклис, но ясно личат основите на стар манастир.

Наблизо има стар Бук, от времето на манастира, съществувал през второто българско царство.

Много интересно дърво, което бързах да снимам. Исках да запечатам интересната му структура преди да се е разеленило. Благодарен съм на приятеля си Светьо, който напълно оправда името си, като ме „светна” за това невероятно дърво.

Някои от по-старите клони са се срастнали и си обменят сокове, а по-младите са навити, като змии.

Огромният ствол е кух и е пълен с вода.

В дървото има извор, който лекичко сълзи от дупка, на около метър височина от терена. Вековното дърво използва извора за собствени нужди, по този начин е останало незасегнато през различните епохи.

Течността изпълва ствола, като огромна бъчва и е смес от вода и дървесни сокове. Тя е кафеникава, с приятен дървесен аромат. Местните хората я използват като мехлем и се мажат с нея, за да се лекуват.

Бръкнах предпазливо в тясната дупка и намокрих ръцете си. Седнах на тревата да си почина от карането и се любувах на прекрасната гледка.  Това е най-високата точка в района и видимостта е триста и шейсет градуса.     

Да си намокриш ръцете със соковете на този вековен бук е все едно да докоснеш материя от онези далечни времена. Атоми от дъха на българските царе са били арестувани в дълбините на дървото до този момент, в който ги освобождава наново.    

Всички се радваме на хубавите моменти, но силата на усещането е в детайлите и дълбочината. Трудно се изгражда чувствителност, за невидимото, но си заслужава. 

Някои хора претичват през щастливите си моменти, минават по повърхността. Други, съумяват да проникнат до най-затънтените кътчета, на момента. Те успяват да го удължат и задълбочат. Това е въпрос на психология.  Различните хора са щастливи в различна степен от едно и също преживяване.

Така е във всичко, така е в отношението ни към заобикалящия свят, така е и в отношенията между хората. Определено, интелигентните и мислещи хора са по-щастливи, защото са способни да вземат повече от момента.

Има хора, които обикалят екзотични места и единственото, което им остава е споменът за качественото напиване и стоте партии белот.

Букът е достатъчно високо и успях да го снимам без зеленина, след седмица би било късно.

В по-ниските места из Плана вече всичко се е раззеленило.

При екстремния офроуд, концентрацията е върху самото каране. Вниманието е съсредоточено върху важното, в случая – дупки, камъни, коловози и всякакви препятствия.

По този начин се пропускат страхотни места и гледки, минаваш покрай тях и не ги забелязваш. Когато съм сам често спирам, за да си почивам и по този начин съчетавам карането и насладата от контакта с природата.

Не страдам от липса на апетит, но след едно такова кръгче, определено ракията е по-сладка и храната е по-вкусна.

Posted in Personal | 2 Comments

Животът

Смъртта е един естествен край

Вчера бях на погребението на близък човек – Енчо Петков, баща на моя най-добър приятел. Беше треньор на няколко поколения български алпинисти, голям спортист и много силен мъж. Вечерта, в новините съобщиха и за смъртта на Батето, една много колоритна, а за някои и противоречива личност. Аз лично, отдавна съм надраснал това, да давам оценки на нечий жизнен път. През вчерашния ден, сигурно са починали стотина души само в София и са се родили, горе-долу  толкова. Самият аз загубих майка си наскоро. Това е животът, никой не е вечен. И Бен Ладен е приключил жизнения си път, вчера.

Големият Енчо Петков

Сипах си една ракия, за бог да прости, големия Енчо Петков и си припомних десетки случаи с него. На фона  жалките тленни останки на един старец – днес, моите спомени от преди 30-40 години са много различни. Срещал съм го с лодка, почти в открито море, да си плува кроул. Учил ме е да далдисвам и никога не съм имал куража,  да го последвам до край. С плавници- гигант и оловни колани, тръгвахме надолу, като ми показваше, как да изравнявам налягането. На десет-дванадесет метра, аз спирах. Поглеждах нагоре и виждах далечното дъно на лодката и изкрящата повърхност наоколо. Черно море, тогава все още беше бистро и прозрачно. Те, двамата с Ваньо, продължаваха надолу и се губеха в тъмнината. Обратно горе, последен излизаше Енчо и като доказателство, че се е разходил по дъното, показваше някой рапан. Те бяха екзотика по онова време, но по-късно се превърнаха в напаст. Станаха причина, морето ни да е мътно в момента, защото унищожават мидите, които са естествен филтър за морската вода.

