Съдба

 

 

 

 

 

 

 

 

Днес, на 26.01 е рожденият ден на дъщеря ми, Ралица.

Обичайно станах рано и с чаша дълго кафе сядам пред компютъра. Обичам спокойствието на ранното утро. Новини, Фейсбук, служебни мейли,… и  доста рядко – писане.

Днес е особен ден за мен и реших да разкажа една драматична история, която си спестих в предната публикация “Силистар”.

Имах приятел, който загубих твърде рано, Владо Дражев. Бяхме съотборници и станахме близки, защото много неща ни се случваха за първи път в живота едновременно.

………..

Трябваше да се явим в казармата на 15 септември, в 10 часа, остригани.

Срещнахме се, пред фризьорския салон на хотел Хемус и теглихме чоп, кой да седне пръв на стола.  Беше шокиращо, как машинката пое по средата на главата му. След по-малко от минута и аз седнах на неговото място. Процедурата беше къса.

Бяхме истински карикатури със снежно бели темета и черни от морски загар лица. Запътихме към входа на казармата, поделение 70300.  Спортната школа на ЦСКА се намираше съвсем наблизо, където е хотел Хилтън сега. Не искахме никой да ни види и се оглеждахме за познати. Крачехме унило и изминавахме последните си крачки свобода.

Свобода+

Само на десет метра от входа се роди щура идея, да не се крием, а да се покажем на всички. Нямаше по-подходящо място от свободната пързалка на стадион Дружба, в 12 часа.

Определено идеята беше глупава, защото от спортната школа откомандироваха само наказателно. Най-често в Звездец – бойно поделение на турската граница.

На Дружба всички ни познаваха и много ни се зарадваха. Беше весело, имаше хубава музика и обичайните закачки. Гонехме се лудо из тълпата, пръскахме хубавите момичета с майсторски „лули“, теглехме ги зад нас и ги ускорявахме по завоите…

На голяма част от момчета там им предстоеше същото. Всяка есен хиляди младежи тръпнеха в очакване на призовки. Изпращаха ги на далеч, минимум на 150 километра. Ние бяхме отвоювали казарма в София с много тренировки и състезания, а сега си играехме с късмета на 21.

В момента, в който музиката спря усмивките ни застинаха.

 

Казарма

Явихме се в 14 часа, караулният ни пусна да влезем без проблем. Вървяхме сред безлюден парк по широка, асфалтова алея.  Беше безупречно чисто,  нямаше прашинка, бордюрите бяха боядисани в черно и бяло,  нито едно листенце върху тревата. Стерилно, като в операционна.

Много скоро разбрахме, как става това.

Зад  дългата жълта сградата се ширна огромен плац. Имаше голяма суматоха, стотици униформени сновяха насам-натам. Всички изглеждаха много едри и снажни, облечени в кафяв, груб шаяк.

Не знаехме къде да отидем, стояхме в средата и се оглеждахме уплашени. Забелязвахме се отдалеч, всички носеха кепета, а ние бяхме единствените  цивилни и със сияещи бели глави. Озъртахме се, като истински зайци, при това нарушители.

-Еееей Кирливци, бегом тука, беее.

Сърцата ни паднаха в петите и хукнахме към един огромен гръмогласен войник. Изглеждаше страшен и много яростен – определено беше стар боец.

-Кир, това да не ви е цивилизацията, бееее?

-Защо закъснявате бееее, смрадливцивциии?

-На  земята… Легнии….  Веднагааа.

-Хиляда лицеви опори…. Правииии.

Той крещеше, а ние изпълнявахме, като пружини. Лицевите ни дойдоха в повече.

-Защо спирате беее, нещастнициии?

-Станииии. Миирно.  Надяяяс-но – насочи ни към  близката постройка.

-Бегооом-марш.

След пет метра спряхме в стената.

-Защо не изпълняватееее. Това е заповед беее, смрадливци. Ще ви скапя от службааа.

Той крещеше, а ние с Владо треперехме, още не знаехме, че старите са със зелени летни униформи.