Майстор на подводния риболов

Не знам до какви дълбочини слизаше, но със своя харпун  изхранваше къмпинг Арапя, с риби. Вярно, че по онова време, там бяха пет палатки на кръст, но имаше дърво, накичено ритуално, с рибни скелети. Беше доста голямо и изглеждаше, като коледна елха, от енчовия улов.

Имаше ограничения за сърфа

Веднъж, при бурно време, с Енчо влязохме навътре в морето, с тандема. Изневиделица се появи граничен катер. По онова време, вече имаше избягали в Турция, със сърф. Тренерът беше подготвен, беше извадил открит лист, но не можехме да се разберем с граничарите. Контактът беше еднопосочен, те имаха мегафон, а ние викахме на вятъра, в бурята. Невъзможно бе да ни арестуват, поради големите вълни, но ни разпоредиха веднага да се прибираме в залива и със заплахи ни ескортираха до брега.

Енчо Петков имаше контакт с много поколения спортисти и на всекиго е дал по нещо.

Поклон пред паметта му

Споменът за този голям мъж, ме накара да споделя, някои свои мисли за тленността.

Тялото на човек

Пак ще кажа, хората знаят, но не вникват в дълбочина. Какво представлява тялото на човек? Това е къщичката на душата ни, това е нейното местообитание. Малко хора осъзнават, че тази къщичка е доста променлива. Тялото е много по-преходно, отколкото изглежда на пръв поглед. Поглеждайки се в огледалото, от време на време, виждаш един и същи човек. Не, това не е така, това е илюзия. Изпълнявайки  жизнените си функции, ние се обновяваме непрестанно. Дишайки, въвеждаме кислород, който извежда въглерод, който пък набавяме от харната си. Така се случва с цялата менделеева таблица. Пътят, на замяна в нашето химическо съдържание, е многообразен, това става дори при допир.  Човекът в огледалото е уж същия, а всъщност е съвсем друг. Атомите, които ние ползваме, е само за известно време, след това пак ги пускаме в обръщение. Потокът е непрестанен. До скоро те са били част от други хора, растения, животни, предмети. Те са част от света, в който живеем. Някои идват от звездите, други от различни галактики. Текучеството е много голямо и затова не бива да се привързваме толкова много:).

Душата е по-важна

Трябва добре да се грижим за тялото си (за хардуера), за да  може то да служи добре – на душата (на софтуера), която е много по-важна. Човек трябва да се съсредоточи към своето духовно усъвършенстване. Това е същественото, за да бъде един живот смислен.

Какво следва след смъртта?

Ако знаех, щях да ви кажа. Имам няколко варианта, но няма да ви занимавам сега. Определено, не мога да скрия усмивката си, когато слушам обясненията на популярните религии. Звучат ми неправдоподобно.

Нелепи обяснения

Не за това, че са примитивни и са създадени, когато Земята е била плоска, а защото- прекалено дълго са защитавали тази нелепост. Скрити зад проповядване на добродетели, в продължение на хилядолетия, всъщност са вършели грехове. И понеже една лъжа, повторена сто пъти – става истина, човечеството не може да се оттърси от разбирането, че тези, които мислят различно, са неверници и нямат страх от бога.

Истината е в нас

Според мен, всеки образован и интелигентен човек има страх от неизвестното и респект към непознатото. Всички религии и учения са създадени на един принцип “не прави това на другите, което не искаш да правят на теб”. Това е начин, да се избегне диващината и варварщината.

Актуализация на доброто

Аз лично, вярвам в доброто, по един актуализиран начин, съобразен с времето, в което живеем. Религиите, като всички идеологии – създадени в името на доброто, се променят с персоналната човешка намеса. Те се превръщат в бизнес, в политика, противопоставят хората, служат на нечии интереси.

Един възможен вариант

Не сме дорасли, за да разберем какво представлява животът. Много е възможно, всичко на този свят да се записва някъде, в дълбините на материята, всяко човешко действие, мисъл и намерение. Документира се секунда по секунда,  животът на всяка самоличност. Така, както е записано на молекулярно ниво в една клетка, всичко за развитието на индивида. Как ще изглежда, едно коте например, каква окраска да има, какъв характер. Записан е дори инстинктът на ловец. Без никой да го учи, то знае, как да дебне и убива. Всичко тръгва от една единствена клетка.

Не само материята е едно цяло

Тялото е фиксирано само привидно. Всъщност, си обменяме атомите с околния свят, непрестанно и по този начин сме неразривно свързани с него. По същия начин, нашата душа е част от едно цяло. Само временно сме разделени, за да развиваме нашия софтуер по добре. Да се усъвършенстваме духовно, по-пълноценно.

Злото ни се връща

Да направиш зло, е все едно – палецът и показалецът да стистнат една игла и да убодат малкия пръст. Тях двамата не ги боли, защото са разделени в своите къщички, но истината е, че страда цялото – общото. Те, всъщност нараняват себе си, без да го осъзнават.

Нека да бъдем по-добри с останалите, така ще сме по-добри със себе си.

Posted in *.* | 4 Comments

Кайтсърф – фантазия

 

Софтуер за хора

Намерих страхотен интернет магазин. Там се продава софтуер за хора! Можеш да си закупиш умения за всякакви екстремни спортове. Това лято ще се кефя на кайт, само срещу 125 евро. Записал съм се за 20-ти май, в 9:00. Хората се мъчат с години, губят си времето и пак не могат да карат, а аз се уредих по лесния начин. Взимам наготово, направо майсторско ниво и то на момента. Ще бъда готов още за началото на сезона.

Нано технологии

Успели са да свалят информацията от хора, дето не го мислят кайта. Някакъв институт е създал безвреден разтвор, който се инжектира. С микро-импулси се “желират” нано-пътеки до невроните, в активната при каране на кайт, зона в мозъка. С това, доблиращо  нервната система “опроводяване”, са успели да адресират паметта и да свалят необходимата информация.

Не е толкова просто

Само един концерн има правата, защото са създали програма за адаптация на човешкия мозък към компютъра. Могат да преобразуват и записват биохимичните процеси в двуичен код и обратното.

С програмата “кайт” ставаш най-добрия

Софтуерът е обобщен от десете най-добри кайтисти. Уменията им взаимно се допълват. Не знам колко са им платили, но определено си заслужава.

Хич не е страшно

За да те ъпгрейтват, трябва да те “опроводят” . Става за половин час. Въпросните нано-пътеки са несъизмеримо малки и въобще не пречат на кръвообращението. След манипулацията, с друг разтвор те изчистват. Цялата работа е един час. След това, няма и следа, всичко се изхвърля от организма. Остава ти само високата кайт класа.

В 21 век всичко е възможно

Човекът сам по себе си е една биологична машина, управлявана от мощен компютър – мозъка. Операционата му система е с опция за самоусъвършенстване. Това става непрекъснато и се прави в движение. Различните екземпляри се развиват в различни насоки, защо да не се възползваме от новите технологии?  Защо трябва да хабим време и енергия:)

Щели да предлагат Камю. Непременно ще се възползвам, определено имам проблем с него:)…….

Дали пък да не проговоря китайски?…..

Шега

За да звучи правдоподобно тази хрумка, си измислих технология. Би било страхотно, един ден да си update, download знания, умения,…. професионална квалификация.

През годините много мои хрумвания са се случвали след време……, така че човек никога не знае. 

Рали, напомни на Коко, един ден да си потърси авторските права. Адресация на невроните чрез “опроводаване” реализирано в кръвоносната ситема. Протичането на импулс втвърдява нано-пътечки в проводим разтвор, които в последствие се използва за инфо-сигнали….  🙂

Posted in Fiction | 1 Comment

Ограничение на скоростта – фантазия

 

Ограничение на скоростта – 60 км/ч. Понякога това е подценяване, друг път е надценяване, зависи от уменията и опита на водача, от техническото състояние на колата и от метеорологичните условия. Много често има голямо разминаване между разрешената и съобразената скорост.