Виковете му бяха чути от един старшина, който се приближи. Сега пък той започна да ни крещи. Оказа се старшината на ротата. Заповяда ни да го последваме. Заведе ни до склад, огледа ни и хвърли на всеки по един вързоп дрехи, шинел и чифт нови, корави обувки.

-Ако нещо изчезне – дисцип.

Първото юркане се оказа шега от друг новобранец. Старите бяха евакуирани на Панчарево, за да не ни тормозят от първия ден.

Основание за гонката му даваха няколкото часа служба в повече. По-късно с Милан станахме приятели. Беше боксьор, след казармата стана тежка на Левски.

Влизал съм с него на ринга, с уговорка да не ме удря, само аз него. Така и не успях да го докосна. Спазваше обещанието, но погледът му ми стигаше … и често ме плашеше с някое рязко движение.

………….

Катастрофата

Бяхме младото ядро на ЦСКА в отбора по алпийски ски. Неразделната четворка- Ваньо, Косьо, Владо и аз… купони, лагери, казарма….. с Владо бяхме новобранци, но пак бяхме едно.

Първи февруари

След купа Вела Пеева летяхме с бяла Жигула от Юндола към Велинград. Беше първи февруари, седемдесет и четвърта. Ваньо караше, Косьо до него, а ние с Владо, новобранците отзад.

„На тази права Жигулата ще вдигне 140“…., наострих уши, а Косьо  „От този завой, няма излизане“…  Всички се вкопчихме в седалките … Косьо сбърка…  въобще не можахме да влезем в завоя.

С тази скорост и с навит до край волан, продължихме направо, пътят зави на без нас. Минахме през стена от храсти и ни се отвори прекрасна гледка над долината.

Във въздуха колата продължи да изпълнява „хеликоптер“- до 180 градуса. Летяхме стабилно и се приземихме прецизно – задните седалки станаха предни.

Приземяването бе твърдо и правехме просека в храсталак по стръмен склон. Извадихме късмет, че не уцелихме някое по-дебело дърво и постепенно скоростта намаляваше.

Бяхме млади и добре тренирани спортисти, държахме се здраво, наведени напред и очаквахме удaра.

Беше страхотен…..  размаза ни по седалките. Тази пред мен се счупи и ме затисна.  Ако не бях със скиорски обувки щях да бъда с размазани крака.

Колата вече нямаше багажник и скалите бяха само на 20 сантиметра зад гърба ми. Стоеше вертикално изправена на една скала. Беше с подпряна предна гума на висока подпорна стена, над дълбоко дере.

Лежахме с краката нагоре и чувахме страни звуци. Някой каза ” Горим, резервоарът ще гръмне”… и настана суматоха.

Моята врата беше едва открехната, едно дърво я ограничаваше. Измъкнах се с мъка до кръста. Половината ми тяло навън, а краката ми бяха заклещени вътре.

Усетих, че колата силно се разклаща и това ми даде нечовешки сили.

Изкъртих всичко, което ми пречеше, включително щрамери от обувките и се измъкнах.

Всички бяхме навън, само Владо остана вътре и се блъскаше, като врабче в клетка. Успокоихме го, че нищо не гори и той внимателно се покатери и излезе през предната врата.

Радостта беше голяма. Смеехме се и коментирахме усещанията си. Разказвахме си, кой как се е измъкнал и ставаше все по-смешно. Косьо от бързане щял да скочи в  пропастта… Вече се търкаляхме от смях по земята….

Запалих цигара….. и с изненада забелязах, как огънчето на върхът и силно трепери…

Участвахме в страховита катастрофа, а никой от нас нямаше драскотина. Невероятен късмет – полет, приземяване без търкаляне, без среща с дебело дърво… и спиране на ръба на нова пропаст.

 

Представителният отбор на ЦСКА, алпийци и бегачи, за СКДА. Спартакиада на дружеските армии, която се проведе в Пампорово през февруари 1974г.

За съжаление всички клекнали на втория ред вече не са между живите. Ресми Ресмиев – от ляво, Иван Енчев, Владо Дражев  и Петър Ангелов – Хитре’ (истинският Хитре’).

Легнал най-отпред е Косьо Стайков, жив и здрав e и в перфектна форма. Аз съм прав, третият от дясно.

Снимката е направена скоро след свирепата катастрофа, но всички сме в прекрасно настроение.

Аз държа лявата си ръка поради тежка травма в рамото.  Предния ден паднах на тренировката по спускане и в момента ръка ми виси безжизнено. Обездвижена не ме болеше, но не можех да я контролирам. Въпреки това, усмивките никога не слизаха от лицата ни, все едно нищо лошо не се случва…. Младост…

Курбан

Както казах Рали е родена на двадесет и шести януари. Изписването и от родилното, на първи февруари  75-та беше голям празник.

Събрахме се цялата рода и предстоеше първото ритуално къпане на бебето.

За всеобща изненада, аз тръгнах да излизам.

“На този ден ли? “…. „имено на този ден“. Тръгнах без да се колебая.

Отидох на курбана, който организирахме по повод катастрофата. Изпих една ракия и веднага се прибрах при семейството си…., но изтървах първото къпане. Владо не се появи, имаше среща с ново гадже, което все още не искаше да ни показва.

Три години по-късно

Предстоеше най-престижното спускане в България –  за купата на в. “Отечествен фронт”, в Боровец. Щях да пътувам с Владо  и да се возя в новата му черна Волга, но дните съвпадаха с рождения ден на Раличка и така останах в София още един ден.

Лоши новини

На 26-ти след обяд ми се обадиха, Владо беше катастрофирал тежко. Челен удар с ТИР. Ниското, ранно слънце го беше заслепило точно преди Боровец .

Лекарите от болницата в Самоков го бяха отписали. Бе настъпила мозъчна смърт, но близките му приятели се надявахме и продължавахме да се борим. Нямаха апарат за командно дишане и го обдишвахме ръчно, с кръгла, гумена помпа. Редувахме се докато ни изгонят под предтекст – втора операция, след която обявиха смъртта му.

Този близък контакт беше много тежък за всеки от нас. Владо лежеше гол, с отворени, невиждащи очи. Беше в разцвета на силите си. Имаше тяло на атлет, изваяно като гръцка статуя.  Нямаше никакви видими травми, нито драскотина, само една превръзка на челото.

Не можех да повярвам, че това се случва.

Първи февруари си взе своето.

На този ден  погребахме Владо на Ридо, край Самоков. Бяхме разстроени и в момента не направихме връзка със злокобната дата. На първи февруари дадохме голям Курбан.

Странно нещо е животът, низ от случайности наречен съдба. Понякога тези случайни събития са знаци, предупреждават ни, но трябва да ги разгадаем и осмислим.

Владо загина много млад, но в никакъв случай не е напразно. Неговата гибел ни отрезви. До този момент приемахме всичко като детска игра. Всички без изключение бяхме много диви на пътя, продължавахме да караме като бесни и след катастрофата през 74-та.

Не оценихме жеста, който съдбата ни направи първия път. Решихме, че така ще ни се разминава и за напред.

Ако не беше тази трагедия с Владо, някой друг от нас със сигурност щеше да изтегли късата клечка напред във времето.

Хората не умеем да си прави изводи, докато не платим висока цена. Характерно е най-вече за младежките години.

Владо даде своя живот, за да запази нашия.

А моят ангел пазител е първородната ми дъщеря Ралица.

Тя ни изненада с ранната си поява, но явно е имала причина да избере точния момент.

Честит Рожден Ден, Рали!

Бъди здрава и продължавай да бдиш над близките си.

Обичаме те.

 

п.п.

 

Винаги съм бил луда глава, от палавото до безрасъдство хлапе, през дивя тинейджър зад волана, до екстремните спортове ….

Имам чувството, че през цялото време някой ме пазеше. Някой бдеше над мен, за да не пострадам, докато преливах кошницата на късмета в кошницата на опита.

През тези юнашки години натрупах безброй “щастливи” моменти. Събирах късметлийски дни, от които да си вадя поука. Дни, на чиято бройка изтървах края. Дни, които  може би изцяло покриват годишния календар……

Затова, всеки божи ден, стане ли шест часа, за по-сигурно сядам и си правя Курбан:) Не мога да допусна пропуск на някоя щастлива дата.

Късметът трябва да се уважава, за да продължава:)