И ниската скорост може да бъде опасна

Фантасмагория

В шофьорската книжка (карта) има чип. Не можеш да запуснеш  двигателя, ако не вкараш картата в компютъра на колата, мотоциклета. Запалването се осъществява след тест за алкохол и наркотици. В електронно досие се записва целият ти стаж, всяко твое действие, всяка твоя моментна скорост, в конкретна точка, от GPS навигацията. Превозните средства имат вграден транспондер, като самолетите. Излъчва се сигнал за местоположението и скоростта им. Към системата се подава и информация за колата, с какво оборудване е, моментното техническо състояние, включително налягането в гумите. Следят се и метеорологичните условия на място, температура, влажност, видимост.

Гъвкави ограничения

Рамката на ограниченията става гъвкава, което оптимизира трафика. Съобразена е с конкретните условията и оборудването на колата/мотора. На дисплея се появява персонално ограничение, за всеки водач, във всеки момент, за конкретна отсечка на пътя, съобразено с метеорологичните условията.

Индикация и санкция

Надвишавайки ограничението с 5%, започва индикация на дисплея, че навлизаш в нарушение. Ако продължаваш да повишаваш скоростта,  санкцията е на момента по електронен път и нарушението влиза директно в досието ти. Ако не намалиш, двигателя губи мощност за известно време. При системност двигателя се изключва, колата спира и санкцията е лишение от правоуправление.

Мечти

Ако си доказано безопасен и разумен, получаваш бонуси. Критерия e неучастие в ПТП, независимо чия е вината. При  – 200 хиляди километра без ПТП, индикацията за нарушение се включва на 15% над ограничението. При стаж без ПТП – 500 хиляди, ограничението си е същото, но индикацията за теб се  включва при 50% над ограничението. За един милион  километра без ПТП, дисплея показва ограничението, като препоръчителна скорост, но оставя на теб отговорността за преценка, колко голяма да е съобразената скорост. Този бонус валиден само с ежегоден подробен медецински тест и минимален годишен километраж. За оптимизиране на трафика се гласува повече доверие на доказалите вярната си преценка. При допускане на ПТП, в случаите, когато те са в областта на бонуса, наказанията се завишават пропорционално и води до мигновена загуба на привилегиите.

Сега да се върнем от този опит за предсказване на бъдещето и да спазваме правилата за движение, защото те са за това – да се спазват.

Posted in Computers, Fiction | 3 Comments

Стар мерак

Желанието ми да пиша е отдавна. Първи опит направих  през 1980 година, но не се стигна до реализация. Това беше технологично много трудно, по онова време. За да се набере толкова голям текст, от оловни буквички и да се рентира, беше необходим голям тираж. Това не можеше да се случи, без някое издателство да застане зад гърба ти.

Безделито ражда фантазии

Кото новобранец в службата, шефът ме сложи дежурен край една от многото машини на отдела. Това беше нормална практика, хем новакът навлиза в естеството на работата, хем клиентът е доволен, че договорът за крепостен специалист е спазен. Имах на разположение самостоятелен кабинет, в която бях вързан по осем часа на ден. Това броене на минутите по цял ден, ме накара да се опитам да си представя бъдещето на машината, която пазех- днешния компютър.

И фантазията ми се развихри толкова много, че реших да напиша фантастичен роман. За да бъде по-интересен и лесен за четене, реших да рзказвам предполагаемото бъдеще в диалог. Въпроси, които възникват в читателя, се задават от единия герой и отговорите, чрез които разказвам вижданията си. За да е още по-интересно, вкарах в сюжета романтична нотка. Разговорът се водеше между момче и момиче, които се срещат случайно, посред нощ. Мястото на срещата естествено, е на скалите край Арапя-до болка познато за мен място, като природа и атмосфера.

Реших, че не мога да пиша фантастика неподготвен, за да не влизат предсказанията ми в противоречие с науката. Бях учил доста физика в техническия университет, но исках да правя аргументирани обяснения и задълбах в квантовата механика.

Подготовка

Набавих си тухлите, Файманова физика от американски университет и си уплътних осемте часа дежурство, без проблем. Беше ми много интересно да изучавам света. Нивото беше изключително високо, добре че имах пет висши математики зад гърба си, че всичко там е обяснено с интегрално и диференциално смятане. Научих страшно много. Роман не публикувах, но промених мирогледа си. Хората знаят, но някак си не го осъзнават, защото не навлизат в дълбочина. Например, че материята е куха. Всъщност, масата е концентрирана в много малки точки, в огромни обеми празно пространство. Че атомната бомба всъщност е електрическа, защото се дължи на разпада на тежките ядра, поради еднаквите положителени заряди на протоните. Истинската ядрена енергия е колосално по-мощна, но действа на по-малко разтояние. Тя е заключена в ядрата на атомите и някой държи ключа. Някой държи еднаквите заряди заедно, въпреки волята им. И така е организирана цялата материя.  Не ми се мисли, какво ще стане с вселената само за миг, ако го ядосаме. Повечето хора не знаят, че Айнщайн с елементарна математика е обсебил многогодишния труд на друг учен. Умножавайки с едно и също число „С”, двете страни на неговото уравнение. Така е сложил завършващия щрих на великото откритие. Първото сериозно доказателство за него, а именно колко много енергия има в материята е избухването на атомната бомба. Чрез тази адска машина, човечеството освобождава милиардни части от тази енергия по  електрически път…

Малко разминаване

Написах романа в суров вид. Според мен стана интересен. Не улучих точно настоящото положение. Развих популярната тенденция от онова време. Мрежа от много мощни стационарни системи, а потребителите ползват терминали, само монитор и елементарна електроника, която обслужва интерфейса. Сегашното положение, всеки да притежава собствен мощен компютър, се наложи по чисто пазарни причини. Финансовият интерес, всеки потребител да е периодичен клиент на надпреварващите се софтуер и хардуер. Излиза скъпо за всеки от нас, но ако не беше този интерес, нямаше да има този бурен прогрес.

Няма време за глупости

Фантазията ми се развихри и се очертаха още две части, но времето на принудителното бездействие свърши. Завъртя ме шайбата здраво и писането за мен, на онзи етап приключи. Този ръкопис за съжаление се загуби. През тези тридесет години съм се местил много пъти. Багажите ми са се разхождали из мазета и тавани и някъде във времето, се затри.

Възстановяване в съкратен вид

Имам идея скоро да седна и да възстановя това, което все още е в главата ми. Едва ли наново ще изграждам образи, ще се впускам в закачки и ще описвам обстановката, но на кратко ще разкажа идеята, която определено е интересна. Успях да предскажа появата на мрежата и присъствието на всеки в нея, но ги видях в една по-добра светлина.  Това бе съвършенната демокрация.

Posted in Personal | Leave a comment

ИТ метаморфоза

Хъмпи инженер

През 1980 започнах работа, като специалист в Изоткомплект. Предприятието се занимаваше с монтаж и поддръжка на изчислителни системи. Това бяха някогашните компютри. През седемдесете и осемдесете години компютрите бяха огромни.  Поради своята сложност, експлоатацията им изискваше ежедневна профилактика. Периодично се правеха различни настройки. Въпреки тази непрестанна грижа,  често имаше откази, а локализирането и отстраняването бе доста сложно.

Гигантите от миналото

Представете си огромна, добре климатизирана зала. Централният процесор беше колкото два четирикрилни гардероба, сложени един до друг. Същият размер беше и паметта. Пръснати из залата, колкото двукрили гардероби, бяха контролерите, които осъществяваха връзката с перифериите. Дискови и лентови устройства бяха строени в редици, до тях устройства  за въвеждане на данни чрез перфокарти, имаше и огромни печатници. В двойния под лежаха километри дебели кабели, които свързваха отделните устройства. Стотици вентилатори охлаждаха хилядите платки с чипове. Шелфът, бе изпълнен с милиони пера и безброй жични връзки между тях.

Паметта

Едно К памет представляваше огромен панел – два на два метра, изпълнен със стотици платки и хиляди чипове, които адресираха паметта и изпълняваха команди запис/четене. Физически  битове се запаметяваха във феромагнити, които не само се виждаха, но и можеха да се отремонтират. За запаметяване се използваше хистерезиса на материала.

Дисковите устройства

Дисковите устройства бяха по седем и половина мегабайта. Двадесет плочи със специално покритие се въртяха на високи обороти, турбина един киловат създаваше мощен въздушен поток между плочите, където на четири микрона от повърхността летяха магнитни глави. Линеен двигател местеше тези глави, в рамките на дестина сантиметра, със скорост от двеста км/ч и спираше с точност до микрони. Не знам дали можете да си представите, колко сложна и прецизна техника беше това. С годините дисковете стигнаха до 200 мегабайта, когато се обезмисли производството им.

Ефективност

Тази машина харчеше ток, колкото едно село. Златното покритие на контактните повърхности беше около осем килограма. Всяка машина беше обслужвана от по няколко оператори денонощно. Отдел програмисти се грижеха за въвеждането на данните.  От там те отиваха в отдел перфорация, където десетки жени работеха по цял ден на перфориращите машини.

Метаморфозата

Пред очите ми гигантската машина намаляваше размерите си и увеличаваше възможностите и ефективността си. Станах свидетел на тази фантастична метаморфоза. Честотата ставаше все по-голяма, платките все по-многослойни, а чиповете по-интегрирани.

Свиване в пространството

В момента онази грамада трябва да се гледа под микроскоп. Цялата е събрана в един единствен чип и струва два лева. Не е за вярване, но е факт. Инженерите,  работили по оптимизацията и минимизацията сами си затръшнаха врата зад себе си, защото вече, физически няма място за тях. В момента, една шепа хора проектират мощни чипове на лаптопите си, а производството  е напълно роботизирано и няма как да е другояче, поради микро размерите. Една цяла професия отиде в история. Единственото, което ни остава, е да гледаме на света с удовлетворение, че сме били част от този исторически етап. Някои колеги се преквалифицираха към софтуер, други ремонтират перални, трети правят ресторанти, всеки търси своето ново място под слънцето.

Разпространение

В момента  такъв чип има във всеки автомобил, във всеки телевизор, пералня, микровеле… , навсякъде. Той оптимизира процесите и замества сложни механични части. Благодарение на него, имаме съвременното качество на уредите и машините. Съвременният човек, улисан в своите претенциите, забравя да е благодарен за това, че в момента милиарди хора по света живеят много по-добре от шепата царски особи, до преди стотина години. Приемат го за даденост, но да не забравяме, че в човешката история има много поврати.

Работа на хардуерен инженер

Работата ни беше много сложна. Всеки нов модел  носеше с появата си, огромни проблеми и денонощна работа. Отказите на машините бяха много чести. За секунда  се случват милион неща и те трябва да са съгласувани, всеки сигнал трябваше да дойде на уречената среща навреме, с точност до милионна. Когато проблемът беше  траен, е лесно, но често се проявяваше за миг и ако стандартните тестове минават, ставаше сложно. Случвало се е, програма, която е вървяла десет часа и изведнъж, машината заспива.  Възможните причини бяха милиард. Работата беше такава, че не можеш да изоставиш проблема в службата, с края на работното време. Той си тръгва с тебе и не ти дава да спиш цяла нощ. Кроиш планове, правиш стратегии за другия ден, къде да залагаш капани. “Капани”, защото причината често трае милионна част от секундата и не можеш да я видиш трайно. Залагаш тригер на едно от многото възможни места и чакаш нещо да мине и да го обърне. Трудно беше да го локализираш, в този космос от възможности. Всеки случай се решаваше индивидуално и с много творчество. Създавахме си микро програми в двуичен код за конкретен обмен, задавахме  команди в определени регистри. Не можете да си представите, колко сложно нещо е този днешен чип. Като си помисля, че съм се разхождал в него с години…

Светът е променлив

Имах уникална и супер сложна професия, която вече не съществува. Някой ще каже, че сме работили на вятъра, губили сме си времето, енергията и интелекта. Мисля, че не би имало лаптопи и достъпен интернет днес, ако не беше извървян този път, през последните тридесет години. Сега вече е по-лесно, самите чипове се проектират на лаптоп. Темпа на развитие се ускорява. Светът става все по динамичен. Нуждата от хора с добра квалифиция е за кратко. В днешния свят се налага непрекъснато догонване на препускащите изисквания. Образованието не е достатъчно, то е само основа и трябва човек да се развива непрекъснато, за да е необходим.

Интересна ще е съдбата на човечеството в следващите няколко години. В момента милиарди живеят в удобства, за които царете от преди сто години само са мечтали. Дали толкова много царски синове с високи претенции, ще бъдат достатъчно адаптивни към променящия се свят и ще намерят своето място за реализация.

Posted in Computers | 1 Comment